Дрор Мишани
Липсващото досие (8) (Първото разследване на инспектор Авраам)

8

Никога преди не бе влизал в полицейски участък.

Разбира се, че беше минавал неведнъж край дългата сива, схлупена и сякаш сплескана сграда на участъка в Аялон, може би най-грозното архитектурно творение в Холон. Отдалеч напомняше долепени една до друга каравани. Сред унилия декор на дюните тя беше лишена от всякаква внушителност и беше напълно достойна за квартал, чиито обитатели не живеят, а преживяват. Микаел Розен ги описваше като обикновени хора с просто битие, но то бе може би защото самият той никога не бе обитавал Холон.

Преди няколко години Зеев за малко да подаде жалба в Централното управление на полицията в Тел Авив заради постоянните кражби на велосипеди от стоянката пред техния блок, но в крайна сметка се отказа, убеден, че полицията няма да си мръдне пръста. Този път обаче беше официално призован. Той отвори остъклената врата и влезе. Отляво, зад дървената преграда видя жена в униформа, която похапваше оризови бисквити. Обстановката беше по-неугледна дори от местната приемна на Министерството на вътрешните работи.

Не чувстваше никаква тревога, но беше някак напрегнат. Ако го бяха повикали ден по-рано, със сигурност нямаше да издържи, но оттогава насам бе възвърнал самочувствието си. След разговора с Микаел предишната вечер напълно се бе отърсил от страха. Във всеки случай достатъчно, за да може да пише. Той пристъпи към дежурната:

— Имам уговорена среща в пет часа с инспектор Ави Авраам. Бихте ли ми казали къде е неговият кабинет?

— А той очаква ли ви? — запита в отговор тя, сякаш казаното от него не правеше въпроса й излишен.

Разследващите имаха определено предимство, защото Зеев нямаше представа какво знаят те. Въпреки гафа, който бе направил сред дюните, беше почти сигурен, че така и не са разбрали кой стои зад анонимното обаждане. Инак отдавна да са го привикали на разпит. А за писмото нямаше начин да научат каквото и да било. Беше напълно сигурен в това. Когато излизаше на път за участъка, то все още беше в пощенската кутия на семейство Шараби, макар да го беше пуснал преди дванайсет часа, през което време бащата на Офер бе минал през входа поне два пъти: от балконския прозорец Зеев го бе видял да пристига посред нощ, а на сутринта двамата се бяха засекли на стълбите. Срещата им беше донякъде парадоксална, защото на слизане обсъждаха издирванията на Офер и разговорът им продължи, докато не излязоха от блока, поради което Шараби така и не забеляза кафявия плик. Няколко часа по-късно, на връщане от училище, той видя, че пликът все още си е на мястото и за момент дори се поколеба дали да не го прибере.

Инспекторът го очакваше в слабо осветен и толкова тесен кабинет, че в него едва имаше място за бюрото с по един стол от двете страни. Беше в униформа и не стана, за да го посрещне, нито да се ръкува с него.

Зеев седна и запита:

— Това стая за разпити ли е?

— Не, намираме се в моя кабинет.

Все пак и той имаше известно предимство пред полицията. През последните дни непрестанно бе мислил за разследващите. От четвъртък насам бе наблюдавал действията им от верандата, а сетне във всекидневната и по време на претърсването. Готвил се бе за тази среща, откакто Ави Авраам бе обещал да го посети още веднъж. Бе мислил за инспектора много повече, отколкото инспекторът бе мислил за него, в това нямаше никакво съмнение.

Полицаят поиска личната му карта, след което му я върна, като му напомни, че на нея фигурира старият адрес.

— Все пак не сте забравили новия ми адрес, нали? — отвърна с усмивка Зеев, но опитът му да внесе закачлива нотка в предстоящия разговор явно не сполучи.

Всъщност това бе четвъртата среща между двамата.

Първата беше в четвъртък в апартамента на Авни, когато инспекторът го пренебрегна и отиде да разговаря с Михал в кухнята, а него повери на младата полицайка. Сетне размениха няколко думи на прага. В петък само се разминаха по стълбите. Последва претърсването, за което отговорността беше изцяло негова. Всеки път Зеев напразно се бе опитвал да привлече вниманието на Авраам. Сега положението беше различно, макар събеседникът му да изглеждаше някак разсеян и първите му въпроси да бяха сухи и формални: от колко време са на този адрес (никакъв интерес към предишното им местоживеене); какъв е по професия; къде работи… И в този момент инспекторът го прекъсна по средата на отговора:

— Бихте ли определили отношенията си с изчезналия младеж?

— Давах му частни уроци. Затова съм тук, нали?

— Вие сте тук, защото ви повикахме — поправи го Авраам. — Споменахте ми, че разполагате с допълнителна информация, свързана с разследването. Слушам ви.

Есемесът от Михал, който получи през междучасието в десет часа, отначало здравата го стресна. Тя му пишеше, че инспекторът го търси, за да уточнят времето на срещата. Изпрати му телефонния номер на полицая и той му позвъни, но това съвсем не означаваше, че е тук по свое собствено желание. Така или иначе, по отношение на гафа сред дюните можеше да бъде спокоен. Освен ако не става въпрос за някаква хитрост от страна на инспектора.

— Не точно информация — отвърна Зеев. — Просто исках да ви разкажа за Офер, за да си създадете представа за него. Надявам се това да ви помогне в издирванията. Сигурен съм, че сте разговаряли с негови учители от гимназията, но аз имах възможност да наблюдавам Офер от особен ъгъл. Давах му уроци в неговата стая и съм запознат с личното му пространство, с родителите и с хората от обкръжението му. А това си има известни предимства, нали?

Ави Авраам запита при какви обстоятелства са се запознали и Зеев остана с впечатлението, че инспекторът наистина се интересува от отговора му, макар че на този етап от разговора все още не беше в състояние да разчете правилно изражението на човека срещу себе си, който от време на време поглеждаше обикновения електронен часовник на дясната китка. Искаше му се на свой ред да запита защо родителите му са го кръстили Авраам, макар да са знаели, че повторението на името и фамилията може да му навлече подигравки. Особено на момчешка възраст. Ако имаше възможност, би го запитал също така защо е решил да стане полицай и дали е завършил университет. Винаги ли е искал да избере тази професия?

 

 

По всяка вероятност семейство Шараби научили от Михал, че съседът им от долния етаж е преподавател по английски в телавивска гимназия. Една вечер майката почукала на вратата сама, без Офер, и запитала дали има нещо против да дава уроци на нейния син. Това станало някъде през септември, няколко седмици след началото на учебната година. Обяснила, че класът на Офер е разпределен на групи в зависимост от равнището на подготовка и той попаднал сред най-слабите. Двамата с мъжа й искали момчето да получи добра оценка на зрелостния изпит. Зеев останал с впечатлението, че това има значение по-скоро за майката. За Хана. Отначало се поколебал, защото никога преди не бил давал частни уроци, но все пак приел не само защото били съседи, но преди всичко заради Офер, чиято свенливост му правела впечатление всеки път, когато го срещнел по стълбите. Отговорил, че няма нищо против и ще види как ще потръгнат нещата.

— Срещу заплащане, нали? — запита Авраам.

— Разбира се. Но тъй като не го правех заради парите, предложих по деветдесет шекела на час, което е много по-малко от обичайната тарифа. Не бих казал, че съм забогатял от тези уроци! Правех го заради момчето.

Ави Авраам не каза нищо. Вероятно очакваше повече подробности.

— Включих хонорарите в данъчната декларация — добави с усмивка Зеев.

— Колко пъти седмично бяха уроците?

— Един или два, когато му предстоеше контролно. В началото работихме предимно върху граматиката. В неговата гимназия много наблягаха на нея, което, разбира се, е погрешно. Не е този начинът децата да изучават един чужд език. Аз прилагам с моите ученици друг метод. За щастие, Офер се оказа схватлив, организиран и старателен, така че бързо напредна и преминахме към други елементи. Нови думи, разговор, четене и писане. Все неща, които според мен са далеч по-важни и които му създаваха повече трудности. Искате ли да ви обясня кое особено привлече вниманието ми у него?

— Кажете… Но преди това, доколкото си спомням, сте споменали пред моята колежка, че сте работили у семейство Шараби, в стаята на Офер? Така ли е наистина?

Въпросът накара Зеев да погледне инспектора с изумление.

— Точно така. Та аз го казах и на вас преди минута.

Ави Авраам хвърли поглед към пръснатите пред него листи.

— Вярно — съгласи се той. — Можете да продължите.

Това беше моментът, който Авни очакваше! Сега трябваше да започне с признанието. Толкова бе обмислял първите изречения, че ги бе докарал до съвършенство. Бяха готови в ума му още от петък, когато предвиждаше същински разговор с Авраам на другия ден, сред дюните, по време на предизвиканото от самия него с тази цел претърсване.

И сега, преди да дойде в участъка, за пореден път си ги бе повторил.

— Преподавам в гимназия „Ирони Алеф“ вече пет години. Имам ученици на възрастта на Офер. Единайсети и дванайсети клас. Не зная дали сте чували за тази гимназия, но учениците в нея са предимно от заможни семейства. Синове и дъщери на актьори, певци, драматурзи и журналисти. Намира се в самия център на Тел Авив, до синематеката. В нея има специализирани курсове по кинематография, по театрално изкуство и балет. Повечето ученици, не всички, но все пак мнозинството, са убедени, че светът им принадлежи. Добре говорят английски, а и други чужди езици. Нерядко знаят повече от преподавателите си. На четиринайсетгодишна възраст вече са режисьори, поети, писатели, създават рок групи и подготвят албуми… Самочувствието им идва не от това, което те представляват, а от родителите, от средата, в която растат, от сигналите, които получават от обществото. Непрестанно им набиват в главите, че за тях няма нищо невъзможно. Не ме разбирайте погрешно, аз не ги упреквам, а просто описвам действителността. Офер не принадлежи към тези среди и е различно дете. Не зная дали съм ясен? Достатъчно е да го срещне човек, за да осъзнае, че на това момче липсва увереност в собствените способности и че то силно подценява възможностите си. На всичко отгоре и прекомерна чувствителност. Открих у него лесно ранимата душа на художник.

Инспекторът изглеждаше все по-впечатлен от думите му. Точно както бе предвидил.

— Какво имате предвид под „раним“? — прекъсна го той.

— Виждах колко сериозно приема той всяка моя дума. Ако го похвалех за някое съчинение или упражнение по граматика, той засияваше вътрешно. Макар да не го показваше. Напротив, ако го упрекнех за допусната грешка, направо рухваше. Нека уточня, не че се ядосваше или пък че не е бил склонен да приема критика, нищо подобно. Чувстваше се смазан, защото насочваше гнева срещу самия себе си. Сякаш най-незначителната грешка беше в състояние да отключи у него непреодолимо чувство за малоценност. Имайте предвид, че това нямаше нищо общо с действителните му способности. Дължеше се на средата, от която произхождаше. Именно това аз наричам социален детерминизъм.

По време на тази дълга тирада инспекторът не бе отбелязал нищо, а Зеев от опит знаеше, че това е признак на необикновен интерес. Когато учениците оставят химикалките и вдигнат глави от тетрадките, значи наистина слушат какво им говориш.

— Нима всички деца не са такива? — учуди се Ави Авраам.

В отговор Зеев му отправи най-очарователната усмивка, на която беше способен.

— Вие самият нямате деца, нали?

Инспекторът поклати глава.

Този човек му бе харесал, когато в четвъртък следобед го зърна от прозореца на верандата. Тогава той неуморно сновеше пред блока. Още тогава разбра, че ще съумее да привлече вниманието му, макар в началото Авраам да не го забелязваше. Във филмите често казват: „Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, непременно биха станали приятели“. В случая беше обратното. Ако се бяха срещнали при други обстоятелства, Зеев едва ли би се заинтересувал от Ави Авраам. Малко вероятно бе да намерят общи теми за разговор. Само обстоятелствата, при които се бяха срещнали, бяха повод да разговарят по този начин.

— Всички деца ли? В никакъв случай — продължи той. — Впрочем смятам, че полицаите, а също и учителите трябва да минават курс по психология, за да не изпадат в плен на подобни предразсъдъци. За мнозинството ученици от моята гимназия похвалите са нещо обичайно, защото те без друго знаят, че са най-добрите. Ако се осмелиш да ги критикуваш, непременно ще сметнат, че грешката е твоя. В никакъв случай тяхна. Те никога не грешат.

 

 

Ави Авраам изглеждаше спокоен. Зеев губеше представа за времето. Беше минал един час, може би два. Инспекторът бе престанал да поглежда часовника си и с такъв интерес приемаше всяка негова дума, че Авни постепенно се убеждаваше колко точен и задълбочен е неговият анализ, много по-задълбочен, отколкото самият той бе очаквал. На моменти виждаше как полицаят отбелязва нещо върху листа и изпитваше желание да разкрие пред него до каква степен този случай е свързан с процеса на писане. Самият той имаше намерение да са захване с писане още същата вечер. В ума му се оформяше текстът на ново писмо.

Давал уроци на Офер от няколко седмици, когато осъзнал, че иска да помогне на своя ученик не само в изучаването на чуждия език. Желанието му било да помогне на младежа да се отвори за света. И Офер усетил това. Под предлог че обогатява речника му по английски, но преди всичко за да го накара да почувства друга реалност, различна от онази, в която живее, той му предложил да гледа по телевизията стойностни английски филми и сериали без превод. Дал му компактдиск с епизоди от първия сезон на Доктор Хаус и комплект филми на Мартин Скорсезе, сред които Шофьор на такси, Разяреният бик и Казино. Офер ги изгледал за една седмица и по време на поредния урок Авни предложил да ги обсъдят заедно, естествено, на английски, но Офер се чувствал скован, стъписан, и то не заради езика, а защото никой никога не го бил питал преди какво мисли за някой филм. Тогава учителят му предложил поредица филми на Алфред Хичкок.

— Зная, че звучи може би претенциозно — заключи Зеев, — но искрено съм убеден, че с моя помощ Офер откри киното.

— Какво имате предвид? — неочаквано го прекъсна Авраам. — Смятате ли, че е проявявал особен интерес към киното?

— Да. Според мен дори би искал да стане актьор. По време на един от последните ми уроци с него ми показа контролно, което са правили в клас. Темата беше театърът и двамата обсъждахме театралните школи, „актьорските класове“, както ги наричат. Той не знаеше, че съществуват такива. До такава степен те са били извън полезрението му. Смяташе, че актьорите и въобще художниците са особена порода хора, които са се родили такива, и затова той няма никакъв шанс. Разбирате ли? Запита ме дали в университетите преподават актьорско майсторство. Опитах се да разбера дали желанието му е да изучава това изкуство. Естествено, разговаряхме на английски. Отначало отрече, а след това, че може би да, но не знае дали е подходящ. Обясних му, че не е нужно да чака университета, че има театрални школи за младежи също в Холон и може би дори в неговата гимназия. Имах намерение да споделя това с родителите му, но после се отказах. Нека той сам реши. Мисля си, че при всички случаи те едва ли биха му разрешили да се запише в такъв курс.

— Защо? Смятате ли, че са били прекалено строги с него?

— Не. Не ме разбирайте накриво. Родителите му са добри хора. И двамата. Майката е кротка и интелигентна жена. Също и бащата. Според мен е приятен и почтен човек, който здравата се труди. Ала нито той, нито тя познават тази страна от характера на сина си. Изобщо не са го насърчавали в тази насока. И то не от липса на добра воля, а просто защото подобни интереси са извън света, в който живеят. Единствено външен човек като мен е в състояние да открие, че Офер е необикновено момче с особена чувствителност и душа на художник, както вече споменах. И при това да му вдъхне увереност.

— Докато посещавахте Офер в дома му, какво беше вашето впечатление от семейството? Какви бяха отношенията между него и родителите му? Смятате ли например че той е бил недоволен от тях?

— Откровено казано, грешите. В техния дом цари топла атмосфера. Сестрата на Офер страда от сериозен недъг, което несъмнено знаете, и всички с любов полагат грижи за нея. Включително и той. Без съмнение поради тази причина родителите отделят повече внимание на нея, но не в това е проблемът. Мисълта ми е, че те не си дават сметка за потенциала на Офер, защото нямат нужните сетива. Има неща, които някои родители не могат да дадат на децата си и които те могат да получат единствено от външен човек.

— Значи нямате впечатлението, че на Офер са възлагани прекалено тежки отговорности поради постоянното отсъствие на бащата и състоянието на сестрата?

Зеев не можеше да разбере защо Ави Авраам постоянно се завръща към този проблем. Освен това не беше наясно какво разбира инспекторът под „отсъствие на бащата“.

— Не съм съвсем сигурен, но защо ми задавате този въпрос? Нима смятате, че изчезването на Офер е свързано по някакъв начин с изпълнението на някакви домашни задължения? Според мен поемате по грешен път и затова ще се постарая да бъда по-конкретен. Въпросът изобщо не е в това дали са го тормозили, или нещо в този смисъл, а просто не са виждали колко различен е той от тях. Сега долавяте ли нюанса? Те не са виждали онова, което аз видях. Затова и много съжалявам, че прекратихме уроците.

— А всъщност защо ги прекратихте? И колко време продължиха те?

— Парадоксът е в това, че ги прекратихме, защото от тях имаше полза. Офер започна да получава добри оценки и имаше изгледи да мине в групата на напредналите. По мое мнение обаче родителите решиха да спрат уроците, защото не можеха да приемат тяхното влияние върху Офер. Предлогът беше, че занапред ще взема уроци по математика. Напразно ги убеждавах, че мога да продължа занятията безплатно. Заявиха ми, че така не бива.

— А Офер желаеше ли да продължите?

— Убеден съм в това.

— Той каза ли ви го?

— Никога не би си позволил да противоречи на своите родители.

— А след като прекратихте, продължихте ли да се срещате? Виждахте ли се?

— Разбира се, що за въпрос? От време на време по стълбите. Питах го как върви учението, дори предложих да му дам други филми, но останах с впечатлението, че той ме отбягва, че се чувства неловко след прекъсването на уроците. Смущаваше се, сякаш изпитваше чувство за вина. Напълно неоправдано, разбира се.

 

 

Изтощен. Чувстваше се напълно изтощен. Щом се прибра, установи, че беседата му с Ави Авраам е продължила повече от два часа. Михал го очакваше, за да изкъпе Илай, но тя и малкият вече бяха вечеряли. Запита го как е минало.

— Добре — отвърна той и се тръшна на канапето във всекидневната.

Тя пъхна в ръцете му бебето и отиде да напълни синьото пластмасово корито. Илай стискаше в ръчички стари счупени слънчеви очила. Зеев се опита да му ги сложи и въпреки умората се чувстваше щастлив, че държи в прегръдките си своя син и при мисълта, че утре ще прекарат заедно предобеда. Колко приятно му беше да гледа блесналите му очи и лудориите му!

— Какво толкова имаше да разказваш на полицията? — обади се ненадейно жена му от банята.

— Разговарях с инспектора за Офер. Но никак не съм сигурен дали това ще му помогне при разследването.

Не можеше да търпи подобни подвиквания от стая в стая.

Всъщност умората и объркването, в което бе изпаднал, се дължаха преди всичко на начина, по който бе приключил разговорът. И на случилото се по обратния път към дома. Зеев бе успял да каже всичко, което бе предвидил, и тъй като Ави Авраам продължаваше да го разпитва, отговорите му започнаха да стават все по-кратки, а и въпросите също. При това бяха все така рутинни: „Имате ли впечатление Офер да се е забърквал в съмнителни дела?“, „Споменавал ли ви е, че смята да бяга от дома?“, „Забелязвали ли сте нещо необичайно в държанието му, преди да изчезне?“, „Споделял ли е нещо за свои приятели?“…

На всички тези въпроси даде отрицателен отговор.

Освен това вече му ги бяха задавали в четвъртък.

В един момент инспекторът прегледа записките си, преди да продължи:

— Когато ви посетихме за първи път, жена ви съобщи, момент, да погледна… А, да, съобщи, че една вечер чула някакво спречкване у семейство Шараби. При това бил избухнал истински скандал. На всичко отгоре почти със сигурност е било вечерта преди изчезването на Офер. Вие спомняте ли си нещо подобно?

Зеев отрече. Скандал ли? Какъв скандал? Михал сигурно е чула телевизора у съседите.

— Чувате ли обикновено какво се случва на горния етаж?

— Обикновено не. Пропускливостта на стените е същата каквато в коя да е жилищна сграда. Впрочем споделих с вашата колежка, която ме разпитва тогава, че ние сме може би най-шумните във входа.

Сетне Ави Авраам го запита дали има да каже още нещо и като го видя, че клати отрицателно глава, добави, че би искал да знае какво според него се е случило с Офер.

— Какво ви сочи интуицията? Опитайте да си представите къде се намира той в този момент. Точно сега.

Зеев остана безмълвен. Ако въпросът беше зададен в началото на разговора, би имал сили да изгради някаква теория.

— Да си представя къде се намира? — промълви той. — Откъде бих могъл да знам? Само се надявам да не му се е случило нещо лошо. И че се намира на сигурно място.

Преди да си тръгне, той посочи с пръст личната си карта, която все още беше на бюрото:

— Мога ли да я взема?

Събеседникът му обаче все още не беше приключил.

— Кога провеждахте уроците? Родителите винаги ли си бяха у дома?

— Как бих могъл да помня? Впрочем, да, Хана най-често беше там.

— А в колко часа?

— Различно, но най-често вечер, към пет-шест часа.

— А виждали ли сте се другаде? Имам предвид извън сградата?

Зеев беше потресен от намека, който почувства, и рязко отвърна:

— Не! От къде на къде ще се виждам с него другаде? Нима ме подозирате в нещо?

— В никакъв случай! — успокои го Авраам. — Просто се опитвам да изясня дали не сте го виждали някъде случайно. Налага се да уточнявам всички подробности… Водя разследване. Такава ми е работата.

 

 

Докато се прибираше към дома, Зеев се колебаеше дали да не вземе обратно писмото от пощенската кутия на семейство Шараби. Може би поради последните въпроси, които бяха пробудили у него смътна тревога.

Писмото липсваше.

Той включи стълбищното осветление и потърси кафявия плик в пластмасовото кошче за смет на площадката, сетне се върна и внимателно огледа пода около пощенските кутии.

Вечерта не писа нищо. Чувстваше се смазан и си легна рано, но не можа да заспи. Лежеше по гръб и си припомняше дългите нозе на Микаел Розен и миризмата, която излъчваше тялото му. Съжали, че не е взел от библиотеката Писмо до бащата на Кафка. Михал простря прането и влезе в спалнята, но той затвори очи и се престори на заспал. В леглото тя взе от нощното шкафче романа на Ешкол Нево и зачете. По същото това време в апартамента на горния етаж, само на няколко метра от тях някой препрочиташе написаното от него писмо. Може би майката на Офер? Или бащата?

От вчера насам той се опитваше да си ги представи. Това бяха неговите първи читатели. Дали четяха писмото заедно, или поотделно? Как реагираха на него? Колко жалко, че не бе намерил начин да проследи промяната в израженията на лицата им, докато четат. Продължи да се преструва на заспал, притиснал гръб в гърба на Михал. Колко близо бе тя до него, а не знаеше нищо! Съжаляваше за това.

Както обикновено, сънят му беше кратък и не му се присъни нищо.

Събуди се призори и както беше по слипове и тениска, побърза да отиде на верандата. Дори не си изми зъбите и не си приготви чай. Вън небето започна да избледнява и докато пишеше второто писмо, на улицата все още цареше тишина.

* * *

Авраам Авраам все още седеше в кабинета. Най-сетне този ден отиваше към края си.

На петия ден от началото на разследването нещо се беше раздвижило. В света и в него самия. Наближаваше осем часът. Беше гладен и жаден. Отбеляза си няколко допълнителни въпроса, които да зададе на съпрузите Шараби. Да ги разпита за Зеев Авни. Трябваше непременно да чуе какво ще кажат за тези прословути уроци по английски. Защо са решили да ги прекратят? Искаше да чуе мнението им за техния съсед и какво Офер е мислел за него. Беседата с учителя по английски бе оставила у него смътно усещане за тревога.

Докато той беседваше с Авни, Маалул бе минал през участъка да остави на дежурния записите от сутрешните разговори със съучениците на Офер, както и с момичето от „Кириат Шарет“. Побърза да ги прегледа, тъй като от опит знаеше изключителната добросъвестност на своя колега, който записваше всеки зададен въпрос и съответния отговор. В участъка понякога се шегуваха, че Маалул сигурно протоколира и спречкванията с жена си.

Момичето не знаеше нищо съществено, освен че Офер не бе отменил срещата в петък вечер. За изчезването му научила от приятелката си, сестра на неговия съученик.

Шарпщайн му бе изпратил есемес, за да го предупреди, че „изчезва към къщи“, а също, че следата става „все по-гореща“ и на следващия ден има намерение да привика на разпит заподозрения. Краят на съобщението беше: „Сигурен съм, че от този храст ще изскочи заек, въпрос на интуиция“.

Време беше и Авраам да „изчезва към къщи“. Където никой не го очакваше. Тази вечер по „Холмарк“ предаваха поредния епизод от „Закон и ред“, който беше гледал най-малко пет пъти и в който бе открил куп професионални несъответствия. Без особена причина препрочете лишената от всякакъв интерес втора страница от разпита на Мааян Ахарон, ученичка от десети клас в гимназията в „Кириат Шарет“.

Въпрос: Колко пъти си разговаряла с него?

Отговор: Два пъти, струва ми се.

Въпрос: Кога?

Отговор: Не си спомням точно, може би в четвъртък и във вторник. Не, в понеделник.

Въпрос: В четвъртък преди седмица и половина?

Отговор: Не последния четвъртък, а по-предишния.

Въпрос: Офер ли ти се обади?

Отговор: Да.

Въпрос: И двата пъти ли?

Отговор: Да.

Въпрос: И какво си казахте?

Отговор: Запита ме дали искам да отида с него на кино на другия ден.

Въпрос: За пръв път ли разговаряхте? Въпросния четвъртък?

Отговор: Да.

Въпрос: В колко часа ти се обади?

Отговор: Откъде мога да помня? Струва ми се, че беше вечерта.

Въпрос: А ти какво му каза?

Отговор: Казах му, че ще ми бъде приятно, но няма да мога, защото имаме семейна вечеря.

Въпрос: А след това?

Отговор: Той ми каза, че няма значение, ще остане за друг път. Помислих си дали той не смята, че гледам да се измъкна, и затова му предложих за събота, но веднага си спомних, че и в събота няма да мога.

Въпрос: Как стана така, че се уговорихте за петък?

Отговор: Казах му, че можем да се видим следващия петък и че ще ми бъде приятно. Той се съгласи.

Въпрос: Доколкото разбирам, той си е помислил, че искаш да го разкараш. Според теб дали е бил сигурен, че двамата наистина ще отидете на кино?

Отговор: Да. Затова отново ми се обади в четвъртък. Искахме да гледаме Здрач и той ми съобщи, че в петък вече няма да го дават в „Глобус Макс“ в Ришон и ще трябва да гледаме друг филм или пък същия филм, но в друго кино. Беше мило от негова страна, че се обади, за да ме предупреди. Значи си е мислил за мен. Решихме да се чуем в четвъртък, за да се уточним.

Въпрос: От къщи ли се обади?

Отговор: Откъде мога да знам? Мисля, че да. Може да съм запазила номера в моя телефон. Така можем да проверим и в колко часа ми е звънил.

Въпрос: Окей. Можеш ли да провериш?

Отговор: …

Въпрос: Споменавал ли е Офер в някой от разговорите ви, че се намира в опасност или че нещо при него не е наред?

Отговор: Не.

Въпрос: Сигурна ли си? Опитай да си спомниш. Може да е изтървал някоя дума, от която да си останала с впечатление, че се бои от нещо.

Отговор: Защо ще го казва точно на мен? Та ние едва се познаваме.

Въпрос: Няма значение. Опитай да си спомниш. Офер може да е споменал, че има вероятност да не може да дойде в петък? Че ако му се случи нещо, ще трябва да отмените срещата?

Отговор: Не.

Въпрос: Имаш ли си приятел?

Отговор: Нима смятате, че ако имах, щях да изляза с друго момче?

Въпрос: А преди това имала ли си?

Отговор: Сериозен приятел ли?

Въпрос: Момче, с което си излизала.

Отговор: Не.

Въпрос: На колко си години?

Отговор: На петнайсет и половина.

Въпрос: Защо си искала да дадат на Офер номера на твоя телефон?

Отговор: Какво? Нищо такова не съм искала. Само казах, че е сладък и че мога да изляза с него. Янив предложи да му даде моя номер и аз се съгласих. Казах му, че нямам нищо против.

Въпрос: Какво толкова намери у него?

Отговор: Не разбирам…

Въпрос: Защо тъкмо той ти хареса? Защо си искала да му дадат твоя номер?

Отговор: Откъде да знам? Нали вече ви казах, че нищо не съм искала. Просто ми се стори сладък. Не е сваляч. Имах желание да се запозная с него и ако може, да излезем заедно. Нищо повече…

Инспекторът остави листите. Беше впечатлен от разумния подход на Маалул към разпита. На този етап той вече се занимаваше само с това разследване. Да бъде открит Офер. А само по себе си това значеше много.

Вече знаеше какво ще купи за вечеря на път за дома. На излизане от кабинета изключи компютъра и изгаси лампата.