Дрор Мишани
Липсващото досие (2) (Първото разследване на инспектор Авраам)

2

Още щом видя спрелите пред входа полицейски коли, той разбра защо са тук, изострено шесто чувство, дълбока вътрешна увереност. Почувства се готов, макар че не знаеше за какво точно.

Странно. Сякаш през последните години животът тихомълком го беше готвил тъкмо за този миг, без той да си даде сметка за това. Вътре в него нещо избухна подобно на неочаквано раждане. При вида на полицейските коли в него се появи ново негово аз, друг човек, който открай време беше носил в себе си и който сега бе дочакал своя час. С Илай се получи тъкмо обратното. Макар да се бяха готвили цели девет месеца, раждането му се стовари върху тях като дошла неизвестно откъде бомба. Все още не можеха да се превърнат в истински родители. Засега механизмът не сработваше, напротив, чувстваха се напълно безпомощни пред това бебе, все едно самите те се завръщаха обратно в детството.

 

 

Забеляза двете патрулни коли още от кръстовището, докато изчакваше зеления светофар. Сега те бяха спрели пред блока с отворени врати откъм водача. Облегната на едната от тях, жена в униформа говореше по телефона. Другата отсреща беше бял фолксваген „Пасат“ с отличителни знаци на полицията.

Остави скутера пред входа; вратата беше отворена и той се отправи към стълбището. Мина край своя апартамент и продължи нагоре до третия етаж. Вратата на апартамента на семейство Шараби беше широко отворена, а на площадката стоеше жена в униформа. Когато се случи нещастие, всички врати са отворени, помисли си той. Дали по това не бе почувствал, че пред него се разкрива възможност? Полицейската служителка го видя и го запита кой е.

— Казвам се Зеев, съсед съм от втория етаж — отвърна той. — Какво се е случило?

— Нищо — отвърна тя и прегради достъпа до вратата, за да му покаже, че влизането е забранено. Всъщност той изобщо нямаше такова намерение.

Михал седеше на канапето във всекидневната до заспалия Илай. Беше все още по пижама и гледаше по телевизията Доктор Фил. Капаците на прозорците бяха затворени и апартаментът тънеше в полумрак. Запита я дали знае какво се е случило у съседите, но тя не беше забелязала нищо, нито полицейските коли пред блока, нито необичайното оживление по стълбите. Затова пък се изненада, че Зеев се връща по-рано от обикновено; в четвъртък не се прибираше преди два следобед. Запита го шепнешком дали иска да хапне нещо и внимателно занесе Илай в неговата стая. После се върна, отвори капаците към малкия балкон, превърнат във веранда с плъзгащи прозорци, погледна навън, после се приближи до входната врата, открехна я и надзърна към площадката. Двама полицаи припряно слизаха по стълбите и тя побърза да затвори.

— Да не е имало обир у тях? — предположи тя.

Зеев отвърна, че за обикновен обир едва ли ще се струпа толкова полиция.

— Човек да го хване страх — каза Михал. — Какво ли ги е сполетяло?

— Навярно нищо чак толкова сериозно — успокои я той и я прегърна.

Следобеда той прекара в поправка на контролните, седнал на верандата, която му служеше за недотам удобен кабинет. По този начин можеше да следи какво става навън. Полицаите непрекъснато влизаха и излизаха. Забеляза един нисък и плешив, който даваше заповеди и очевидно беше най-старшият. Изглеждаше нервен и непрекъснато говореше по телефона, като на няколко пъти повиши глас. Зеев го чу да казва сърдито: „Върнете го обратно! Сега нямам време да се занимавам с него. Не е моя вината, че онези тъпаци не са предали съобщението“. По едно време се провикна: „Не ме интересува, от сутринта опитвам да се свържа с нея. Измъкнете я от това заседание!“. Малко по-късно същият полицай се спъна в един камък, докато минаваше през градинката отпред, а после се зае да рови в храстите, но явно не откри нищо и скоро се отказа. Движенията му бяха доста непохватни. После той ненадейно вдигна глава, без съмнение за да размени поглед с колегата, облегнат на перваза на третия етаж. Зеев не разбра какво точно търси полицаят и дали го е забелязал да наднича от втория етаж, макар че все пак май успя да се дръпне навреме. Накрая долу се появи Хана Шараби, заобиколена от трима полицаи. Тя обясняваше нещо, като махаше с ръка, сякаш сочеше в някаква посока. Ако отвореше по-широко капаците, със сигурност щеше да чуе думите й. Не беше само той: други обитатели от съседните блокове следяха от прозорците случващото се. Не забеляза нито съпруга, нито някое от децата на съседката.

Опита да се съсредоточи върху контролните. С поправката на упражненията за времената нямаше проблеми, но кратките съчинения изискваха повече внимание. Беше им предложил темата What will the world look like in 25 years, как ще изглежда светът след двайсет и пет години? Целта беше да накара учениците да използват бъдеще време, като си припомнят обсъждането в клас след прочита на няколко страници от Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли. След всяко проверено съчинение той проверяваше дали нещо, свързано с град Холон или семейство Шараби, не се е появило в новинарските сайтове или в гугъл. Илай спеше вече повече от два часа, много по-дълго от обичайния му следобеден сън. Михал се беше изкъпала и преоблякла. В краткото време, докато тя беше под душа, на Зеев му се стори, че е сам у дома, и го обзе дълбоко вътрешно спокойствие. После тя дойде при него на верандата, целуна го по бузата и запита:

— Напредваш ли?

Той я увери, че ще приключи навреме, стана и отиде да си приготви чай с мляко.

 

 

Илай се събуди малко преди четири часа, разплакан както обикновено. Зеев прегледа набързо последното контролно и отиде да отмени жена си. Тя на свой ред се настани на верандата на освободеното зад бюрото място и се зае да готви утрешните занятия. Той пък се разположи до сина си върху килима във всекидневната и двамата започнаха да играят с кубчетата. Построи малка многоцветна кула, която Илай с удоволствие събори и погледна гордо баща си. Сетне Зеев се опита да привлече вниманието му върху два албума с твърди корици, на една от които имаше дори огледалце. За няколко минути това подейства. Чувстваше се напрегнат, но това беше положително напрежение, което пробуждаше сетивата му. Бореше се с желанието да остави Илай в кошарката пред телевизора, за да отиде да погледне какво става долу. Изглежда, Илай усети това, защото започна да мрънка и дори опита да пропълзи до майка си.

— Ще изляза да го поразходя — каза Зеев на Михал. — Има ли нещо за купуване от бакалията?

На един електрически стълб недалеч от блока той забеляза първата обява: залепен със скоч стандартен лист хартия, формат А4, с малко неясна снимка на Офер. Мургаво, слабичко лице, с черни хлътнали очи, тънък нос и малка уста със сянка на наболи мустачки над горната устна, които отдавна би трябвало да бъдат обръснати. Младият му съсед изглеждаше сериозен. Без усмивка гледаше право в обектива. Зеев добре помнеше това строго изражение, защото неведнъж го бе виждал отблизо. Помисли си, че на тази снимка Офер прилича на мексиканец и на нея няма следа от младежката деликатност на чертите му. Напомняше по-скоро портрет на издирван престъпник, отколкото на изчезнало момче.

Над снимката с едри дебели букви пишеше „Издирва се“, а под нея имаше още няколко реда: „Офер Шараби е изчезнал рано сутринта в сряда, 4 май. Той е слаб, среден на ръст, шестнайсетгодишен, с къса черна коса. Ако някой забележи младежа, молим го да влезе във връзка със семейството или с полицията“.

Най-отдолу бяха номерата на телефоните.

Зеев беше убеден, че обявите не са дело на полицията, и се запита кой ги е поставил. Разлепени бяха по цялата улица „Хистадрут“ на електрическите стълбове и на пътните знаци. Искаше му се скришом да вземе един екземпляр, защото може би щеше да му влезе в работа, но не посмя. Дали майката на Офер ги беше направила сама? Пред старческия дом някакъв възрастен господин с избеляла карирана риза и кафява кожена чанта в ръка доближи очила до една от обявите и едва не залепи нос в нея. Илай не мирясваше, непрекъснато се опитваше да се измъкне от ремъците на количката. Поеха надясно по улица „Шенкар“, стигнаха до павилиона на ъгъла на улица „Хома у Мигдал“, където Зеев купи пакетче чипс, отвори го и го постави върху коленете на синчето си. Видя отсреща Сима, съседката от първия етаж, която късаше със зъби ленти скоч и лепеше обява на автобусната спирка. Реши, че е време да се прибира. Полицейският участък беше съвсем наблизо.

 

 

Полицаите почукаха на вратата на апартамента им привечер по-рано, отколкото беше очаквал. Това беше първата изненада. Двамата с Михал тъкмо се канеха да къпят Илай. Той отвори и видя двама полицаи, ниския и непохватен, когото бе наблюдавал през прозореца следобед, и млада жена, която не беше виждал досега.

— Прощавайте за безпокойството — каза ниският, — но сигурно вече знаете, че синът на ваши съседи от вчера не се е прибирал у дома. В рамките на издирването разговаряме със съседите и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Възможно ли е това да стане сега?

Михал излезе от банята с голия Илай на ръце и Зеев почувства смущението на полицая. Впрочем той дори не включи осветлението на стълбите, когато то изгасна, и продължи в тъмното:

— Ако предпочитате, можем да навестим други съседи и да минем по-късно.

— Не, не, сега е много добре — отвърна Зеев и ги покани да влязат. — Малкият ще бъде много доволен, ако отложим къпането.

Илай беше вперил в новодошлите сериозен и съсредоточен поглед както всеки път, когато имаха гости. Върху сребърната значка, окачена върху джоба на блузата на полицайката, можеше да се прочете името й — Лиат Манцур. В този момент Зеев отново почувства как в него нещо избухва също както следобед, когато се прибра и видя полицейските коли. Другото негово аз беше напрегнато, нащрек. Може би тъкмо сега започва, помисли си той. Трябваше да запомни всяка подробност.

 

 

Полицаите го изненадаха за втори път: изобщо не очакваше, че ще ги разпитват поотделно и съвсем не му стана ясно защо началникът реши да отиде с Михал в кухнята (където на масата все още се мъдреше пластмасовата чиния с останките от зеленчуковото пюре на Илай и мокри къшеи хляб), а него остави на вниманието на своята подчинена.

— Искате ли нещо за пиене?

Тя отклони предложението, постави на коленете си тъмнокафява папка със защипан на нея лист, разделен с черна химикалка на три колони, над всяка от която имаше няколко реда. Той се настани на канапето, а тя приседна срещу него на облегалката на фотьойла.

— Засега се опитваме да съберем колкото се може повече сведения за изчезналия — обясни полицайката. — Можете ли да кажете кога го видяхте за последен път? Възможно е случайно да сте се разминали с него вчера или дори днес. Вие или пък жена ви. Освен това искаме да чуем как бихте го описали.

Явно следваха процедурата, според която трябваше да разпитат всички съседи, да им зададат едни и същи въпроси, макар по всяка вероятност от това да нямаше никаква полза. Тя изобщо не се интересуваше от онова, което е пред очите й, не погледна нито репродукцията на Спалнята от Ван Гог срещу канапето, над износения скрин, нито старото кафяво и доста грозно канапе, застлано с бяла покривка на черни райета, предназначена да прикрие старите петна и да избегне появата на нови, нито пръснатите по пода играчки, които придаваха на стаята вид на килер. Нищо, което да привлече вниманието. Нищо, което да пробуди любопитство. Ала през очите на тази жена в униформа Зеев видя колко временно изглежда неговото жилище на бледата светлина на лампите, които той беше запалил, за да пропъди припадащия здрач.

— Не съм виждал Офер нито вчера, нито днес — обясни той. — А инак, бих го описал като симпатично, донякъде саможиво момче.

Тя си водеше бележки с черна химикалка, но всъщност какво толкова имаше за отбелязване в казаното от него?

— Нали не ви смущава това, че пиша, докато вие говорите? — Кога всъщност го видяхте за последен път? Впрочем вие или жена ви. Спомняте ли си?

— Не бих могъл да ви кажа точната дата. Със сигурност е било тази седмица, на стълбището. Аз съм преподавател в гимназия и понеже излизаме по едно и също време, понякога се засичаме на изхода.

— Как ви се стори той? Както винаги или е имало някаква промяна в държанието му? Да сте забелязали нещо различно?

Зеев се дразнеше, че не може да чуе нищо от разговора между Михал и полицая. До него достигаше само хленченето на Илай, седнал върху коленете на майка си, все още увит в хавлията, който явно ставаше все по-нервен. Малкият не само беше изморен, но и недоволстваше, че не е център на вниманието.

— Може би все пак ще ви предложа да пийнете нещо? — настоя той с надеждата, че ще може да отиде до кухнята и да спечели време, за да размисли и реши в кой момент да направи разкритието пред нея… или пък да го запази за нейния началник.

— Не, благодаря. А има ли нещо, което знаете за изчезналото момче или за семейството му, което бихте искали да споделите? Случвало ли ви се е да дочуете у тях кавга, викове, шум от сбиване?

В този момент Зеев сметна, че е разбрал защо старшият полицай предпочете да разпита жена му: без съмнение е предполагал, че тя прекарва повече време у дома и е в течение на случващото се в съседите.

— Не, никога — отвърна той. — Понякога вдигат шум, но все пак имат три деца и живеят точно над нас. А и напоследък имам чувството, че глъчката у нас е далеч по-силна.

Той се усмихна и се запита дали всъщност тя разбра какво има предвид. Събеседницата му беше навела глава над пластмасовата подложка, поставена върху коленете й, и се взираше в листа подобно на късогледа ученичка над контролно.

— Нанесохме се тук преди малко повече от година, когато Илай още не беше роден. Преди това живеехме в Тел Авив и аз продължавам да работя там. Преподавам в гимназията „Ирони Алеф“, до синематеката, не знам дали се сещате.

— А какво можете да кажете за младежа? Според вас кротък ли е по характер, или ви се е случвало да имате конфликти с него?

Същинска мъка! Тая жена изобщо не чуваше отговорите, които той даваше на рутинните й въпроси.

— Не, няма такова нещо. Преди малко ви казах, че е приятно, донякъде саможиво момче.

След известно колебание той отново погледна към кухнята и добави:

— Впрочем нашите отношения са далеч по-близки, отколкото просто между съседи.

Тя дори не вдигна глава и продължи да пише.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че в продължение на четири месеца му давах уроци по английски език.

— И той как се проявяваше?

— В какъв смисъл „как се проявяваше“? Искате да знаете какво е мнението ми за него като ученик?

— Като ученик и просто като човек. Какво е вашето впечатление, а и впечатлението на жена ви?

При това повторение на „впечатление“ Зеев неволно се усмихна подигравателно.

— Моето „впечатление“ е, че той искрено се стараеше, но английският не беше силната му страна. „Впечатлението“ ми е, че е деликатен, симпатичен и донякъде саможив младеж, както вече казах. Предполагам, се сещате, че си имам работа с много момчета на неговата възраст, и мога да ви уверя, че Офер е особен случай. Струва ми се, че успях да установя близост с него.

— Да ви е споменавал за намерението си да избяга или да се самоубие? Споделял ли е за някакви проблеми в училище?

— Не, никога. Разговаряхме предимно за нивото му по английски, при това на английски, но изобщо не е ставало дума за бягство или за самоубийство.

— Значи, според вас не е имал проблеми?

— Не съм казал такова нещо. Просто не сме разговаряли на подобни теми. И защо говорите за него в минало време? Звучи плашещо.

— Прощавайте, професионална деформация — поправи се тя, след което стана и добави — ще ме извините ли за момент, трябва да запитам нещо.

Отиде в кухнята и го остави напълно объркан: беше у дома си, а не знаеше дали има право да стане от мястото си. Няколко минути по-късно тя се върна, последвана от Михал и от ниския плешив полицай, като тримата се отправиха към вратата. Зеев ги последва. Третата изненада за него беше, когато началникът се обърна към него и заяви:

— Жена ви ми каза, че сте давали уроци на Офер, така че мога да намина по-късно за някои допълнителни въпроси. Засега ви благодаря за съдействието.

На стълбището беше тъмно, а по настъпилата тишина можеше да се съди, че поне за днес разследването е приключило. Застанаха от двете страни на вратата. В тъмното бяха двамата полицейски служители, а отсам — мъж, жена и пеленаче. Между тях зееше поредната отворена врата. Къде ли се намираше Хана Шараби? Дали беше сама у дома? Или при нея имаше други полицаи?

— Няма за какво — отвърна Зеев. — Пък и едва ли сме ви помогнали особено. Ще се радвам, ако мога да направя нещо повече. Ако се нуждаете от подкрепления при издирването например… Не зная какви са вашите планове. Ще продължите ли разследването и през нощта?

Полицаят го изгледа учудено, сякаш и през ум не му беше минавало да предприема каквото и да било през нощта. Зеев напипа на стената до вратата електрическия ключ и когато лампите на стълбището светнаха, забеляза, че мъжът е извадил кутия цигари, а също можа да прочете името му: Ави Авраам.

— Благодаря — отвърна Авраам. — Може да организираме претърсване, но все още не знаем къде и кога. Ако се стигне дотам, естествено, вашата помощ и тази на останалите съседи е добре дошла.

Полицаят сякаш по инерция продължаваше да се обръща по-скоро към Михал, отколкото към Зеев, който не се стърпя и запита:

— Имате ли някакво предположение къде би могъл да се намира Офер?

— За съжаление, все още не. Надявам се да го открием колкото се може по-скоро.

Внезапно той впери очи в Зеев и донякъде троснато запита:

— Може би вие имате някаква представа къде би могъл да бъде?

Въпросът завари Зеев неподготвен. Прямотата, с която беше зададен, се превърна в четвъртата изненада за този ден. Стълбищното осветление изгасна и той отново го включи. За пръв път, откакто полицаите влязоха в дома му, някой говореше с него без заобикалки. Въпреки това отговорът му беше кратък:

— Много бих искал да имам.

Във входа единствено на тяхната врата липсваше фамилията на обитателите, но в замяна на това беше цялата покрита с рекламни стикери на ключари, водопроводчици, електротехници и дори триъгълен магнит на пицария „Чентро“. Жената, която го разпитва, дори не си бе направила труда да го запита за името.

 

 

Докато къпеха Илай, Зеев уж непринудено запита жена си:

— Какво толкова искаше да научи той?

Яд го беше, че тя не му зададе първа този въпрос, а освен това и дума не обели за какво са разговаряли с полицая. По начало се бе почувствал засегнат, че Авраам беше избрал да разговаря с жена му, а от краткия им разговор на вратата чувството за обида само се беше засилило.

— Със сигурност бяха същите въпроси, които зададоха и на теб. Дали добре познавам Офер, дали съм забелязала нещо необичайно, или съм го видяла да общува със съмнителни типове?

— А ти какво отговори?

— Казах, че не. Че в началото на учебната година си му давал уроци у тях. Че никога не е идвал у нас и че само сме си казвали добър ден или добър вечер на стълбите. Май веднъж го запитах как върви английският или нещо такова. Казах на полицая, че тази седмица наистина дочух късно вечерта да разговарят на висок глас и май дори се караха, струва ми се беше онзи ден, вторник вечерта, тъкмо преди Офер да изчезне. Но нямам представа дали наистина са се карали и има ли това някаква връзка с него. Може да е било свада между родителите.

От тази пета поред изненада Зеев беше направо зашеметен.

— Наистина ли си чула такова нещо? — запита той.

— Разбира се, да не смяташ, че си измислям? — засмя се тя. — Ти какво, наистина ли нищо не си чул?

— Не, не си спомням. Сигурно съм бил заспал. Да не би да е бил телевизорът у тях?

— Знаеш ли, може наистина да е било така — съгласи се Михал.

 

 

Когато Илай заспа, те седнаха да вечерят и да гледат Стар Академи. По време на новините изобщо не беше споменато за изчезването на Офер. Михал отново се усамоти на верандата, за да поработи, а Зеев се настани във всекидневната и разтвори На плажа Чезъл от Иън Макюън, неголям английски роман, в който се разказва за провален само за един миг живот поради неспособността да разбереш другия. Беше започнал да го чете преди няколко дни, всеки път само по няколко страници, защото неизменно го обземаше тъга. Чудно му беше как този британски автор, когото съвсем неотдавна беше открил, успява да постигне такава пестеливост на изразните средства и такава точност в детайлите? Дочу хленченето на Илай, отиде в другата стая и му пъхна биберона в устата. Отлагаше втората чаша чай с надеждата инспектор Авраам отново да ги посети, за да му предложи кафе и така да седнат на масата заедно. Във всеки случай изминалият ден му донесе по-малко от очакваното, а Зеев имаше толкова неща за казване! До слуха му достигаше непрекъснат шум по стълбите, някой се качваше, друг слизаше, но изобщо не беше ясно дали тази суетня е свързана с полицейското разследване, или е част от всекидневието. Съседите влизаха, излизаха, някой позвъни на съседната врата и женски глас се обади: „Аз съм!“. Захлопна се врата, после стълбищното осветление изгасна. Вън, по улицата, все по-рядко минаваха коли и след единайсет в сградата настъпи тишина. Явно полицаят нямаше да дойде. Зеев прибра от мивката в кухненския шкаф двете измити чаши, преоблече се в банята, изми си зъбите и си легна.

Малко след него в спалнята влезе Михал и както обикновено постави пижамата върху леглото. Съблече се бавно пред мъжа си, без да снема очи от него, после посегна да облече пижамата. Той продължаваше да чете и внимаваше да не я погледне в момента, когато сваля сутиена. Тогава в спалнята сякаш се долавяше полъх на нещо непристойно. Тя се събличаше не пред него, а пред чужд мъж, когото изобщо не познава.

— За Офер ли мислиш? — запита го неочаквано Михал.

— Да.

— И какво по-точно?

— Можем да вземем участие в издирването, ако го организират през почивните дни. Ще оставим Илай на майка ти или ще го вземем с нас в кенгуруто.

— Смяташ ли, че Офер е избягал от къщи?

— Нямам представа. Струва ми се, че той не е достатъчно самостоятелен и самоуверен, за да го направи. За такова бягство се иска смелост. Това е втората нощ, откакто го няма, а той все пак би трябвало да спи някъде.

Думите му я накараха да потръпне.

— Мъчно ми е за майка му! — обади се тя. — Дори не мога да си представя какво изпитва в този момент. Две нощи, без да знаеш къде се намира синът ти… Ужас!

Той заспа преди нея, някак внезапно потъна в сън. Беше буден и изведнъж клепките му се затвориха. Щом чу равното му дишане, тя стана и отиде в стаята на Илай да провери дали не се е отвил. Докато оправяше одеялцето му, малкият въздъхна дълбоко, промърмори нещо непонятно, но не се събуди.