Дрор Мишани
Липсващото досие (9) (Първото разследване на инспектор Авраам)

9

Какво всъщност търся в Брюксел?

Този въпрос го преследва цяла седмица до петък вечерта, когато престоят му до такава степен се промени, че дори предишните, изпълнени с досада дни, придобиха друг облик.

В неделя следобед Авраам Авраам излезе от терминала и се отправи към салона за пристигащите на брюкселското летище.

Жан-Марк Каро беше от онези хора, които човек забелязва от пръв поглед. Ако не го виждаш, значи, че той не е там. И понеже не видя никой, който да държи табелка с надпис „Авраам Авраам“ или поне „Абрахам Абрахам“, нито дори „Брюкселска полиция“, не му оставаше нищо друго, освен да чака.

За щастие, беше се сетил да прибере в ръчната чантичка всички документи, свързани с пътуването, включително резервацията на хотела. Пътуването с такси отне по-малко от половин час и му струва петдесет и пет евро, с пет евро повече от предвидените дневни разходи за командировката, парите за които му бяха връчени в плик от отдел „Кадри“. А той смяташе все пак и да спести от тях.

 

 

В хотел „Еспаня“ го очакваше бележка от Жан-Марк: „Съжалявам, че не можах да дойда на летището. Обади ми се веднага“.

Инспекторът позвъни от стая 307. Колегата му отговори на френски. Беше изключително възбуден. В слушалката се чуваха подвиквания и полицейски сирени, все едно там се извършваше преврат или терористично нападение.

Явно Авраам беше пристигнал в изключително неподходящ момент. Същия ден следобед двама велосипедисти бяха открили в нива с картофени насаждения край Брюксел тялото на Йохана Гец, двайсет и пет годишна специалистка по ландшафтен дизайн, изчезнала седмица преди това, и оттогава полицията напразно я издирваше.

Чутото накара Авраам да изтръпне.

При това, както разбра впоследствие, обстоятелствата около това изчезване бяха съвсем различни: приятелят на Йохана Гец, около трийсетгодишен художник график, се бе обадил в полицията и от самото начало станало ясно, че е налице престъпление. В неделя вечерта младата жена се прибрала в техния апартамент в Северен Брюксел, който поделяли с трети наемател. Откритите там следи сочели, че малко след това е била отведена насила. Чантичката и портмонето били на масата в кухнята, а във фурната имало загоряла пица, която тя явно сложила да се топли. Белгийската преса коментирала широко случая, а някои публикации съветвали младите жени да не излизат сами вечер и дори да не остават сами у дома, докато не бъде разкрита истината за това изчезване. Сега, след намирането на тялото в състояние, за които медиите не знаеха нищо, страхът бе станал още по-осезаем, а заедно с него и натискът върху полицията.

Авраам включи малкия телевизор. По един от шестте канала, които не бяха кодирани, проследи репортаж от мястото, където бе открито тялото. Сред многобройните полицаи с предпазни ръкавици и ботуши не забеляза Жан-Марк, но предположи, че и той ще да е някъде там. Помисли си, че цялата тази програма по обмен на опит между белгийската и израелската полиция би била напълно безсмислена, ако не му предоставят преводач.

Две минути, след като излезе от хотела, рукна дъжд. А беше по джинси и риза с къси ръкави. Намираше се на дълга, мрачна улица и не се виждаше табелка с названието. Цял Брюксел бе някак тъмен, а магазините затворени. Вместо да седне в някое местно бистро, той реши да вечеря в „Събуей“, където се бе скрил от дъжда. Поръча си сандвич с бял хляб и колбас от неизвестен произход, като добави майонеза и малко горчица, след което гледа по „Евроспорт 2“ баскетболен мач между женските отбори на Каунас и Прага. Когато се прибра в хотела, беше точно двайсет и един часа. Родителите му звъняха на мобилния всеки десет минути, макар да ги бе предупредил колко скъпи са разговорите. Нямаше как, баща му искаше непременно да разбере дали самолетът се е приземил успешно, сякаш, ако се беше разбил или беше отвлечен, нямаше да научат за това по новините. На всичко отгоре в края на разговора добави, сякаш разкриваше дълбоко пазена тайна:

— Научих от интернет, че в Брюксел вали дъжд.

 

 

През дните, предшестващи заминаването, надеждата на Авраам за бърз напредък на разследването постепенно угасна. Започна да тлее и след няколко припламвания съвсем се стопи. Следата на Шарпщайн, която за кратко бе вдъхновила целия екип, включително и самия него, в крайна сметка ги доведе до задънена улица. Условно освободеният, някой си Тукатли, беше привикан на разпит, но категорично отрече да има нещо общо със случая и повтаряше, че през седмицата, когато изчезна Офер, се е намирал извън Тел Авив, като впоследствие алибито му беше потвърдено. Шарпщайн унило се раздели със своя заподозрян и на прага на участъка му обеща, че скоро пак ще се видят, а след това упорито продължи да търси други известни правонарушители в квартала.

По същото време Авраам два пъти се среща с Рафаел и Хана Шараби. Веднъж двамата заедно и още веднъж поотделно. Отново се върна към спречкването или разгорещения спор между тях или може би с Офер във вторник вечерта, но родителите още веднъж заявиха, че шумът не е идвал от техния апартамент. Тогава той се опита да събере показания от другите съседи, които биха могли да дочуят нещо, но се оказа, че обитателите на отсрещния апартамент на етажа същата вечер са били на бар-мицва.^[6]

Още веднъж прегледа и показанията на Зеев Авни, защото родителите на Офер твърдяха, че уроците по английски са били прекратени по молба на техния син, който сметнал, че е достатъчно напреднал и по-нататък се нуждае от допълнителни уроци по математика. Те самите много харесвали този преподавател заради неговата всеотдайност, но Офер категорично отказал да продължи занятията с него. Дали между тях не се е случило нещо? Авни би могъл по един или друг начин да засегне младежа. Родителите уверяваха, че подобно нещо не е имало. Синът им просто настоявал, че вече няма нужда от уроци по английски, и те се съгласили с него. Авраам веднага изпрати Елиаху Маалул да се срещне неофициално с директора на гимназията, където преподаваше Авни. Инспекторът избра ден, когато учителят няма часове, и първата му работа бе да успокои директора: не, не, полицията няма никакви сведения за непристойно поведение на въпросния учител по отношение на неговите ученици, но въпреки всичко този разговор би могъл да навреди по някакъв начин на Зеев. Подобни последствия са неизбежни. Маалул научил, че против него никога не е била подавана жалба. Две години преди това някакъв ученик се оплакал, че учителят нарочно го провалил на изпит, но момчето открай време било известно като непоправим мрънкач. Преподавателят по английски не бил сред любимците на учениците, но нямал никакви дисциплинарни нарушения.

— Има ли основания за тревога? — бе запитал директорът. — Смятате ли, че трябва временно да го отстраня от работа, или да му отделя специално внимание?

— Засега не се налага — бе отвърнал Елиаху. — Що се отнася до вниманието, то никога не е излишно.

След призива към гражданите бяха получили твърде малко телефонни обаждания, до едно безполезни, които с времето съвсем пресекнаха. Във вторник полицията в Тиберия започна претърсване, след като две момчета, едното от които общо взето отговаряло на описанието на Офер, били забелязани да пушат хашиш на плажа, а след това се замесили в сбиване. В сряда преди осем сутринта се обади Илана, за да съобщи за изчезването на друг младеж от Холон. Това обаче също се оказа фалшива тревога. Момчето нямаше нищо общо с Офер. Беше пънкар или анархист, който на другия ден по обед бе открит съвършено дрогиран в жилището на своя приятелка. Спял в леглото на родителите й по боксерки и с кубинки на краката.

С всеки изминал ден нарастваха опасенията, че с Офер се е случило нещо сериозно. Не оставаше нищо друго, освен да се обърнат към медиите и в сряда следобед, една седмица след изчезването на момчето, по нареждане на комисарката бе съставено обръщение. В резултат Авраам прекара целия следобед до телефона, обсаден от журналисти и телевизионни репортери. Новината не предизвика голям интерес, тъй като до този момент нищо особено не се бе случило. Неколцина журналисти недвусмислено му намекнаха за това. Един от тях пожела да научи дали според инспектора става въпрос за отвличане, или за убийство и дали той би подсказал подобна версия, защото в противен случай репортажът може изобщо да не бъде излъчен. В крайна сметка му предоставиха три минути, записани в четвъртък, но които бяха излъчени едва в неделя по време на новините в седемнайсет часа. По това време Авраам вече беше в самолета. И през цялото това време над главата му като буреносен облак бе надвиснала заплахата случаят да му бъде отнет.

 

 

В понеделник сутринта Жан-Марк дойде да го вземе от хотела с чисто ново тъмносиньо пежо. Беше облечен в сив панталон и тънък пуловер с цвета на колата. Имаше свеж вид и приветливо изражение, все едно бе прекарал почивните дни в непробуден сън. Той хлопна вратата на колата и прегърна своя колега. Улиците все още тънеха в мрак, асфалтът лъщеше от падналия дъжд, а Жан-Марк Каро караше като луд.

Подземният паркинг, в който влязоха, беше пълен с полицейски коли и камионетки.

В осем и половина Авраам присъства на спешна оперативка в Главното управление на брюкселската полиция. Край овалната маса в заседателната зала седяха петнайсетина инспектори от различни служби, всеки от които държеше в ръка картонена чашка с димящо кафе. Самият той се настани отзад на опрян в стената стол. От мястото, където се намираше, виждаше отвъд стъклото на прозореца оловносивото, натежало от облаци небе. В ъгъла на помещението бяха окачени карти и скици, а включеният компютър прожектираше върху интерактивната дъска снимки и клипове от картофената нива, където бе открит трупът на Йохана Гец. Жертвата беше с дрехите, но имаше видими следи от удари по корема и гърба. Смъртта бе настъпила в резултат на задушаване.

Един час по-късно екипът разследващи излезе в почивка. Жан-Марк отиде при Авраам и го запита на английски със силен френски акцент:

— Е, какво мислиш?

— Не разбрах нито една дума.

Ето защо двамата решиха той да изчака в отсрещното кафене, докато белгийският полицай провери дали е възможно да намерят преводач и преди всичко да се опита да съгласува обмена на опит, за който бе дошъл колегата от чужбина, със спешното разследване, върху което брюкселската полиция бе съсредоточила всички сили.

— Ти дойде наистина в най-неподходящия момент — повтори Каро.

Поне кафето в малкото заведение се оказа чудесно. Авраам се настани до широкия прозорец и се загледа в улицата. Главното управление се намираше в неголяма правоъгълна пететажна сграда с облицована в кафяво фасада. Наближаваше десет часът, а слънцето все още не успяваше да пробие облаците. Той обърна внимание, че дългите тесни прозорци на просторните и с високи тавани кабинети бяха със старинни дървени рамки в топъл оранжев цвят. Трудно би могъл да си представи човек, че зад тези стени текат разпити на убийци, изнасилвачи и наркомани. Отвън зданието приличаше по-скоро на библиотека. Зад един от прозорците на партера се виждаше стар дървен шкаф с оставени на него три полицейски фуражки. Синя, бяла и черна.

Жан-Марк Каро със сигурност би предпочел Авраам да му каже: „Махни го този преводач. Я ми дай по-скоро адреси на бардаци в Брюксел, а ако се наложи, ще се видим през седмицата“. Нали самият той бе постъпил по този начин в Израел? След като едва се мярна в участъка и навести Централното управление в Тел Авив, белгиецът прекара седмицата на плажа, въпреки че зимата все още не си бе отишла, и в дирене на „кокетни и приветливи местенца, където човек може да прекара приятно времето“. Веднъж след работа Авраам Авраам го покани в изискан ресторант на брега на морето. Колегата му не прояви никакъв интерес към разследванията, за които се опита да му говори, но с порцията риба успя да изпие две бутилки бяло вино.

След като прекара час и половина в бистрото, Авраам започна да губи търпение и излезе да се поразтъпче.

Сградата на Централното управление заемаше ъгъла на две тесни живописни улици, „Миди“ и „Марше-о-Шарбон“. Изглежда, това бе стар квартал на Брюксел, тъй като всички улици бяха тесни, чисти, със старинни сгради от двете страни, почти допрели покриви подобно на дървета, надвесили едно към друго клони. В магазините продаваха луксозни стоки на главозамайващи цени, а по-нататък се редяха антикварни дюкянчета, сладкарници и множество малки галерии, изложили на витрините абстрактни платна, които го озадачиха. Човек би помислил, че белгийците са забравили как се рисува дърво, небе с буреносни облаци или млада жена, излегната в картофена нива. Авраам с изумление откри, че точно срещу Централното управление се намира „Хомо еректус“, бар и галерия за гейове. Сетне съвсем се смая, след като тясната улица го отведе на „Гран Плас“, единственото място в Брюксел, което той се бе зарекъл на всяка цена да види поне според прочетеното или по-скоро видяното в интернет преди заминаването за Белгия. Все пак инспекторът така и не можа да разбере защо Виктор Юго го нарича „най-красивия площад в Европа“.

Елиаху Маалул все още не се обаждаше. Само на него можеше да разчита, че няма да му измъкнат разследването под носа.

Колегата му беше обещал да му звъни всеки ден, за да го държи в течение на разследването, което продължаваше. В неделя например трябваше да се направи щателна проверка в болниците и да се пресеят свидетелските показания, последвали интервюто по телевизията. Когато двамата се срещнаха тъкмо преди Авраам да потегли за летището, Маалул го изпрати със следните думи: „Ави, знам какво те притеснява, но бъди спокоен. Аз ще пазя гърба ти“.

 

 

Във вторник и сряда той продължи да се влачи след Жан-Марк все така без преводач. С влизането в сила на европейските норми и засилването на имигрантската вълна от Източна Европа и Африка навсякъде бяха поставени камери за наблюдение. Затова полицията разполагаше със записи, макар от необичаен ъгъл и със зеленикав оттенък, от неделя вечерта на Йохана Гец, докато пие бира в някаква кръчма малко преди да бъде отвлечена. Имаше я също така на запис, докато купува замразена пица, бутилка мляко и цигари от квартален магазин на връщане към дома. Улична камера я беше уловила няколко секунди преди да влезе във входа. Беше висока и слаба млада жена с руси коси и изобщо не изглеждаше пияна.

Какво толкова научавате от тези записи, помисли си той, след като бездруго ви е известно, че се е прибрала у дома? Камерите биха могли да заснемат мъж, който я преследва, но такъв нямаше. Липсваше и моментът, когато я извеждат насилствено навън. Освен това белгийските разследващи бяха смутени от факта, че тялото е открито с дрехите, но липсваха обувките и един розов чорап. Когато Жан-Марк му спомена за липсващия чорап, двамата сякаш се превърнаха в герои от роман на Агата Кристи. По телевизията бяха показани снимки на другия чорап. Нима смятаха, че убиецът е взел чорапа за спомен? „Молим всеки, който може да даде сведения за мъж, окачил розов дамски чорап в гостната на своя апартамент, да се обърне към полицията…“ От техническия отдел бяха потвърдили, че трупът е престоял няколко дни в картофената нива. Възможно бе някой гризач да е свалил чорапа от вкочанения крак. Като се сети колко малко криминални романи се публикуват на иврит, Авраам си каза, че всъщност в това няма нищо лошо.

За да успокои общественото мнение, криминалният отдел на брюкселската полиция побърза да задържи двама заподозрени: интимния приятел на Йохана, който в деня на нейното изчезване се намирал в Антверпен, и хазаина на наетия от нея апартамент, доста странен стар ерген на шейсет и две години, обитаващ шестия етаж на същата сграда. Той беше пенсиониран бивш учител и директор на начално училище, а на снимките изглеждаше като смахнат. Авраам неволно забеляза сходства със своето собствено разследване и това го накара да настръхне. Жан-Марк не вземаше участие в разпитите, които бяха поверени на двама от най-старите и опитни детективи в управлението.

В четвъртък Жан-Марк не дойде да го вземе от хотела. Наложило се бе рано сутринта да замине за другия край на града и се обади едва към обед, за да се извини. Предложи му да прекара двата оставащи дни от неговия престой като турист и да разгледа забележителностите на града. Като компенсация го покани на семейна вечеря у своите родители. Авраам напразно се опита да отклони предложението, но Жан-Марк прояви неочаквана упоритост и не отстъпи: брат му и баща му също работели в полицията и разговорът на английски можел да мине като курс за усъвършенстване на езика. А в събота на изпроводяк двамата щели да обядват в ресторант, където приготвят най-вкусните миди в Брюксел. Значи, уговорихме се!

Служителят на рецепцията се постара на разваления си английски със силен испански акцент да му обясни как да стигне до центъра на града, защото околностите на хотела не представляваха никакъв интерес. Той зави надясно и се оказа на булевард „Брюгман“, по който, изглежда, бе вървял първата мрачна и дъждовна вечер. Мина покрай полски магазин за подправки, тайландска гостилница, павилион за суши и ресторант, където се предлагаха ястия от Кот д’Ивоар, но така и не стигна до никъде. Не успя и да попадне на главните улици. Не откри двореца, който вече беше виждал на снимки в Уикипедия, нито пък парковете, които през май са пълни с цветя.

Краката го заболяха от това безкрайно ходене, а панталонът му вече беше подгизнал, когато изведнъж си даде сметка, че гледа наопаки плана на града, който му бяха дали в хотела. Дъждът не преставаше, но не му се искаше да вземе такси, защото се опасяваше, че ще трябва сам да се добере до летището, и предпочиташе да пести. Следобед се изгуби в лабиринт тесни, стръмни и зле поддържани улички, мина пред сграда общински жилища, пред която седяха старци, по всяка вероятност турци. Така, без да си дава сметка, се озова в квартала с червените фенери, който за негова изненада се намираше в подножието на лъскавите небостъргачи на европейските институции.

Не можа да устои на изкушението и пое по улица „Прери“. Ето че вървеше по стъпките на Жан-Марк. Във витрините зад полуразтворени захабени завеси седяха цветнокожи жени. Млади, красиви и добре закръглени. Бяха по черен комбинезон, с розово шалче на врата. И неизменно усмихнати. Една врата се отвори и от нея излезе клиент. Около шейсетгодишен, небръснат, той нервно проверяваше парите в портфейла си. Авраам ускори крачка и побърза да се отдалечи. Попадна, както му се стори, на главна улица и отново се озова пред „Събуей“. В този момент му се обади Маалул, за да му съобщи, че са открили чантата на Офер. Точно две седмици след началото на разследването.

 

 

Инспекторът беше много развълнуван.

— Ави, най-сетне попаднахме на съществена следа! — възкликна той.

Черната раница била намерена и донесена в един телавивски участък от строителен предприемач, който ремонтирал апартамент недалеч от баскетболното игрище в „Яд Елиаху“ и се сърдел, че обитателите използват неговия контейнер за строителни отпадъци, за да изхвърлят в него сметта. Постоянно го пълнели, контейнерът струвал пари, а наличието в него на битови отпадъци можело да му навлече на всичко отгоре и глоба. Дори залепил на своя контейнер картон с надпис: „Частна собственост“. Напразно! Накратко, въпросната сутрин, сред натрошените тухли и мазилка той открил черна раница. Отначало искал да я хвърли в контейнера за смет на жилищната сграда, но като я вдигнал, по тежестта разбрал, че е пълна. Без да му мисли много я отворил и видял, че в нея има учебници и тетрадки. В един от джобовете открил личната карта на Офер Шараби. Името му се сторило познато и си спомнил за снимката, показана по телевизията. Според показанията му в понеделник раницата я нямало там, защото контейнерът бил изпразнен същия ден.

Авраам Авраам остави сандвича на масата, внимателно изслуша Маалул и накрая запита:

— Това означава, че някой е оставил раницата тази седмица някъде между понеделник и днес?

— Да, склонни сме да мислим, че е станало по-скоро в понеделник или вторник. Покрита и с пясък и прах дори след като предприемачът я беше изтръскал. Като цяло не е в много добро състояние.

— Какъв глупак! — ядоса се Ави, след което добави — Може да я е изхвърлил самият Офер, но може да е и някой друг.

Какво не би дал да може да вземе в ръце тази раница. Да я огледа внимателно. Да я отвори и да провери съдържанието. Да извади един по един учебниците, а след тях и тетрадките.

— Няма начин да е Офер! — възрази Маалул. — Няма логика да се разхожда цели две седмици с раницата на гърба, без никой да го забележи, и изведнъж да му скимне да се отърве от нея! Нима според теб се е шлял насам-натам с всичките учебници и тетрадки, все едно отива на училище.

Авраам слушаше своя колега, но мислите му бяха поели в различна посока.

— Не е изключено през това време раницата да е била на друго място, но някой я е намерил и я е захвърлил в контейнера — предположи той.

— Възможно е, но аз никак не съм убеден. Как си представяш някой да вземе изоставена на улицата раница и да си направи труда да я хвърли на друго място?

Дали Маалул започваше да губи търпение, или само така му се струваше? Може би му беше омръзнало непрекъснато да докладва на своя шеф, който се опитва да ръководи разследването дистанционно. Авраам потисна чувството на неудовлетворение, че не може лично да вземе в ръце раницата, и се постара гласът му да звучи по-спокойно:

— И какво направихте с тази раница?

— Шарпщайн отиде да я вземе и ще я изпратим в лабораторията за изследване, макар че все още не е ясно дали по нея има отпечатъци от пръсти, или други някакви следи. Самият аз все още не съм я виждал и е твърде възможно да не се сдобием с кой знае какво.

— Дори да открият отпечатъци от пръсти, това няма да ни помогне особено.

— Защо?

— Имаш ли представа колко хора са докосвали тази раница? Офер, родителите му, може би брат му и сестра му, да не говорим за съучениците. Има ли по нея следи от кръв? Дали съдържа нещо, което не принадлежи на Офер?

— В нея има учебници, тетрадки, лична карта, няколко листа и химикалка. Липсват ключове и портфейл.

— А някакви петна?

— Ави, нали ти казах, че още не съм я виждал. Но не ми се вярва.

— Обади ли се на родителите, за да разпознаят раницата?

— Най-важно е тя да бъде изследвана в лабораторията. Няма съмнение, че принадлежи на Офер. В нея е личната му карта, а и тя напълно съответства на описанието.

Вечерта, когато майката дойде за пръв път в участъка, той остави на дежурния описанието на тази ученическа раница. Това беше първата стъпка в разследването. Спомни си: черна раница с бяла ивица, имитация на „Адидас“. Широко централно отделение по средата, по-малък джоб отпред и два странични джоба. Всичките се затварят с ципове. Доста поизносена.

Маалул мълчеше.

Самият Авраам също не знаеше какво да каже при мисълта за пропиляната седмица в Брюксел. Беше тук вече пет дни. Принуден да следи разследването на убийството на млада жена, което изобщо не го засягаше, а и без да разбира нито дума. Междувременно неговото собствено разследване, все още негово, продължаваше в Холон без участието му. И на всичко отгоре тази раница, която той дори не можеше да види и да докосне! След този пробив, който всички толкова очакваха, съвсем не му се искаше някой друг да поеме нещата. Опита се да овладее вълнението си и запита:

— Привикахте ли предприемача в участъка да даде показания?

— Да. До един час ще бъде тук.

— А изпратихте ли технически екип да провери дали в контейнера няма още нещо?

— Да, Ави, изпратихме ги.

— Добре. И нито дума пред медиите за раницата. Разбрахме ли се? Ако се наложи, пуснете подписка за неразгласяване.

Маалул не каза нищо.

— А освен това какво друго смятате да правите?

— Ще обходим квартала, за да разпитаме съседите. Възможно е някой да е видял човека, който хвърля раницата в контейнера.

Подобно мероприятие изискваше подкрепления. Значи Илана беше в течение.

— Правилно. А дали в околностите няма камера?

— Не се шегувай! Това да не ти е богат квартал като „Херцлия Питуах“? Става въпрос за „Яд Елиаху“.

— Провери все пак. Може да има камера за наблюдение на уличния трафик — настоя той.

— Дадено — отвърна с въздишка Маалул. — А ти как си? Стегни се! Звучиш ми някак унило. Възползвай се от случая, за да си починеш. Повярвай ми, скоро ще приключим случая. Тази раница все ще ни отведе някъде. Непременно. Ще я изстискваме, докато не пусне нещо. Близо сме.

„Близо сме“? Той самият седеше в брюкселски „Събуей“. Близо до телефона в хотелската стая 307. Предположи, че раницата ще стигне до лабораторията привечер, а там няма да се заемат веднага с нея, вероятно дори ще я оставят за след почивните дни. Може би разчиташе, че техниците ще изчакат първия работен ден, когато вече ще бъде в Израел?

В крайна сметка се прибра в хотела с такси. Опита да се свърже с Отдела по съдебномедицинска експертиза, за да бъде сигурен, че няма да търсят само отпечатъци от пръсти, но и влакна и следи от ДНК. Непременно трябваше да проверят дали вън или вътре няма елементи, които не би трябвало да бъдат там.

— За каква раница говорите? — сопна се дежурната от отдела.

Той й остави телефонния номер на стаята. Отвори прозореца и изпуши една след друга няколко цигари, макар да знаеше, че е забранено.

Напразно опита да се свърже с Шарпщайн.

Когато мобилният му телефон се обади, той едва можа да го открие под куфара, който бе оставил върху леглото, докато търсеше тефтерчето си. И измежду всички онези, които биха могли да му се обадят, кой го търсеше тъкмо в този момент? Зеев Авни. Направо невероятно.

— Бих искал още веднъж да се срещнем — каза учителят по английски.

Авраам му обясни, че това може да стане най-рано в неделя и дори в понеделник, след което запита:

— Да не би да разполагате с нови сведения по повод разследването, които бихте искали да ни съобщите?

— Не е пряко свързано със случая. Имам предвид…

— В такъв случай, ако е спешно, свържете се с участъка. Аз се занимавам само с изчезването на Офер.

— Но аз не желая да разговарям с никой друг. Само с вас и затова мога да изчакам до неделя. Не е спешно.

Гласът на съседа звучеше съвсем не толкова уверено, както по време на разпита.

Телефонът в стаята иззвъня и Авраам прекъсна разговора. Дежурната в Отдела по съдебномедицинска експертиза потвърди получаването на черната раница.

— Не мога да ви обещая, че ще започнем работа по нея още днес — уточни тя.

 

 

Вечерта на другия ден, когато Отделът по съдебномедицинска експертиза в Ерусалим беше затворен, защото беше петък, Авраам Авраам седеше на масата в гостната на една вила в Андерлехт, заможен квартал на Брюксел. От дясната му страна беше Жан-Марк, а от лявата брат му Гийом, който приличаше на него, но не беше толкова впечатляващ. Тези двама белгийски исполини изглеждаха като хлапета в сравнение с баща им, бивш следовател, а в момента изпълняващ важна управленска длъжност във Висшата полицейска школа. Той заемаше почетното място на масата.

Елиз, жената на Жан-Марк, беше красавица, висока над един и осемдесет, с дълги мускулести ръце и голи рамене. Всеки неин жест беше празник за очите. Измежду сътрапезниците само тя и майката на Жан-Марк не работеха в полицията. Като се изключат, разбира се, двете деца. Поне засега. Елиз беше търговски директор в „Мерцедес“.

Отляво на Гийом седеше млада жена на име Марианка, с която по време на вечерята Авраам едва можа да размени няколко думи. Все пак стана ясно, че на тази вечеря те двамата са чужденци.

А че Марианка е чужденка личеше от пръв поглед.

Цялото семейство полагаше усилия да говори на английски, но от време на време неволно минаваха на френски, особено заради децата. Обсъждаха убийството на Йохана Гец, съкращенията в бюджета на полицията, белгийската и израелската кухня, стана дума и за град Тел Авив.

— Да, Жан-Марк ми разказа колко чудесни са вашите плажове, но той почти не можал да се възползва от тях заради работата — обърна се към него Елиз и той бе принуден с неловка усмивка да потвърди думите й.

След филето от пушена сьомга с масло и аспержи поднесоха патица. Бащата почти не продума през цялата вечер, а когато заговори, Авраам едва не се задави: господин Каро запита дали семейството му, подобно на всички евреи, е в бизнеса със злато и диаманти. Поне така било в Белгия. Той дъвчеше бавно, със затворена уста и след всеки залък отпиваше бира.

Английският на Марианка беше най-добър, но тя рядко се обаждаше и въпреки старанието да се усмихва личеше, че е напрегната и сякаш задължена да следи всичко, което се казва на масата. На моменти това се оказваше трудно, защото всички говореха едновременно. След основното ястие тя предложи на майката на Жан-Марк да й помогне при раздигането на масата. Младата жена излизаше с Гийом само от три месеца. Двамата работеха в пътната полиция и тя за втори път бе поканена на семейна вечеря. Родена в Словения, Марианка бе пристигнала в Белгия като момиченце. Беше висока около метър и шейсет, със стройна, младежка фигура, къса прическа и кафяви очи. Носеше черни джинси и сив пуловер, чиято яка оправяше всеки път, когато решеше, че никой не я гледа.

Кафето и тортата бяха поднесени в гостната и там някой запита Авраам харесва ли му Брюксел. Той бе изпил достатъчно вино, за да си признае, че не е видял кой знае какво, а малкото, което видял, не му е направило особено впечатление. Добави, че разчита на другия ден да разгледа града с придружител, но Жан-Марк заяви, че се налага да отменят съвместната разходка и ресторанта с мидите, защото заради последното развитие около убийството на Йохана Гец трябва да работи и в събота.

— В такъв случай можем да ви придружим ние — обади се Марианка и погледна към Гийом.

За съжаление, нейният приятел имаше други планове.

— Няма значение — каза Авраам — така или иначе разполагам само с половин ден, защото следобед трябва да бъда на летището.

Марианка възрази, че и за половин ден могат да се видят много неща, и към края на вечерята настоя двамата с Гийом да го изпратят до хотела.

 

 

Този половин ден се оказа толкова изпълнен с впечатления, че Авраам почти забрави за разследването, за Офер, за намерената в контейнер раница, която чакаше някой от лабораторията да я изследва. Забрави също така за изгубеното досега време в този град, който ненадейно му се яви в съвсем друга светлина. След като освободи стаята и остави куфара в гардероба на хотела, откри, че Марианка го очаква на рецепцията. Навън беше все още тъмно и доста студено. Тя беше със същите джинси, но този път с черен пуловер, а на главата носеше раирана барета. На вид човек никога не би предположил, че работи в полицията.

— Добре ли спа? — запита го тя.

Сетне закрачи толкова бързо, че той с мъка я следваше. Тя пое по булевард „Брюгман“, който този път ги отведе до широк площад. Пред очите им се разкри великолепна панорама на града, озарен от изгряващото слънце.

На Авраам му се искаше да постоят на площад „Полер“ и да погледат покривите на къщите и църковните камбанарии, обагрени в оранжево и синьо. Дори запали цигара, за да се наслади на тази красота, но Марианка го подкани:

— Трябва да продължим. Има още куп неща, които си струва да видим.

Това го накара да се запита дали тази разходка бегом й прави удоволствие, или я приема като задължение.

За да се постоплят, влязоха в едно кафене на ъгъла на една улица в стария град, недалеч от Главното управление на полицията.

— Само за четвърт час — предупреди го тя.

Двете възрастни жени зад дървения тезгях ги поздравиха с „Добър ден, младежи!“, а в отговор Марианка ги целуна по бузите. Първите клиенти по масите бяха предимно възрастни мустакати мъже, които прелистваха спортните издания, оставени на разположение на посетителите. Авраам съблече палтото и вдъхна уханието на кафе.

Вече в Израел, при спомена за този ден, прекаран с Марианка, най-много се учудваше на факта, че нито за момент никой от тях не се почувства неловко.

Разпита я за нейния живот и тя му разказа, че е пристигнала в Брюксел на тринайсетгодишна възраст и оттогава са минали четиринайсет години. Той бързо пресметна, че девойката е поне с десетина години по-млада от него. След разпадането на Югославия баща й настоял да напуснат страната, но му били нужни няколко години, за да си намери постоянна работа в Брюксел. Шест години след пристигането тя подала молба за белгийско гражданство и няколко месеца по-късно го получила.

— Баща ти също ли е полицай?

— Не съвсем — усмихна се тя. — Той е учител по карате.

— Наистина ли? Учител по карате?

— Да. Това учудва ли те? Но освен това е и преподавател по теология в Духовната семинария в Лиеж. Много особен човек. Със сигурност ще ти бъде интересно да беседваш с него.

— Преподавател в семинария, значи, е свещеник?

— Не мога да си представя как би могъл да е свещеник — засмя се тя. — Доколкото знам, е женен и има деца. Навремето наистина мечтал да стане свещеник, но срещнал майка ми… Това го накарало да промени плановете си.

— И ти ли тренираш карате?

— Разбира се. Обучава ме от малка.

Когато се усмихваше, Марианка приличаше на момиченце, а лицето й радостно засияваше.

— Не ти ли беше трудно, когато се преселихте тук? — запита я той.

— Не. Защо?

— Защото си се разделила с приятелите, с родния дом.

— Моят дом е тук. Понякога се завръщаме в Словения. Веднъж на три-четири години, през лятото, но още щом пристигнем, започвам да мечтая за Брюксел. Вече нищо не ме свързва с тази страна.

Запита я, освен това дали е от Любляна, единствения словенски град, който знаеше, но се оказа, че тя е родена и израснала в Копер, малък пристанищен град на Адриатическо море.

Названието на града просветна в ума му като сигнална лампа.

— Невероятно! — възкликна той. — Благодаря! Сега вече знам къде се намира Копер.

— Защо? Да не си изгубил нещо там?

Прииска му се да й отговори, да, едно момче на шестнайсет и половина години. Тогава той й разказа историята на Офер, младежа, излязъл от дома на път за училище, където така и не стигнал. Офер, чието изчезване будеше все по-осезаема тревога. Добави, че след завръщането в Израел бащата на момчето по време на първия разпит споменал Копер и по този начин картината започнала да се запълва с детайли. За съжаление, след това не се бе случило нищо съществено до откриването на раницата предишната вечер.

Петнайсетте минути, определени от Марианка, отдавна бяха изтекли. Тя поръча още две кафета.

— Според мен няма да откриете изчезналия в Копер — каза тя. — Там няма много туристи.

— А как изглежда градът?

— Провинциално градче. Очарователно. От детството си спомням преди всичко пристанището. Сутрин двамата с баща ми се разхождахме там с кучетата.

 

 

Три часа по-късно вече бяха разгледали всичко, което си струва да се види в Брюксел. Манекен Пис, който пикае върху холандския нашественик, Мон дез-Ар с превърнатите в музеи кралски дворци, внушителната конна статуя на крал Албер срещу статуята на неговата съпруга кралица Елизабет, две изваяния, обречени да се гледат навеки един друг от двете страни на улицата. Марианка с гордост му показа всички тези забележителности, все едно градът й принадлежеше, а може би действително беше така. Няколко пъти Авраам я помоли да спрат, за да може да си поеме дъх. Отказаха се от обяда и за да не губят време, прави хапнаха гофрети… А времето все пак летеше. Изведнъж откриха, че им остават някакви си два часа.

Марианка бе планирала обиколката така, че тя да приключи в околностите на хотела. Ала преди да стигнат до него, Авраам забеляза една пейка на малко площадче, заобиколено от стари разкошни сгради, и я накара да поседнат, като заяви, че не може да направи нито крачка повече. Срещу тях се издигаше грозно здание с формата на кораб. Преди да успее да направи какъвто и да е коментар, Марианка обясни, че това е нейната църква и че всъщност тя живее недалеч от неговия хотел в малък апартамент, който е наела заедно с приятелка, служителка в Министерството на външните работи.

— Харесва ли ти работата в полицията? — запита я той.

Лицето й отново придоби лъчезарно детско изражение.

— Ни най-малко. Поначало изобщо не съм имала намерение да постъпвам там.

— А какво беше твоето намерение?

— Да стана балерина. Когато бях малка. След това исках да стана лекар. В полицията попаднах съвсем случайно.

— Как е възможно някой да попадне случайно в полицията?

— Чрез обява във вестника. Както за каквато и да било друга работа. Баща ми я видя, изряза я и каза, че подобна работа ще ми подхожда. Все пак не съм сигурна, че ще остана още дълго там.

През цялото време изобщо не стана дума за Гийом.

— И какво ще работиш?

— Може би треньор. Имам диплом за преподавател по физическо възпитание. Или пък монахиня — добави тя и посочи църквата отсреща.

После обясни, че в рамките на професионалната подготовка кара курс за мотоциклет. Ако я включат в мотоциклетен екип на пътната полиция, може да остане още няколко години, ако не… И тя се обърна към него.

— А ти винаги ли си искал да станеш полицай?

— Да. Самият аз не си спомням, но родителите ми разправят как като малък съм имал малка синя полицейска фуражка, с която не съм се разделял дори в училище. На майка ми толкова й омръзнало, че един ден я изхвърлила, без да ме предупреди.

— Родителите ти живи ли са?

— Да.

— С какво се занимават?

— Карат се — отвърна с усмивка той. — Баща ми беше адвокат, а майка ми преподавател по литература. Сега и двамата са пенсионери.

Те станаха и бавно се отправиха към хотела по красив булевард, където ги посрещна статуята на аржентинския писател Хулио Кортасар. Изпревари ги млада жена в спортен екип и слушалки на ушите. Марианка сподели, че често идва на този булевард и сяда на някоя пейка да слуша музика.

— А какво правиш, когато не си полицай? — ненадейно го запита тя.

— Оставам си полицай.

Девойката се засмя.

— А през почивните дни? Нямаш ли хоби? Не ходиш ли на курсове по карате например?

— Не. Наистина си оставам полицай, независимо дали съм на служба, или не. Истината е, че имам тайно хоби. Малцина знаят за него.

— Кълна се, че няма да кажа на никого. Не… почакай. Искам да отгатна. Ти също колекционираш стари пистолети?

— Не. Но защо „също“? Кой колекционира стари пистолети?

— Гийом.

— Аз нямам време, просто чета криминални романи, гледам криминални филми и сериали и доказвам къде разследващите са допуснали грешка.

Тя не го разбра. Впрочем никой не го разбираше.

— На кого го доказваш?

— На самия себе си. Прочитам романа до края. След това започвам разследването отначало, като търся къде писателят нарочно или неволно заблуждава читателя. Накрая доказвам, че детективът е сгрешил. Истинското решение винаги се оказва различно от това, което героят предлага.

— Това важи ли за всички романи, които си прочел?

— Да.

Беше готов да се закълне дори, че това важи за всички криминални романи без изключение.

— Дай ми един пример.

— Избери си някой любим роман. Еркюл Поаро например? Нали си чела Агата Кристи? Сега си спомням, че героят беше белгиец. Преди известно време четох първото му разследване в първия роман на авторката. Така открих, че в него обявяват за престъпник персонаж, който всъщност е напълно невинен.

— Как така?

— Поаро разследва отравянето на богата стара дама. В края на книгата обвинява в убийство нейната прислужница. Обявява я за престъпница, макар че тя е напълно невинна. Мога да го докажа.

— И защо ще постъпва така?

В очите на Марианка личеше искрено изумление.

— Има много причини, но това е твърде дълга история — отвърна той.

Неочаквано той забеляза, че от един прозорец на втория етаж на величествена сграда се вее синьо-бяло-червено знаме. Приближи се и от металната плочка на входа разбра, че това е консулството на Словения.

— Значи, любимият ти булевард в Брюксел е този, на който се намира консулството на Словения! И продължаваш да твърдиш, че не изпитваш носталгия?

— Няма никаква връзка! — усмихна се тя. — Просто булевардът е красив. Ако го видиш в навечерието на Коледа, когато целият е в светлини!

Много бих искал, помисли си той.

 

 

Докато чакаха пред хотела да дойде таксито, той сърдечно й благодари.

— Браво! Струва ми се, че успяхме да видим всичко.

— Нищо подобно! Ако знаеш колко още неща можех да ти покажа! Жалко, че разполагаше само с половин ден.

— Жалко наистина. И все пак съм ти признателен.

Когато се качваше в колата, тя му подаде визитната си картичка и го помоли да я държи в течение на разследването по изчезването на Офер.

— Ако пък случайно откриеш, че се намира в Копер, готова съм да ти помогна — предложи тя.

Таксито потегли.

Жан-Марк се обади, за да му каже довиждане.

— Случаят е приключен! — съобщи му той.

— Какъв случай?

— Йохана Гец. Затова и днес не ми остана време за теб. Тази сутрин арестувахме убиеца.

Нима белгийските полицаи бяха толкова по-добри от тях? Как успяха толкова бързо да се справят?

— И кой е той? — запита Авраам.

— Съседът. Друг съсед, не собственикът на апартамента на жертвата, а наемател от първия етаж. Психопат.

— И защо го е извършил?

— Още не сме разбрали мотивите му. Има още много неясноти. В момента тече разпит, но няма съмнение, че е той. Даже не оказа съпротива, когато отидохме да го арестуваме, и изобщо не се изненада.

Жан-Марк още веднъж се извини, че не е успял да му отдели достатъчно време. Особено в събота.

— Но ти наистина пристигна в най-неподходящия момент — повтори за пореден път той.