Дрор Мишани
Липсващото досие (3) (Първото разследване на инспектор Авраам)

3

В петък сутринта продължителен звън по домофона го изтръгна от дрямката. Беше късно, много по-късно от часа, когато обикновено се събуждаше.

— Има пратка за Ави Авраам.

Той натисна бутона, борейки се с неприятния горчив вкус в устата след кратката нощ и дългия ден, през който изпуши почти три кутии „Тайм“. Куриерът в зелена униформа на местния цветарски магазин ZER4U не беше свалил каската, а лицето му беше скрито зад голям букет в розови, бели и лилави тонове. Имаше лилии, лизиантуси, гербери, гарнирани със зелени листа.

Той откъсна прикрепената поздравителна картичка и прочете:

Скъпи Ави,

Сърдечни поздрави за твоя трийсет и осми рожден ден. Желаем ти здраве, щастие и успех във всички твои сегашни и бъдещи начинания.

От мама и татко, които те обичат!

Той така и не се обади на родителите си, за да потвърди получаването на букета, който остави върху масата в кухнята, без да го натопи в съд с вода. Откъм балкона струеше прекалено ярка светлина. Сипа в джезвето двойна доза турско кафе и отиде в банята да измие останките от неспокойния сън. Двигателят на спрян току под прозорците товарен камион така силно бучеше, че подът трепереше. Нищо общо с тишината, сред която обикновено се събуждаше! По принцип не се нуждаеше от аларма, за да стане преди шест сутринта. Миеше зъбите си, разхождайки се из полумрака на апартамента, слагаше вода да кипне, отиваше във всекидневната, отваряше капаците и докато продължаваше да търка зъбите си, гледаше тъмната и почти безлюдна улица със спрени отстрани коли. Понякога се мяркаше човек, тръгнал рано за работа. Случваше се дори да дочуе птича песен.

А може би този път шумът не идваше отвън, а беше вътре в него. Събуди се в състояние на тревога, сякаш от момента, когато се разнесе звънът на домофона, вчерашният ден внезапно го сграбчи за гърлото. С всичко, което беше видял, чул и казал. Цялата тази несигурност, Хана Шараби, зърната през прашното стъкло на вратата, непрекъснатите повиквания по мобилния телефон, обажданията до участъка, усещането, че всичко му се изплъзва, Игор Кинтаев, среднощното кормуване, сам, без определена цел.

 

 

Предишната сутрин, когато се събуди в шест без десет, първата му мисъл отново бе за Хана Шараби. Провери телефона за пропуснати разговори през нощта. Нямаше нищо. Дали това беше добър, или лош знак?

Предполагайки, че през деня ще му се наложи да се придвижва, инспекторът се отказа от утринната разходка и взе колата, така че се озова в почти пустия участък преди седем и половина. Дежурният му съобщи, че все още няма следа от изчезналия младеж, и добави, че никой не му е възлагал да звъни на майката рано сутринта, за да разбере дали синът й се е прибрал жив и здрав у дома.

Най-тягостни бяха следващите два часа, през които не се случи нищо. Той изпраща имейли, попълни един формуляр с данните си за „Личен състав“ по повод предстоящото му пътуване до Брюксел, прочете в интернет заглавията на вестник „Хаарец“ и най-сетне прегледа досието на Кинтаев, за да се подготви за разпита. Листът, върху който предишната вечер си беше водил кратки бележки по време на разговора с майката, лежеше там, където го беше оставил.

В полицейските доклади от изминалата нощ не откри нищо, свързано с Офер Шараби. Пожар в помещенията на застрахователна компания на улица „Ейлат“, разположени на партера в жилищна сграда. Пожарникарите подозираха умишлен палеж. На улица „Гиват ха-Тахмошет“, на няколко десетки метра от неговия апартамент, беше откраднат скутер. Би могъл да позвъни на майката, за да пропъди тревогата си, но имаше смътното усещане, че не бива да предизвиква съдбата. След като тя не се беше обаждала, вероятно всичко вече беше наред и не биваше да поставя под съмнение това с неуместни телефонни разговори. В противен случай, тоест, ако нещастието наближава, най-добре беше да го изчака, а не да изпреварва събитията.

Той излезе от кабинета да си приготви кафе и да преснеме един документ от досието на Кинтаев. Копирната машина се намираше зад бюрото на дежурния. В приемната вече настъпваше обичайното утринно оживление. Посетители се редяха на опашка пред гишето, а две полицайки от транспортния отдел обсъждаха нещо пред входа. И тъкмо в този момент я видя. Тя още не беше прекрачила прага, но я зърна през прашното стъкло на вратата. Както и предполагаше, тя беше със същите дрехи от предишната вечер, същата протрита кожена чанта висеше на тънка презрамка, преметната през рамото й. Жената държеше мобилния телефон, все едно не го беше изпускала от ръката си, откакто се бяха разделили. Инспекторът сам се изненада от болката, която изпита, щом я видя.

Офер не се беше прибрал.

За момент остана неподвижен, после се отдалечи от копирната машина и бързо отиде при нея. Понечи да сложи ръка на рамото й, но забеляза, че не е сама. Огледа мъжа, който стоеше редом с нея, и запита тихо:

— Не се ли е завърнал?

— Аз съм чичо на Офер — побърза да се представи мъжът. — Брат ми се обади в шест часа тази сутрин и ми разказа какво се е случило. С вас ли е разговаряла снощи?

Вместо отговор Авраам се обърна към майката.

— Значи, все още нямате никакви вести от сина си?

Тя продължаваше да мълчи, сякаш присъствието на нейния девер я освобождаваше от задължението да говори.

— Никакви — отвърна чичото. — Обещали сте да започнете издирване, ако до тази сутрин не се е завърнал.

Авраам Авраам побърза да ги отведе в своя кабинет, преди някой от колегите да им е обърнал внимание.

 

 

Прекараха с него почти до обед и през цялото това време той не пусна слушалката. Разговаря със спешните отделения в болниците, проучи още веднъж всички произшествия от изминалата нощ и остана в постоянна връзка с патрулните коли в околността. На редовни интервали излизаше в опит да се свърже със своята началничка, което не беше лесна работа, откакто беше повишена в дивизионен комисар. Ето защо мобилният й телефон беше изключен, а секретарката на Криминалния отдел му обясни, че Илана е на заседание в Централното управление. Сега вече не само искаше да се посъветва с нея, но и пръв да й съобщи за случилото се.

Майката беше спокойна. Дори по-спокойна от предишната вечер. Запита я дали не желае нещо за пиене, но тя поклати отрицателно глава. Макар да отправяше въпросите към нея, всеки път на нейно място отговаряше чичото. Едва когато я запита колко е висок Офер и той отговори „Един и шейсет и пет“, тя се намеси, за да го поправи:

— Един и седемдесет. И около шейсет килограма.

С тяхна помощ Авраам състави кратка обява за изчезването му и получи разрешението им да я пусне в интернет, както и на страницата във фейсбук на полицията. Предупреди ги, че същата обява ще излезе и в медиите. Хана Шараби сложи върху бюрото пластмасов плик, в какъвто обикновено се поставят сандвичи, и извади от него шест снимки на сина си. Този миг щеше да го преследва цялата вечер, докато най-сетне заспа.

Не успя да ги разгледа както трябва и едва през нощта разбра грешката си. Дали по тях би могъл да отгатне нещо? Твърде възможно, но дори и да не беше така, тя явно искаше той да види изчезналото момче. Да направи някакъв коментар. Вместо това той я запита коя е най-новата, а после отиде да сканира всичките. На връщане се сети, че в тринайсет часа трябва да докарат Игор Кинтаев от предварителния арест в Абу Кабир. Обади се да отмени разпита. Можеха да го задържат още четири дни, така че имаше време! През цялата сутрин се чудеше защо никой в нищо не го упреква. Нито чичото, нито майката. Не го обвиниха, че не е обявил веднага младежа за издирване, не се оплакаха, че през изминалата нощ нито един полицай в Израел с изключение на него не е бил в течение за изчезването на Офер. А това, че не го упрекват, още повече засилваше чувството му за вина. Към обед успя да събере екип от петима полицаи, сред които млада служителка от транспортния отдел, току-що приключила дежурство, която се съгласи да изработи допълнителни часове, и един колега от отдела по информатика, когото взе в колата на път за жилището на семейство Шараби на улица „Хистадрут“.

Докато сядаше зад волана, Авраам Авраам си каза, че без съмнение Хана Шараби за пръв път се качва в полицейска кола. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя как тя съвестно си постави предпазния колан.

 

 

След това преобладаващото чувство у него бе, че всичко му се изплъзва. Че не е в състояние да ръководи своя импровизиран екип, нито развитието на нещата като цяло. И то преди всичко по вина на Илана. Смяташе неизвестно защо, че отсъствието на дивизионната комисарка му пречи да събере мислите си. Впрочем наистина беше скандално полицейски началник с отговорности като нейните да изчезне посред бял ден и да не може да бъде открит по никакъв начин!

Въпреки това реши да започне разследването последователно и методично, следвайки златното правило. Най-важното бе да проведе в спокойна обстановка разговор на четири очи с Хана Шараби. Ала тъкмо това се оказа напълно невъзможно. Апартаментът на семейството мигом се превърна в жужащ кошер, полицаите влизаха и излизаха, непрекъснато пристигаха съседи, чичото се беше обадил на други роднини и не се отделяше от майката на Офер като същински телохранител. Телефоните непрестанно звъняха ту с различен сигнал, ту с един и същ и тогава трима-четирима едновременно ги грабваха, убедени, че търсят именно тях. Той възложи на служителката от транспортния отдел да въведе ред в апартамента и да не пуска повече никого. Убеден беше, че всичко ще се уреди, стига само да може да остане насаме поне за няколко минути с майката, за да й зададе главния въпрос, до който така и не бе успял да стигне до този момент, без сам да знае кой всъщност е той, но се надяваше да се сети за него по време на разговора. Само така би могъл да изтръгне от нея решаваща за разследването информация. Тя непременно щеше да си спомни нещо, свързано с нейния син, и тогава ще знаят къде да търсят. От изчезването на младежа беше изминало малко повече от денонощие, така че все още всичко беше възможно.

По едно време отиде и седна в колата, за да размисли на спокойствие, и тъкмо в този момент му се обадиха от участъка, че са докарали Игор Кинтаев и той чака да бъде разпитан. За първи път през този ден Авраам повиши тон. Развика се и им напомни, че два часа преди това ги е предупредил по телефона да отменят разпита и да отведат заподозрения обратно в килията. Някаква жена, която беше забелязал в апартамента, приближи и запита дали може да залепи обяви по улицата. Той запали цигара и започна да крачи нервно напред-назад пред блока, опитвайки се напразно да се свърже с Илана. Ринат Пинто, на която бе възложил да събере сведения за Офер в училището, се завърна, без да е научила нищо съществено, и запита дали си струва да отиде отново, за да разпита други учители и още негови съученици. Междувременно той все още не можеше да се свърже с Илана. Колегата от отдела по информатика, за когото смяташе, че отдавна се е завърнал в участъка, се обади от третия етаж и му съобщи, че е прегледал набързо електронната поща и есемесите на изчезналия, но не е открил нищо интересно. Сетне запита дали трябва да иска разрешение от семейството, за да вземе твърдия диск за по-подробна проверка.

— Изчакай ме, сега се качвам — отвърна му Авраам Авраам.

Първото нещо, което направи, когато отново влезе в апартамента, бе да поиска разрешение да пуши на прозореца.

Минаваше три следобед, когато Илана най-после го потърси. Тонът й му се стори прекалено хладен и официален. На фона се чуваха други гласове, може би включено радио? Освен ако не беше в колата с още някого. Той излезе на верандата, за да не чуват разговора им, запали поредната цигара, остави кутията и запалката на парапета, но тъй като прозорецът беше отворен, запалката се плъзна и падна на двора. Докладва на Илана, че е започнал разследването с разпит на съседите, но пропусна да спомене за посещението на майката в участъка предишната вечер. Комисарката го успокои, че до този момент е действал напълно правилно и че все още няма нужда от по-мащабно издирване.

— Доколкото разбирам, няма някакви усложняващи положението обстоятелства — добави тя.

На Авраам му се искаше да извика в слушалката какво всъщност означават „усложняващи положението обстоятелства“, след като никой не знае къде момчето е прекарало нощта! Задоволи се обаче да запита с надеждата, че събеседничката няма да долови напрежението в гласа му:

— А утре?

— Как така „утре“?

Явно нищо не беше усетила.

— Утре е петък. Ако разширя издирването, ще трябва да включа подкрепления.

— Засега не е нужно, Ави. Не и докато не се убедим, че младежът наистина е безследно изчезнал. А първите събрани от теб сведения не сочат подобно нещо. Или се лъжа?

Той действително й беше споменал, че засега няма място за тревога. Не можеше да разбере защо тя така натъртено повтаря думите му, при това в присъствието на друг човек до нея.

— При първия повод за тревога няма да бъде проблем веднага да включим нужните сили и средства.

— Има ли вероятност днес да наминеш насам?

— Едва ли. Като се завърна от Ерусалим, ме чакат няколко съвещания в Централното управление, които ще ми отнемат целия следобед. Но ако има нещо спешно, непременно се обади. Искам да ме държиш в течение на разследването тази вечер, през почивните дни, без значение, ясна ли съм?

Говореше му по този начин само защото в колата имаше човек или дори няколко души. Той подозираше, че сигурно ще да са важни клечки. Може би областният управител или дори самият началник на полицията. Ето защо разговорът с Илана с нищо не му помогна.

 

 

Едва към края на деня в блока на улица „Хистадрут“ се възцари спокойствие. Всички полицаи бяха освободени или приключиха дежурството. Авраам се сети, че тъкмо по това време предишния ден отпрати майката, а самият той се прибра пеша у дома. Тогава повика Лиат Манцур да разпитат заедно съседите. Минаваха от апартамент в апартамент, но така и не научиха нищо интересно. Никой нищо не беше видял или чул, никой нищо не знаеше, никой не познаваше Офер Шараби извън случайно разменените поздрави на стълбището, с изключение на съседката от първия етаж, която помоли за разрешение да разлепи обяви по улицата. Тя плачеше, твърдеше, че е „много близка на семейството“, и заяви, че Офер е „чудесно момче“.

Преди да си тръгне, Авраам Авраам за последен път се качи обратно в апартамента на семейство Шараби. Вратата беше затворена и той леко почука. Докато чакаше да му отворят, си помисли, че всяко почукване на тази врата докарва майката едва ли не до припадък, и затова реши да се обади, за да го чуят вътре:

— Инспектор Ави Авраам, бихте ли отворили за момент?

Жена на около петдесет години, съпруга на чичото, го пусна да влезе. Явно беше поела контрола в дома и се канеше да си ляга. Майката седеше на черното кожено канапе във всекидневната. Момичето до нея, на възрастта на Офер, гледаше някакво предаване по Втори канал. Пред тях на ниската масичка имаше чинийки с ядки, отворена бутилка „Спрайт лайт“ и празни чаши с утайка от кафе на дъното. Обстановката напомняше почерпка след погребение.

Авраам Авраам спря по средата на всекидневната между телевизора и канапето.

— И така, засега приключихме тук и аз се завръщам в участъка — а после добави смутено. — Непременно трябва да поспите.

— Да, след малко… — отвърна майката, но той прочете в очите й въпроса дали наистина смята, че тя е в състояние да го направи.

— Ще дойда утре сутринта. Ако нещо се случи тази нощ, обадете ми се независимо от часа. Имате номера на мобилния ми телефон, нали?

Лелята го придружи до вратата.

— Ще остана да спя тук с дъщерята — прошепна му тя.

 

 

Авраам Авраам остави Лиат Манцур в Неот Рахел и вместо да се отправи към дома, продължи нататък без конкретна цел.

Нямаше смисъл да се връща в участъка.

Към снощния му провал се добави втори: не се държа, както подобава на ръководител на разследване. Действа необмислено и прибързано. Не си даде време да наблюдава и да изслушва. Каквото и да се беше случило с Офер, където и да се намираше, това беше началото на история, която говореше сама за себе си. А той сякаш не я чуваше. Не само не знаеше как ще приключи тя, но със сигурност беше пропуснал и началото. Не знаеше кои са главните действащи лица. Ето какво му предстоеше да направи утре. Да се вслуша в историята. Да опознае Офер Шараби, а също майка му, баща му, който в този момент плаваше на товарен кораб към Триест, другите две деца в семейството, които още не беше видял.

Също както предишната вечер, когато се прибираше у дома, той си каза: „Полека, по-полека“.

Пое по улица „Соколов“ в едната посока, после обърна обратно. Наблюдаваше тълпата младежи, които я изпълваха и се трупаха преди всичко на ъгъла на площад „Вайцман“ и новата многоетажна сграда „Цамерет-300“. Четвъртък, двайсет и три и трийсет. Кафенетата „Арома“ и „Какао“ бяха препълнени, пред входа на „Кафе-Кафе“ дори имаше опашка чакащи. Улицата, която сутрин беше владение на възрастните, на търговците и на техните клиенти, нощем принадлежеше на младежта. Той забави ход и почти спря. На голям екран върху фасадата на едно заведение предаваха спортни новини. Когато самият той беше на възрастта на тези младежи, в това донякъде презирано южно предградие на Тел Авив нямаше нито едно кафене. Помнеше една-две сладкарници, малки пицарии, които постоянно фалираха, след което възкръсваха под друго название, а също хлебарницата „Сами Бурекас“, където работеше през лятото. Засега не можеше да каже дали тези кафенета и техните посетители са част от историята, която трябваше да проследи.

Спря на площад „Струма“ с намерението да купи фалафели. Остави колата на тротоара. Въпреки късния час опашката беше доста дълга. Група момчета и момичета се бяха събрали в кръг около младеж, който му се стори познат, защото беше виждал снимката му върху спортните страници на вестниците. Взе си половин порция, защото беше късно, а и не му се щеше да изхарчва малкото му останали пари в брой. Хапна прав редом с няколко момчета, облегнати на червено БМВ. Опита се да чуе за какво си говорят. Колко стар се чувстваше редом с тях! Впрочем полунощ мина и вече беше на трийсет и осем години. От колко време не беше сядал в кафене или ресторант в такъв късен час? Качи се в колата и пое обратно. Намаляваше всеки път, когато зърнеше на тротоара самотен минувач. Натисна спирачки до спряла кола и видя двойка, която седеше вътре в тъмното.

Всичко това му напомняше друго време и пробуди в него странното усещане за раздвоение. Беше едновременно самият себе си, но и още някой, който вече не съществуваше. Когато спря пред своя блок на улица „Йом Кипур“, минаваше два след полунощ. Щом се прибра, първата му работа беше да светне и да включи телевизора без звук. После отиде до кухнята да си налее чаша вода. Странно отпразнуване на рожден ден. Тази мисъл го развесели. Дълго не можа да заспи.

 

 

Когато половин час след звъна на домофона на свой ред се обади мобилният телефон, той вече се беше облякъл. Днес не беше с униформата, а в чисти джинси и широко бежово поло. Само в тях се чувстваше удобно. Майка му го запита дали го е събудила, все едно той имаше обичай по това време още да спи!

— Искаме да те поздравим — продължи тя. — Нали не си забравил, че днес имаш рожден ден и че те чакаме за вечеря?

Не спомена за букета от лизиантуси и гербери (той също, макар че би трябвало да им благодари), а после предаде телефона на баща му, който също му честити рождения ден, повтаряйки дума по дума написаното върху картичката, все едно четеше от някакво листче:

— Честит рожден ден! Желаем ти здраве, щастие и успех във всички твои сегашни и бъдещи начинания.

Дали майка му подозираше, че никой друг няма да го поздрави за рождения ден? Може би затова побърза да му го честити два пъти, веднъж писмено, а след това по телефона? Или напротив, била е убедена, че той ще получи толкова много поздравления, и затова е искала да изпревари всички?

Преди да излезе, все пак постави розово-бяло-виолетовия букет във ваза, която напълни с вода, но така и не свали шумолящия целофан от цветята.

 

 

За разлика от повечето си колеги, Авраам Авраам обичаше да се отбива в участъка всеки петък сутрин. Така или иначе обикновено нямаше други планове.

Вътре цареше обичайното за почивните дни спокойствие.^[4] Дежурният колега Давид Езра със сияещо лице говореше по телефона. Когато го видя, закри слушалката с ръка и каза тихо:

— Ако си дошъл във връзка с изчезналото момче, почакай за момент.

Сетне му подаде лист с позвъняванията по повод Офер от предишната вечер насам, кратък списък с имената и телефонните номера, както и резюме на получените сведения.

— Това ли е всичко? — запита Ави.

Езра кимна и продължи разговора.

Авраам откри, че вчера в бързината и от притеснение поради присъствието на майката и чичото е забравил да изключи компютъра, а след посещението на улица „Хистадрут“ не беше минавал през участъка. Той прегледа списъка и избра няколко имена, които отбеляза със звездички. Сетне отвори страницата на Националната полиция във фейсбук, прегледа обявите за безследно изчезнали и се учуди колко малко съобщения са свързани с Офер; при това нито едно не представляваше особен интерес: насърчения, две предложения за помощ при евентуално издирване и един коментар, който правеше връзка между разпуснатите нрави на днешната младеж, свободната продажба на халюциногенни наркотици по павилионите и небрежното отношение на полицията към подобни явления.

Всъщност инспекторът сам не можеше да си отговори на въпроса защо е дошъл в участъка. Спокойно би могъл да изчака у дома и при наличието на конкретно сведение да изпрати на място патрулна кола. От друга страна обаче, не го свърташе. Колкото повече време минаваше от изчезването на Офер, толкова по-малка беше вероятността той да бъде открит. Изпитваше неудържимо желание да действа, да навакса направените пропуски, да ускори развитието на събитията и не можеше да се отърси от мисълта, че следващите часове ще бъдат решаващи. Предишната вечер се беше зарекъл да изслушва по-внимателно събеседниците си, да вникне в същината на тази история. Отбеляза си няколко важни въпроса, които да зададе на Хана Шараби.

Сетне започна да набира един по един телефонните номера от списъка, който Давид Езра му беше предал. Едва на четвъртия някой вдигна слушалката. Обади се някакво момиченце.

— Добър ден, аз съм полицейски инспектор Ави Авраам. Оставили сте съобщение по повод изчезването на Офер Шараби.

— Един момент, ще повикам мама — отвърна детското гласче, което веднага беше сменено от дебел мъжки глас.

Авраам отново се представи.

— Радвам се, че се обадихте, защото двамата с жена ми снощи видяхме изчезналото момче.

Човекът твърдеше, че са забелязали Офер на една бензиностанция по пътя към Ашдод. Спрели да заредят и да изпият по едно кафе, когато зърнали момче да седи и да пуши на една от външните маси. Настанили се на съседната маса и останали там десетина минути. Лицето на младежа му се сторило познато, но не можел да се сети откъде. Затова продължил да го наблюдава дискретно, докато той накрая станал и си заминал. Едва когато продължили пътя си, си спомнил за снимката на изчезналия, която бил видял същия следобед в сайта на полицията. Авраам не се заинтересува защо събеседникът му е преглеждал сайта на полицията, а запита:

— Дали случайно не носеше със себе си черна раница?

— Черна раница ли?

— Да, може би сте обърнали внимание.

— Струва ми се, че не видях да носи със себе си чанта.

— Можете ли да опишете как беше облечен?

— О, не, съжалявам… Май че беше с бяла тениска. Жена ми може би си спомня.

— Имате ли възможност да наминете до участъка в Ашдод за по-подробни показания? — продължи инспекторът.

— Защо в Ашдод? Ние живеем в Модиин. Бяхме на сватба в Ашдод.

— В такъв случай прескочете до участъка в Модиин.

— Смятате ли, че в петък там ще има някой? Не може ли да стане по телефона?

— Бих искал да ви покажа снимки, но това може да стане и в неделя сутринта.

Очевидно мъжът нямаше какво повече да добави. Важно в случая беше да се изясни дали младежът наистина е бил Офер. Ако го разпознаеше по снимките, това би било все пак крачка напред и първи признак на живот.

 

 

Докато малко преди обед наближаваше адреса на улица „Хистадрут“, Авраам имаше странното усещане, че се завръща у дома. Този път паркира колата от другата страна на улицата. Блокът по нищо не се отличаваше от околните сгради, строени през петдесетте и шейсетте години и несъмнено по някое време е бил ремонтиран, но въпреки това напомняше претърпял корабокрушение и изоставен на ръждата кораб. На някои балкони все още се вееха израелски знаменца от найлон, останали там след Деня на независимостта, отбелязан седмица преди това.

Намерението му беше да прекара тук деня, без да се опитва да се спира на подробностите. Целта му беше да се впише в познатата вече обстановка.

Входната врата се оказа заключена. Той позвъни по домофона, но не получи отговор. Сети се, че от предишната вечер насам никой от близките на Офер не му се беше обаждал, и се запита дали всъщност има някой у тях. Изчака и позвъни на съседката от първия етаж, която му отвори, качи се с него до третия етаж и почука на вратата.

— Хана, дошли са от полицията! — извика тя.

Майката отвори, извини се, че не е чула звънеца на домофона, и Авраам Авраам внезапно се усъмни дали е натиснал правилния бутон.

Хана Шараби беше сама, а апартаментът беше чист и подреден. Съседката не скри разочарованието си, когато инспекторът й благодари и я помоли да ги остави насаме. Той обаче отдавна чакаше този момент, а не знаеше колко време ще отсъстват другите членове на семейството.

Двамата се настаниха на барплота, който отделяше кухнята от трапезарията. Майката беше с други дрехи, а косата й беше влажна. Инспекторът прие чашата черно кафе с една лъжичка захар, която тя му предложи и постави пред него чиния със соленки.

— Има ли нещо ново? Някой не ви ли се е обаждал? — запита той и веднага съжали за въпроса, който всъщност тя би трябвало да му зададе.

Авраам изведнъж осъзна колко важно е да убеди тази жена, че полицията прави всичко възможно да открие сина й. Може би всъщност се опитваше да убеди самия себе си. В отговор тя поклати глава.

— Къде са другите? — продължи той.

— Вече не можех да понасям цялата тази глъчка. Предполагам, че ще се върнат следобед.

Той се опита да запази официалния тон, но имаше чувството, че двамата се познават отдавна.

— Дойдох да ви осведомя за хода на разследването и да ви задам няколко допълнителни въпроса.

— Добре.

— От вчера на обед ние действаме успоредно в няколко направления. Първото е не толкова видимо и се свежда до обобщение и проверка на всички пристигащи при нас свидетелства от хора, които твърдят или предполагат, че са забелязали Офер. Тази сутрин минах през участъка и предприех някои проучвания.

Поколеба се за момент и реши да не споменава пред нея за обаждането от Ашдод или по-точно от Модиин. Затова продължи:

— Често съвсем случайна информация може да ни покаже вярната посока. Например, ако получим три обаждания, че Офер е бил забелязан в Ейлат, налице е голяма вероятност той наистина да се намира там. За съжаление, в случая не е така. Поне засега. Второто направление е по-активно. Разпитваме приятелите на Офер и ще проверим основно компютъра му с надеждата да попаднем на полезни сведения. Група от няколко полицаи от вчера се занимава с това и ще продължат през почивните дни. Твърде вероятно е тъкмо оттам да изплува нещо. Имайте предвид, госпожо, че всяко действие оставя след себе си следи, особено ако става въпрос за предварително обмислено бягство. Освен това се свързахме с разузнавателните служби, които постоянно събират сведения, и те непременно ще ни предупредят, ако се натъкнат на нещо, което би могло да се отнася до нашия случай.

— Значи все още не сте започнали истинско издирване? Имам предвид с полицаи.

— Госпожо, всички тези действия се извършват от полицаи. Но ако имате предвид изпращането на патрули на конкретно място, не, защото засега не знаем къде да ги изпратим.

Искаше му се да й обясни, че не е възможно да се изпратят полицаи, които да обикалят по улиците и да викат: „Офер, Офер, върни се у дома, защото майка ти се тревожи!“, както тя явно си представяше, но се отказа.

А тя очакваше да чуе продължението.

— Възможно ли е да поговоря с братчето и сестрата на Офер? — запита той. — Те къде са? И вчера не бяха тук.

— У родителите на мъжа ми, в Рамат Ган.

— Защо?

— Сега не мога сама да се грижа за тях, нямам сили. Може би ще ги прибера в неделя.

Неочаквано тя избухна в сълзи вероятно защото споменаването на неделята означаваше, че ще прекара почивните дни без Офер. Тихите ридания, които напразно се опитваше да сподави, напомняха скимтене на оставено на улицата куче, което моли да го пуснат у дома.

— Поддържате ли връзка с мъжа си?

— Днес не сме се чували, но той е в контакт с брат си Йоси. От него научава всичко. Ще се завърне в неделя.

Авраам Авраам изчака, докато тя се посъвземе.

— Зная, че вече няколко пъти съм ви задавал този въпрос, но сега сме сами, на спокойствие, а и сте имали възможност да размислите. Убедена ли се, че не се е случило нищо, което да подкрепи хипотезата за бягство? Офер няма ли приятел, може би извън училище, за когото си спомняте и който според вас би могъл да знае нещо?

Защо заговори за бягство, сякаш от само себе си се разбираше, че Офер по своя воля е напуснал дома?

— Казах ви всичко, господин следовател. Разполагате с имената на всички негови познати.

— Ще се опитам да ви обясня защо отново се връщам на това. Трудно може да си представи човек момче на неговата възраст да избяга просто така, без нечия подкрепа. Той няма кредитна карта, а вие споменахте, че не носи у себе си и пари в брой. Мобилният телефон не е у него, следователно не може да стигне далече, без да потърси помощ. Все някой би трябвало да му даде пари, да му предостави място за нощуване.

Дали сам вярваше на думите си, или преди всичко се стремеше да нарисува пред майката успокоителна картина, според която Офер има къде да спи и не е сам?

— Известно ли ви е да има познати в Ашдод?

— В Ашдод ли?

Тя се замисли за миг, преди да отговори:

— Често са ходили там двамата с баща си. На пристанището. Но инак там нямаме роднини. Защо Ашдод?

— Просто проверявам. Какво още можете да ми разкажете за Офер? — запита я неочаквано той.

Тя вдигна към него очи, поколеба се, сякаш се чудеше откъде да започне.

— Вчера ви казах всичко. Той е добър ученик, в последния клас е и избра общообразователно направление. Не излиза често, няма много приятели. Ходи на училище, прибира се у дома, играе със сестра си и с братчето си, много ми помага… Не е особено разговорлив нито с мен, нито с баща си…

— Много ли време отделя на интернет?

— Често стои пред компютъра, но не знам какво точно прави.

— Има ли си приятелка?

Тя направи пауза, преди да отговори:

— Не, не мисля, че се занимава с момичета.

— А за военната служба знае ли къде ще бъде разпределен?

— Вече го викаха на първа комисия, но не е ставало дума за това. Какво може да прави в армията? Той не е твърде общителен.

— Смятате ли, че го е страх да постъпи в армията? Споделял ли е с вас?

— Не. Не знам, може и да го е страх.

Невъзможно е тя да знае толкова малко за своя син, помисли си инспекторът. Не е възможно младеж, който завършва последния клас на гимназията, да няма какво да разкаже, да няма за какво да говори, да не е споделял каквото и да било. А ето че всички, с които беше беседвал през последните двайсет и четири часа, повтаряха именно това.

— Нали нямате нищо против още веднъж да огледам стаята му?

Майката стана и го поведе към стаята, в която предишния ден няколко пъти бе влизал. Тя спря на прага. Обстановката нямаше нищо общо със снимките на стаи на тийнейджъри, които публикуваха в рекламите. Мебелите сякаш бяха събрани тук случайно. Капаците на прозорците бяха затворени, явно предишната нощ никой не беше спал тук. Авраам Авраам включи осветлението. Вдясно от вратата голям сив шкаф от формика заемаше цялата стена, а в горната му част на една от вратите беше прикрепен пластмасов баскетболен кош. Под кафявото единично легло зърна оранжева топка от пенопласт, с която момчето очевидно тренираше. Отсреща, над леглото, бяха залепени два постера, единият с кадър от филма Хари Потър, а на другия имаше снимка на млад мъж, когото инспекторът не можа да познае. Постерите му се сториха стари, отпреди не по-малко от две-три години. Вляво от леглото черен пластмасов плот служеше за бюро, а на четирите лавици над него имаше само няколко учебника, тетрадки, речници, кутии с видеоигри, будилник и няколко книги за задължителен прочит. Настолна лампа. В стаята цареше ред, съвсем неприсъщ за момче на възрастта на Офер. Редом с лампата беше плоският монитор и сребристата мишка, но самият компютър липсваше, защото беше иззет за проверка. Вещите на петгодишното братче бяха по-видими, но според него и те не бяха много. В десния ъгъл до детското креватче имаше малък стелаж с пластмасови автомобилчета, книжки с картинки и плюшени играчки. Други играчки, разхвърляни по пода и под детското легло, придаваха донякъде колорит на инак унилата атмосфера в стаята.

Той приседна на леглото на Офер. Хана Шараби, която до този момент стоеше права до вратата, приближи, седна до него и той усети приятната миризма на тоалетен сапун, която идваше от нея. Поиска разрешение и започна да отваря едно по едно чекмеджетата на малкия шкаф под плота, който служеше за бюро.

В първото имаше стар и явно повреден уокмен, батерии, линии, пергел, зарядно за мобилен телефон, празен кожен портфейл и ключове; второто съдържаше документи, здравна книжка, първата повиквателна и напечатана седмична училищна програма. Третото, най-голямото, беше натъпкано с тетрадки, проверени контролни работи по всяка вероятност от предишни години.

Авраам извади от второто чекмедже седмичната програма и връзката ключове от първото, след което затвори и трите. Ако в сряда сутринта Офер беше отишъл на училище, щеше да има алгебра от осем до десет, след това английски, социология и литература, а накрая физическо възпитание.

— Не виждам личната му карта. Винаги ли я носи в себе си? — запита той.

— Не знам. Във всеки случай има лична карта.

— А задграничен паспорт?

— Да, но с изтекъл срок. Струва ми се, че е у мъжа ми.

Той разгледа връзката ключове върху разтворената си длан, сякаш я претегляше.

— Това ли са ключовете от вашия апартамент? Не ги ли взема със себе си, когато излиза?

— Струва ми се, че е стара връзка, сменихме бравата. Мога да проверя.

Двамата станаха почти едновременно.

Тя огледа стаята и на него му се стори, че чете в очите й учудване.

— Дори не съм подозирала, че е толкова подреден. Никога не съм отваряла чекмеджетата му.

 

 

В ранния следобед инспекторът си тръгна, без да е научил от Хана Шараби нищо, свързано с Офер, което вече да не знаеше. Качи се в колата и подкара към къщи, но този път спря пред търговския център, прекоси улицата и седна на терасата на „Къп о’Джо“. Кафенето беше почти празно. Той взе петъчните вестници и поръча дълго еспресо и сладкиш с моркови. Това бе начинът да отпразнува рождения си ден. Откровено казано, нямаше никаква представа в каква посока да поведе разследването. Не разполагаше с нищо, което да му послужи за отправна точка, и без сам да знае защо, единствената му надежда беше телефонното обаждане от Ашдод. Беше оставил майката сама у дома. Илана не го бе потърсила цяла сутрин. Беше петък като всеки друг, денят преди шабат, когато с всеки изминал час все повече хора се прибират у дома и семействата се събират под един покрив.

Статиите в местните вестници бяха една от друга по-нелепи и се отнасяха за по-младите от него. Едва в Хаарец попадна на публикация за борбата около назначението на нов началник на полицията. В нея подробно се описваха вътрешните конфликти в ръководството на полицията, като дори се намекваше за сексуален скандал, свързан с един от кандидатите, когото Авраам Авраам никога не бе виждал, но чиято спорна репутация му беше добре известна.

Той изпуши две цигари и точно в осемнайсет часа отиде с колата у родителите си. Завари ги, както винаги, да спорят. Майка му отвори вратата и след като го целуна по небръснатите бузи, се обърна към вътрешността на апартамента.

— Хайде, стига! Ави вече е тук и можем да сядаме на масата.

— Не! Първо провери в интернет — възрази баща му от всекидневната и дръпна шотландското одеяло от коленете си.

После стана от фотьойла, приближи и стисна ръката на сина си. Беше с тъмен на цвят джогинг панталон и избелял потник.

— Какво трябва да провериш? — обърна се Авраам Авраам към майка си.

Вместо нея отговори баща му:

— Дали има комари. Тя твърди, че до месец юли в Израел нямало комари, но мен цяла нощ ме хапаха.

— Това не са комари! Само че заради него прозорците остават затворени през цялата нощ, включва климатика на деветнайсет градуса и се увива в одеялото, докато аз зъзна от студ. Нима съм длъжна да живея в болнична обстановка? Знаеш ли колко хубаво е времето навън? За какво ни е апартамент с южно изложение, след като трябва да стоим изолирани от външния свят? Ави, кажи му колко е приятен въздухът!

Какво би могъл да каже той относно качеството на въздуха?

— Госпожата смята, че се намираме в Швейцария. Навън е горещо и тъкмо затова има комари.

— Добре де! Гъмжи от комари. А сега върви да се преоблечеш. Празнуваме рождения ден на Ави, няма да седнеш на масата в този вид.

— Защо? Да не смяташ, че ти си кой знае колко наконтена? Какво ми е на дрехите? Ави, имаш ли нещо против да остана, както съм? Та той не е чужд човек, за да се обличам специално!

Понеже бяха само тримата, майка му не беше подредила голямата маса във всекидневната, а се беше задоволила с малката в кухнята, която все пак беше застлала с бяла покривка. Извадила беше и красивия сервиз за гости, а червените книжни салфетки бяха изящно сгънати. Бутилката червено вино по средата на масата служеше само за украса, тъй като нямаха намерение да я отварят.

Тя все още кипеше от възмущение.

— Знаеш ли какво? Ходи както щеш. Не се преобличай, ела на масата с миризливите дрехи, с които спиш. Нямам сили да се разправям с теб от сутрин до вечер!

Баща му все пак отиде да се преоблече в стаята, която дълго време беше на Авраам, а няколко години след като напусна дома на родителите си, започна да служи за килер. Когато се завърна от болницата след инсулта, баща му си я хареса. Родителите му инсталираха там климатик и спяха в отделни стаи не само заради разликата в температурата.

Авраам Авраам седна и остави на масата кутията цигари и мобилния телефон.

— Още ли пушиш? — смъмри го майка му. — Нищо чудно, че не се чувстваш добре.

— Добре се чувствам.

— Получи ли цветята?

— Да, благодаря. Пристигнаха рано сутринта.

— И защо не каза нищо? А аз се обаждах да се разправям, защото куриерът още не ти ги бил занесъл. Нищо чудно да получиш още един букет. Два на цената на един! Първият обаче вече ще е увехнал, сигурна съм, че не си го натопил.

През това време баща му се завърна. Беше навлякъл върху потника кафяв суитшърт, но не си беше сменил панталона.

Разговорът потече по-спокойно. Майка му започна да го разпитва как живее, а той отговаряше уклончиво.

— Какъв ужас! На твое място щях да се срамувам да работя на подобно място. Признай си, че освен теб всички тормозят новопостъпилите полицаи. При това положение нищо чудно, че хората не се чувстват в безопасност.

Тя донесе от хладилника отворена бутилка бяло вино и тримата се чукнаха, като родителите му повториха все същите пожелания за здраве, щастие и успех. После баща му постепенно се затвори в черупката си, както често му се случваше след инсулта, макар да беше се възстановил с бързина, която изуми лекарите. Наистина се беше оправил, само че вече трудно се съсредоточаваше, често се объркваше, говореше несвързано и тъй като сам съзнаваше това, вземаше думата все по-рядко, вперваше поглед в чинията пред него и се хранеше бавно. Авраам и майка му бяха приключили и го чакаха да си изяде супата. Единствената тема, която го вълнуваше, беше Иран и вероятността не след дълго Тел Авив и предградията да бъдат подложени на бомбардировка. В такива моменти наистина се оживяваше.

С напредването на вечерта настроението на Авраам ставаше все по-мрачно. Майка му поднесе основното блюдо, приготвено специално за рождения му ден: пържени пилешки дробчета с лук, пюре и подлютена салата от домати. От този момент нататък той престана да слуша въпросите й, като се хранеше все по-бързо. Имаше две теории относно приноса на родителите му в избора на професия, едната, свързана с майка му, а другата с баща му. Според първата той стана следовател, докато като малък се опитваше да отгатне на връщане от училище в какво настроение ще завари майка си, наблюдавайки и най-беглите промени в израза на лицето й, както и нюансите в тембъра на гласа. Още в асансьора подушваше какво е сготвила и по този начин се досещаше дали обядът ще приключи с шамари. Ако му предложеше ядене, което харесваше, всичко минаваше мирно и тихо. Ако пък му сипеше нещо, което той едва-едва преглъщаше, не го очакваше нищо добро. Например миризмата на пиперки или на зеле означаваше, че ще има бой.

Според другата теория разходките с баща му през почивните дни бяха причина да стане следовател. Баща му казваше: „Струва ми се, че виждам жена в синьо манто“, и малкият Ави, тогава три-четиригодишен, се озърташе от количката, докато не зърнеше въпросната дама и с разтуптяно сърце я посочваше с пръстче. Когато поотрасна, играта стана по-сложна. Баща му го водеше за ръка и казваше: „Струва ми се, че виждам един господин, който закъснява за среща“; синът му оглеждаше околността и откриваше небръснат мъж, който пресича на червено; в такива случаи получаваше похвала и се чувстваше на върха на щастието.

— Как си, тате? — запита той, за да наруши мълчанието, но баща му не отговори на въпроса.

— Шломо — намеси се майка му, — Ави те пита как си. Какво ти става? Да не би на всичко отгоре да оглуша?

 

 

Тъкмо бяха приключили вечерята и майка му подреждаше чиниите в съдомиялната машина, когато се разнесе сигналът на мобилния телефон.

— Инспектор Авраам?

— Същият — отвърна той и излезе от кухнята.

— Полицай Литал Леви.

Обаждаше се новопостъпилата в участъка колежка, завършила полицейската школа само преди няколко месеца.

— Нали вие водите разследването за изчезналия младеж?

— Да, Офер Шараби.

— Току-що получихме анонимно обаждане, което може би представлява интерес.

— Може ли малко по-конкретно? Ти ли прие разговора? — запита той със свито гърло, надявайки се, че тя няма да долови вълнението му.

— Беше много кратък и не всичко разбрах, но някакъв мъж съобщи, че трябва да търсим в дюните зад строителния обект Н-300. Каза, че трупът се намирал там.