Дрор Мишани
Липсващото досие (10) (Първото разследване на инспектор Авраам)

10

От самото начало му беше ясно, че Михал рано или късно ще научи.

И това, което очакваше, се случи в четвъртък следобед, точно две седмици след началото на разследването. Тогава и двамата нямаха часове и си бяха у дома.

Седеше зад бюрото на верандата и работеше също както онзи четвъртък, когато през процепите на капаците следеше Авраам и останалите полицаи. Михал бе нахранила Илай в кухнята под звуците на любимите му детски песнички и го бе сложила да спи.

Авни все по-трудно устояваше на изкушението. Черната тетрадка непрекъснато му изпращаше примамливи сигнали. Искаше му се да я разтвори, макар че посред бял ден бе твърде опасно. Все пак препрочете първите три писма и началото на четвъртото, започнато предишната нощ. Михал си бе взела душ и излезе да го попита дали не иска да обядват заедно. Под предлог че е претрупан с работа, той заяви, че ще хапне един сандвич пред компютъра. Дали това не бе намек от негова страна? Може би се надяваше разговорът да бъде насочен в тази посока?

 

 

Чувстваше, че все още не е готов да й признае за литературния семинар, но колко време бе в състояние да премълчава отново пробудилото се у него желание да пише? А и защо да го крие от нея, след като досега бе споделял всичките си неуспешни опити да твори, обезсърчението, че все не успява да намери подходящо време и място за това, тревогата, че вдъхновението ще си отиде и никога повече няма да го споходи?

Ала от друга страна, никога не бе предполагал, че ще се случи точно по този начин. Това бе един от най-ужасните дни в живота му.

 

 

Желанието да пише бе едно от първите неща, които Зеев призна пред Михал. Бяха се запознали по време на следването, на курсовете по педагогическа подготовка. Той бе завършил английска литература в Ерусалимския университет, а тя политически науки в Тел Авив. Струваше му се, че това е било много, много отдавна. По онова време на въпроса дали искат да станат учители всички студенти даваха отрицателен отговор. С изключение на нея. Тя беше на двайсет и седем години, а той с една година по-млад. След поредица повече или по-малко сериозни връзки и двамата бяха свободни. Зеев й довери, че пише или по-скоро желае да пише, а Михал така и не поиска подробности, само каза, че това е чудесно и че се надява един ден да прочете творбите му. В онзи момент той така и не разбра дали това е намек за трайни отношения между тях, или просто бе заявила увереност в неговия талант и че непременно ще бъде публикуван.

Сега, когато Михал приближи до него, той побърза да затвори тетрадката. Тя прокара пръсти в косите му, но той не се обърна.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — запита го тя.

— Не, защо?

— Така ми се струва. От известно време работиш над нещо, нима си въобразяваш, че не виждам?

На този въпрос той изобщо не би могъл да отговори, защото си мислеше, че тя забелязва и че същевременно не забелязва нищо. Надяваше се да обърне внимание и същевременно, че няма да го стори. Открай време се бяха разбрали Михал да не го пита дали работи над нещо, защото подобни въпроси само сипваха сол в раната. Ето защо отговорът му бе уклончив:

— Все още съм съвсем в началото. Не съм сигурен дали си струва да го обсъждаме.

Вълнението му обаче бе толкова силно, че се предаде и на нея.

— Почакай — каза тя, — ще приготвя кафе и след това ще ми разкажеш. Ти ще пиеш ли?

Докато тя беше в кухнята, Авни реши да не скрива нищо от нея. Желанието му да сподели се оказа по-силно от страха.

Михал се върна, тържествено обяви, че е готова да слуша, и седна на бежовия фотьойл, като постави чашата кафе на малката ратанова масичка. Той обърна стола и се настани срещу нея.

— Като начало — започна той, — от няколко седмици насам посещавам един литературен семинар.

Тя не показа нито следа от учудване или смущение.

— Нямах намерение да се записвам и съжалявам, че не ти казах веднага. Стана случайно, минавах край библиотека „Бейт-Ариела“, видях афиша и влязох. Исках само да видя какво представлява. Не мислех да оставам. Ръководител на семинара е Микаел Розен, не зная дали името ти говори нещо, но той е млад, доста известен писател и двамата много си допаднахме. Останах преди всичко заради него. Прощавай, че не ти казах по-рано.

— Кога това? Как така досега не съм разбрала? — учуди се Михал.

В същото време обаче изглеждаше искрено доволна.

— В неделя следобед, когато ти казвах, че отивам да работя в библиотеката. Там се провеждат сбирките… Така че не е било съвсем лъжа.

— Не се притеснявай! За мен е важно, че най-сетне си се решил. И имаш ли полза? Чувстваш ли някакъв порив отвътре?

Би могла да му припомни презрението, с което той отхвърляше всяко нейно предложение да участва в подобен семинар, но не го направи.

— Да, сега вече съм сигурен, че у мен е налице положителна промяна — отвърна той.

Откровено казано, единствено Михал вярваше в способностите му. Доверието й в него си остана ненакърнено дори през седмиците и месеците, когато самият той бе изгубил вяра в себе си и се чувстваше толкова обезсърчен, че дори бе престанал да си представя мига, когато ще може да й прочете нещо, написано от него. Нещо наистина завършено, което тя захласнато ще изслуша. Сега вече знаеше, че разполага с материал, но не беше сигурен дали моментът е подходящ. Съзнаваше, че написаното е трудно за възприемане, и се боеше от нейната оценка.

Поне според него второто писмо съдържаше най-проникновените слова на Офер. Беше го написал веднага след продължителния разговор с Ави Авраам в неговия кабинет като отглас от разменените с инспектора мисли. В своето писмо Офер анализираше страха, който внушава на родителите си, или по-скоро техния страх от неговата различност. Опитваше се да обясни на тях, а и на самия себе си причината за този страх. Писмото завършваше с жестоката фраза: „Години наред вие ме държахте гладен, не ми давахте онова, от което си нуждаех, искахте да ме унищожите, за да не бъде моят живот по-добър от вашия, за да не бъде той като упрек срещу вас и да не видите в него като в криво огледало собствената си посредственост“. Следваше същият подпис: „Офер, който вече не е ваш син“, а отдолу Авни добави: „Следва продължение?“.

Стилът на второто писмо беше много по-добре обработен. За правдоподобност Зеев повтаряше изрази и характерен словоред, които бе откроил при препрочитане на първото писмо. Беше добавил и няколко израза, дочути в клас или в междучасията, които си беше отбелязал след часовете в тетрадката. Освен това вече знаеше как да използва лактите и китките на ръцете, за да не докосва с пръсти листа, докато преписва текста на чисто. Беше купил друг плик и този път не изхвърли стерилните ръкавици в контейнера за смет пред блока, а ги прибра в джоба на панталона, за да се отърве от тях на път към училище. Писмото престоя два дни в пощенската кутия на семейство Шараби и след това изчезна.

Михал го гледаше възбудено, явно гореше от нетърпение.

— Хайде, кажи ми какво си написал!

— Момент, първо трябва да ти обясня.

Ала тя продължи да настоява:

— Дават ли ви упражнения? Как протича семинарът?

— По принцип да. Микаел предлага на участниците да напишат нещо на определена тема, всеки работи у дома, а след това чете написаното пред всички и заедно го обсъждаме. Но аз не правя така. У мен се роди идея не по време на семинара, макар че и той има известен принос. Заех се с нещо далеч по-сериозно и по-обширно.

Жена му се усмихна, все едно предварително бе уверена, че той няма да си губи времето с някакви си упражнения.

— В такъв случай дали господин писателят ще бъде така добър да разкрие върху какво работи?

— Не зная.

Колебанието му беше искрено. Той ни най-малко не се стремеше да изостри любопитството й. Така и не бе имал възможността да види реакцията на своите първи читатели, пък били те родителите на Офер или полицаите. Можеше само да предполага каква е била тя. Но сега, докато чете, щеше да види изражението на лицето й.

— Ти решаваш — каза му тя. — На мен наистина много ми се иска да прочета написаното от теб. Във всеки случай непременно трябва да го отпразнуваме по някакъв начин.

— Да го отпразнуваме ли? Според мен е твърде рано. Най-напред трябва да го прочетеш и да ми кажеш дали ти е харесало.

Да й даде ли писмото, или да не й го даде?

Тя бе тъй развълнувана, че Зеев не се сдържа и постави тетрадката на масата пред нея. Разтворена.

— Все още не съм вкарал текста в компютъра — обясни той. — Засега всичко е само в тетрадката. Всичко, тоест три писма, които са като три глави от книга.

— Аха, разбирам. Епистоларен роман — възкликна тя и зачете.

 

 

Илай спеше и не се обаждаше, но той имаше усещането, че сънят на сина му притиска изпънатите струни на нервите му. Беше напрегнат до краен предел. Най-много се боеше малкият да не се събуди, да се разплаче и да попречи на Михал да прочете всичко от край до край, тъй като в такъв случай тя трябваше да прекъсне, да отиде при него и той нямаше да види реакцията й. Засега внимателно следеше движението на очите й, които се плъзгаха по редовете. Дебнеше и най-малката промяна в изражението й. Ако малкият се събудеше, нямаше да могат да обсъдят текста веднага след прочита, трябваше да чакат до вечерта, а дотогава първите впечатления щяха да изтлеят.

Третото писмо беше най-дълго и най-сложно, защото препращаше към предишните две и в него се съдържаше вероятността получателят да се усъмни в самоличността на подателя. То също започваше с обръщението „мамо и татко“, но веднага след това Офер отправяше поредица въпроси, свързани с предишните писма.

Къде се намирахте, докато четяхте писмата, които ви изпратих? В моята стая? Във всекидневната? Какво си мислехте през това време? Може би сте си повтаряли, че няма начин да съм ги писал аз, за да се предпазите от съдържанието им? Опитахте ли да се убедите помежду си, че някой друг го е сторил вместо мен, за да се спасите от болката, която те ви причиняват? И какво направихте с тях след това? Унищожихте ли ги, за да сте сигурни, че няма да ви се наложи да препрочитате думите, които не желаете да чуете? Аз обаче няма да престана да ви пиша.

Третото писмо Авни пусна в пощенската кутия посред бял ден без каквито и да било опасения. Беше с тънки кожени ръкавици, купени от магазин за автомобилни аксесоари, все едно му трябваха да кара скутера.

Опита да си представи що за мисли минават през главата на Михал, докато чете. Имаше сериозно изражение. В един момент не можа да разчете думата „погребан“ и попита какво е написано. Друг път му се стори, че го гледа странно, но когато я запита „Да, кажи?“, тя отново сведе поглед над черната тетрадка и вдигна глава едва когато стигна до края.

— Какво е това? — запита го тя.

— Как какво?

— Това писма от „нашия“ Офер ли са? Който живее на горния етаж?

Той съзнаваше, че тъкмо защото изчезването на младежа и последвалите издирвания са залегнали дълбоко в съзнанието й, тя ще бъде съвършеният читател.

— Да. Това са писма, които той е написал до родителите си, за да им обясни случилото се.

Михал не реагира. Той изчака още малко и зададе най-важния въпрос:

— Е, какво мислиш?

Ала тя не каза нищо за писмата. Нито за съдържанието, нито за формата. Поне в първия момент.

— Не разбирам за какво говориш. Той обяснява какво се е случило, но ти откъде знаеш какво се е случило?

— Не зная. Опитвам да си представя, в това е същината на написаното от мен! Поставям се на негово място, старая се да възприема неговата гледна точка и да разбера какво всъщност го е сполетяло.

— Но ти не можеш да пишеш такива неща, без да знаеш какво наистина се е случило с него!

— Разбира се, че мога. Това тук не е криминален роман или вестникарска статия. Изобщо не ми пука за фактите. Интересува ме душевният процес, който е протекъл в него, или по-скоро който поне според моите представи е протекъл и е довел до неговото изчезване.

Михал мълчеше. Той изобщо не предвиждаше подобна реакция от нейна страна. Дали техният разговор се чуваше от горния етаж? Тя прелисти обратно тетрадката и започна да препрочита първото писмо.

— Е, какво ще кажеш? — тихо запита той.

— Това ме плаши.

В гласа й нямаше никакво възхищение.

— Щом е плашещо, това е добър знак, нали? — колебливо се усмихна той. — Не смяташ ли, че такова би трябвало да бъде въздействието на истинската литература?

— Не зная каква трябва да бъде истинската литература.

— Единственият важен въпрос е ти какво почувства, докато четеше? Почувства ли се увлечена? Искаше ли ти се да продължиш нататък, или напротив, ти стана скучно? Дочу ли в тези писма реалния глас на един младеж, който говори на родителите си?

— Мисля, че да.

— За мен само това е от значение. Признавам, че върша нещо донякъде плашещо. Да проникнеш в ума на едно шестнайсетгодишно момче и преди всичко да пишеш от негово име — от първо лице, е голям риск от литературна гледна точка. Затова искам да знам дали според теб съм на прав път.

Тя упорито отказваше да отговори пряко на въпроса му.

— Защо избра тъкмо Офер?

— Защото го познавам и съм сигурен, че той може да ми послужи за изграждането на удивителен персонаж. И историята му е удивителна. Но трябва да е ясно, че не става дума само за него. Сигурен съм, че си обърнала внимание, вмъкнал съм много други елементи, може би дори от личен характер.

— Не се ли боиш, че някой може да прочете това и да реши, че си замесен в неговото изчезване?

— А ти какво си мислиш! Не смяташ ли, че дори без да знам какво точно се е случило, аз по някакъв начин съм замесен. Без съмнение съм оказал влияние върху него, върху живота му и именно затова съм в състояние да разбера същината на неговия характер и на историята му.

Тя отново отправи към него странен поглед, който той не успя да разтълкува.

— А какво казаха на семинара?

— Засега нищо. Още не съм чел пред тях написаното от мен. И не съм сигурен дали въобще ще го направя. Може би ще го покажа само на Микаел. Истината е, че се колебая дали да разкрия моята идея. Не толкова идеята сама по себе си, колкото композицията на моята книга. Смятам това да бъде роман, съставен изцяло от писма на един изчезнал младеж до неговите родители. Не вярвам някога да е писана подобна творба, при това на иврит.

— Доста е плашещо — отново каза жена му.

Тя продължаваше да държи в ръце тетрадката, взираше се в ситно изписаните с черна химикалка редове, в поправките и стрелките по белите полета, но беше престанала да чете.

— Щом е плашещо, това е добър знак — упорито повтори той.

Чудеше се дали да не й прочете от писмото на Кафка, което преди няколко дни бе открил в интернет, откъса за брадвата, която разсича леда на замръзналото море, но тя продължи:

— Ако решиш да го публикуваш, непременно трябва да промениш имената. Инак представяш ли си как биха реагирали родителите му?

— Може би има начин да узная това — отвърна Зеев, без да мисли, — защото изпратих писмата до тях.

Дали точно в този момент не допусна грешка? Като сподели с нея и това? По-късно, през безкрайните часове, когато чакаше тя да му се обади, дебнейки и най-малкия знак, че не го е изоставила и че няма да остане сам-самичък, той не спираше да се пита дали не сбърка, като й разкри всичко. Може би щеше да му е за урок. Не, защото подобно нещо никога не се бе случвало между тях двамата.

В началото Михал не повярва. Тогава все още можеше да си вземе думите назад.

— Какво си направил? — едва чуто промълви тя.

— Изпратих им писмата — повтори той. — Или по-скоро ги пуснах в пощенската им кутия.

Сетне, понеже тя все още не можеше да повярва, добави:

— Не се тревожи, не съм ги подписал. Но разбери, просто нямах избор, те са истинските получатели. Авторът на тези писма иска да стресне именно тях с точно определени, целенасочени думи. Нима не разбираш?

— Не мога да повярвам, че си сторил това. Не си ги пуснал в тяхната пощенска кутия.

Все още можеше да каже: „Не, разбира се. Пошегувах се. Естествено, че не съм пуснал писмата в пощенската им кутия“.

Но не го направи.

Михал стана и излезе от стаята.

Откри я в кухнята, седнала, опряла лакти на масата, закрила лицето си с длани. Като не знаеше какво да каже, той се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Зеев, скъпи, кажи ми, че не си пуснал тези писма. Искаше само да се пошегуваш с мен, нали?

Той не каза нищо.

— Не мога да повярвам, че си го направил. Как си могъл? Какво те е прихванало?

Ужаси го преди всичко отчаянието в гласа й. Отчаяние, което се предаде и на него.

— Но не те знаят, че съм аз — повтори той в опит да я успокои.

— Какво значение има дали знаят, или не? Съзнаваш ли изобщо какво си направил?

Разбира се, че съзнаваше. Тъкмо затова изпрати писмата. Продължи да мълчи, само я галеше по косите. Все така скрила лице, свела глава, тя продължи:

— Трябва веднага да отидеш в полицията и да си признаеш всичко. Те със сигурност вече търсят кой е изпратил тези писма. Може би дори вярват, че го е сторил самият Офер!

— Полицията ли? Какво общо има полицията?

Внезапно тя вдигна глава и впери в него широко отворените си кафяви очи:

— Зеев, случило ли се е нещо между теб и Офер?

Той замръзна на мястото си. За втори път му отправяха този въпрос. При това сега го чу от Михал.

 

 

Най-тягостният момент през този следобед бе, когато двамата разбраха, че малкият се е събудил. Вероятно бяха повишили тон. И тъкмо защото се бе събудил не сред тишина, а от гласовете на родителите си, той не плачеше, а бъбреше на език, който само той разбираше, и сякаш предаваше опростена версия на техния разговор. Михал избърса сълзите си и отиде при него, но когато го взе на ръце, изведнъж се разрида, остави Илай върху коленете на баща му, изтича да се скрие в банята и затвори вратата… Почти веднага излезе, издърпа детето от ръцете на Зеев и го взе със себе си в спалнята. Той ги последва и седна на леглото до нея. Малкият не разбираше какво става и доволен, че се е озовал върху широката постеля, пълзеше между баща си и майка си.

— Наистина ли искаш да отида в полицията? — запита той.

— Зеев, та ти самият имаш син, как си могъл да постъпиш по този начин? Просто не мога да проумея.

В опит да я успокои той протегна ръка, но Илай я грабна, вкопчи се в нея, изправи се на крачета и се сгуши до баща си. Не говореха за литература, а и занапред едва ли щяха да говорят. Сякаш в момента, когато тя се бе убедила, че тази писма имат реални получатели, те бяха изгубили статута на литературна творба и се бяха превърнали в неморално деяние, в престъпление. Сякаш написаните от него думи се бяха превърнали в куршуми, които нанасят рани и причиняват страдание.

— Според мен така е най-разумно — каза тя. — Нима предпочиташ да изкъртят вратата на апартамента и да направят обиск пред очите на сина ти и на родителите на Офер?

Авни не можеше да разбере защо според нея полицията ще го арестува. Тя смесваше нещата. За пореден път се опита да й обясни спокойно, че никой няма да направи връзка между него и тези писма. Беше се погрижил да използва обикновена хартия и обикновени пликове, не бе оставил пръстови отпечатъци и беше внимавал да не го видят, когато ги пуска в кутията на семейство Шараби. Беше минала седмица и половина от първото писмо и никой не бе дошъл да го безпокои. Ала тя все пак успя да му предаде страха си и той отново почувства как го обзема предишната тревога.

— Ние нямаме право да премълчаваме — настоя тя.

— Защо? Какво те кара да мислиш така?

— Полицията така или иначе ще разкрие истината, затова е най-добре да я чуе от теб. Най-добре е да се явиш доброволно и да им обясниш. Не бива да премълчаваш, защото стореното от теб е ужасно. Представи си как само заради твоите писма родителите се вкопчват в мисълта, че Офер е жив и здрав. Трябва да си признаеш. Ако го сториш, полицията може да се съгласи да не разкрива кой е подателят. А помисли ли за хората от блока? Смяташ ли, че ще можем да продължим да живеем тук, ако се разчуе, че ти си сътворил подобен ужас?

— А ако ме арестуват веднага щом отида?

— Първо ще се посъветваме с адвокат. Не си сторил нищо лошо, просто си написал някакви писма. После ще се явиш в полицията, ще кажеш истината и ще изразиш съжаление за стореното. Така няма да заподозрат, че си замесен в изчезването на Офер. Ще обясниш, че не знаеш нищо и че това е обикновено литературно упражнение.

Тя явно се опитваше да не се поддаде на паниката, стараеше се да говори тихо и спокойно, диреше начини да го предпази, но последното изречение му причини жестока болка.

— Няма нужда да се съветвам с адвокат — възрази той. — Ако се наложи, готов съм да поговоря с Ави Авраам. Сигурен съм, че той ще ме разбере.

— Ами че обади му се тогава. Направи го веднага. Не мога да издържам повече.

Колко странно беше всичко!

Визитната картичка на полицая се оказа в черната тетрадка. Не помнеше къде я е сложил и я откри между последната страница и корицата едва след като прерови портфейла си, чантата и всички чекмеджета на бюрото.

Михал го последва на малката веранда и застана зад него с Илай в ръце, а в слушалката се чуваше гласът на инспектора. Зеев му обясни, че непременно трябва да се срещнат и да поговорят. Авраам отвърна, че това не може да стане преди неделя или понеделник, защото се намира в чужбина, и го запита дали не става въпрос за спешна информация по делото. Когато Зеев отрече с половин уста, полицаят го посъветва да отиде направо в участъка. Макар да долови, че събеседникът му е някак разсеян и мислите му са другаде, Зеев настоя, че иска да говори само с него.

— Ще чакам да ми се обадите в неделя и да ми кажете кога ще можете да ме приемете в кабинета си — заключи той, след което се сбогува и затвори.

 

 

Михал отиде при родителите си, за да размисли, и Зеев остана сам в апартамента. Свечери се. Той вече не смееше да се приближи до верандата, която гледаше към улицата. Ако минувачите вдигнеха глава, биха могли да го забележат през пролуките на капаците. Едва тогава осъзна, че всичко е свършено. Всичко, което се бе разтворило преди две седмици, сега се затваряше. Прозорците и вратите, другият човек в самия него, собственото му възраждане, Микаел Розен, писането. Писането, което той бе очаквал години наред. Реакцията на Михал и последвалият разговор между тях бяха превърнали възторжената му идея в нещо позорно и вдъхващо ужас. Кракът му вече нямаше да стъпи на семинара. Нямаше повече да пише писма нито за себе си, нито за когото и да било друг. Черната тетрадка остана да лежи на бюрото затворена, плашеща като ръката на прокажен. Не я разтвори, не препрочете първия параграф от четвъртото писмо, който започваше с въпроса: „Мамо и тате, продължавате ли да четете думите, които ви изпращам от мястото, където се намирам?“.

Да можеше да излезе навън, да броди часове наред в тъмнината, за да докара до изнемога нозете си, а заедно с тях и страха си! Но това бе невъзможно. Имаше усещането, че го пронизват студени погледи, които го дебнат от всички страни. Сякаш всички вече знаеха. И какво всъщност знаеха, дявол да го вземе! Мисълта, че утре ще трябва както винаги да отиде в гимназията и да се срещне с учениците и с колегите си, му се стори непоносима. Затова реши рано сутринта да се обади на секретарката и да отмени часовете си. Така и така скоро щяха да го уволнят. Без конкретна причина. Уж всичко си беше както преди, но Авни трепваше при най-слабия шум, все едно чуваше полицейска сирена. Направи опит да се успокои. Изпи голяма чаша чай от лайка без захар, но от него започна да му се гади. Ави Авраам ще го разбере. Без съмнение ще го упрекне, но няма да го арестува. Беше сигурен в това, макар да нямаше никакви основания за подобна увереност. Освен може би доверието, което се бе породило между двамата. Ала как е възможно инспекторът да замине за чужбина в самия разгар на разследването? Дали командировката му е свързана с издирването на Офер? Нима е налице вероятност младежът да е напуснал Израел?

Зеев отново се сети за Микаел Розен, за зачервените му очи и острата миризма, която излъчваше тялото му. За дългите му крака, свити неудобно в тясното купе на колата. Жалко, че няма да се видят повече. Зеев не помнеше дали му остави своя адрес и телефон в администрацията на библиотеката и не знаеше дали Микаел би могъл да се свърже с него, за да го попита например защо е престанал да посещава семинара. Целият се стягаше при мисълта, че негови познати, особено далечни роднини и бивши колеги от университета, могат да научат от вестниците какво е сторил. Нима и Микаел ще разбере по този начин?

Искаше му се да престане да мисли. Толкова по-зле, ако загуби работата си.

Обади се на Михал, за да я предупреди, че ще напусне апартамента и ще отседне в хотел. Докато не се срещне с Ави Авраам. Докато нещата не се изяснят.

— Може би без мен тук ще се чувстваш по-добре — каза й той и искрено повярва на думите си, тъй като от самото начало смяташе, че на него се пада да напусне жилището, а не на нея.

Измъчван от въпроса дали тя ще се върне, заспа на дивана във всекидневната пред включения телевизор и както никога през нощта му се явиха сънища, които на сутринта почти не помнеше.

 

 

Все още лежеше на дивана, когато чу входната врата да се отваря. Макар да се бе завил в пъстрото детско одеяло, чувстваше се вкочанен от студ. Случилото се предишния ден изплува в паметта му не изведнъж, а някак постепенно.

Михал влезе във всекидневната. Сама. Оставила бе Илай при родителите си.

— Съжалявам, че си тръгнах така — каза тя и седна до мъжа си. — Как спа?

— Добре. И дълго, струва ми се. Колко е часът? А вие как спахте?

— Двамата трябва да поговорим. Искам да ми обясниш защо стори това, тъй като все още не мога да го проумея.

— Аз също — отвърна той и за пръв път от предишната вечер насам заплака.

— Успокой се. Ще се справим с положението.

— Не, това е от радост. Не вярвах, че ще се върнеш.

Тя го погали по главата. Косите му си бяха все така светлокестеняви както на младини. Сетне разтвори капаците на прозорците към верандата, за да проветри, отиде да приготви кафе и донесе две чаши, които постави на масата във всекидневната. Сложи до тях кутия цигари и каза:

— Реших, че няма да е зле двамата отново да пропушим.

Сякаш с машина на времето двамата се върнаха няколко години назад, останаха затворени в продължение на четиридесет и осем часа почти без да се надигнат от дивана. Сякаш отново бяха се превърнали в студенти, за да преживеят чрез тези безсънни почивни дни, но по различен начин годините отпреди изчезването на Офер и така да попаднат през едно неделно утро в свят, където никой не е писал никакви писма, никой не познава младеж на име Офер и затова няма причина да се ходи в полицията. Може би не искаха да заспиват, за да бъдат будни, когато настъпи мигът, от който толкова се опасяваха.

Разговаряха не само за писмата, а и за изминалата тъй трудна година след раждането на Илай, за кариерата на всеки от тях, за преместването в Холон. Неусетно преминаваха от интимна близост към осезаема дистанция. Зеев ту имаше чувството, че тя му прощава, ту предишното неразбиране и недоверие отново го отделяха от нея.

— Когато прочетох тези писма, веднага разбрах, че в тях говориш повече за себе си, отколкото за Офер. Сетне си помислих, че би трябвало да ги изпратиш на мен, че аз съм техният истински получател. Че би трябвало да пуснеш тези анонимни писма в нашата кутия с моето име върху плика.

— Що за идея! Освен това не съм съгласен, че в тях се говори повече за мен, отколкото за Офер. Бих могъл да се съглася, че в тях става дума за него и за мен, но отлично знаеш, че моите родители са мъртви и не мога да им изпращам писма.

— Във всеки случай сега си даваш сметка, че не е трябвало да ги пускаш в пощенската кутия на семейство Шараби дори да беше решил, че в това ще се състои твоята творба. Как не можа да направиш разлика между написването на тези писма и грозната постъпка, която си извършил след това?

— Вече не съм сигурен какво би трябвало да разгранича. Просто се боя от стореното и от твоята реакция. Не ми пука за полицията. За мен си важна единствено ти.

Думите му нямаха за цел да облекчат болката й. Произнесе ги, защото точно в този момент се нуждаеше от нейната прошка дори да не беше все още съвсем наясно що за грях бе извършил.

— С мен, както виждаш, всичко е наред. Забрави как реагирах в началото. Не могат да сторят нищо нито на мен, нито на Илай. Боя се за теб и се опитвам да разбера какво те е накарало да постъпиш по този начин.

И едва тогава Зеев й разказа почти всичко и почти от самото начало. Описа й как осъзнал, че именно това е историята, която отдавна очаква, и как разбрал, че ще я разкаже с помощта на писма. Не спомена обаче за анонимното обаждане в полицията.

През нощта срещу петък, в един от най-тежките моменти от техния дълъг разговор, Михал отново го запита:

— Сигурен ли си, че между теб и Офер не се е случило нищо?

— Престани да ми задаваш този въпрос! Не мога да допусна, че го чувам тъкмо от теб! Затова ли остави Илай у родителите си?

— Не говори глупости! Оставих го, защото не ми се иска той да е тук.

— Защо?

— Може би защото се боя внезапно да не дойде полиция, а и вероятно защото тъкмо в този момент не мога да се държа като майка. Дори не мога да мисля като майка. Чувствам, че трябва да бъда само с теб.

Всяка нейна дума му носеше спасително упование.

— Благодаря ти, че дойде — промълви той и се сгуши в прегръдките й.

— Не можех да понеса ти да останеш съвсем сам тук. Боях се да не направиш още някоя глупост.

— Всичко приключи. Никога вече няма да предприема каквото и да било, без да се допитам до теб.

Тя му отвърна с усмивка.

В понеделник двамата заедно се отправиха към участъка.