Дрор Мишани
Липсващото досие (6) (Първото разследване на инспектор Авраам)

6

Към края гласът на старата дама започна да трепери. Тя описваше как майка й слиза от стар, раздрънкан автобус на някаква улица в Ерусалим, а проливният дъжд шиба лицето й. От време на време спираше дори по средата на изречението, въздишаше, поемаше си дълбоко дъх в опит да подчертае отделни думи, но без успех. Дали се надяваше да създаде впечатление, че се вълнува от съдържанието на разказа, а не се притеснява, че го чете права, на глас пред толкова хора?

Зеев не помнеше името на тази старица, която беше напът едва ли не да издъхне от смущение, но не беше забравил, че когато я видя преди началото на първата сбирка, едва не си тръгна. Тя седеше на един от разположените в кръг столове в малкото помещение, където се събираше семинарът. Заприлича му на една от онези пенсионерки, на които подхожда да посещават курсове по бридж. Реши все пак да остане едва когато минута-две след него влезе мъж на неговите години, придружен от две млади жени, които се представиха за студентки.

Както можеше да се очаква, краткият разказ завършваше със смъртта на старата майка. Дамата, която го бе прочела, с видимо облекчение седна на мястото си. Не последваха аплодисменти, защото така бяха решили още на първата среща. Никой не вдигна ръка. Всички знаеха, че Микаел няма да каже нищо, но не снемаха погледи от него. Преподавателят седеше на стола в обичайната поза, когато слушаше, наведен напред, с опрени на коленете лакти, подпрял чело с ръце, така че участниците да не виждат лицето му. Все пак те се опитваха да отгатнат мислите му, готови да му пригласят, но никой не посмя да наруши тишината в залата, която доста се проточи, макар Микаел често да повтаряше, че „мълчанието също може да бъде реакция на един разказ“.

— Историята, разбира се, е трогателна, но като цяло не е сполучлива; имам предвид от литературна гледна точка.

Както и на предишните сбирки, пръв взе думата мъж на възрастта на Зеев. Казваше се Авнер и по време на запознанството първия ден се представи като журналист, а оттогава насам бе поел ролята на лошото момче от групата. Изглежда му правеше удоволствие да се заяжда с неуместни реплики и спореше дори с Микаел.

— Не вярвам на това внезапно преображение в последния момент. Звучи изкуствено. Дъщерята през цялото време се сърди на майката и изведнъж неизвестно защо омеква.

Това беше обичайната му реакция. Този Авнер не можеше да проумее, че хората се променят и за него всеки обрат на чувствата беше „внезапен“ и „изкуствен“. Как би могъл да си обясни състоянието, в което Зеев се намираше от една седмица насам, и последиците от него? Самият той все повече се съмняваше, че една дълбока вътрешна промяна въобще може да бъде обяснена и разбрана. В осем без петнайсет тази сутрин бе позвънил в дирекцията на училището, за да съобщи, че е болен: след разговора с Ави Авраам сред дюните бе прекарал остатъка от деня в леглото. Следобед Михал се завърна заедно с Илай, след като бе гостувала на родителите си, и го завари да пламти от треска. След това заспа, може би бе говорил насън, събуди се към три сутринта, приготви си чай с мляко, седна във всекидневната и зачака. В предутринната тишина всеки шум от съседните стаи го караше да подскача като от гръмотевица. Сетне постепенно осъзна, че от разговора с инспектора и от необмисления начин, по който се беше издал, са изминали повече от дванайсет часа. Никой не дойде да го арестува, а това означаваше, че и занапред няма да се случи. Можеше да подготви уроците си, но все пак реши да не ходи на работа. Ужасяваше го мисълта, че по средата на часа в класната стая ще нахлуят полицаи; представяше си как го водят с белезници през двора под погледите на колегите и учениците, струпали се по прозорците. Едва към пет се реши отново да си легне.

Почти целия ден прекара в Тел Авив. Гледа в кино „Лев“ някакъв английски исторически филм; нямаше смисъл да се прибира у дома, още повече че в неделя за Илай се грижеше тъщата.

Едната от двете студентки се притече на помощ на старата дама.

— Какво не ви е ясно? Очевидно има причини за тази промяна. Героинята си спомня случилото се в автобуса.

— Защо не го е направила преди това, а тъкмо в този момент? Нужен е допълнителен елемент в текста, който да отключи спомена.

Микаел продължаваше да мълчи. Зеев също не се обаждаше. До този момент той нито веднъж не бе вземал думата на семинара. Освен това не бе написал нищо, само наблюдаваше и си водеше бележки в черната тетрадка. Струваше му се дори, че мълчанието му изостря любопитството на останалите участници, които биха искали да разберат какво мисли той за техните творби. Вероятно мнението му би искал да чуе и Микаел, който по време на разговора им в колата след предишната сбирка му препоръча, без да настоява, разбира се, да прочете свой разказ. Това стана преди една седмица, тоест преди Офер, преди майката на Офер, преди инспектор Авраам, преди обаждането в полицията и преди претърсването на дюните. Все още не беше сигурен дали ще сподели нещо с Микаел, докато го откарва към къщи тази вечер след сбирката. Двамата се познаваха едва от четири седмици, но Зеев имаше усещането, че между тях изниква взаимна симпатия, често предвещаваща истинско приятелство.

 

 

Разказът на възрастната жена започваше със сцена в болницата, където старата майка умира от рак. По думите на дъщерята, от чието име се води повествованието, отношенията между тях са белязани от студенина и ненавист. Тя например не може да сдържи гнева си, когато болната се изпуска в леглото веднага след като й е сменила чаршафите. А сетне, малко преди да настъпи смъртта, дъщерята ненадейно си спомня горчива сцена от своето детство: майката, бежанка от Полша, изпраща момиченцето на екскурзия до стария син автобус, паркиран пред училището. Това се случва през зимата. Автобусът е пълен с кресливи деца, някои подхващат фолклорни песни на безупречен иврит (подробност, предназначена да подчертае разликата между двете полски имигрантки и родените в Израел съученици). Въпреки настояването на дъщерята, която иска да се сбогува с майка си настрани от другите деца, тя държи да се качи с нея в автобуса, за да й помогне да сложи раницата в багажника над седалката. Иска, освен това да й остави тенджерка с борш, чийто капак е привързан с канап, ала в момента, когато се опитва да вдигне и нея, капакът се отплесва и гъстата и възкисела супа от червено цвекло облива седалката и кърпената рокля на майката. Тогава дъщерята се провиква на развален иврит: „Махай се! Махай се!“. Майката с мъка си пробива път между кикотещите се деца и с наведена глава слиза от автобуса, шепнейки: Wybacz mi ukochany, което означава на полски: „Прости ми, скъпа“.

Спорът в залата се въртеше в кръг и ставаше скучен.

Зеев знаеше, че Микаел размишлява, и затова чакаше.

Най-сетне преподавателят вдигна глава и каза спокойно:

— Вашият разказ ме трогна.

Донякъде изненадан от избраната формулировка, Зеев се опита да улови погледа му, за да разбере дали наистина е развълнуван, но Микаел не снемаше очи от старата дама, която все още се опитваше да успокои дишането си.

— Смятам, че притежавате несъмнен талант да очертаете сцена само с няколко щриха. Бих искал особено да подчертая това. На две страници и половина сте успели да обрисувате четири характера, достоверни от емоционална гледна точка, защото майката и дъщерята в сегашното и майката и дъщерята в миналото са различни персонажи. Така трябва да ги разглеждаме и именно такива сте ги представили вие. Освен това сте описали два отдалечени във времето повествователни плана, при това без да прибягвате до времеви ориентири, а единствено чрез детайли като съвременната болнична стая, а от друга страна, стария раздрънкан автобус. Мнозина известни и прочути писатели не са способни да го направят така добре.

Последната забележка, която сякаш беше предназначена единствено за Зеев (преподавателят знаеше, че измежду всички участници единствено той е в състояние да разбере остротата на тези думи), му помогна да преодолее смущението, което беше предизвикал у него водопадът от комплименти, с които преподавателят обсипа старицата. Тя беше продължение на разговора между двамата от предишната седмица, посветен на рецензиите, които Микаел редовно публикуваше в литературните приложения на някои вестници. В тях той отправяше безкомпромисни критики към по-възрастни и известни писатели от него, сред които Авраам Б. Йехошуа и Йорам Канюк. Предишната седмица Зеев се бе възползвал от пътуването в колата, за да признае, че редовно чете неговите рецензии, на което Микаел бе отвърнал, че има намерение да престане да ги публикува. „С тях си печеля единствено неприятности, защото хората се чувстват обидени“, скромно бе обяснил той.

— Все пак поне според мен разказът ви би бил много по-добър и въздействащ — макар че и така е забележителен, още веднъж подчертавам това, — ако не бяхте допуснали грешката, за която ви говоря от нашата първа сбирка насам, тоест, ако не бяхте писали литературно произведение.

 

 

Микаел говореше все така спокойно, но в гласа му се бяха появили критични нотки.

— Пак повтарям, това е мое мнение — продължи той, — защото мнозина читатели ще решат друго. В написаното от вас има истинска болка, но ми се струва, че когато тя стане непоносима, вие намирате убежище в литературата, литературата в кавички, тоест прибягвате до стилови похвати като аналогията и символа. В действителността обаче няма аналогии и символи, няма го дъжда, който брули лицето на майката, няма край, при който дъщерята затваря очите на мъртвата и шепне: „Прости ми, скъпа“ на полски, повтаряйки думите, произнесени от майката в автобуса много години преди това.

Зеев не можеше да възприеме несъвместимостта между небрежния вид на преподавателя и прочувствения му, белязан от съпричастност глас. Микаел Розен имаше гъста чорлава брада, зачервени очи, а когато седнаха един до друг в колата, черният му суитшърт изпълни купето с остра миризма на тютюн, на пот, а може би и на алкохол. Често се бе опитвал да си представи жилището и преди всичко работния кабинет на писателя. Препълнени с угарки пепелници, камари книги и недопити бутилки вино върху бюрото. Тази вечер той едва ли би поканил Зеев в апартамента си, но до края на семинара имаше още много седмици и това все можеше да се случи.

Преподавателят продължаваше да гледа ласкаво възрастната дама.

— Искали сте да придадете на разказа хармоничен финал и затова сте приключили с това, че дъщерята е повторила думите на майката. Ала поне според мен тази история не бива да има подобен край. В него не може да има помирение. Ако беше така, то изобщо не би имало разказ. Смятам, че сте дирили хармония, защото на всички нас ни се струва, че истинската красота в литературата, в изкуството изобщо се крие в хармонията и че в тях гневът няма място. Аз твърдя обаче, че литературата няма никакво значение. Още по време на първата сбирка ви обясних, че не мога и че нямам намерение да ви помагам да пишете литература. Искам да ви помогна да пишете.

— Какво лошо има в това да се пише литература? — запита студентката, която вече беше вземала думата. — Всеки умее да пише просто така.

— Няма нищо лошо, Ейнат, но в такъв случай ти използваш думите и стереотипите на някой друг. Момичето в автобуса не е могло да види в дъжда сълзите, които обливат лицето на майката. И съм почти сигурен, че жената, седнала до болничното легло на своята майка, не е поискала от нея прошка в момента на смъртта. Била е изплашена. Била е ужасена. В смъртта няма нищо хармонично, тя е плашеща. Затова смятам, че именно такава си струва да бъде описана. Освен това не съм съгласен с вас, че всеки умее да пише. Спомнете си откъса от писмото на Кафка, който ви прочетох по време на нашата първа среща (той притвори очи и цитира по памет): „Ако книгата, която четем, не ни пробуди като удар с юмрук по главата, за какво изобщо да четем? Ние се нуждаем от книги, които ни въздействат като нещастие, които будят у нас усещането, че сме прокудени вдън горите, книгата трябва да бъде като брадва, която разсича леда на замръзналото море вътре в нас“. Обърнете внимание, че Кафка не говори за литература, а за книги.

Погледът на Микаел обгърна слушателите и се спря на Зеев. Дали той не видя онова, което самият Авни още не осъзнаваше, онзи миг, в който се ражда творчеството? А може би това се случи малко по-късно, в колата, когато разговорът стана по-откровен, по-интимен. Той почувства, че Микаел го насърчава, сякаш вече знае.

Старата дама, която несъмнено навремето е била онова момиченце, изгонило майка си от автобуса, се беше съвзела от вълнението, предизвикано от четенето на глас, и най-сетне се осмели да отговори:

— Темата, която вие ни предложихте, беше разкаянието — направи опит да се защити тя, без очевидно да вникне в казаното от Микаел.

— Точно така, разкаянието. Но кой казва, че в разкаянието непременно се съдържа помирение, примирение или красота? Напротив, в разкаянието аз виждам вътрешен смут, болка и ненавист. В разказа на Гершон Шофман, който обсъждахме заедно, имаше разкаяние, но никакво примирение и никаква литература. Единствено смут и скръб.

Той бръкна в раницата си и извади синя книга с окъсана корица.

— В този разказ има презрение към литературата. Не си ли спомняте как повествователят се сърди на снега, или по-точно на неговото литературно изображение, упреквайки го, че заради него е станал баща, макар да не е искал да има деца. Чета: „Поради какво попаднах в тази клопка? Какво ме накара да се подлъжа? Любовта ли? Голямата любов? Съмнявам се. Вината в много по-голяма степен е на всички онези хитри нещица, с които ни заобикаля литературата — облаците, вятъра, снега… да, снега, именно той ме измами!“. Тази история няма хармоничен край. Героят съжалява, че има деца, и до края на живота си е обречен да живее с това разкаяние и тази скръб.

Ала старата дама не беше в състояние да оцени блестящото изказване на Микаел и упорито възрази:

— Все пак смятам, че накрая двете с мама наистина се помирихме.

Микаел се бавеше. Сигурно го беше задържала студентката, която в края на сбирката се приближи до него. Зеев чакаше в двора на музея. Нощта се бе спуснала и върволица двойки в официално облекло се отправяха към театър „Камери“ и към операта.

След няколко минути преподавателят най-сетне се появи заедно с младата студентка и веднага забеляза Зеев:

— Мен ли чакате?

— До другата седмица — сбогува се студентката.

Микаел запали цигара, която извади от смачкана кутия „Ноблес“.

— Помислих си, че мога да ви откарам до дома както последния път — предложи му Авни.

Двамата стояха един до друг на стълбището, което водеше към библиотеката „Бейт Ариела“, Микаел на горното стъпало, Зеев — едно стъпало по-надолу.

— Много мило от ваша страна, но съм канен у една приятелка.

Зеев веднага реагира:

— Няма значение. Ще ви закарам, където кажете.

— Но това е в съвсем друга посока. Тя живее южно от Тел Авив, в Яд Елиаху.

Миналата седмица, когато предложи да го откара с колата, той излъга, че живее северно от Тел Авив, в същия квартал като него, в края на улица „Бен Йехуда“. Впрочем наистина живееха там с Михал до раждането на Илай.

— Дребна работа, ще направя обиколка.

Двамата се отправиха към паркинга, където бе оставил старото дайхацу. Преподавателят крачеше, все едно градът му принадлежеше, докато Зеев както винаги имаше чувството, че сега открива съвсем по детски светофарите и уличното осветление. Сутринта се беше отказал от скутера и бе помолил Михал да му отстъпи колата само и само да може да съпроводи преподавателя след сбирката. На седалката до водача и по пода имаше нахвърляни книги и компактдискове. Той ги събра и се извини за безпорядъка.

— Та вие имате същинска подвижна библиотека — възкликна Микаел.

Зеев включи плейъра и в купето екна струнният квартет от Шостакович. Той побърза да извади диска и промърмори сякаш на себе си:

— Сега не ми се слуша това.

По радиото вървяха новините в двайсет часа. На задната седалка беше закрепено креслото на Илай. Когато го забеляза миналия път, Микаел попита колко деца има и на каква възраст са. „Само едно, бе отвърнал той. Скоро ще стане на една година, а аз още не мога да свикна.“

Престори се, че се колебае накъде да поеме за Яд Елиаху, зави наляво по „Ибн Гвирол“ и продължи направо по „Йехуда Халеви“.

— Тази вечер мина трудно, нали? Тя не разбра нищо от онова, което казахте — подхвана разговора той.

Микаел го погледна изненадано.

— Струва ми се, че сбирката беше полезна. Тази жена наистина ме удиви. Разказът й беше сполучлив и се надявам, че думите ми не са били изтълкувани погрешно.

Щом стигнаха до сградата на вестник Маарив, Зеев зави надясно, вместо да излезе направо на „Ицхак Саде“.

— Няма значение. Обърнете, където ви е удобно, но ако ви бавя, можете да ме оставите тук — предложи Микаел. После неочаквано запита: — А вие кога ще ни прочетете нещо? По време на сбирките не се обръщам към вас, защото не искам да принуждавам никого, но…

На Зеев много му се искаше да сподели предчувствието си, че това в най-скоро време ще се случи. Че след толкова години най-сетне ще пропише. Представи си лицето на Офер, каквото го бе видял последния път, и знаеше как ще го опише: с наболите мустачки и смутената усмивка. От три дни насам сюжетът беше ясен, просто все още не бе намерил точните думи, а те бяха на върха на езика му.

— Смятам да започна следващата седмица. Струва ми се, че открих тема. Благодарение на вас.

Тъй като преподавателят предпочете да запази мълчание, той се възползва от случая и на свой ред запита:

— А вие? Пишете ли нещо в момента?

Докато чакаха на червения светофар, Микаел въздъхна. Явно не се чувстваше удобно в малката кола, твърде тясна за дългите му нозе.

— Аз непрекъснато пиша, но от месеци насам не съм сътворил нищо стойностно или поне такова, което си струва да бъде публикувано. Тъкмо затова приех да водя този семинар. Надявам се, че той ще помогне и на мен да намеря решение в моята собствена работа.

Тази въздишка и последвалото я признание още повече сближиха двамата мъже в колата. Зеев бе прочел последната книга на Микаел, публикувана преди две години. Започнал бе с подозрение поради младостта на автора, последвано от учудване и накрая от възхищение. Спътникът му вече бе публикувал три книги: два сборника с разкази и кратък роман. Нито една от тях не се бе превърнала в бестселър, но трите се радваха на заслужен успех. Червената тениска на Микаел излъчваше същата остра миризма, каквато и черният суитшърт предишната седмица и Зеев си помисли, че може би така мирише тялото му.

— Имали ли сте продължителни периоди, когато не сте писали?

— Аз пиша през цялото време. Но има периоди, когато от това писане не излиза нищо добро.

— И кой решава дали е добро?

— Аз.

Зеев тихо се засмя, но Микаел остана напълно сериозен, сякаш в казаното от него нямаше нищо смешно.

— Впрочем как започнахте да пишете?

— Дори не си спомням. Но в началното училище вече пишех. Седях в клас, не чувах нито дума от урока, защото пишех поеми.

Зеев ненавиждаше този отговор, който често срещаше в интервютата на писатели в пресата. Той за нищо на света не би пропуснал нищо от онова, което говореха преподавателите, а в началното училище примираше от страх да не би учителката да му зададе въпрос.

— А вие откога пишете? — запита неочаквано Микаел, като посегна и намали звука на радиото. — Имам чувството, че не сте от хората, които редовно посещават подобни семинари, че отлично знаете какво искате да напишете и как да подходите.

Думите му накараха Зеев да онемее.

Дали бе успял да измами Микаел, да скрие от него истината, или напротив, този човек притежаваше изключителна проницателност и бе доловил нещо, което самият той не бе осъзнал, нещо все още недостъпно, скрито някъде дълбоко, в което той не смееше да повярва?

— Аз изобщо не пиша, кой ви каза това? — отвърна той и се засмя, за да прикрие смущението си. — Всъщност съвсем случайно се записах във вашия семинар. Докато минавах край библиотека „Бейт Ариела“, забелязах афиша. Реших да вляза и да погледна, но не за да се науча да пиша, а по-скоро да разбера какво представлява този курс и да разбера за какво пишат хората. Не бях сигурен, че ще остана, но ми направи силно впечатление онова, което казахте на първата сбирка. Почувствах, че има какво да науча от човек като вас. И действително научих много неща. Струва ми се, че се доближавам до някои истини.

 

 

В този момент от техния разговор Зеев бе на косъм да признае всичко, ала може би поради смущението на Микаел, който не знаеше как да приеме отправената към него похвала, в колата се възцари мълчание.

Бяха пристигнали в Яд Елиаху.

— Кварталът доста се е разхубавил — обади се най-сетне писателят и обърна зачервените си очи към прозореца. — Смятам да се преместя тук. Наемите са много по-приемливи, отколкото при нас.

— Да, в Тел Авив наемите хвръкнаха до небето — побърза да се съгласи Зеев.

Моментът на истината бе отминал.

— И ние смятаме да се местим — добави той. — Хазаинът иска да вдигне наема, а и вече се нуждаем от по-голямо жилище с детска стая. В Тел Авив с две учителски заплати това е невъзможно.

— И къде смятате да отидете?

— Може би в Холон, но още се колебаем. Трудно ни е да се разделим с Тел Авив. Това важи поне за мен.

— Аз също бих се заселил в Холон. Струва ми се, че там ще ми хареса.

— В какъв смисъл ще ви хареса?

— Там човек може да живее и да пише. Крайно време е да се откъсна от Тел Авив. Достигнал съм етап, когато бих искал да постигна по-голяма простота в писането, а за това е нужно да водя прост живот сред обикновени хора. Дотегнала ми е прекалено сложната литература. Но не знам, може би това, което казвам, звучи прекалено наивно.

Зеев ненадейно се почувства засегнат.

— До такава степен ли мразите литературата?

— Не, не, надявам се думите ми да не са били изтълкувани по този начин. Боже мой, струва ми се, че тази вечер бях зле разбран! Причина може би е отвратителното ми настроение. Следващата седмица ще се постарая да оправя нещата. Просто се опитвам да ви накарам да престанете да се питате кое е литература и кое не, за да успеете да изразите чрез писането онова, което е вътре във вас. Най-значимият текст поне според мен не е литературно произведение. Известно ли ви е Писмо до бащата на Кафка?

Зеев се срамуваше да признае, че не го е чел, но от друга страна, го беше срам да излъже и се запита дали Микаел му задава този въпрос, защото вече го е причислил към обикновените хора, които водят прост живот. Естествено би могъл да се измъкне с общи фрази от рода на: „Чел съм го, но отдавна и нищо не си спомням“, но реши да каже истината.

— Чудесно. Следващата седмица ще ви прочета един откъс. Не цялото, защото е дълго. При това наскоро излезе в нов превод. Това писмо на Кафка до неговия баща от 1920 или от 1919 година, малко преди смъртта му, което така и не стига до получателя. Помислете само, една от най-забележителните литературни творби на всички времена не е написана като литературно произведение и е била предназначена за един-единствен читател, който при това не е могъл да я прочете! Всеки път, когато се сетя за това, съм потресен. Писмото започва по следния начин: „Напоследък ме бе попитал защо изпитвам страх от тебе“. Великолепно, нали?

Тъкмо в този миг в главата на Зеев се родиха първите думи.

Идеята, която през този следобед, а може би и през последните дни все не можеше да придобие форма, подобно на новородено, което не умее да говори, сега ненадейно изкристализира в ясни слова, които само очакваха да ги запише на хартия.

 

 

Последвалите часове нямаха нищо общо с преживяното преди и след анонимното обаждане до полицейския участък в петък.

Сега вече я нямаше предишната припряност и действията му от край до край бяха безпогрешни. Всичко бе извършено в състояние на съвършено вътрешно спокойствие. Страхът, който го бе карал да трепери, който го бе будил посред нощ, за да установи, че около него цари мъртва тишина, същият този страх се бе изпарил без следа. Сега всичко беше както трябва, точно както си представяше раждането на литературата.

След като остави Микаел в Яд Елиаху, той не се прибра направо у дома. Обади се на жена си и я запита дали може да се позабави, за да отиде на кино. След това си спомни за английския филм, който бе гледал сутринта, и се успокои: нямаше да се наложи да я лъже, ако тя поиска да й го разкаже. Влезе в едно кафене на площад „Масарик“, седна до прозореца, поръча си чай и именно там първите думи сякаш сами се появиха върху листа в черната тетрадка:

Мамо и татко,

Зная, че ме търсите от няколко дни насам, но ви съветвам да престанете. Напразно си губите времето, защото няма да ме откриете. Нито пък полицията с помощта на кучета.

Видях, че на обявите, които сте разлепили по улицата, пише, че съм изчезнал в сряда сутринта, но и тримата знаем, че това не е вярно, и тримата знаем, че изчезнах много преди това, изчезнах без вие дори да забележите, защото в действителност вие никога не сте ме забелязвали истински, а и това не стана изведнъж. Изчезвах постепенно и накрая на вас ви се струваше, че все още съм си у дома просто защото изобщо не си направихте труда да погледнете истински.

Питам се защо тъкмо сега решихте да ме търсите и се обърнахте към полицията. Защо не го сторихте през месеците и годините, когато се пишеше хрониката на моето предизвестено изчезване? Известно време смятах, че това се случва, защото вие сте прекалено заети със самите себе си, увлечени от течението на собствения ви живот, но скоро изоставих тази детинска мисъл, защото разбрах, че истинската причина е в това, че вие се боите да се доближите до мен. Хората се страхуват да видят истински онова, което се случва с човека до тях, още повече когато става въпрос за тяхното дете, особено ако то се окаже различно. В случая детето толкова се различава от вас, че вие не го разбирате и то ви се струва странно и непонятно.

Зная, че това писмо ще ви причини болка, но навярно се опитвам да ви върна онова, което вие ми сторихте. Случилото се би могло да бъде избегнато, ако бяхте реагирали навреме, но вие се сетихте за мен, когато вече беше твърде късно.

Питате се, естествено, къде се намирам сега, откъде ви пиша — единственото, което ще ви кажа, е, че съм далеч, много далеч, на място, където всичко е прекрасно.

Офер, който вече не е ваш син.

Зеев няколко пъти препрочете писмото, преди да излезе от кафенето.

Не чувстваше нито радост, нито особено удовлетворение, а просто стремеж да бъде точен в детайлите. Да съхрани верните думи и да отстрани останалите. Свърза някои изречения, раздели други, прочисти писмото от онова, което му се струваше прекалено сложно за младеж на възрастта на Офер. Онова, което не звучеше като гласа на Офер.

Когато се прибра у дома, Михал го запита как се чувства.

— Много добре — отвърна й той.

Двамата седнаха във всекидневната и тя разряза оранжев пъпеш, първия за сезона. Зеев й разказа английския филм, който беше гледал, а тя му описа часовете в училище и вечерта, прекарана с Илай. Малкият непрекъснато хленчел, бил по-възбуден от обикновено. Със сигурност търсел баща си. Към единайсет и половина Михал каза, че отива да спи, и го попита той няма ли да си ляга.

— Още не. Мисля да попиша малко — отвърна той с усмивка.

Тя го погледна изненадано и каза:

— Крайно време беше.

Зеев се настани пред работната маса на верандата, но преди да извади от чантата стерилните ръкавици, купени от аптеката, и чист лист от нов топ хартия, отиде да погледне и да се увери, че Михал е заспала. Сетне се зае бавно да преписва съставеното в кафенето писмо, като грижливо закръгляше буквите и оставяше разстояние между тях, за да нямат нищо общо със собствения му стегнат и ъгловат почерк. Отказа се от израза „хроника на моето предизвестено изчезване“, който му се стори прекалено надут, и от „странно и непонятно“. Офер със сигурност не би ги използвал. В края след „син“ добави: „Следва продължение“. Сетне прегъна листа на две с помощта на линия и го постави в кафяв плик.

На връщане бе обърнал внимание, че Михал е прибрала пощата. Взе от панерчето в кухнята неразпечатания плик със сметката за тока, грабна и торбата със смет като обяснение защо използва ръкавици, ако срещне някого по стълбите. Както се очакваше, никой не го видя. Пусна плика със сметката в своята пощенска кутия, после го извади и едновременно с това пъхна кафявия плик в пощенската кутия на семейство Шараби, като внимаваше едно ъгълче да се подава от процепа, така че непременно да бъде забелязано. Свали ръкавиците, пусна ги в торбата със смет и излезе да я изхвърли в контейнера. След като се прибра, отново седна на верандата пред компютъра и през процепите на капаците започна да следи какво става навън. Не изпитваше кой знае какво вълнение, което беше доста странно. Обзелото го вътрешно напрежение беше напълно чуждо на всекидневието му, но в същото време му се струваше някак нормално. В този час нямаше почти никаква вероятност да види как някой влиза или излиза от техния вход, но все не се решаваше да отиде и да си легне. Вероятно чувстваше същото, каквото и някой млад писател, който със свито сърце очаква сутрешния вестник, за да види публикувана първата си творба. После изведнъж се сети, че някой съсед може да слезе, да мине край пощенските кутии и незабелязано да измъкне плика. Грабна ключовете на скутера и излезе, все едно отива да вземе нещо от багажника. Пликът беше на мястото си.

Сетне рови известно време в интернет и доизяде пъпеша.

Тъкмо се канеше да изключи компютъра, когато чу как пред блока спира кола. Вратата на пътника до водача се отвори и слезе някакъв мъж. Беше бащата на Офер. Той извади пътна чанта от багажника на колата и стисна ръката на шофьора през спуснатото стъкло. После се отправи към входа и влезе в сградата.

Беше един и половина след полунощ.