Дрор Мишани
Липсващото досие (14) (Първото разследване на инспектор Авраам)

14

Пред него седеше майка. Този път не беше „поредната“.

Преди три седмици Авраам Авраам се бе опитал да се отърве от нея. Беше я запитал дали знае защо никой не пише криминални романи на иврит, а тя така и не бе разбрала какво има предвид. Беше отпратил разтревожената жена и я бе оставил сама да търси своя син. При това знаеше, че тя е сама, тъй като съпругът й бе на борда на кораб в открито море на път към Триест. Същата вечер бе съжалил за стореното. На другата сутрин изтръпна, когато я видя пред входа на полицейския участък. Тя не каза почти нищо, само постави върху бюрото му снимките на сина си. Същия ден той я посети в дома им и напразно се опита да научи нещо повече от нея. Последва рожденият му ден, когато отново отиде у тях, и тогава тя го отведе в стаята на момчетата. Заедно прегледаха чекмеджетата, където Офер държеше вещите си. И ето че същата тази майка бе премълчала за трите писма, подписани от нейния син. Същата тази майка бе вдигнала слушалката на телефона и бе чула как анонимен глас съобщава, че знае къде се намира Офер, и не бе казала нищо на полицията.

Всъщност какво бе научил за нея от началото на разследването насам? Почти нищо: служила бе във флота, на двадесет и една години се бе омъжила за Рафаел Шараби, който често заминаваше на далечни плавания и отсъстваше от дома по цели месеци; след това бе работила в детска градина, после бе родила първия син, а скоро след това второ дете, момиче, страдащо от синдрома на Даун. Дали родителите бяха научили за нейното заболяване още при раждането, или месеци по-късно. Тази сутрин видя как двете чакат автобуса, хванати за ръка; макар и с една глава по-висока от майка си, дъщерята изглеждаше толкова безпомощна и уязвима! През продължителните отсъствия на съпруга Хана Шараби бе отгледала двете си деца сама, защото не бе имала избор. Знаеше за нея също така, че бе напуснала работа, за да се грижи за дъщеря си и да я предпази от грубостта или бездушието на външния свят, а дори сега отхвърляше предложението на мъжа си да изпратят Данит в интернат, макар и поотраснала. По време на цялото разследване Авраам бе имал чувството, че Хана е смирена, покорна жена, която не повишава глас, не иска нищо и не смее да изразява собствено мнение. Единственият случай на съпротива от нейна страна бе отказът да се раздели с дъщеря си. Тогава тя не бе отстъпила. Години по-късно бе родила още един син, вероятно благодарение на напредъка на медицината.

— Знаете ли защо сте тук? — запита я той. — Защо доведохме двама ви за допълнителна информация?

Разпитът се заснемаше от инсталирана на тавана камера. Авраам облегна лакти на бюрото, скръсти ръце и в промеждутъците, когато не говореше, прикриваше с длани устата си. Тя седеше на трийсетина сантиметра от бюрото и през цялото време отбягваше погледа му. Той беше пред нея, но имаше усещането, че очите й гледат през него, вперени във вратата, сякаш тя очакваше някой да влезе и да сложи край на разговора, или пък се канеше да избяга.

— Не — отвърна Хана Шараби и тъй като полицаят не каза нищо, наруши възцарилата се в стаята тишина: — Имате ли нови сведения за Офер?

— Да — отвърна кратко Авраам.

От началото на разследването това бе първият разпит, който той бе подготвил внимателно и подробно, както обичаше да прави. Стратегията му беше ясна, от вчера следобед бе имал достатъчно време да прецени, да претегли всяка дума. Също и паузите.

Щом разбра, че инспекторът няма намерение да говори, тя отново запита:

— Защо не ми казвате какво сте открили?

— За да ви дам възможност вие първа да ми го кажете.

Върху лицето й се изписа недоумение:

— Да ви кажа първа… какво?

— Нещо, свързано с изчезването на Офер, което може би наскоро сте научили.

За нея това беше последен шанс.

— Не — отвърна тя. — С изключение на раницата, която вие сте открили.

За пореден път Авраам се опита без успех да улови погледа й.

— Хана, бих искал добре да помислите, преди да ми отговорите — направи последен опит той. — Питам ви дали от изчезването на Офер насам сте съобщили на мен или на някой друг от полицията всичко, което знаете. Не бързайте, помислете добре и тогава отговорете.

 

 

За щастие, никой, освен него не видя и нямаше да види записа от този разпит. Заедно с останалите материали по делото той щеше да отиде в архива и по-късно най-вероятно щеше да бъде унищожен или изтрит. Самият той не беше в течение на правилата за съхранение. Предполага се, че добрият разследващ трябва да изтръгне от разпитвания разобличаваща информация. Ала всеки, който би прегледал този запис, непременно би стигнал до заключението, че инспектор Авраам цели нещо друго. Когато няколко дни по-късно отново го пусна, той си даде сметка, че на моменти почти не се разбираше какво говори Хана. Впрочем това бе един от недостатъците на видеозаписите. Въпреки всичко този разговор щеше да остане завинаги запечатан в паметта му.

Най-напред тя заяви, че е съобщила на полицията всичко, което знае и което по един или друг начин е свързано с издирванията. На записа се виждаше как той приема нейния отговор, обмисля го и най-сетне решава да отвори картонената папка, оставена в единия ъгъл на бюрото, и изважда от нея няколко листа в прозрачен пластмасов джоб.

— Вие не ми съобщихте, че сте получавали писма — каза той, но не й ги подаде.

— Какви писма?

— Писма, които някой е пуснал в пощенската ви кутия. Всъщност това тук не са оригиналите, защото те са у вас. Това са копия. Ако желаете, мога да назова точните дати, когато са били пуснати във вашата кутия.

Тя не отвърна нищо. Само още по-упорито впери поглед във вратата.

— Искате ли да ви обясня какво отношение имат тези писма към Офер? Или това бездруго ви е ясно? — запита той.

— Аз не зная нищо. Как са попаднали у вас?

Вместо да отговори на въпроса й, той започна да чете първото писмо.

Зная, че ме търсите от няколко дни насам, но ви съветвам да престанете. Напразно си губите времето, защото няма да ме откриете. Нито пък полицията с помощта на кучета.

Видях, че на обявите, които сте разлепили по улицата, пише, че съм изчезнал в сряда сутринта, но и тримата знаем, че това не е вярно, и тримата знаем, че изчезнах много преди това, изчезнах, без вие дори да забележите, защото в действителност вие никога не сте ме забелязвали истински, а и това не стана изведнъж. Изчезвах постепенно и накрая на вас ви се струваше, че все още съм си у дома просто защото изобщо не си направихте труда да погледнете истински.

Авраам спря да чете, защото според него следващите редове бяха ужасни, и вдигна поглед, за да се убеди какво въздействие е оказало чутото върху Хана. Дори по-късно той не успя да открие и най-малка следа от удивление върху маската на лицето й. Ненадейно една мисъл прониза съзнанието му и той бе потресен.

Излиза, че онзи е прав! Смахнатият Авни се бе оказал прав! С всяка изминала минута хипотезата, че Офер не е изчезнал в сряда сутринта, ставаше все по-вероятна. Дали съседът не е бил в течение?

— Какво е това? — отново запита Хана Шараби.

Авраам Авраам се постара да запази самообладание.

— Отлично знаете кой е подписал това писмо. Но можете да погледнете: „Офер, който вече не е ваш син.“

Той постави листа пред нея.

— Това не е почеркът на моя син.

Тогава инспекторът без колебание й зададе въпрос, който не беше включен в предварително подготвените:

— Защо Офер ще пише подобно нещо? Защо ще твърди, че вие тримата знаете, че той не е изчезнал в сряда сутринта, а преди това?

— Това не е неговият почерк — повтори тя. — Той не е написал това писмо. Как е стигнало то до вас?

— То не е стигнало до нас, Хана, а до вас — спокойно каза той. — Ние разполагаме само с копие. Обяснете ми, моля ви, защо не сте осведомили за него полицията?

Жената мълча няколко секунди, а после каза:

— Никога не съм виждала това писмо. И не го е писал Офер.

Възможно ли бе да казва истината? За пръв път по време на разпит той се оказа в подобна ситуация: опитваше се да я хване натясно, да я принуди да започне да си противоречи и накрая да признае, че е виждала писмото, а в същото време се надяваше тя да продължи да отрича. Едва докато преглеждаше впоследствие записа, Авраам си даде сметка, че за да я накара да се пречупи, е било достатъчно да продължи да я разпитва за съдържанието на писмото, все едно не знае, че не е писано от Офер, да я обсипе с упреците, които бе чул от Авни. В момента обаче той възприе друга тактика.

— Зная, че писмата не са от Офер. Зная също така, че са пуснати във вашата кутия, откъдето са били взети. Възможно ли е това да е направил вашият съпруг и да не ви е споменал за тях?

Подобна възможност се роди в ума му в последния момент. Не за това, че Рафаел Шараби ги е скрил от жена си, за това се бе сещал и по-рано, а за нещо друго: сети се, че е възможно бащата да не познава почерка на сина си и да е решил, че именно той ги е изпратил. Трудно би могъл да си представи как Рафаел Шараби преглежда контролните или домашните работи на момчето. Може би тази е била причината да не ги покаже на жена си. Просто за да не я тревожи.

— Не. Той със сигурност би ми ги дал — отвърна тя.

— Или пък да са ги взели децата?

— Те никога не отварят писмата. Дори Офер не го правеше.

Авраам Авраам погледна часовника си и излезе от стаята.

 

 

Шарпщайн го очакваше в бивша стая за разпити в дъното на коридора.

— Е, какво е положението?

— Тя не е виждала писмата — отвърна Авраам и поклати глава. — Не знае за тяхното съществуване и е наясно, че не са писани от Офер.

— Мъжът й твърди същото.

— Вярваш ли му? Как ти се струва той?

— Страхува се и аз не вярвам на нито една негова дума. Гарантирам ти, че когато му пусна записа на телефонния разговор, ще рухне.

Авраам се поколеба за момент, а после каза:

— Сега вече почти не се съмнявам, че са получили тези дяволски писма.

— Защо? Тя да не е изтървала нещо?

— Не. Заради теб. По-скоро заради бащата. Убеден съм, че той не познава почерка на сина си. След като твърди, че писмата не са от Офер, значи, тя му е казала.

— Пропускаш друга възможност — възрази донякъде учуден младият инспектор.

— Каква?

— Той знае, че Офер не би могъл да ги напише.

Имаше някои неща, за които Авраам предпочиташе да не мисли.

— Ави, веднага след като се върна при него, направо ще го атакувам с телефонния разговор.

Уговориха се Шарпщайн да държи в течение Илана, след което се разделиха.

Колите по улицата минаваха бавно. С приближаването на полицейския участък на улица „Фихман“ всички шофьори намаляваха скоростта. В квартала Холон това бе улицата, на която най-рядко ставаха пътнотранспортни произшествия. Авраам запали втора цигара. Небето беше синьо, без нито едно облаче. Първата вечер той бе обяснил на Хана Шараби какво според него се е случило с Офер. Каза й, че по всяка вероятност синът й е забравил да се подготви за някое контролно и затова е избягал от часовете. Още на другата сутрин обаче разбра, че случаят не е такъв. Припомни си също така, че вечерта, докато се прибираше у дома, си беше представил Офер сам в тъмния парк да оставя раницата на една пейка и да се готви за сън. Би ли могъл все още да храни такава надежда? Или му оставаше да се моли, както му бе писала Марианка?

След като се върна в стаята за разпити, той също мина в атака чрез телефонния разговор. Майката продължаваше упорито да отбягва погледа му, но той вече не обръщаше внимание на това.

— Чуйте ме, Хана, сега ще ви обясня защо ми е трудно да ви повярвам, че никога не сте виждали тези писма, че нищо не сте скрили от мен и сте ми казали всичко, което знаете. Причината е телефонният разговор, за който до този момент все още не сте споменали.

— Какъв телефонен разговор? — веднага запита тя.

В нейния глас имаше някаква промяна, тя неочаквано го погледна право в очите и той видя изумлението й.

— Имам предвид телефонното обаждане у вас вчера сутринта. Знаете какво имам предвид, нали?

Хана се престори, че се опитва да си спомни, и накрая кимна:

— Да.

— Можете ли да ми обясните защо не ми казахте за него?

Тя не отговори и Авраам зададе следващия въпрос:

— Можете ли да повторите какво ви бе казано по време на този разговор?

— Някакъв човек твърдеше, че познавал Офер, и че щял да се обади по-късно, за да ни разкрие къде е той.

Инспекторът реши да изчака една минута. Да й даде възможност сама да се убеди какво означава това признание. Когато отново проговори, постепенно започна да повишава тон и към края гласът му премина във вик, вик на неподправена ярост:

— От три седмици насам издирваме сина ви, задействани са цял куп полицаи, които преобръщат всяко камъче в този град, самият аз заспивам и се събуждам с мисъл за Офер Шараби, а вие какво? Вие разговаряте по телефона с човек, който твърди, че знае къде се намира вашият син, и не ми казвате нито дума? Седите тук и продължавате да го криете от мен? След това, без да ви мигне окото, твърдите, че не сте укрили никаква информация! Та това е безумие! По този начин, госпожо, не само подлагате сина си на опасност, но и вършите сериозно престъпление? Чували ли сте за възпрепятстване на правосъдието? Известно ли ви е, че мога да арестувам за това и вас, и вашия съпруг?

Очакваше тя отново да премълчи.

Той стана и започна да се разхожда из тясното помещение. От едната стена до другата. Сетне отново отиде до бюрото и съвсем тихо, толкова тихо, че тя може би дори не го чу, прошепна:

— Каквото и да кажете, нищо не би могло да оправдае подобно поведение. Нищо. И все пак бих искал да ми обясните. Защо не ни съобщихте?

Сноването му из стаята оказа своето въздействие. Хана Шараби се опитваше да следи движението му и той най-сетне улови погледа й. За пръв път долови в него страх… и това го накара едва ли не да съжалява. Поколеба се дори дали да не излезе за малко тъкмо сега, за да я остави да се посъвземе. Тя също изглеждаше така, сякаш от три седмици не бе спала. В предишния им разговор Рафаел Шараби бе споменал, че сънувала кошмари. Обърна внимание, че този път тя е без чантата, която стискаше в ръце първата вечер и на другия ден. Все едно след завръщането на мъжа й повече не се нуждаеше нито от портмоне, нито от ключове или от мобилен телефон.

— Сметнахме, че той не познава Офер и че е някой, който се опитва да ни тормози. Някакъв смахнат — едва чуто каза тя, повтаряйки думата, употребена от Шарпщайн, сякаш тя подслушваше разговорите на полицаите, а не обратно.

— Не ви вярвам.

Той отново се заразхожда от единия до другия край на помещението, сетне започна да прави все по-малки кръгове около масата и стола на Хана Шараби, така че част от думите му бяха произнесени зад гърба й:

— Не, госпожо, не вярвам една майка, която от три седмици търси сина си, да не обърне внимание на телефонен разговор, по време на който някой й съобщава, че знае къде се намира той. Такива неща не се случват. Напротив, няма майка на този свят, която да не се вкопчи в тази информация. Единственото, което е трябвало е да направите, е да ми се обадите и да ми кажете: „Някакъв откачен се свърза с нас, твърди, че познава Офер. Действайте, както намерите за добре.“ И не беше ли най-логично да предположите, че той ще позвъни снощи, за да ви съобщи къде се намира Офер? Ами ако наистина знае нещо? В такъв случай бихме могли да установим откъде се обажда и да го заловим. Познавате ли поне една майка, която би пропуснала подобен шанс?

— Той не се обади втори път.

— Да, но вие не сте можели да знаете това предварително! — избухна Авраам. — Как бих могъл да оценя вашата постъпка? Вие или сте глупачка, кръгла глупачка, след като сте решили, че това не представлява интерес за полицията, или изобщо не ви интересува съдбата на Офер, или пък знаете какво наистина се е случило с него, поради което за вас това телефонно обаждане е без значение. Какво избирате? Кой вариант според вас звучи най-правдоподобно?

 

 

Пет минути, откакто чакаше в бившата стая за разпити Шарпщайн, който се бавеше.

Предварително се бяха уговорили да се срещат тук на всеки половин час, освен в случай на неочакван драматичен развой на разпита. Беше десет часът и четири минути. Дали Рафаел Шараби беше рухнал, както предричаше Шарпщайн? И какво бяха разкрили развалините?

За пръв път по време на разследване нервите на Авраам бяха толкова опънати. Разбира се, това се дължеше отчасти и на натрупаната умора. Дали не трябваше да послуша Илана и да я остави да разпита майката вместо него?

Инспекторът предупреди дежурната, ако види Шарпщайн в коридора, да го предупреди, че ще го чака навън.

Сетне излезе, седна на стъпалата пред участъка и запали цигара. Все още не беше решил дали да съобщи на Хана Шараби онова, което от вчера насам най-много го тревожеше и което съгласно плана беше следващата отправна точка на разпита. Да й зададе въпрос за нещо, което никой не знаеше. Нито Шарпщайн, нито Илана. И то не за да я пречупи, а напротив, с надеждата тя да даде отговора, на който той се надяваше.

Сега съжаляваше за избухването. Докато затваряше вратата на излизане, бе уловил нейния поглед и бе прочел в него обида, но и омраза.

По-късно, върху видеозаписа на разпита, щеше да забележи страха и колебанието, които разкриваше неговото собствено държание, след като се завърна обратно. Колебанието, с което бавно премести стола в другия край на масата, съвсем близо до нея, откъдето тя би могла да чуе дори шепота му.

След тази промяна в позициите двамата ненадейно се озоваха тъй близо един до друг, както в стаята на Офер, когато седяха на леглото.

— Какво искате от мен? — запита тя.

— Още едно нещо. След което можете да си вървите.

Как му се искаше наистина да е така!

— Една подробност, свързана с изчезването на Офер, която ме притеснява. Бих искал да чуя какво мислите вие за това. Когато дойдохте при мен за пръв път, казахте, че Офер е излязъл от дома в сряда в осем без петнайсет сутринта, за да отиде на училище. Нали така?

— Да.

— И сте сигурна, че той наистина се е отправил към училището? Както тогава, така и сега не знаете да е имал други планове?

— Вече ви казах, че не знам.

Дали наистина бе доловил в очите й искрица надежда? Или поне облекчение? След като я беше разпитвал за писмата и за премълчаното телефонно обаждане, сега се завръщаше към Офер. Към утрото на неговото изчезване. Въпреки всичко тя не успяваше да прикрие вътрешното напрежение, което караше бузите й да потрепват.

Той придърпа към себе си папката и извади от нея един лист.

— Ето седмичната училищна програма на вашия син. Взех я от чекмеджето в неговата стая, нали помните? Всъщност намерихме я двамата с вас. Снощи дори си направих труда да я сверя с неговия класен ръководител и се оказа, че наистина е валидна. Според нея в сряда Офер е трябвало да има алгебра от осем до десет, след това английски, физическо възпитание, социология и накрая литература.

Авраам я погледна, очаквайки от нея потвърждение, но тя очевидно нямаше представа какво има предвид той.

Ето защо извади от папката друг лист.

— Не се бойте, нямам намерение да ви устроя клопка — едва чуто каза той.

Тя запази мълчание.

— Това пък е списъкът с учебниците, намерени в раницата на Офер. Учебник по гражданско образование и друг по социология, Антигона — със сигурност за часа по литература, и учебник по граматика. Липсват учебниците по алгебра и по английски, макар че в сряда първите часове са по английски и алгебра. Подобен пропуск не е присъщ на Офер, нали? Как ще обясните това разминаване?

Тя не посегна да вземе списъка с намерените в раницата вещи. Ръцете й останаха отпуснати върху коленете.

— Моето обяснение е, че ако Офер сам бе приготвял раницата си, значи в сряда не е имал намерение да ходи на училище. Логично, нали?

За втори път тя постави ръка на масата, както в момента, когато инспекторът я изненада с въпроса за телефонното обаждане. Той се оказа тъй близо до нея, че лицето му почти докосваше лявата й буза и черните къдрици над ухото.

Подобна близост я смути и тя каза с треперещ глас:

— В такъв случай той наистина е знаел, че…

— Така смятах и аз — прекъсна я инспекторът. — Но все пак има нещо, което ме смущава. Споменахте пред мен, че Офер е много организирано момче. Самият аз се убедих в това, когато видях стаята му, нали си спомняте?

Тя кимна.

— Именно това ме смущава. Дори да предположим, че не е имал намерение да ходи на училище въпросната сряда, то в такъв случай той би оставил в раницата учебниците от вторник, нали така?

Сетне замълча в очакване тя да отговори, но жената не каза нищо. Затова той продължи, като отново погледна листа със седмичната програма:

— И тук обаче нямаме съвпадение. Във вторник от осем до девет Танах^[9], от девет до десет геометрия, следват два часа английски, час по география и час по история. Разбирате ли? Отново се получава нещо странно. Онзи ден съпругът ви ме запита по телефона дали благодарение на раницата сме стигнали до някакво заключение. А заключението е следното: в сряда Офер не е имал намерение да ходи на училище. В противен случай би взел нужните учебници. Но от друга страна, ако е имал намерение да избяга, защо въобще му е да взема със себе си учебници? Ако предположим, че във вторник е бил на училище със съответните пособия, стигаме до абсурден сценарий: във вторник вечерта Офер приготвя раницата си за бягство или за да изчезне, изважда от нея учебниците от същия ден и на тяхно място слага други, но безразборно, каквито му попаднат. Това струва ли ви се логично? Присъщо ли е на Офер?

Авраам отдръпна лице от Хана Шараби и гласът му прозвуча някак сподавено, когато произнесе фраза, която не бе предварително подготвена и не беше следствие от казаното току-що. Докато говореше, му се стори, че в очите й се появяват сълзи.

— Съществува и една последна възможност: във вторник вечерта Офер се прибира у дома, изважда учебниците вероятно за да подготви домашните си, след което ги оставя на етажерката. И някой друг — не зная кога — поставя в раницата онова, което намерихме в нея. Някой, който не е вашият син и не знае седмичната му програма или изобщо не се сеща за нея. Просто е пъхнал вътре няколко учебника и по-късно е хвърлил раницата в контейнера.

Сетне отново приближи лице до нейното и зачака.

— Хана — промълви той, — в раницата на Офер имаше учебник по граматика, а в сряда той изобщо няма час по този предмет. Самата вие знаете, че още миналата година той е взел зрелостния си изпит по граматика.

Жената отново впери поглед в затворената врата, а мускулите на лицето й бяха стегнати, сякаш за да му попречат да се разпадне. Ако можеше да го скрие с длани, със сигурност би го направила.

Двамата мълчаха. Авраам нямаше повече какво да каже, по план разпитът беше приключил. Неочаквано тя възкликна:

— Дръпнете се от мен!

— Моля?

— Оставете ме на спокойствие. Не се приближавайте.

Той дръпна стола си и стана.

И зачака.

Отново закрачи из стаята, като не снемаше поглед от нея, този път не за да я извади от релси, а за да успокои себе си.

Стори му се, че тя постепенно се съвзема. Бузите й вече не трепереха. Упорството, с което гледаше към дръжката на вратата, го изплаши.

Не би могъл до безкрай да я държи в тази стая за разпити.

Ненадейно в него се надигна омраза. Прииска му се да се нахвърли върху нея и да я пребие. Да скубе косите й, да я запрати срещу стената. И да удря, да удря.

Разпитът се записваше от видеокамерата.

Вратата се отвари и Шарпщайн надникна вътре.

— Ави, ела с мен.

— Не сега, не съм приключил!

— Ави, излез веднага оттук! — викна му младият инспектор.

Именно този вик го накара да напусне помещението.

Шарпщайн изглеждаше потресен. Когато проговори, в очите му нямаше и сянка от задоволство:

— Той си призна.