Ники Френч
Безкраен четвъртък (21)

21

Когато най-накрая тръгнаха, ванът все още не беше в ред. Не преставаше да подскача, запращайки Фрида и Джоузеф към предното стъкло.

— Блокира в доставката на бензин — обясни жизнерадостно Джоузеф.

— Ще успеем ли да се върнем?

— О, да. — Той потупа волана сякаш е плашлив кон. — Всичко е наред.

По целия път обратно към Бракстън колата подскачаше и кашляше под тъмните кълбящи се облаци. Небето беше натежало и скоро по предното стъкло затрополиха едри капки дъжд. Джоузеф пусна чистачките, чиито разръфани каучукови ръбове правеха пискливи, неудовлетворителни опити да отстранят водата. Напълно невъзмутим, той се бе привел напред, за да може да следи пътя през изчистените участъци на стъклото.

Когато стигнаха в Бракстън, Фрида го потупа по рамото.

— Възможно ли е да се отбием до майка?

— Майка?

Ванът подскочи.

— Да. Болна е.

— Имаш болна майка в това място?

— Да.

— Трябва да видим майка ти — каза развълнувано Джоузеф. — Веднага. Зле ли е?

— Умира.

— Умира? Майка ти умира тука?

— Да.

— Фрида — каза той с тържествен плам, — аз правя всичко.

— Просто на следващата пресечка завий вляво — отговори Фрида. — Скоро ще стигнем.

— Колкото и да отнеме, всичко е ОК.

 

 

Стояха в проливния дъжд, Джоузеф — взрян с очакване иззад рамото на Фрида във входа, където щеше да се появи умиращата майка. Но никой не отваряше. Фрида натисна звънеца още веднъж, после извади ключа, който беше поръчала за себе си, и отвори вратата. Влязоха в антрето. На пода лежаха рекламни материали заедно с една пощенска картичка и някаква сметка. Тя се наведе и ги взе. Носеше се странна миризма, сладникава и леко гранива. Докато влизаше в кухнята, видя, че цветята, които бе донесла при предишното си идване, са поставени в стъклена ваза, но без вода и сега са изсъхнали и умрели. До тях имаше оставена отворена консерва риба тон, от която се носеше мазна рибя миризма. Извади цветята и ги пусна в кошчето за боклук заедно с консервата. Кухнята вече не блестеше чиста и подредена. На масата имаше мръсни чинии, половин кутия мляко. Фрида го подуши. Беше вкиснало. Мивката беше пълна със студена, кафява вода. Отстрани имаше някакво парче хартия, озаглавено „Неща, които трябва да направя“ с почерка на майка й. Под заглавието нямаше нищо.

— Чакай тук — каза Фрида на Джоузеф.

Отиде във всекидневната. Телевизорът работеше с намален звук. Качи се по стълбите и влезе в спалнята на Джулиет. Стаята беше занемарена и въздухът беше застоял. Джулиет лежеше в леглото с ръце, събрани на гърлото, с разчорлена коса, върху обикновено безупречното й лице имаше размазан стар грим. Беше будна, втренчена изцъклено в тавана.

— Здравей — каза Фрида.

Джулиет не отговори. Само примигна веднъж. Фрида почти чу как миглите й проскърцват при допира с бузата.

— Добре ли си?

Майка й издаде някакво подобие на смях, което повече приличаше на ръмжене, но не отмести втренчения си поглед от тавана.

— Това беше смешно. Умирам, или си забравила?

— Как се чувстваш?

— Нещо расте в мозъка ми.

— Знам.

Джулиет завъртя лице към нея и я фиксира с остър, умен поглед.

— Защо се върна?

— Може да говорим за това по-късно. Кажи ми сега какво не е наред.

— Бях наред, преди да дойдеш. Сега умирам.

— Ти умираше, преди да дойда — започна Фрида, после спря. Какъв смисъл имаше? — Боли ли те? — попита вместо това.

— Понякога — каза Джулиет с нисък, гневен глас. — Понякога, Фрида, по-добре е да не знаеш. Да не знаеш за мозъчния си тумор или за съпруга си, или какво мислят приятелите ти, или какво се е случило на дъщеря ти, когато е била на шестнайсет. Не искам да знам.

— Но…

— Не желая. Да ми чешеш носа. — Стресна се леко от думите си. — Скоро ще започна да се лигавя — каза тя, — и да дрънкам безсмислици.

— Искам да поговорим за режима ти и какво са ти казали лекарите…

— Аз не искам — сряза я майка й. — Не искам да говоря за това и не искам да говоря с теб. Ти носиш само нещастие.

Това толкова се доближаваше до мнението на Фрида за себе си, че тя не отговори, просто притисна основата на носа си с палец и показалец и изчака чувството на безпомощен гняв да утихне.

— Махай се — каза Джулиет с изхлипване, което приличаше повече на спазъм при гадене. След това с глас, различен от обичайния, изрече: — Върви на майната си и ме остави на мира.

Фрида зяпна от изумление, никога не бе чувала майка си да ругае. Самата Джулиет също изглеждаше изненадана.

В този момент телефонът в джоба на Фрида започна да вибрира. Тя го извади и видя изписан непознат номер.

— Отговори — каза Джулиет.

Фрида чу дрезгав глас, който не разпозна.

— Фрида?

— Да.

— Обажда се Люис. Люис Темпъл.

Завъртя се, за да не я гледа майка й, и погледна през прозореца, където дъждът блъскаше върху стъклата.

— Някой спомена, че си се върнала — каза той. Върнала, сякаш ми е било писано да се върна, помисли си тя. — И че си питала за мен. Затова взех номера и реших да ти звънна.

Ева, помисли кисело Фрида. А може би Ванеса или дори Юън. Макар Люис да не беше наистина част от тайфата им — беше по-голям, вечно напушен и по-беден — това беше Бракстън, където всеки познаваше всекиго и новините се разнасяха из града на неуморните криле на клюката.

— Може ли да ти звънна след няколко минути? — попита Фрида.

— Защо не? Минаха цели двайсет и три години, какво са няколко минути повече?

Фрида изключи телефона и се обърна към майка си.

— Да ти донеса ли нещо?

Джулиет повдигна рамо.

— Може би малко чай? Кога яде за последно?

Последва ново помръдване на рамото и враждебен поглед.

— Тогава ще ти донеса чай и препечена филийка.

— Махай се, Фрида.

— Това ли искаш?

— Да.

— Добре.

Отиде в малкия кабинет на Джулиет и позвъни на Люис.

— Е — каза той, — какво правим сега?

— Искаш ли да се видим?

Последва мълчание. Тя чу драскане на клечка кибрит, дълбоко поемане на дъх и си представи как страстно всмуква дима в изгорелите си дробове, как страните му хлътват, а по долната устна остават късчета тютюн.

— Защо не? — отговори той. — Кога?

— Какво правиш сега?

— Тръгнал съм на адрес. Но винаги мога да се отклоня за малко. В името на доброто старо време.

 

 

Долу намери Джоузеф, застанал пред мивката да се занимава със съдовете. Изглеждаше доволен, все едно си е у дома.

— Тръгваме си — каза Фрида.

— Ама ние тъкмо дойдохме.

— Знам. Но тя не ме иска тук. А има и нещо, което трябва да свърша. Уговорих си среща с един човек. Ти можеш да се върнеш в Лондон. Много ти благодаря, Джоузеф.

Той поклати глава.

— Аз оставам тук. — Посочи около себе си. — Правя нещата по-хубави за болната ти майка.

— Тя не е в много добро настроение, Джоузеф.

— Аз оставам и я развеселявам. Правя супа с ечемик. Ти се върни после.

— Но ти дори не я познаваш!

— Оставам — повтори той.

Фрида се предаде.

 

 

С Люис се бяха уговорили да се срещнат в кафенето, където бе влязла след посещението си в полицейското управление. Макар че то не беше неговият тип място. Веднага щеше да намрази захаросаните пейзажи по стените, а и не си падаше по чая и кифличките. Пристигна преди него. Жената, която й сервира първия път, беше пак там и веднага я позна. Фрида си поръча каничка чай и парче кекс.

Три жени, отрупани с книжни пазарски торби и с мокри от дъжда коси, нахлуха шумно през вратата. След тях, като остави вратата да се затръшне зад него, влезе висок мъж с рижа коса и бледо лице, прорязано от бръчки. Носеше дълго палто и шал, увит няколко пъти около врата. Фрида си помисли, че прилича на някаква кръстоска между човек на изкуството и бездомник. Той се огледа, очите му се плъзгаха от маса на маса, докато не спряха върху Фрида. Тогава се усмихна.

По-късно Фрида се опита да определи емоциите, които минаха през нея, когато осъзна, че този прегърбен, мършав мъж е Люис. Усети някаква тъга при вида на това, в което го бяха превърнали годините. Спомни си го такъв, какъвто беше последния път, когато го видя — здрав и красив, с гъста коса и бели зъби, с елегантни дрехи втора употреба. Видя се през очите му — привилегированата Фрида Клайн от средната класа, седнала в това шикозно малко кафене с чаша чай в ръка. Опита се да не променя израза на лицето си.

— Благодаря ти, че дойде. Сигурно целият си мокър.

— За времето ли ще си говорим?

Той повдигна подигравателно вежди и без да свали нито палтото, нито шала си, седна и протегна крака в изтъркани кадифени панталони. Усети, че той прави преднамерено шоу от износените си дрехи, от сбръчканото си лице, от бедността си и я предизвиква да реагира.

— Как си?

— Имаш предвид откакто се видяхме последния път?

Той отново се засмя. Тя почти чу как дробовете му пукат. Зачуди се каква ли дрога взема сега. Едно време експериментираше с всичко, което му попаднеше подръка, търсеше забрава. Тя си помисли, че това безразсъдство е било част от блясъка му. Сега изглеждаше единствено похабен, смачкан от живота.

— Ами, да.

— Кажи първо ти. Макар че като гледам, добре си се справила.

— Сега съм психотерапевт.

— Аз съм електротехник.

— Винаги си бил добре с точните науки. Живея в Лондон.

— Аз пък тук, наблизо.

— Значи така и не се накани да заминеш?

— Все още не.

Фрида махна на сервитьорката.

— Чай? — попита тя Люис.

Той направи гримаса.

— Окей.

— Сладкиш?

— Без сладкиши, Фрида.

Начинът, по който изрече името й, я върна за миг в миналото и тя го видя като млад. За миг споменът я зашемети.

— Майка ми умира — каза тя.

— Така ли? Съжалявам. Ама как ме мразеше.

— Мислеше, че ме отклоняваш от правия път.

— Е, може и да съм. Макар винаги да съм мислил, че ти беше водачът. Аз просто те следвах, накъдето поведеш.

Внезапно двамата се спогледаха с усмивка. За миг Фрида се замисли колко е странно, че с този съсипан мъж се чувства много по-уютно, отколкото с останалите хора от миналото й.

— Ще идвам редовно — продължи Фрида. Искам да се видя с хората, които познавах. — Не й харесваше да подвежда Люис, но се сети за Беки, затова не се отказа. Има някои неща от миналото, които ме безпокоят.

— Недовършена работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо избяга?

— Сложно е.

— От кого избяга? От старата си майчица? От мъртвия си баща? От мен? От мен ли избяга?

Той повдигна въпросително вежди. От ъгълчето на едното му око се спускаше миниатюрен белег. Сигурно от сбиване или падане.

— Вероятно от всичко изброено. — Че и от още един, помисли си тя.

— Без да дадеш обяснение.

— Не можах да намеря нужните думи.

— И така ти тръгна по своя път, аз — по моя.

Чаят пристигна и те изчакаха жената, която го сервира, да се отдалечи.

— Нещата малко по малко се разбулват — каза Фрида предпазливо.

— Каквото и да означава това.

— Просто се чудех. — Не можеше да измисли начин да подхване темата по-деликатно. — Малко преди да си замина, у нас имаше обир. — Не си спомняше точно какъв претекст бяха използвали полицаите при разследването. — Помниш ли?

— Не — поклати глава той. — Не, не мисля. Само някакви смътни спомени. Но имах няколко сблъсъка с полицията през годините. — Усмихна се, зъбите му бяха развалени. — Може би всичко се е омесило в главата ми. Какъв обир?

— Някой влезе в къщата — каза Фрида. В ума й изникна споменът за стъпки в стаята, дъха върху лицето й, телевизора долу.

— И какво общо има това със заминаването ти?

— Исках да знам дали си спомняш. Размишлявам за всичко, опитвам се да си изясня нещата. Онзи концерт на групата „Безкраен четвъртък“, на който отидоха всички.

Люис я погледна неуверено.

— Няма никакъв смисъл да ме караш да си спомням подобни неща — каза той почти подигравателно. — Как мога да знам какво съм правил преди двайсет и кусур години? Унищожих повечето от мозъчните клетки, които имах.

— Ти обичаше тази група.

Той тихо затананика нещо, което Фрида предположи, че е от някаква тяхна песен, после спря и я погледна, смръщил чело въпросително.

— Щях да идвам с теб — продължи тя. — Беше най-великото нещо, което се случва в Бракстън от… ами вероятно откак онази вещица е била изгорена на кладата. Но точно преди това се скарахме жестоко.

— Доста се карахме.

— Тази кавга беше най-лошата.

— И за какво беше?

— Не си спомням. Помня само, че си казахме ужасни неща. — В ума й неочаквано изникна сцена: Люис, застанал срещу нея със стиснати юмруци, а момчешкото му лице — изкривено от ярост и страдание. — Избягах побесняла, прибрах се и си легнах.

— А аз отидох на концерта без теб. — Гласът му внезапно утихна, стана почти нещастен. — Помня го все едно е станало вчера.

— Помниш ли самия концерт?

— Някакви моменти, но всичко ми е объркано. Но теб те помня. Дребни неща. Помня онази екскурзия с колелата. Ти беше направила сандвичи с конфитюр и стар бял хляб и се покатерихме на някаква скала, и гледахме морето, докато ги ядяхме, после направих един джойнт и имаше чайки, които се спускаха към нас. Беше хубаво. Един от онези хубави дни, които завинаги остават с теб. — Той разтърси леко глава, като човек, който иска да се отърси от нежелана мисъл. — Помня още как веднъж ми каза, че нищо не може да застане между нас. Че сме по-силни.

— Наистина ли?

— И после изчезна. — Той щракна с пръсти.

Трите жени погледнаха любопитно към тяхната маса.

— Помня и друго. В някакъв ден ме целуваш на гробището, след това спираш да ми говориш без никакво обяснение и после изчезваш. Можеше да е било само сън, само че бях запазил една от тениските ти. Обичах да я мириша и да си мисля къде на майната си изчезна Фрида?

— Съжалявам — каза тя и продължи да го гледа спокойно.

— После малко по малко споменът за теб избледня. А сега ето те тук. Нямам никаква представа защо пожела да се видим отново.

— От известно време се връщам към периода, преди да замина и искам да си разясня какво точно стана. Какво мислеше за приятелите ми?

Той се взря в нея.

— Какви са тези глупости? Бях на осемнайсет-деветнайсет. А ти беше на колко? Шестнайсет? Надявам се да си била на шестнайсет.

— Когато заминах, вече бях.

— Харесвал ли съм приятелите ти? — Той имитира подигравателно гласа й, тонът му беше станал враждебен. — Не особено, като толкова искаш да знаеш. Джеръми от скъпарското училище, който все още беше влюбен в теб и ме гледаше заплашително, като че ли аха-аха ще ми се нахвърли, оня подлизурко Час не-знам-кой-си.

— Латимър.

— Точно той. Що за име е това? И оня, другия, дето се правеше на клоун.

— Юън?

— Юън. Да. И онова момиче с него. Господи, всичко се връща в главата ми. И Мади — така ли се казваше? Дето винаги се опитваше да накара момчетата да се влюбят в нея. Големи очи, готини цици. — Искаше да я ядоса, но тя не реагира. — Тя май не те харесваше много-много?

— Възможно е. — А сега още по-малко, помисли си Фрида.

— И рижата Ева — продължи той. — Но Ева я харесвах.

— Тя ми каза.

— Наистина ли? — Отново онзи смях, от който ставаше още по-тъжен и съсипан. — Да можеше да ме види сега! Горката Ева.

— Защо да е горката?

— Тя ме обичаше, Бог да я поживи, или поне мислеше, че ме обича, а аз обичах теб, а ти — е, ти не обичаше никого, нали така?

— Не знам.

— Обичаше баща си, ето това е. Никой от нас нямаше истински шанс.

Фрида погледна абстрактната картина на отсрещната стена, онази, която изглеждаше като турски килим. Това ли беше истината?

— Трябва да тръгвам — каза той. — Чакат ме неща за вършене. Да монтирам контакти, да поправям електрически инсталации.

Размърда се на стола, потупвайки джобовете си, сякаш проверява за телефона и ключовете.

— Ожени ли се?

— Да. И после още веднъж.

— А сега?

— Не се оказах добър съпруг. — Вече не се усмихваше, гледаше я с присвити очи. Всеки път, когато се добера до нещо, което искам, успявам да го съсипя.

— Имаш ли деца?

— Момче. На петнайсет. Самият аз бях момче, когато момичето забременя, а тя беше още по-малка и от мен. Голяма грешка беше, но, господи, влюбих се в него в мига, когато се роди. Не го виждам толкова често, колкото ми се иска. Майка му не разрешава.

— Защо?

— Знаеш. Обичайните неща.

— Наркотици?

— И лошият ми характер като цяло. Макар да не мисля, че някога съм се държал зле с Макс. Той винаги е бил единственият ми шанс за нормален живот. Но тя беше ядосана и искаше да ме накаже, не я обвинявам. Знаеш как е.

— Съжалявам.

— Е, това е. Живот. — Той сви рамене под тежкото палто. — И ти си сама.

— Защо смяташ така? — попита Фрида, като си спомни лицето на Санди, когато му каза, че всичко е приключило.

— Изписано е на лицето ти. А може би винаги си била сама.

Люис се изправи, тя също. Не знаеше как да му каже довиждане. Той кимна.

— Ще се видим пак — подхвърли небрежно. И после, точно преди да тръгне, каза: — Дълго време те сънувах и се събуждах разплакан. Надявам се това да не се повтори.

 

 

Когато Фрида влезе в къщата на майка си, изпадна в шок — имаше чувството, че е сбъркала мястото. Неприятната миризма на болест и занемарен дом я нямаше. Всичко беше не само почистено и разтребено, а направо излъскано. Отиде в кухнята. Чиниите бяха подредени в редици до мивката. Миришеше на лимон и дезинфектант. Видя също и Джоузеф, напъхан наполовина в шкафа под мивката, навън стърчаха само краката му в избелели джинси и протрити тежки работни обувки. Тя побутна крака му. Джоузеф се измъкна назад, стана и изплакна ръцете си под крана.

— Сега водата минава — каза той.

— Мислех, че ще направиш само малко супа.

— Проблем ли е?

— Не, хубаво е. Направил си това, което би трябвало да направят депата й.

Той сви нехайно рамене.

— Просто докато те чаках.

— Сега е време да си тръгваме.

— Но първо ти казваш довиждане на майка си, нали?

Фрида се почувства отново на шестнайсет.

— Добре.

Майка й лежеше полузаспала в леглото. Но дрехите бяха сгънати и подредени, дори косата й беше сресана. Фрида се наведе над нея.

— Тръгвам си — каза тя. — Ще се върна след няколко дни.

Майка й промърмори нещо.

— Какво?

— Този мъж. Този руснак.

— Какво за него?

— От общината е.

— Не е от общината. Мой приятел е.

— Идва всеки ден. Взима разни неща.

— Грешиш.

— Той краде.

— Ще оправя нещата каза Фрида. Стана и излезе от стаята.

 

 

В колата Фрида внезапно си спомни за писмото, което Ева бе пъхнала в ръката й на излизане. Пликът беше квадратен, бледорозов, а почеркът върху него приличаше на старателно изплетена паяжина, сякаш го е писала стара жена. Не й беше познат.

Разлепи капачето и измъкна гланцирана поздравителна картичка. На предната страница имаше рисунка на лилии. Тя се смръщи озадачено и отвори картичката, очите й бяха привлечени първо от посланието, оформено с бароков шрифт: „С най-искрено съчувствие“ казваше то. Под него, написано със същия старателен паяжинен почерк от плика, тя прочете:

Фрида, скоро ще си сираче. Но, скъпа моя, не жали твърде много за майка си. Краят на живота е само начало на нещо друго. Тя идва при мен. Дошло е времето й. Но не и твоето, все още не.

Винаги твоя, Мери Ортън.

Прочете написаното още веднъж, много бавно. След това затвори картичката и за момент се загледа навън през прозореца в пейзажа, който се носеше покрай нея, обвит в мрачни ноемврийски цветове.

Беше поздравителна картичка, подписана от Мери Ортън. Но Мери Ортън беше мъртва. Тя беше жена, която много отдавна Фрида се бе опитала да спаси, но бе пристигнала твърде късно. Лицето на умиращата старица щеше да я преследва цял живот. Самата тя също за малко да умре, ако не бе спасена от Дийн Рийв, макар и по един изключително брутален начин, с проливане на много кръв.

Отвори отново картичката и се загледа в думите, в почерка.

— Спри — каза тя на Джоузеф и миг след като думите излязоха от устата й, той отби от пътя и ванът спря с вой. Запищяха клаксони.

— Да? — обърна се към нея Джоузеф, без да им обръща никакво внимание.

— Погледни това — показа му Фрида картичката. — Разпознаваш ли почерка?

Джоузеф я взе, доближи я до лицето си, после я отдалечи.

— Не знам. Може.

— Не ти ли напомня за почерка на Мери Ортън?

— Може, Фрида.

Гласът му беше сериозен. Познаваше Мери Ортън добре и със сигурност беше виждал почерка й поне няколко пъти.

— Или някой го имитира.

— Не разбирам. Изглеждаше едновременно объркан и нещастен.

— Мисля обаче, че аз разбирам. — Тя извади мобилния от чантата и избра номер. — Карлсън, Фрида е. Трябва да те видя.