Дрор Мишани
Липсващото досие (16) (Първото разследване на инспектор Авраам)

16

Отговори на Марианка в събота преди обед от къщи. Писа й, че разследването е приключило и че Офер е мъртъв. Добави, че все още не знае кога и как ще бъде организирано издирването в морето. Установена е връзка с полицейските служби на Кипър, Турция и Гърция, в случай че куфарът с тялото на момчето бъде изхвърлен на брега или пък ако попадне в мрежите на местни рибари. Спести други подробности, защото бе решил да не говори с никого за този случай.

Отговорът пристигна след по-малко от половин час. Марианка изразяваше съжаление за трагичния край на разследването и питаше как е той. В края на писмото бе добавила: „Понякога молитвите не помагат“. Той отвърна, че се чувства зле и че има намерение да си вземе отпуск, за да се поразведри, и на свой ред я попита как е тя. Този път Марианка отговори след няколко часа. Писмото й пристигна едва през нощта и той го прочете в неделя в шест сутринта, веднага след като стана.

Тя споделяше, че се е разделила с Гийом и че също минава през труден период, още повече че двамата все още работят в един и същ патрул, което допълнително усложнявало нещата. Затова и имала намерение да вземе отпуск.

Без сам да си дава сметка дали пише това от вежливост, Авраам я покани да прекара отпуска в Израел, като добави, че й го дължи след обиколката на Брюксел. По това време в Белгия беше все още пет часът и въпреки това тя отговори веднага с едно изречение: „Ти сериозно ли?“. Той отвърна само с една дума: „Да“.

 

 

Информация за развръзката на случая се появи в неделните издания на вестниците, когато предварителният арест на Рафаел Шараби бе продължен и предстоеше да му бъде предявено обвинение. Смъртта на Офер бе представена като „Семейна трагедия в Холон“. Липсваха каквито и да било подробности за разпрата, станала причина за смъртта на Офер. Прокуратурата бе наложила забрана върху всичко, свързано с делото, тъй като бяха замесени непълнолетни. Само участниците в разследването знаеха защо журналистите проявяват известна търпимост към бащата, обвинен в убийството на сина си, при това представен от адвокатите като изцяло отдаден на децата си, за когото сега светът около него се разпада. В някои статии се споменаваше, че е възможно прокуратурата да оттегли обвинението във възпрепятстване на правосъдието поради наличието на смекчаващи вината обстоятелства. За Офер почти не ставаше дума, все едно младежът бе напълно забравен или отново бе изчезнал безследно.

Авраам категорично отказа всякакви интервюта по телевизията и радиото, след което говорителят на полицията се обърна към Шарпщайн и той не пропусна възможността в разстояние на два дни да се появи три пъти по телевизията и да вземе участие в няколко сутрешни радиопредавания. Разпитваха го за „този сложен случай, по който не е възможно разгласяването на всички подробности“, а когато журналистите споменаха за „специалната тактика на разпита, довела до разкриване на истината“, той се усмихна заговорнически и подчерта, че трагичните обстоятелства, принудили бащата да постъпи по този начин, го карат да се отнася със съчувствие към него. Освен това в отговор на въпроса на една журналистка довери, че Рафаел Шараби искрено се разкайва, че двамата с жена си първоначално са се опитали да прикрият случилото се. Когато го питаха какви чувства предизвиква у него краят на това разследване, Шарпщайн неизменно повтаряше: „Това без съмнение бе един от най-трудните моменти в професионалния ми живот, но такава е съдбата на полицая“.

В неделя вечерта, веднага след излъчването по един от частните канали на кратък репортаж за трагедията в Холон, в апартамента на Авраам Авраам телефонът започна да звъни. Още преди да вдигне слушалката, инспекторът знаеше кой го търси.

— Гледаш ли новините? — запита го явно разстроена майка му.

— Не, защо? — отвърна той, като побърза да изключи звука на телевизора.

— Нали си участвал в разследването на случая с това момче, убито от родния му баща? Току-що видях репортажа по телевизията, но странно защо никой не споменава за теб. Освен това съм сигурна, че някъде съм виждала бащата. Струва ми се, че двамата минаваме по едни и същи улици.

Авраам потвърди, че е участвал в разследването. Нямаше как да отрече: родителите му не бяха пропуснали кратката му поява на телевизионния екран, когато Офер все още се смяташе за безследно изчезнал.

— Казвам ти, от самото начало знаех, че около този тип има нещо мътно. Имах такова усещане. Ти ли го разпитва?

— Не.

— А познаваш ли инспектор Шарпщайн? Показаха го по телевизията. Много е впечатляващ!

— Вярно, бива си го.

— Заедно ли работите? Знаеш ли на колко е години и дали е женен?

Срещата с Илана беше уговорена за понеделник сутринта. Авраам пристигна със закъснение, но тя го посрещна приветливо и не пропусна да каже колко се радва, че го вижда. Този път бе заменила униформата с виолетова рокля, която никак не й отиваше и която инспекторът не си спомняше да е обличала някога.

След всеки сериозен случай двамата се събираха, за да направят заедно равносметка. Обикновено това ставаше в кабинета на комисарката, а понякога, макар и рядко, в ресторант, на обяд или вечеря. В такива случаи вдигаха чаши, анализираха различните етапи от разследването, опитваха се да откроят допуснатите грешки, за да ги избягват занапред. Този път и двамата бяха наясно, че всичко ще бъде различно. Всеки от тях дълго се бе лутал и затова нямаха никакъв повод да празнуват.

Защо му се струваше, че техните отношения никога вече няма да бъдат както преди, макар Илана през цялото време да го бе защитавала и дори може би му бе спестила допълнителни гафове? Беше го подкрепила, когато той бе отказал да участва във възстановката. Авраам нямаше никакво желание да се завръща отново на местопрестъплението. Нещо вътре в него не му позволяваше да отвори вратата на стаята на Данит, в която майката не го бе допуснала. Шарпщайн отведе Рафаел Шараби в апартамента на улица „Хистадрут“ в четвъртък късно вечерта, за да не привлича вниманието, и наблюдава как той блъска в стената Маалул, влязъл в ролята на Офер. Тъй като бе минало много време, на мястото нямаше никакви следи от борба, нищо, което да напомня за жестокия сблъсък, довел до смъртта на Офер. Отначало Рафаел Шараби блъсна Маалул към боядисаната в розово стена, част от която бе заета от шкафче с играчки, а след това го запрати в отсрещната стена, която беше бяла. Докато Илана описваше сцената, Авраам си припомни казаното от жената на Зеев Авни още първия ден. Беше я разпитвал в кухнята на техния апартамент на втория етаж, докато тя държеше бебето в скута си. Тогава тя бе споменала за някакво скарване на горния етаж, което била чула във вторник вечерта. Той не бе пропуснал това сведение и бе направил опит да получи потвърждение от други съседи, но без успех. А ето че всичко е било ясно от самото начало.

— Кога смяташ да вземеш отпуск? — запита го Илана.

— Може би следващата седмица. Още не съм подал молба.

— И кога ще се върнеш?

— И това не съм решил. Не съм сигурен колко дни ще взема.

Авраам предпочиташе засега да не споделя с нея някои свои планове.

Нейният кабинет му харесваше. Фотографията на „Лайънс Гейт“ във Ванкувър, познатите лица от поставените в рамки снимки, прозорецът, който тя отваряше само за него, за да му позволи да пречисти мислите си.

Ала вече не му се искаше това място да бъде единственото, където се чувства у дома си.

Илана го посъветва да не поема ново разследване преди отпуска и той се съгласи с нея.

— Как мислиш, защо този случай се оказа толкова тежък за теб? — запита го ненадейно тя.

— Нима не беше тежък за целия екип?

— Така е, но на теб особено ти се отрази.

Сам си задаваше този въпрос и той не му даваше мира. Причината може би беше близостта на местопрестъплението, а вероятно и защото не бе успял да поеме контрола над събитията.

— Според мен през цялото време ти изпитва чувство за вина — каза Илана. — От самото начало чувстваше вина по отношение на Офер и на неговите родители, а това ти попречи да разбереш какво в действителност се е случило в това семейство до момента, когато… Е, сам знаеш как приключи всичко.

Не, не знаеше. Или поне така му се струваше. Освен това смяташе, че тя греши, в случая чувството за вина беше без всякакво значение. Ала той нямаше намерение да говори за себе си и затова я запита какво е решението на прокуратурата за Хана Шараби. Оказа се, че тя била освободена да се завърне у дома и до момента не било ясно какви обвинения ще й бъдат отправени, ако въобще има такива. Засега децата оставали при нея. Илана добави, че Маалул потърсил приятелите, с които родителите имали среща вечерта на трагедията, и те потвърдили, че двамата не си тръгнали едновременно, а майката действително се прибрала по-късно. Макар че тази подробност изобщо не доказваше дали е присъствала или не на убийството на Офер.

Всичко това вече не интересуваше Авраам. Той нямаше какво повече да каже и затова разговорът им бе прекъсван от продължителни паузи.

— Смяташ ли да заминеш някъде през отпуска? — запита го тя.

— Къде бих могъл да отида? Не, ще си остана у дома. Може би най-сетне ще се заема да си подредя къщата.

 

 

След като се завърна в участъка, той направи опит да се свърже с някой от отдела по информатика, но без успех. Трябваше снимката на Офер да бъде премахната от страницата на издирваните лица в уебсайта на полицията. Слабичкият младеж с едва набол черен мъх над горната устна все още го гледаше от екрана на компютъра редом с другите обявени за издирване. Даде си сметка, че снимките на някои от тях стоят от дълго време. Млади хора, видени за последен път през 2008, 1996, 1994 година. Увеличи една от фотографиите: „Михаил Лутенко, пол — мъж, дата на раждане — 1980, майчин език — руски, други езици — иврит, ръст — 1.73, телосложение — слабо, нос — обикновен, цвят на кожата — светъл, не носи очила, местоживеене — Рамат Ган. Видян за последен път в Рамат Ган. Дата на изчезването — 23.06.1997“.

Някой почука и в кабинета влезе Литал Леви. На рождения му ден именно тя му позвъни, за да му съобщи за анонимното телефонно обаждане във връзка с Офер.

— Един мъж остави това за вас — каза тя и му подаде кафяв плик, върху който с черна химикалка беше написано: „За инспектор Ави Авраам“.

— Той тук ли е още? — запита той и стана.

Младата полицайка отвърна, че човекът си е тръгнал, и му предложи да обядват заедно, но той бързо изскочи от кабинета. Когато излезе на улицата, Зеев Авни не се виждаше никъде.

Седна на стъпалата пред участъка, запали цигара и прочете писмото от учителя по английски език:

Драги инспектор Авраам,

Сигурно ще се изненадате от моето писмо. Всъщност нямах намерение да ви пиша, но след като прегледах публикациите във вестниците по случая с Офер Шараби, си дадох сметка, че аз също трябва да сложа точка на този случай. Не се съмнявам, че той ще остави следа у мен до края на живота ми, но и аз като вас бих искал да продължа нататък. Преди всичко бих искал да поговоря с вас, но не в полицията, а на някое по-удобно и приветливо място. По този начин бихме могли да продължим или по-скоро най-сетне да проведем прословутата беседа, която така и не можах да осъществя въпреки желанието си. И тъй като съм наясно, че това е невъзможно (нали?), бях принуден да ви изпратя това писмо. Не отричам, че това е символична (а според някои дори цинична) постъпка предвид обстоятелствата, при които се запознахме с вас.

Най-напред бих искал да знаете, че не мога да си простя стореното дори след като научих (отчасти, защото и досега не всичко ми е ясно) решаващата роля, която изиграх в разобличаването на родителите на Офер. А може би тъкмо затова. От само себе си се разбира, че Рафаел Шараби трябва да понесе наказание за своето престъпление, и съм напълно съгласен с това, но същевременно не мога да понеса мисълта за моето участие в клопката, която вие му поставихте (правилно ли тълкувам случилото се?). Със задна дата съжалявам, че приех вашето „щедро предложение“ или по-точно, че не се оказах от онези, които биха го отхвърлили. За жалост, поне засега не откривам у себе си нужната смелост. Измъчван от мисълта, че се поддадох на заплахите ви и станах част от вашата игра, съм напът да убедя себе си, че заради жена си и сина си не съм имал друг избор. Освен това се утешавам с мисълта, че в момента разполагам с компромат срещу полицията. По този начин нима резултатът между нас е равен? Вие знаете за мен неща, които не бих искал в никакъв случай да бъдат разгласени, а аз от своя страна разполагам с нещо, което вие не бихте искали да излезе на бял свят, нали? (Не ми се ще това да прозвучи като заплаха.)

На второ място, бих искал да изразя дълбокото си разочарование от нашата последна среща (надявам се да оцените моята откровеност). Когато ви видях за пръв път, си въобразих, че двамата бихме могли да разговаряме открито, но очевидно съм се лъгал. От самото начало вие така и не ме разбрахте, зле изтълкувахте намеренията ми и направихте прибързани изводи. Всичко, което споделих за отношенията си с Офер, стана повод за подозрения към мен, така че сега трудно бих могъл да мисля за тях, без те да бъдат помрачени от сянката на съмнението. Именно това не мога да ви простя. Накрая вие злоупотребихте с доверието и уважението ми към вас, за да ме манипулирате и да постигнете целта си (впрочем получихте ли награда или повишение за този ваш бляскав „успех“?).

И още нещо, което бих искал да кажа по-скоро на себе си, отколкото на вас. Става дума за писателския труд. Бъдете спокоен, аз изоставих проекта за роман в писма, макар да си давам сметка за стойността на написаното до този момент. Без да знам нищо конкретно (надявам се, че поне сега ми вярвате), тези писма съдържаха истина, не само художествена, но и съответстваща на фактите, истина, която до този момент не е била известна на никого. Може би именно това се нарича вдъхновение? Признавам, че изпитвам известно удовлетворение (и ужас), като си представям как родителите на Офер четат писмата, изпълнени с обвиненията, отправени им от техния син, докато те са се стараели да скрият от всички своята вина. Именно това ме насърчава да продължа да пиша въпреки различните опити за сплашване (в това отношение не само вие ми оказахте натиск). Не зная какво точно ще напиша, но в най-скоро време ще го направя. Впрочем твърде възможно е това да бъде книга за полицейските служители. Синът ми Илай вече е достатъчно голям и обича да слуша съчинените от мен истории, макар все още да не разбира всичко, така че не е изключено да се посветя на детската литература.

Нека се разделим като приятели…

Зеев Авни

 

NB: В случай че решите да ме потърсите, имайте предвид, че след няколко дни ще бъда на друг адрес. Смятаме да сменим жилището си, макар никой от съседите да не е в течение за моето участие в този случай (бих искал и занапред да си остане така). Нямаме намерение синът ни да расте в подобен квартал, а и на самия мен не ми харесва да живея в това предградие.

Трябваше ли да добави това писмо към материалите по делото? Или да го хвърли в коша? Може би да го съхрани за бъдещо разследване, свързано със Зеев Авни? За пръв път, откакто работеше в полицията, Авраам попадаше на човек, който прави всичко по силите си само и само да стане обект на полицейско разследване. Без съмнение Зеев изпитваше потребност да изповяда нещо, което тежи на съвестта му, но Авраам така и не бе успял да разбере какво точно. Никак не беше изключено самият Авни да не го знае.

 

 

Марианка пристигна седмица по късно, в понеделник, в четири следобед.

Беше с късо подстригана кестенява коса, в джинси, розова блузка с къси ръкави и спортни обувки. Целунаха се два пъти по бузите, после Авраам пое от ръката й сребристия куфар и я поведе към паркинга. Докато вървяха, той неволно си представи друг един куфар, в който бе натъпкано тялото на Офер. После се смути, защото му се стори, че неговата гостенка е забелязала преминалата по лицето му сянка.

Няколко дни преди нейното пристигане Авраам се зае да подреди апартамента. От месеци жена не бе стъпвала в него, а от две години насам никоя не бе оставала да пренощува. В четвъртък, последния му работен ден преди началото на отпуска, той си тръгна по-рано от участъка и отиде в промишлената зона на Холон, за да купи разтегателен диван. След това опразни малката стая, която му служеше едновременно за кабинет и за килер. Кашоните със стари книжа, някои от които свързани с работата му, а други с личния му живот, подреди в шкафа под тавана. Двата потънали в прах вентилатора и старата стереоуредба остави до кофите за смет на блока, а компютъра заедно с малката работна маса премести във всекидневната. Когато се зае да мие прозорците, вече беше нощ и мижавата светлина на увисналата от тавана зацапана крушка му даваше съвсем слаба надежда, че се е справил с тази задача. На следващата сутрин почисти и подреди останалите стаи и преди всичко кухнята, сетне се качи в колата и отиде да купи от пазара „Кармел“ в Тел Авив плодове, зеленчуци, подправки и ядки за аперитив, както и чаршафи за новия разтегателен диван, който му доставиха в неделя сутринта. Все още не знаеше дали ще се хранят у дома. Не беше сигурен дори дали ще бъдат заедно през цялото време на нейното пребиваване в Израел. В събота няколко часа се рови в интернет, за да открие за всеки случай най-добрите ресторанти в Тел Авив. Ако Марианка пожелаеше да се хранят у дома, той имаше намерение да я предупреди, че обикновено обядва и вечеря навън и затова е предпочел да я изчака и заедно да отидат на покупки в супермаркета. Нямаше представа дали трябва да предвижда и програма за вечерите.

Тя хареса апартамента, макар отначало да пристъпи плахо във всекидневната, все едно проникваше в жилището на напълно непознат. Разгледа черно-бялата снимка в рамка на стената: таткото учи своето синче да кара велосипед на междуселски път. Сетне обърна внимание на подредените във високата стойка дискове и накрая спря пред библиотеката.

— Това ли са криминалните романи, за които ми разказа? — запита тя, сочейки книгите, повечето от които бяха на иврит.

— Да, и не само те. Ела да ти покажа стаята за гости.

Той я отведе в малката стая, която сега изглеждаше доста по-просторна, защото камарата кашони и масата с компютъра бяха отстъпили място на разтегателния диван със сини възглавнички и на малък абажур, който бе успял да купи същата сутрин.

Авраам й предложи да вечерят в Тел Авив или в Яфа и там да обсъдят програмата на нейния престой, ала Марианка се чувстваше изморена от пътуването и продължителното седене в самолета, така че предпочете да се поразтъпче. Запита го дали могат да отидат пеша до Тел Авив, което го накара да се разсмее от сърце.

— В такъв случай нека се разходим тук — предложи тя. — Наистина ми се ще да повървя.

— Но тук не може да се види нищо интересно, а и няма къде да вечеря човек.

— Ти живееш тук, нали? Значи, има какво да се види. Намирам се на място, където кракът ми никога не е стъпвал, смяташ ли, че ще ми бъде скучно? Между другото, как нарече това предградие?

И така, те се разходиха по улиците на Холон. Тя разглеждаше сградите, лицата на минувачите, дрехите им, все едно се беше приземила в Ню Йорк с тайна мисия. Тук тя вървеше по-бавно, отколкото в Брюксел. Обиколиха навсякъде с изключение на една улица, по която Авраам Авраам не можеше да мине и затова внимателно я избегна. На връщане спряха пред блока, където живееха неговите родители, на улица „Алуфай Цахал“.

— Не смяташ ли, че е време да се запозная с тях? — каза неочаквано Марианка.

— Те непременно ще дойдат на сватбата и тогава ще ги видиш! — пошегува се той.

Всичко беше толкова странно, толкова различно! Авраам имаше чувството, че тяхната разходка по улиците на Брюксел продължава тук и сега. Беседваха на английски и той си даде сметка, че за пръв път говори на чужд език в града, където беше роден и беше прекарал по-голямата част от живота си.

— Какво стана с Гийом? — запита я той.

— Нищо особено. Много скоро разбрах, че не съм влюбена в него, трябваха ми само няколко седмици, но все не можех да скъсам. За втори път допускам същата грешка, като се свързвам с някого от работата.

— А той как го прие?

Тя се усмихна.

— И той не беше влюбен. Струва ми се, че тайно си пада по Елиз, жената на Жан-Марк.

Напълно логично.

Докато Авраам търсеше в джоба си ключовете за входната врата, тя ненадейно го запита:

— Досега не съм ти задавала въпроси за твоето разследване не защото не ме интересува, а защото усещам, че не ти се говори за това. Ако имаш нужда да разкажеш какво се случи и да споделиш как ти си приел нещата, имай предвид, че винаги съм готова да те изслушам.

Вечеряха домати, оранжеви пиперки, манго, грозде, диня и дебели филии хляб, защото при него друго за ядене не се намери. Гледаха за малко телевизия, защото Марианка искаше да чуе как звучи иврит, и обсъдиха какво ще правят през предстоящата седмица. В двайсет и два часа тя отиде да си вземе душ и излезе от банята по пижама. Целуна го по бузата, пожела му лека нощ и се прибра в своята стая. Той изми чиниите, после се върна във всекидневната с намерение да почете, което не му се бе случвало от седмици, но тя отново влезе, седна до него и вдигна босите си крака на канапето. След малко го запита:

— Мога ли да седна по-близо до теб?

— Да — отвърна той, а сърцето му биеше до пръсване.

После телата им по вълшебен начин се сляха. Първоначално той не можеше да отгатне желанията й. На моменти тя се отдръпваше, поставяше пръст върху устните му, караше го да спре, а сетне отново го привличаше към себе си. Предложи й да минат в спалнята, но тя предпочете да останат където са. Накара го да угаси светлината, а след това се опитваше да улови погледа на черните му очи в мрака дори когато той неволно ги притваряше. Искаше му се непрестанно да вижда ръцете, които го прегръщат, тялото, което притиска в обятията си, но не всеки път успяваше. Не можеше да повярва, че с него се случва подобно чудо. Сетне, отпуснали голи тела, слушаха как гласът на Дейвид Бауи изпълва мрака на всекидневната: We’re absolute beginners.

— Нека бъдем наясно, аз ще спя в моята стая — заяви неочаквано Марианка, но отначало той не й повярва.

— Нямам нищо против, но защо…

— Защото много ми се искаше, а също защото на нещо вътре в мен малко не му се искаше. Защото не бива. Защото оттук нататък между мен и теб всичко ще бъде по-лесно отпреди. Много по-лесно.

Той спа в леглото си, а когато сутринта се събуди и излезе от спалнята, видя през открехнатата врата на банята Марианка да мие зъбите си.

 

 

Ако не беше горчивият спомен за края на случая „Офер Шараби“, последвалата седмица вероятно би била най-щастливата в живота му. Във вторник отидоха до Масада и на Мъртво море, където той остана на плажа, докато тя с известно колебание нагази в гъстата зеленикава вода, а после размаза целебната кал по бузите си, по челото, навсякъде… Преди той никога не бе харесвал Мъртво море. В сряда рано сутринта я откара в Източен Ерусалим и там тя продължи сама с такси до Витлеем. Авраам със закъснение съжали, че не се вслуша в молбите й да я придружи, особено след като я видя да се завръща спокойна и съсредоточена. Тя докосна лицето му, ръцете, и тези нейни жестове имаха сякаш особено значение. После му разказа, че прекарала повече от час в църквата „Рождество Христово“ и размишлявала за живота си.

— И за какво се помоли?

— За нищо. Това не е кладенецът на желанията, а църква. Почувствах, че се нуждая от промяна, но не зная каква.

Същата вечер тя отклони предложението му да се разходят край брега в Тел Авив и се прибра в стаята си да чете. Авраам отиде да си легне, обзет от страх и отчаяние. На другата сутрин, когато се събуди, видя, че тя спи до него.

Марианка не се шегуваше, когато каза, че иска да се запознае с родителите му. Ето защо в четвъртък той се обади на майка си, обясни й, че на гости му е дошла приятелка от Белгия, и тя веднага ги покани на вечеря в петък, а след това… не можа да скрие изненадата си, когато синът й прие.

През деня тя два пъти звъня, за да попита какво ядат белгийците и дали кюфтета със сос биха били достойни за неговата гостенка. Сетне той дочу как баща му промърморва:

— Спокойно можеш да приготвиш ориз със зелен фасул, сигурен съм, че тя никога не е опитвала подобно нещо!

Марианка в никакъв случай не искаше да се яви без бутилка вино. За огромно удивление на Авраам вечерята не се изроди в кошмар.

Родителите му се бяха пременили, а баща му дори беше с обувки. Бяха подредили голямата маса във всекидневната, като майка му се беше погрижила да постави по средата зелена ваза с букет красиви бели рози. Марианка бе облякла черна рокля и Авраам за пръв път я видя с грим. Родителите не го разпитваха за характера на връзката му с младата жена, пък и самите те не дадоха никакво обяснение. Госпожа Авраам се интересуваше откъде идва нейното име и Марианка разказа, че е родена в Словения и се е преселила в Белгия със семейството си.

— А, значи, не сте родена в Белгия! — възкликна с известно разочарование майка му.

— А ние да не би да сме родени тук? Родителите ми са дошли от Ирак. А тя пък знаете ли къде е родена? В Унгария! — обади се баща му.

— Престани да й досаждаш! Какво значение има за нея къде съм родена?

Авраам почувства как под масата пръстите на Марианка пропълзяват нагоре по бедрото му. Майка му раздигна чиниите и той отиде в кухнята да й помогне.

— Тя е очарователна. И много красива. Къде се запознахте? — прошепна тя на ухото му.

— В Белгия — отвърна кратко той.

Марианка беше останала на масата, той я погледна от кухнята, реши, че наистина е много красива, и се запита дали според белгийските или словенските критерии би могъл да мине за красив мъж.

Забеляза, че тя е вперила сериозен поглед в баща му. За стареца разговорът на английски вървеше трудно. Отначало той положи известни усилия, но след това мина на иврит, очаквайки Авраам да превежда думите му, а накрая се измори и млъкна. Свел глава над чинията, той предпазливо посегна към храната едва когато другите приключваха. Авраам се бе постарал да опише предварително на Марианка здравословното състояние на баща си. Ето защо тя през цялото време го слуша внимателно, дори когато той започна да говори на иврит някакви безсмислици… По време на десерта например неочаквано каза тихо, сякаш на самия себе си:

— Добре е, че двамата напускате Израел. Няма какво да правите в тази страна.

После неочаквано се обърна към Марианка и добави отчетливо:

— Той много ще ми липсва. Знаете ли колко го обичам?

 

 

На другата сутрин отидоха заедно в Ерусалим. Беше събота, последният ден от престоя на Марианка в Израел.

Отначало се разходиха в западната част на града, Авраам я разведе из стария квартал „Нахлаот“, отвъд пазара, показа й уличките, където бе живял дядо му, на една от които самият той бе прекарал една година по време на следването. В този съботен ден градът беше тих и безлюден. Въздухът беше като натежал от тъга заради предстоящата раздяла.

Още с пристигането си Марианка бе пожелала да посети Елеонския хълм. Беше му разказала, че навремето баща й посетил Израел и запазил чудесен спомен за това свято място, откъдето се откривала разкошна гледка към Ерусалим. Авраам доста се полута, докато намери пътя из новите улици, прокарани в източната част на града, но накрая все пак успя да се ориентира. С приближаването движението ставаше все по-интензивно и най-сетне двамата се озоваха сред тълпа туристи. Седнаха на дървена пейка и пред тях се ширна Ерусалим, плосък и вкаменен. Около тях щракаха фотоапарати, а златният купол на Скалата грееше в знойния ден.

Авраам постепенно потъна в мълчание и Марианка напразно се опитваше да го разведри. Още преди самолетът й да излети, той започваше да чувства как разстоянието ги разделя.

— Знаеш ли, че един ден Месията ще влезе в Ерусалим през тази врата? — каза му тя, сочейки стария град.

— Не се съмнявам в това.

— Не се подигравай! Евреите също вярват, че възкресението на мъртвите ще започне от Елеонския хълм. Доколкото си спомням, тук пророк Илия ще протръби със своя рог — добави сериозно тя.

— Не ми се вярва да го чуят чак в Холон. Откъде знаеш тези неща?

— От баща ми. Той ме учеше не само на карате.

Двамата замълчаха, но настъпи момент, когато Авраам не можеше повече да сдържа напиращата в него печал.

— Знаеш ли кое е най-лошо от всичко? На моменти съм доволен, че той е мъртъв — каза неочаквано той. — Нямаш представа колко съм му ядосан, макар че изобщо не го познавах!

— За кого говориш?

— За Офер. Изчезналият младеж. Онзи, когото издирвахме.

За пръв път от началото на отпуска той отваряше дума за случилото се. Припомни си заради нея разпита на Хана Шараби, описа нейния отказ да говори, нежеланието й да признае какво се бе случило в стаята на Данит, където Авраам така и не бе допуснат. Поради същата причина родителите от самото начало бяха крили от него болната девойка.

— Толкова съм ядосан, че на моменти стигам до мисълта, че смъртта му е била заслужена. Да знаеш колко ме ужасява подобна мисъл — призна си той.

Марианка пусна ръката му.

— Има нещо, което не разбирам: защо си толкова сигурен, че именно той е извършил посегателство над сестра си?

Авраам запали цигара.

— Аз не вярвам нещата да са се случили по този начин — добави тя.

Изобщо не ставаше въпрос за вярване или за невярване!

— Ави, слушаш ли ме? Не разбирам защо си решил да повярваш на думите на бащата, а не на майката. Не ти ли е минавало през ум, че тя може би казва истината? Че наистина е заварила тялото на Офер в неговата стая, както твърди? И че Офер изобщо не е докосвал сестра си?

Той обърна към нея празен поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Че бащата на Офер лъже. И има основателна причина за това: разказаното от него за Офер и за сестра му ще послужи като смекчаващо вината обстоятелство и съдебните заседатели ще проявят снизхождение. Нима не е така?

— Разбира се. И напълно основателно, нали?

— Значи си съгласен с мен, че ако между бащата и сина наистина е избухнала разпра поради друга причина, всичко би било съвсем различно? Представи си, че той е измислил тази история, за да оправдае своето деяние, и разчита на смекчаващи обстоятелства… А вие всички сте се вкопчили в признанието му, вместо да чуете какво се опитва да ви каже майката.

Шарпщайн беше този, който бе убеден в искреността на Рафаел Шараби, описал го бе като сломен човек и бе продължил да обвинява в лъжа Хана Шараби. И никой от екипа не бе поставил под съмнение твърденията му.

— Аз самата изобщо не вярвам, че майката е излъгала. През цялото време е повтаряла истината. Впрочем вие бездруго сте установили, че се е прибрала след своя съпруг. Как някой от вас не помисли за ранното завръщане на бащата у дома? Това е просто хипотеза, но… ако всъщност той е посегнал на дъщеря си? Може би е сметнал, че синът му спи, и е влязъл в нейната стая. Представи си, че Офер е бил буден или че се е събудил от шума и е изненадал баща си. Това би обяснило не само убийството, но и защо е било толкова важно да се премълчи случилото се в действителност и преди всичко мнимото изчезване на Офер. Как така дори за момент не сте предположили, че Офер се е опитал да защити сестра си?

Авраам я погледна смаяно, припомни си думите на Хана Шараби: „Никога няма да сторя зло на децата си който и да ме кара да направя това“, а след това описанието на Илана как по време на възстановката бащата е блъсвал Маалул в едната, а сетне в другата стена.

— Но защо тя не каза направо, че съпругът й лъже? — запита той.

— Нали е признала, че се бои от него? Впрочем тя го е казала направо. Няколко пъти е повторила, че е открила Офер мъртъв в неговата стая, а след това е заявила, че никога няма да стори зло на децата си. Вие просто сте решили да вярвате на бащата, а не на думите на майката.

Илана не отговори на обаждането му. Той й остави съобщение, че трябва да говорят по спешност. Светът се люлееше пред погледа му. Бореше се с желанието незабавно да скочи в колата, да отиде в участъка, да разтвори отново папката с материалите, да прегледа видеозаписите и да върне Рафаел Шараби в стаята за разпит. Сега щеше да го разпитва той, Авраам Авраам. Сетне се отказа, защото не искаше да се раздели с Марианка. Изправи се и застана с лице към нея, обърнал гръб на града.

— Не бива да си отиваш.

— В понеделник съм на работа.

— Напусни.

— И какво?

Той също би могъл да напусне. Във всеки случай нямаше никакво желание да продължава. Вечерта, преди да излезе в отпуск, си бе казал, че изглежда, това ще бъде неговият последен случай.

— Ти нямаш право да напускаш — укори го тя. — Забрави ли какво сам ми каза? Че си оставаш полицай дори когато не си на служба?

А дали сега не би могъл да се промени? Отново седна на пейката до нея.

— Не бива да се пречупваш заради едно разследване, колкото и мъчително да е то, а аз напълно разбирам защо е било мъчително. Да не говорим, че не е приключило. Помниш ли какво ми разказа? Че винаги успяваш да откриеш грешката на разследващия? Че същинското решение не е онова, което той предлага? Ето че сега с теб се случва същото.

— Но аз имах предвид криминалните романи, а не реалния живот — възрази Авраам с надеждата, че се заблуждава.

В паметта му изникна образът на Офер: младежът отново поставя раницата си на една пейка и полага глава на нея.

Той притвори очи.

Небето притъмня.

Минаха през апартамента, за да вземат куфара на Марианка, и се отправиха към летището.

Авраам Авраам обеща да се опита да удължи отпуска си и да отиде при нея може би дори само след два-три дни. Те се прегърнаха силно, все едно никога повече нямаше да се видят. Но това не беше вярно. Непременно щяха да се видят.

Следва продължение.