Ники Френч
Безкраен четвъртък (20)

20

— Фрида? Господи, тя е! Фрида Клайн!

Ванеса — сега Шоу, макар че беше трудно да не мисли за нея като за Ванеса Бъсок, номер пети в училищния дневник, чийто глас Фрида все още чуваше в главата си, като някакъв рефрен от миналото — стоеше на вратата и лицето, и цялото й тяло изразяваха комична изненада.

— Здравей, Ванеса.

Тази сутрин Фрида бе станала рано, много преди прозорците на Ева да светнат, и след чаша кафе се бе отправила към къщата на семейство Шоу — малка вила с раздърпан сламен покрив в покрайнините на града. Ева й беше казала, че и двамата работят, затова искаше да ги хване, преди да са излезли.

— Фрида Клайн — повтори Ванеса изумена и после изневиделица притисна Фрида към пухкавите си гърди, сякаш й беше майка и й гука нещо недоловимо. Миришеше на сапун и на прясно опечен хляб. Най-сетне я пусна и направи крачка назад, за да я огледа по-добре. — Не съм и помисляла, че ще те видя отново. Но винаги бих те познала.

Фрида не беше сигурна, че ще познае Ванеса. Едно време тя имаше блестяща кестенява коса, която носеше дълга на етажи, сега косата й беше къса и посивяла. Едно време беше пищна, сега беше уютно пухкава, с рокля до коленете и торбеста сива жилетка отгоре. Само очите бяха същите — кръгли, сини, топли, постоянно изненадани. И под лявото око имаше мъничко родилно петънце, като сълза, плъзнала по бузата, беше го забравила. Внезапно Ванеса се извърна и се провикна:

— Юън! Юън! Ела тук! Никога няма да отгатнеш кой стои пред мен!

Хвана Фрида за ръката и на практика я издърпа през прага.

— Кафе? — попита. — Или чай? Закуска? Трябва да тръгвам за работа след около петнайсет минути, но мога да ти приготвя нещо. Ей че хубаво! Но защо си тук? Божичко. Да не се е случило нещо?

— Кафе, моля — каза Фрида.

— Четох за теб! — Тя погледна Фрида с усмивка. — Известна си, нали? Юън! Юън, ела веднага.

Отведе Фрида в кухнята. На масата седяха две тийнейджърки. По-малката, пълничко момиче с кестенява коса, приличащо много на Ванеса от ученическите години, ядеше някаква закуска с мляко от купичка, която държеше близо до брадичката си, и мяташе светкавично лъжиците в устата си. Другата преглеждаше съобщенията си във фейсбук на своя лаптоп. Беше руса, стройна, равнодушна и много красива.

— Амелия, Шарлът, това е Фрида.

Момичетата вдигнаха очи. Фрида им кимна.

— Бяхме съученички с Фрида — каза Ванеса, докато слагаше чайника на печката и кафеени зърна в кафемелачката. — Но не съм я виждала над двайсет години!

— Уау — възкликна равнодушно по-голямата, Шарлът.

В този момент в стаята стремително връхлетя Юън. Той винаги връхлиташе стремително. Беше доста висок и едър, с гъста кестенява коса, която като тийнейджър носеше дълга, тогава тя се виеше къдрава по раменете му, а сега стигаше до яката на ризата му. Носеше сив костюм и тъмносиня риза, но не изглеждаше спретнат. У него сякаш имаше някакъв вродена лека недодяланост.

Когато видя Фрида, направи физиономия като анимационен герой — отвори широко очи, после примигна, отвори уста, пак я затвори.

— Ама това наистина ли си ти? — попита той, направи стъпка към нея и отново спря.

— Наистина.

Най-накрая Юън протегна ръце и така я прегърна, че почти я повдигна от пода.

— Добре дошла — изрече той, докато я пускаше. — За каквото и да си дошла, ние много се радваме да те видим.

— Благодаря.

— Тате, закъсняваме — каза Шарлът, докато затваряше лаптопа си. — Отново.

— Стана ли време?

— Всъщност е по-зле — намеси се Ванеса, докато слагаше чаша кафе пред Фрида. — Часовникът е назад с шест минути.

— Божичко — каза той отново, почти комично. — Ще ми пишат червена точка. — Обърна се към Фрида. — Работя в градския съвет, а те… каква беше тази ужасна дума? Рационализират.

— Хайде — подкани го Ванеса и леко го побутна. — Аз ще уговоря истинска среща с Фрида.

— Добре. Деца, тръгваме.

Облече палтото си, потупа джобовете, за да провери за ключовете и телефона и огледа стаята сякаш е забравил нещо, после излезе.

— Дойдох в неподходящ момент — каза Фрида.

— Не! Е, всъщност, да, но е хубаво. Повече от хубаво. Извинявай за въпроса, но какво всъщност правиш тук?

— Майка ми умира.

— Съжалявам. Не знаех.

— И ние току-що научихме. Отседнала съм при Ева. Тя спомена, че ти и Юън сте се оженили и живеете в Бракстън.

— И ти просто реши да се отбиеш за чашка кафе?

— Нещо такова. — Фрида мислеше бързо какво би могла да отговори на неизбежните въпроси. — Както знаеш, заминах внезапно…

— На мен ли го казваш.

— Без дори да кажа „довиждане“.

— Да, беше доста мистериозно. — В гласа на Ванеса се прокрадна нотка враждебност. — Мислехме, че сме приятели. Знаеш как е, споделяхме тайни, вярвахме си.

— Затова реших да се свържем отново, да разбера какво е станало с всеки — продължи упорито Фрида.

— Е, аз не съм интересна. Преместих се на около миля и половина, сложих няколко килограма отгоре, косата ми посивя и се омъжих за тийнейджърската си любов.

— Грешиш. Много е интересно — каза Фрида. — И впечатляващо. Имам предвид този вид обвързване.

— Наистина ли? — омекна Ванеса. — Странно е, нали? Първият човек, в когото си се влюбил, и ето ни.

Тя направи жест, с който обхвана всичко около себе си.

— С две дъщери.

— Две дъщери на тийнейджърски години, по-голямата сега е на почти същата възраст, на която бях аз, когато започнах да излизам с баща й, и на която беше ти, когато замина. Представяш ли си! Тогава не се „размотавахме“, макар че по онова време едва ли сме имали представа какво правим. Човек осъзнава нещата по-късно. Това, тийнейджърството, си е военна зона.

— Познават ли Беки Кепъл?

— Господи, каква трагедия. Горката Беки. Беше толкова сладка. Познавах я доста добре. Беше приятелка на Шарлът. В един клас. Трябва да й е било много трудно. Толкова млада. — Внезапно в очите й се появиха сълзи. Избърса ги с ръкава си. — Такава загуба.

— Да.

— Мади е съсипана. — В очите й проблесна искрица. — Чакай, не чух ли нещо…?

— Срещнах се с Беки няколко пъти — каза спокойно Фрида. — На професионална основа. Защото Мади се тревожеше за нея.

— Да — замисли се Ванеса. — Точно така. Сигурна бях, че чух нещо. — Поведението й леко се промени. — Виж, трябва да бягам след минутка. На работа съм. Работя като дентален хигиенист, не е толкова бляскаво като да си известен психотерапевт, но понякога си мисля, че чистите зъби са не по-малко важни от чистата съвест. — Тя взе палтото си. — Но почакай за миг, Юън няма да ми прости, ако не уговорим среща. Докога си тук?

— Ще стоя тук по около три дни седмично. Заради майка си. Ще ти пратя по телефона съобщение с имейла ми, за да предложиш дни. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

Ванеса взе използван плик и написа номера си. Подаде го на Фрида.

— Имаш ли координатите на някой друг? — попита я Фрида.

— Кои други?

— Ами Час, Джеръми. Люис — добави тя и видя на лицето на Ванеса да се появява лека усмивка, която бързо изчезна.

— Всъщност, имам! Помагам в организирането на училищната среща.

— Ева спомена нещо за това.

— Трябва да дойдеш. Това ще е моят звезден миг. Прочутата Фрида Клайн. — Онази враждебна нотка отново се бе появила. — Както и да е, ще ти пратя координатите им веднага щом ми изпратиш съобщението с номера си.

— Благодаря ти.

— А сега трябва да тичам.

— Разбира се.

Стана, сложи чашата в мивката и облече палтото си.

— Да те закарам ли донякъде? — предложи Ванеса на вратата.

— Не, искам да повървя.

— Знаеш ли, изобщо не си се променила.

— О, едва ли.

Фрида включи телефона си, когато излезе на улицата, в края на алеята за коли. Имаше съобщение от Карлсън. Звънна му веднага.

— Намерих го — каза той.

— Все още ли е в полицията?

— И се справя чудесно. Сега е главен инспектор.

— Мислиш ли, че ще говори с мен?

— Звъннах му. Очаква обаждането ти.

— Къде живее?

— Все още е в района, някъде близо до Норич.

— Това е на четиридесет мили.

— Все е в Източна Англия. Това не се ли брои за същия район?

— Не знам. Тук има хора, които мислят, че съседното село е чужбина.

— Ще идеш ли да го видиш?

— Ако мога.

— И само ще говориш с него?

— Че какво друго?

— Известна си с това, че правиш и други неща. Помни, че аз съм този, който ви е свързал. И съм гарантирал за теб.

— Благодаря ти, Карлсън. Наистина съм ти благодарна. Ще ми се да имаше нещо, с което да ти се отплатя.

— Тия неща не стават така. Просто не прави нищо безразсъдно. Поне не и без първо да ми кажеш.

— По-добре да тръгвам — каза Фрида. — Трябва да се обадя на няколко места.

 

 

Три часа по-късно Ева почука на вратата на Фрида.

— Пристигна един ван — съобщи тя. — Мъжът казва, че е тук, за да те види. Говори като поляк.

Фрида си сложи якето и излезе.

— Приятел ми е. От Украйна.

— О, и преди да забравя, някой е оставил писмо за теб.

— Тук?

— Да. Беше на входната изтривалка, когато влязох. Вероятно някой е чул по клюкарската мрежа, че си се върнала.

Ева й подаде плика и Фрида го пъхна в чантата си. Щеше да го погледне по-късно.

Когато излезе на улицата, главата на Джоузеф беше завряна под отворения капак на двигателя отпред на вана.

— Наред ли е всичко?

Главата на Джоузеф се появи. Измъкна парцал от джоба и избърса маслото от ръцете си.

— Горещ е. Но е ОК, ще ни закара до твоя човек.

Седнаха вътре и ванът запали с шум, подобен на дълбока, давеща кашлица.

— Значи накъде? — попита Джоузеф.

— Аз ще те насочвам.

— Ти не ме насочваш. Ти казваш адрес, аз го вкарвам в машината и вече не мислим.

— Град, на име Ръщън. Би трябвало да стигнем за около час.

Фрида каза името буква по буква и Джоузеф го въведе в своята система за сателитна навигация.

— Час и четвърт е.

— Извинявай.

— По малки пътища ще е.

— Да.

— Ама хубави.

— Някои от тях.

Фрида се загледа през прозореца. Напускаха Бракстън и поемаха по околовръстното. В далечината проблясваше морето.

— Тука си расла? — попита Джоузеф.

— Да.

— Всяко дърво е спомен?

Фрида се обърна към Джоузеф, за да види дали не се шегува, но на лицето му нямаше и следа от смях.

— В известен смисъл — каза тя. — Джоузеф, знам, че когато ти кажа благодаря, ти ще отговориш, че няма нужда да го казвам. Но аз имам нужда да го кажа. Благодаря ти.

Сега Джоузеф наистина се усмихна.

— Много е сложно за мене.

— Не, не е. Сърцето ти вероятно е слязло в петите, когато ме чу по телефона.

Джоузеф поклати глава.

— Почти ти звънях.

— Какво…? — започна Фрида. — Говорил си с Карлсън.

— Той каза да наблюдавам.

— Луда жена на свобода?

— Не — протестира огорчено Джоузеф. — Приятелско надничане.

— Знаеш ли, Джоузеф, когато мисля за нас, двамата, виждам как ти ми помагаш, когато съм в беда, а аз почти те убивам.

— И ти строя нова баня.

— Без да съм те молила. Но е прекрасна баня — добави бързо Фрида. — Просто казвам, че приятелството с мен излиза доста солено.

— Не, не — възпротиви се Джоузеф. — Има много хора, с които работя. Те са от Украйна и Русия, и Полша. Спят по общежития и в коли, и по бараки. За мен е различно. Заради теб имам дом, приятели.

— И за мен е различно, Джоузеф.

Остатъкът от пътуването мина главно в мълчание. Това също беше хубаво. С Джоузеф не си длъжен да говориш, освен ако разговорът не е необходим, липсват всички излишно любезни въпроси от рода на как си, чийто отговор изобщо не те интересува, нито пък имаш истинска потребност да чуеш. Просто си седиш и гледаш навън през прозореца. Джоузеф беше прав. Пейзажът почти й говореше. Ето я онази гора, дето ги водеха на разходка в неделя сутрин. Къщата на енорийския свещеник, която едва-едва се виждаше от пътя, беше ходила там за партито по случай четиринайсетия рожден ден на Вирджиния Кларк. С всяка изминала миля спомените ставаха все по-малобройни, пейзажът — все по-малко познат, а накрая — напълно чужд.

Спряха веднъж за бензин и Джоузеф отново провери двигателя.

— Докато си на твоята среща, аз ще го оправя — каза той.

Когато Фрида звънна, за да потвърди срещата, Хелмсли й бе предложил да се видят в „Херцогинята на Йорк“. Намираше се на главната улица в Ръщън и поради обедното време салонът бе претъпкан. Декорацията на помещението се състоеше от стари фотографии на сериозни, мустакати мъже, застанали пред коне и парни машини. В далечния ъгъл един мъж седеше сам на маса и четеше вестник. Беше облечен в сив костюм, с дискретна вратовръзка — униформата на застрахователните агенти и полицаите. Когато Фрида застана пред масата, той сгъна вестника си и стана, за да я поздрави.

Тя се опита да намери нещо от младия полицай, когото беше срещнала преди почти двайсет и три години. Сега пред нея стоеше натежал мъж с отпуснати бузи, с коса толкова късо подстригана, че по-скоро приличаше на мъх по голямата му глава.

— Доктор Фрида Клайн?

Тя кимна и двамата се здрависаха.

— Обядвали ли сте?

Фрида каза, че не е гладна. После купи напитки — плодов сок за детектива и вода за себе си.

— Много любезно от ваша страна да приемете да се видим — каза тя.

— Приятно е да помогнеш, когато те потърси колега. Главен инспектор Карлсън е ваш приятел, нали така?

— Точно така. Каза ли ви за какво става дума?

— Остави го на вас. Каза, че се нуждаете от някаква информация.

— Срещали сме се преди — каза Фрида.

До този момент Хелмсли се беше държал непринудено, но сега се притесни.

— Съжалявам. Не си спомням…

— Беше много отдавна. Февруари 1989 година, работехте в Бракстън, в Съфолк.

— Да. Там беше първото ми назначение. — Говореше бавно, сякаш се опасяваше да не се обвърже с нещо нежелано.

— Разпитвахте ме.

— Така ли? — На лицето му се изписа предпазливост. Какво ли следваше?

— Бях на петнайсет и съобщих, че съм била изнасилена от непознат в собствения си дом. Бях разпитана, както и някои други хора. Не очаквам да го помните.

Хелмсли се замисли свъсил вежди, но после изражението му се промени. Пребледня.

— Да. Спомних си.

Облегна се на стола и толкова здраво скръсти ръце, че костюмът му се набръчка и сякаш изведнъж му омаля. Фрида разпозна жеста, който често виждаше у пациентите си. Понякога той се тълкуваше като начин да отблъснеш външния свят, за отказ от общуване. Но Фрида го интерпретираше и като знак за уязвимост, сякаш човекът се опитва да създаде с ръцете си някакво убежище независимо колко слабо и безполезно е то.

— Първо — изрече Хелмсли, — какво целите с това?

— Ако се притеснявате за мен, може да се свържете с Карлсън и да поговорите с него. Може да му се обадите сега, ако желаете. Въпросите ми нямат нищо общо с вас или с разследването. Искам само малко информация. Но когато споменах разследването и вие си го припомнихте, ми се стори, че споменът ви не е добър.

— За вас трябва да е още по-зле — отвърна Хелмсли.

— Не съм тук като травмирана жертва. Просто ми кажете всичко, което си спомняте.

— Минах доста курсове. Така става, когато искаш да се изкачиш по стълбата. Ходиш на курсове, на изнесени обучения, на лекции. Някои от тях са чиста загуба на време, но други не са. Преди няколко години бяхме на курс за подходи при разследване на случаи със сексуално насилие. Говориха полицейски специалисти, психолог и жертва. Две жертви. Много неща бяха казани, някои от тях съвсем не това, което човек очаква.

— За кое?

— За посттравматичното стресово разстройство, за разпитите на жалбоподателите. По средата на една пауърпойнт презентация внезапно си спомних този случай. Искам да кажа, вашия случай. Беше първият от този вид, който ми възлагаха. Това, което почувствах, което главно почувствах, беше, че не мога да повярвам, че ни го бяха дали. Бяхме просто две момчета, аз и Джеф. Другият полицай, който ви разпитва.

— Какво искате да кажете с това?

Хелмсли се вгледа още по-внимателно във Фрида, сякаш я преценяваше колко струва.

— Ако планирате някакви правни действия, този разговор е наистина лоша идея. От моя гледна точка искам да кажа.

— Уверявам ви, че няма нищо такова. И така…

— Имам чувството, но може и да греша, че не се справихме с разпита така, както би трябвало. — Спря, изглежда, очакваше Фрида да каже нещо, но тя мълчеше, затова продължи. — Мислех, че сте уверено… как беше думата?… Отракано? Момиче. Вероятно така са ми изглеждали тийнейджърките, когато самият аз съм бил на същата възраст. Чак след всичките тези години се замислих какво ли е било от ваша гледна точка, какво ли е било за едно дете да иде в полицейското управление и да каже това, което казахте вие. И после, след като сте го казали, да ви завлекат в стая за разпити и да се отнесат с вас все едно вие сте престъпникът. Не мога да си спомня всички подробности.

— Прочетох досието наскоро — каза Фрида.

Бледото лице на Хелмсли пребледня още повече.

— Вероятно сме ви питали за… разни неща, е… знаете…

— Като сексуалния ми живот? Дали съм девствена? Дали имам приятел? Дали пия противозачатъчни?

— Много съжалявам.

— И след това разследването замря.

— Така е с повечето случаи.

— Говорите за разследванията на случаите с изнасилвания или изобщо за криминалните разследвания?

— И за двете, струва ми се. Но… — Изглежда, водеше някаква вътрешна борба сякаш му беше трудно да изрече думата. Изнасилването винаги ще е специален случай.

— Защото е думата на един човек срещу думата на друг.

— Това е една от причините.

— Конкретният случай специално замря доста бързо.

— Така ли?

— Е, не съм експерт, но, изглежда, не е имало нищо повече от няколко съвсем предварителни разговора.

— Помня само разговора си с вас.

— Докато четях доклада — каза Фрида, — забелязах, че някой друг също е минал през него и е коментирал и подчертавал отделни места. Не ми се стори много позитивно настроен към разследването. Подписал се е с инициалите СФ. Любопитно ми е кой би могъл да е.

Хелмсли вдигна чашата си и отпи от плодовия сок. Постави чашата обратно на масата.

— Когато влязох в полицията, животът ми щеше да се стъжни, ако ме бяха зърнали с лимонада в ръка. Тогава беше уиски и бира. Уиски с бира. Исусе Христе, изобщо не ми е ясно как оцеляхме.

— Добрите стари времена — каза Фрида.

— Има какво да се каже и за тях. — Погледна към напитката си сякаш разсъждава дали да я вдигне. — Стюърт Фокнър.

— Моля?

— Това е вашият СФ. Беше главен инспектор, на същия пост, на който съм аз сега.

— Помните ли ролята му в случая?

— Видяхте досието. Доколкото си спомням, нямаше реално участие. Вероятно е работил по друг случай. Ние проведохме предварителните разпити, после се появи той, прочете доклада, поговори с нас и ни каза да приключим случая.

— Защо?

— Не ми се иска постоянно да го повтарям, но изнасилванията не са като другите престъпления. Когато има взлом, нападение, всичко опира до хващаното на хората, изграждането на случая. При изнасилване трябва първо и преди всичко да се реши дали наистина е било извършено престъпление. След като се реши този въпрос, може да се премине към събирането на доказателства и търсенето на извършителя.

— А вашият шеф е мислил, че не е било извършено престъпление.

— Знам, че ще прозвучи зле, ако ви кажа подобно нещо.

— Но е смятал, че съм си го измислила.

— Не мога да говоря за фактическите подробности. Докато четях коментарите му, имах усещането, че идват от човек, който априори е решил, че случаят не си заслужава.

— Такава ни е работата. Понякога си прав, понякога грешиш.

— Стюърт Фокнър — изрече Фрида.

— Да.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Той понечи да отговори, после се поколеба.

— Вероятно. Просто…

— Не съм му ядосана. Приличам ли ви на човек, който е тръгнал да отмъщава?

— Нямам представа как бихте изглеждали в такъв случай. Ще видя какво мога да направя и ще ви звънна.

— Благодаря ви. — Фрида се приготви да стане, но в този миг се сети за нещо. — Знаете ли на колко години е сега?

— Не знам всъщност. Малко над шейсетте, може би.

— Поддържате ли връзка?

— Не съм го виждал от двайсет години. Не беше лош човек. Просто от старата школа.

Сега вече Фрида стана и подаде ръка.

— Съжалявам, ако сме ви разочаровали.

— Сигурна съм, че сте направили каквото е трябвало. Но това, от което имам нужда в момента, е телефонният му номер.

Когато Фрида излезе от кръчмата, Джоузеф не беше там и се наложи да му звънне. За нещастие, имаше проблем с вана.