Дрор Мишани
Липсващото досие (7) (Първото разследване на инспектор Авраам)

7

По-късно стана ясно, че тъкмо през този ден в направлението на разследването е настъпила промяна.

Тогава обаче Авраам не си даде сметка за това. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че случаят приема насока, която той не бе предвидил, а когато го разбра, вече се намираше в Брюксел.

Така или иначе, в понеделник вечерта, докато се прибираше у дома пеша по обичайния си маршрут през пешеходната зона между улица „Фихман“ и Кириат Шарет, той за пръв път от началото на разследването почувства, че изчезналият в сряда сутринта младеж поне за него е престанал да бъде пълна загадка. Най-сетне бе успял да долови отвъд лицето върху снимките, които беше получил, тембъра на гласа и мислите на Офер.

 

 

В седем часа същата сутрин той се обади на бащата, който най-сетне се бе завърнал в Израел малко след полунощ, за да го покани да дойде в участъка. Сетне позвъни на Зеев Авни, съседа, с когото трябваше да се срещне предния ден. Нямаше късмет, беше го изпуснал за няколко минути: заминал на работа, както обясни жена му, която му продиктува телефонния номер на Авни, но го предупреди, че в момента има часове и може да говори само в кратките междучасия. Авраам все пак позвъни и както очакваше, попадна на гласовата поща, но не остави съобщение.

Използва паузата, за да се заеме с делото на Кинтаев. Искаше да подготви и да предаде случая на прокуратурата в Тел Авив. Предния ден би трябвало да проведе още един разпит със заподозрения, но заседанието с колегите до такава степен го бе извадило от релси, че излезе от него напълно неспособен за каквото и да било. Затова се отказа, под предлог че Илана му е наредила да се съсредоточи изцяло върху изчезването на Офер Шараби. При всички случаи разполагаше с достатъчно улики, на основата на които съдията можеше до два дни да издаде заповед за предварителен арест на Кинтаев до приключване на делото. Реши да състави заключенията на основата на протоколите от разпитите и на събраните веществени доказателства. Колкото по-внимателно изучаваше разговорите с Кинтаев, толкова по-нелепи му се струваха те. Посвети отделен параграф на признанията, направени от този странен тип, относно деяния, които не фигурираха в делото, и друг, в който описа подслушаните телефонни разговори. Що се отнася до опита за убийство с ток на старата роднина, която заподозреният разчитал да наследи, той предложи да бъде отправено запитване до участъка в Северен Тел Авив за повече информация. Докато преглеждаше бележките, вниманието му бе привлечено от необичаен израз, който Кинтаев постоянно повтаряше: „Ако си ми приятел…“.

„Ако си ми приятел, готов съм да говоря. Ако си ми приятел, ще ти помогна да приключиш случая. Ако си ми приятел, ще ти разкажа неща, които не знаеш.“

Авраам бе отвърнал един-единствен път: „Добре де, приятели сме“, след което Кинтаев бе избухнал в смях и бе подхвърлил: „Ако си ми приятел, ще ме пуснеш да си ходя и ще ме поканиш на гости!“.

В единайсет без петнайсет отново опита да се свърже със Зеев Авни и отново попадна на гласовата поща.

В момента, когато бащата на Офер сядаше в кабинета му, се обади Елиаху Маалул.

— Можем ли да отложим за час-два? — предложи му той.

— Мисля, че не.

Той се извини на господин Шараби, излезе от кабинета и продължи разговора с колегата, който според уговорката същата сутрин отново бе ходил в колежа, за да разпита други съученици на Офер, а също и преподаватели. Маалул бе заел кабинета на училищната психоложка и разговарял с учениците в нейно присъствие с надеждата те да се почувстват по-спокойни и да дадат повече подробности.

— Някои ученици се притесняват повече от училищните власти, с които се срещат всеки ден, отколкото от абстрактната власт на полицията — обясни инспекторът задъхано, сякаш бързаше за някъде. — Повярвай ми, Ави, заблуждаваш се по отношение на това момче. То не е избягало по собствена воля и не се е самоубило. Сега вече съм напълно сигурен.

Думите му бяха продължение на снощния телефонен разговор между двамата за уточняване на по-нататъшните действия. Авраам за пореден път се бе опитал да убеди Маалул, че Офер е избягал.

— Научи ли нещо ново?

— Не съвсем… или по-скоро, знаеш ли? Всъщност да! В петък вечерта, два дни след изчезването му, Офер е трябвало да ходи на кино с момиче. Доколкото разбрах, това не му се е случвало често. Може би дори му е било за първи път. Младежът, от когото го научих, се казва Янив Нешер. Съученик е на Офер и вероятно негов най-добър приятел, макар, изглежда, да не го познава отблизо. Във всеки случай, три дни преди да изчезне, тоест миналата неделя, Офер споделил, че в петък се кани да ходи на кино с момиче, с което се бил запознал благодарение на него.

Същия ден след разговора с Маалул на Авраам предстоеше отново да чуе думата „кино“, но от друг човек и в съвсем различен контекст. Щеше да си спомни за срещата на Офер за петък вечерта и мислено щеше да свърже тези два филма, както и двата разговора, между които на пръв поглед нямаше нищо общо.

— Какво означава „благодарение на него“? — запита той своя колега.

— По-точно благодарение на неговата сестра. Офер бил у тях, за да си разменят компютърни игри или пък да поиграят. Този Янив има сестра, една година по-малка от него, при която тъкмо тогава дошла на гости приятелка. Офер й харесал и затова малко по-късно му изпратили есемес с телефонния номер на момичето. Изглежда, той отначало се колебал, но накрая все пак й се обадил. Това станало миналата седмица. Виж какво, подробностите нямат значение, важното е, че двамата са си уговорили среща, за да ходят заедно на кино в петък вечерта. Два дни след неговото изчезване!

Как така нямат значение? Напротив, подробностите са изключително важни! На пръв поглед информацията не беше нищо особено, но тя разкриваше един друг Офер, различен от младежа, когото му бяха описвали до този момент: Офер, който не излизал от къщи и не се доверявал на никого. Ето че изведнъж той отива при приятел. Има намерение да ходи на кино. Харесва се на някакво момиче, докато до този момент Авраам беше убеден, че той не се харесва на никого.

— А ти разговаря ли с момичето? — запита той.

— Не, тя учи в друга гимназия в „Кириат Шарет“. Отивам натам. Освен това не знаех, че семейството има бавноразвиваща дъщеря.

— Кое семейство? — не разбра Авраам.

— Семейството на Офер. Според неговия приятел сестра му страда от синдрома на Даун.

Инспекторът за пръв път чуваше това, но никак не му се искаше да го признае пред Маалул. Как би могъл да му обясни, че след пет дни разследване, при положение че от петък насам се бе зарекъл да „изслуша историята“ и да опознае отблизо действащите лица, е могъл да пропусне подобно сведение, без съмнение изключително важно за живота на Офер.

— Не знаех, че дъщеря им страда от синдрома на Даун. Още не съм я виждал. В сряда или в четвъртък бабата и дядото прибраха при себе си нея и малкото братче. Сега става ясно защо майката не е била в състояние едновременно да се грижи за децата и да се оправя сама с изчезването на Офер.

— Това обяснява и затворения характер на младежа — добави Маалул. — Той никога не бил канил приятеля си на гости и причина за това със сигурност е сестрата.

Авраам си помисли, че по време на посещенията си у семейство Шараби нито веднъж не бе влизал в стаята на дъщеря им. Дори беше доловил нежеланието на майката той да надзърта там. Затова и вратата през цялото време беше затворена. Впрочем не беше виждал и спалнята на родителите. Ненадейно се досети за една подробност, на която бе обърнал внимание още първия ден, след като отпрати майката: разликата във възрастта на децата. Две години след Офер Хана Шараби ражда момиче със синдрома на Даун. Сетне в продължение на десет години нямат други деца.

— Според теб какво означава това за нас? — запита той, след като за около минута осмисляше чутото.

— Все пак ни дава някаква насока, нали? — отвърна Маалул. — Възможно е момичето, с което Офер е искал да излезе, да си има приятел, на когото това не е харесало? Във всеки случай, вариантът бягство от дома изглежда все по-малко вероятен. Нали не си представяш, че два дни преди първата среща с момиче Офер ще реши да изчезне? Непременно трябва да проверим дали той не е споделил нещо с въпросното момиче. Възможно е да й се обаждал дори след сряда. С една дума, налице е вероятност именно тя да е свързващото звено, човекът, когото Офер е потърсил и когото досега така и не можахме да открием.

— И до този момент не е разказала на никого?

— Честно казано, нямам представа, на път съм за нейната гимназия. Ще й задам всички тези въпроси и ще ти съобщя отговорите.

В продължение на цели пет дни той не бе напреднал нито на крачка. Връзката на Офер с това момиче и сестрата със синдром на Даун. Без съмнение включването на Маалул в екипа беше отлична идея. Сърдит на себе си, Авраам побърза да се върне обратно в кабинета с намерението да накара бащата да разкаже всичко, което знае за Офер и за начина му на живот, дори да се наложи разпитът да продължи до среднощ.

 

 

Рафаел Шараби го изненада не само с външния си вид, но и с начина на говорене, а също и със съдържанието на казаното. Като знаеше, че ще си има работа с моряк и при това профсъюзен деец, Авраам очакваше да види грубоват и устат здравеняк. Очакваше той да го наругае, да го упрекне за закъснялото начало на разследването, а вероятно и да му отправи заплахи. Ако вярно бе разтълкувал намека на Илана, заради този човек биха могли да му отнемат случая, който ще бъде предаден на по-висша инстанция или направо на Централното управление.

— Прощавайте — каза той, като влезе в кабинета — току-що получих сведения от един колега, който работи на терен.

— Нещо ново?

— Засега не — поклати глава инспекторът. — Ще трябва да изчакаме.

Във фигурата и чертите на Рафаел Шараби имаше особена, почти женствена мекота. Беше закръглен, невисок мъж на около четиридесет и пет години, с къдрава прошарена коса, късо подстригана и откриваща кръгло лице с пълни бузи и сива, небръсната брада като в ден на траур. Видът му напомни на Авраам апартамента такъв, какъвто го бе видял през първия ден на разследването, пълен с близки и приятели, безалкохолни напитки, чинийки с фъстъци и други ядки на масата във всекидневната. По онова време бащата е бил на път за Триест.

И така, Рафаел Шараби не го заплаши и не спомена за забавеното начало на издирванията. Той изслуша мълчаливо отчета за извършеното до този момент и накрая изрази готовност да помогне на полицията с всичко, което е по силите му. Колегите и семейството му били на разположение при нужда да вземат участие в претърсванията. Авраам неволно се запита дали жена му е разказала как я бе отпратил първата вечер. Може би се бе побояла да не упрекне нея, че не е била достатъчно настоятелна? Ала този мъж изобщо нямаше вид на съпруг тиранин. В началото, след като се запознаха и здрависаха, Авраам бе започнал разговора с израз на съчувствие за това колко му е било трудно да научи за случилото се, когато се намира толкова далече и не е в състояние да се завърне веднага.

— Така е, но какво бих могъл да направя? — отвърна Рафаел Шараби, сякаш диреше оправдание. — Поех обратно веднага щом хвърлихме котва.

 

 

Авраам си представи морето. Спокойно ли е било, или бурно? Моряците през цялото време ли са се намирали в трюма, или през свободното време са излизали на палубата да подишат свеж въздух? Дали морето е до такава степен неотделимо от техния живот, или корабът за тях е работно място като всяко друго, подобно на сграда с помещения, които обикновено никой не напуска?

— Засега основната трудност за мен в този случай е, че не знам достатъчно за Офер — продължи на глас инспекторът. — И в това отношение действително се нуждая от вашата помощ. На жена ви в момента й е много тежко и аз я разбирам, но досега така и не успях да съставя психологически портрет на вашия син. А без друго не разполагаме с никаква материална следа, по която да тръгнем, така че не сме наясно в каква посока да действаме.

Бащата въздъхна, но не каза нищо. Може би мислено все още беше в открито море. Може би не можеше да се избави от чувството за вина, че не е бил до близките си в момент, когато те са имали най-голяма нужда от него.

— Доколкото разбирам, вие отсъствате от дома за продължителни периоди от време. Бихте ли ми обяснили как стоят нещата? Колко често и за колко време заминавате на плаване?

— Сега повече съм на кратки рейсове, Лимасол или Турция. Траят не повече от седмица. А веднъж на няколко месеца заминавам на средни дистанции, най-често до Копер или до Триест. След всяко плаване прекарвам по няколко дни у дома, понякога дори до две седмици. От време на време работя на пристанището по поддръжката от седем сутринта до пет следобед.

Авраам се запита къде всъщност се намира Копер. Вероятно беше пристанищен град на Средиземно море. Всеки път, когато по време на разпит някой заговореше за неща, които са извън неговия обсег, той чувстваше, че е на прав път, че минава отвъд собствените си граници. Струваше му се, че за разлика от майката на Офер, бащата е готов да говори и че една врата е напът да се отвори, пък било и засега да е като корабен люк. Ходил бе два пъти у семейство Шараби, в четвъртък и в петък, майката му бе показала стаята на Офер, заедно с него бе отваряла шкафовете и чекмеджетата, седяла бе редом с него на тясното легло на момчето и въпреки това той усещаше, че тя сякаш отказва да го допусне до своя дом.

— В какво се състои работата ви?

— Аз съм главен механик.

— Значи отговорна длъжност?

— В задълженията ми влизат всички машини на борда. За назначение на този пост са нужни поне двайсет години стаж.

— Как избрахте тази професия?

Рафаел Шараби го изгледа учудено, все едно отговорът се разбираше от само себе си.

— Изкарах военната служба във флота, след това завърших курса за механици в Морското училище в Акра и постъпих на работа в корабната компания ЗИМ, където получавах повишение в длъжност по обичайния ред.

— Това ще рече, че вие командвате кораба?

Авраам беше сигурен, че на всеки кораб има командир.

— Не. Главният механик отговаря само за машините. Корабът е под командата на капитана, който задължително трябва да е завършил специалност корабоводене. Той отговаря за всичко на борда, включително товара, и трябва да следи товаро-разтоварните дейности.

— На какви кораби сте работили?

— На кораби със среден тонаж, защото не ходя на далечни плавания. Обикновено на фидери.

— Какво представляват те?

— Прощавайте, зададохте ми въпроса така, все едно сте запознат с корабното дело — извини се Рафаел Шараби. — Различните типове кораби си имат названия. Фидерите са малотонажни съдове и превозват от хиляда до три хиляди стандартни контейнера.

Авраам си отбеляза това върху лист, същия като онзи, на който в сряда вечерта несъзнателно бе надраскал зловещата рисунка. Впрочем след това търси този лист в кабинета и в своя апартамент, но така и не го откри.

— Това не е ли прекалено тежка работа? Имам предвид семейството — запита той, като се надяваше в гласа му да не прозвучи упрек.

— Какво да се прави? Такава ми е професията.

Поколеба се да го запита каква е заплатата на главния механик. Пет хиляди шекела? Десет хиляди? Трийсет хиляди? Нямаше никаква представа, а много му се искаше двамата да поговорят за неща, които не са известни на един полицейски инспектор. От опит знаеше, че там се крие ключът към истината.

— А какво мисли жена ви за това? Как се запознахте?

— Приема положението. Нима има избор?

Някъде зад външната мекота се криеше твърдостта на човек, който не е свикнал да му задават въпроси, а още по-малко, ако е длъжен да отговаря на тях. Човек, на когото отива да дава заповеди, кратки и точни, както на кораба, така и у дома.

— Та как се запознахте? — повтори Авраам.

— Хана също като мен изкара военната служба във флота. В по-трудните моменти, след раждането на децата, се стараех да оставам за по-дълго у дома. На сегашната ми работа понякога прекарвам на брега по две седмици без никакви задължения.

Дали бащата се чудеше защо разговорът се върти около професионалния му живот и отсъствията от дома? Същевременно Авраам имаше чувството, че всъщност не той го насочва натам, а по-скоро събеседникът му иска да говори за тези неща.

— На каква възраст се оженихте?

— На каква възраст ли? Аз бях на двайсет и шест, а Хана на двайсет и една.

Инспекторът опита да си представи двамата в деня на сватбата. Не му беше трудно да види Рафаел на двайсет и няколко години. Сигурно е бил по-слаб, по-изправен, все така добродушен, но не толкова уверен в себе си. Не можеше обаче да се сети как е изглеждала двайсетгодишната Хана в началото на деветдесетте.

— А кога се роди Офер?

— Когато се оженихме, аз приключвах стажа. Заминавах на далечни плавания и понякога не се завръщах повече от месец. Затова изчакахме. След като се дипломирах и започнах работа, заченахме Офер. Роди се в болница „Тел ха Шомер“.

— И как приемаше синът ви това?

— Кое по-точно?

— Продължителните ви отсъствия.

Всъщност Офер е постъпил като баща си, просто е напуснал дома, помисли си Авраам, но не каза нищо.

Рафаел Шараби имаше големи ръце. Космати. Той ги постави върху бюрото и се загледа в тях, преди да отговори:

— Като малък му беше трудно. След едно мое плаване дори не ме позна. Отказваше да приеме, че съм баща му, и ме наричаше чичко. Това продължи няколко дни. Като порасна, нещата си дойдоха на мястото и сега много помага на майка си, докато ме няма. Повечето време си стои у дома и поема част от къщната работа. Щом навърши седемнайсет, ще се запише на шофьорски курсове. Хана няма книжка. Може би и сега никак не му е лесно.

— Какво имате предвид?

— Може би прекалено разчитаме на него и му е омръзнало. (Шараби млъкна за момент.) Израснал съм в семейство, където парите постоянно не достигаха и се наложи от ранни години да започна работа. Затова съм се зарекъл децата ми да растат при добри условия и да могат да учат. Офер добре се справя в гимназията. Само че го товарим и с други задължения: да помага у дома, без това да се отразява на учението му. Вероятно сме прекалили.

Все още нито дума за сестрата.

— Искате да кажете, че домашната обстановка го е потискала?

— Твърде възможно. За мен си беше в реда на нещата и никога не съм си задавал този въпрос, преди той да изчезне. Никога не се е оплаквал. Когато му предстоеше да се запише в гимназията, той изяви желание да постъпи в Морското училище, като тогава щеше да се премести на пансион в Акра. Аз нямах нищо против, но Хана не се съгласи. Искаше той да остане при нея.

Авраам продължи предпазливо с въпросите:

— Налагахте ли му строги правила кога да излиза, с кого да се среща?

— Не, тъкмо в това отношение никога не сме били взискателни. Напротив, насърчавахме го да излиза вечер, да се събира с приятели. Вечер, след като си легнат децата, Хана няма особена нужда от помощ. Мисля си обаче, че му възлагахме прекалено много отговорности, особено по време на моите плавания.

Очевидно бащата не знаеше, че Офер е имал намерение да ходи на кино с момиче, което го е харесвало. При това за първи път. Авраам се убеди в това, когато го запита какво му е известно за извънучилищните познанства на сина му.

— Едва ли е излизал с момичета, но това си е в реда на нещата. На неговата възраст и яз бях доста стеснителен. Винаги съм смятал, че военната служба ще му се отрази добре, също както на мен. Ще го направи малко по-самоуверен.

— Споменавал ли е за предстоящата му военна служба?

— Искаше да постъпи във флота и аз го насърчавах, макар че не ми се искаше след това да става моряк. Нямате представа колко горд се чувствах, като гледах как съвестно учи уроците си, как подготвя домашните и се справя с компютъра. Той ме научи да сърфирам в интернет.

 

 

Разговорът им в кабинета продължи четири часа. От единайсет сутринта до три следобед. И с напредването на времето Авраам все повече се убеждаваше колко важен е той за него. След упоритото мълчание на Хана Шараби той беше едва ли не признателен на бащата, който му разкриваше картината на семейния им живот.

В тринайсет и трийсет той излезе, за да поръча за обяд две порции от закусвалнята на Технологичния институт. Също и две кафета със сметана. Докато чакаше да ги донесат, спря на паркинга да изпуши една цигара. Тъкмо тогава позвъни мобилният му телефон. Обаждаше се Зеев Авни. Не помнеше да му е давал номера си, но това нямаше значение… Запита го дали може да дойде утре преди обед, за да продължат разговора, но съседът обясни, че трябва да се грижи за сина си, и го покани у дома. Авраам за момент се поколеба и накрая му предложи все пак да дойде в участъка към пет следобед. След като се уточниха, Зеев запита как да намери инспектора в сградата и накрая подхвърли: „Значи, до скоро!“, все едно бяха приятели, които си уговарят среща в кафенето.

Телефонът на Елиаху Маалул не отговаряше. Може би в този момент той беседваше с момичето от гимназията в „Кириат Шарет“? Авраам без желание набра Шарпщайн, който тъкмо влизаше в кабинета си и се обади едва след десет сигнала само за да съобщи, че е тръгнал по „много интересна следа“. За разлика от Маалул, той не беше сметнал за необходимо да държи в течение шефа си, но със сигурност се бе свързал с Илана.

— И каква е тази интересна следа?

— Все още нищо не е ясно, но ако напипам нещо важно, непременно ще ти съобщя. С две думи, в квартала живее някакъв тип с присъда за сексуално посегателство и насилие над малолетни, който е пуснат под гаранция. И макар да става въпрос за сексуално посегателство, сам знаеш как се променят нещата. Сега събирам сведения за него и може да се наложи да го привикаме в участъка. Ако го доведат, искаш ли да участваш в разпита?

Разбира се, що за въпрос! Авраам за малко да се обади на Илана, но реши да изчака, докато приключи разговора с бащата на Офер. За пореден път Шарпщайн бе успял да му опъне нервите, макар и не колкото предишните дни. Разследването помръдна от мъртвата точка, макар все още да не беше съвсем ясно в каква посока. Картината се запълваше с детайли, животът на Офер вече не беше бяло платно; сега върху него присъстваше бракът в началото на деветдесетте, младият баща, току-що завършил образованието си като инженер-механик, който за продължителни периоди е далеч от дома. Също така сестрата със синдром на Даун, за която родителите избягваха да споменават, контейнеровозите, пристанищата в Кипър и Словения, отговорностите, стоварени върху плещите на младежа поради отсъствието на бащата и състоянието на сестрата, които не го закаляват, а може би напротив. От него не се е искало да заеме мястото на бащата, а само да помага. Появил се беше и приятел на име Янив Нешер, компютърни игри, момиче, което харесва Офер, планирано за почивните дни ходене на кино. Към това би могъл да добави и желанието на младежа да напусне дома, за да живее в пансион, а също да служи във флота. Дали морето не се превръщаше в основен фон на тази история? И не морето, гледано от плажа, което всички познават, включително Авраам, който от време на време ходеше там в събота, но без да сваля ризата си. Не, това беше друго море, което означаваше работно място, което отделяше бащата от сина, жената от нейния съпруг. Реши още веднъж да огледа снимките на Офер, но те бяха в кабинета и не му се искаше да ги вади в присъствието на бащата. Допушваше втората цигара, когато се обади Зеев Авни и запита с какви документи за самоличност трябва да се яви в участъка.

— Лична карта е напълно достатъчна.

— Моята е с изтекъл срок и не съм я подновявал след промяната на адреса. На нея пише, че живея в Тел Авив. Валидна ли е?

Авраам го успокои, че това няма значение, след което затвори с мисълта колко време ще загуби с този учител по английски. Дали да не го прехвърли на Шарпщайн? Тази мисъл го накара да се усмихне. Идеята си я биваше!

 

 

В края двамата обсъждаха преди всичко случилото се във вторник. Авраам накара Рафаел Шараби да опише последните двайсет и четири часа преди изчезването на Офер, като се постарае да си припомни всяка необичайна подробност.

— Понеже ми предстоеше заминаване, прекарах почти целия ден у дома — отвърна бащата.

Станал в шест сутринта, събудил двете момчета, докато майката се занимавала с дъщерята. Отново нито дума за синдрома на Даун, все едно тя е момиче като всяко друго, което в седем и половина се качва в училищния автобус.

Авраам записваше всяка негова дума.

— Офер ходи ли до магазина? — запита той.

— Мисля, че да. Не помня точно, но го прави всяка сутрин. Важно ли е?

Сетне Рафаел Шараби откарал с колата малкия на училище. Офер се отправил към гимназията пеша, както винаги. Не знае какво е правила Хана през това време. Именно за този час си бе мислил Авраам още първата вечер, часа, когато майката остава сама у дома.

След като оставил малкия, бащата имал да свърши някои неща, минал през банката, закарал колата на технически преглед в Яфа, а после се върнал да вземе Хана и двамата отишли да пазаруват в промишлената зона, където обядвали. Офер се завърнал пръв, без съмнение преди четиринайсет часа, но не знаел точно, защото по това време решил да подремне. Офер сигурно обядвал сам, защото братчето и сестра му се връщали по-късно. Не помни дали го е видял след следобедния сън, но той със сигурност си е бил у дома, поне по думите на майка му. Вероятно е пишел домашните си в своята стая. Без да излиза от спалнята, Рафаел Шараби започнал да приготвя пътната си чанта с помощта на жена си. Не чул синът му да води някакви телефонни разговори в другата стая. Малкият се върнал в четири часа, придружен от майката на свой съученик. Дъщерята пък се прибрала след пет часа.

— Толкова късно ли? В коя гимназия учи тя?

Бащата го погледна право в очите и каза тихо:

— Какво? Тя учи в специално училище.

— Защо?

— Защото е умствено изостанала. Но учебното заведение е добро, занятията продължават цял ден и от тях определено има полза.

Странно защо сега, когато темата за дъщерята най-сетне беше засегната, Авраам не се сещаше какви въпроси да зададе по-нататък. Сякаш всичко, което би искал да постигне, бе родителите да престанат да премълчават съществуването на това различно от другите дете.

— Значи дъщеря ви живее при вас? Не сте я настанили в специализирано заведение?

— Не. Хана не желае. Дори трудно се съгласи да я запишем в онова училище. Искаше да я задържи у дома и тя да поеме изцяло грижите за нея. Впрочем така беше, докато малката навърши седем години. Затова и жена ми напусна работа. Преди това беше възпитателка в детска градина.

— А Офер как прие това?

— Самият аз смятах, че най-добре ще е да я настаним в интернат заради другите ни две деца. И на Офер не му беше лесно, но той много помагаше. И на сестра си, и на майка си. Особено му тежеше, когато беше малък, защото се срамуваше и в училище разправяше, че е единствено дете. Това беше, преди да се роди малкото му братче. Но от няколко години насам наистина може да се разчита на него.

Авраам Авраам остави химикалката и се замисли за упоритото мълчание на майката. Тя се бе отказала от работа, за да се грижи за дъщеря си и по този начин да й спести жестокостите, на които би я подложил светът, а у дома я бе защитила от намерението на бащата да я изпратят в интернат. Заради другите деца, заради момчетата.

— Как се казва тя? — запита инспекторът.

— Офер пръв научи езика на жестовете, защото тя има сериозен проблем със слуха. При нейното заболяване това се среща често. Казва се Данит.

Върнаха се към вторника и Авраам отново започна да води записки. Всички заедно вечеряли около седем часа. Бащата изкъпал малкия и го сложил да спи, а през това време Офер гледал телевизия в дневната. Хана помогнала на Данит да се измие и да си легне. След като малкият заспал, Офер се прибрал в стаята си, както обикновено, да поиграе на компютъра с изключен звук. Според бащата той едва ли е изпращал имейли, нито пък е влизал в интернет. Не го чул и да говори по телефона. Към девет и половина двамата с Хана излезли да се видят с приятелско семейство в едно кафене в центъра, както правели винаги преди неговото заминаване. Няма представа какво е правил Офер през това време. Когато се прибрали, сравнително рано, към единайсет, той вече спял. Било в реда на нещата, защото обикновено по това време вече си бил в леглото.

— Да сте се карали през онази вечер?

— С кого?

— С вашата съпруга например. Или с Офер.

— Не, доколкото си спомням. Понякога преди моето заминаване сме малко напрегнати, но последния път не сме се спречквали за нищо.

— А на другия ден?

— Излязох в пет сутринта. Събудих се в четири и петнайсет. Хана стана с мен и двамата пихме кафе. Отидох до Ашдод с колата и както винаги я оставих на пристанището. По думите на жена ми в сряда сутринта не се е случило нищо особено.

Освен че в сряда сутринта Офер е заминал на училище, но така и не е стигнал дотам. А след това е изчезнал. Бащата не бе целунал децата за довиждане, но твърди, че двете момчета са спели. От тяхната стая не се чувал никакъв шум.

Авраам се замисли дали не е пропуснал някой от въпросите, които искаше да зададе на Рафаел Шараби.

— Дали е възможно във вторник вечерта, докато двамата с жена ви сте били извън дома, Офер да е взел пари или кредитна карта, без вие да забележите? Може би е бъркал в чекмеджето, където държите парите в брой?

— Аз не крия нищо. Парите в брой винаги държа във вътрешния джоб на едно сако в гардероба. Офер знае това и когато ме няма, двамата с Хана си вземат колкото им е нужно. А кредитна карта нямам. Той нищо не е взел от къщи. Това е първото нещо, което помолих Хана да провери.

Инспекторът си спомни, че самата Хана му беше казала същото.

— А след завръщането ви не забелязахте ли да липсва някаква вещ, която той би могъл да вземе?

Листите върху бюрото постепенно се изпълваха с бележки. Ред след ред със ситния наклонен почерк на Авраам с неизменната синя химикалка. Като никога обаче този път не си бе изцапал пръстите.

— Имате ли да добавите нещо, за което не съм ви питал?

Бащата поклати отрицателно глава.

Инспекторът никога не би се осмелил да зададе подобен въпрос на майката, но реши, че бащата е достатъчно стабилен, и затова реши да опита:

— Бихте ли ми казали какво ви сочи интуицията, къде би могъл да бъде Офер според вас и какво се е случило с него? Помъчете се да си представите къде се намира той в този момент?

Отговорът на Шараби беше съвсем неочакван:

— Нямам представа и честно казано, много съм му ядосан. Какво не бих дал само и само да науча нещо! Вече споделих с Хана, че според мен е решил да изчезне от къщи за няколко дни, за да ни изплаши. Може да ни е сърдит за някоя наша забележка, която е приел като обида. Но аз съм сърдит за това, което ни причинява. Особено на майка си. Тя обаче не вярва в това и е убедена, че нещо му се е случило.

Авраам изобщо не предполагаше, че бащата ще даде израз на гнева си. Дали това не бе начин да избягва мисълта за най-лошото и да си представя как след завръщането на сина отношенията им ще бъдат както преди, тоест доста напрегнати? Дали този гняв понякога не е стигал до насилие? Имало ли е период, когато той е пердашел момчето? Погледът на инспектора отново бе привлечен от големите ръце на Шараби.

— По този повод, как е жена ви?

— Сънува кошмари. До вчера сама е трябвало да се справя с положението и почти не беше мигнала.

 

 

Естествено, Илана беше в течение на „много интересната следа“, по която беше тръгнал Шарпщайн, и смяташе за съвсем уместно заподозреният да бъде извикан на разпит.

— Заподозрян в какво? — сопна се Авраам по телефона. — И според кого?

Тя изобщо не бе впечатлена от начина, по който той й предаде своя разговор с Рафаел Шараби. Нито от допълненията към картината на следствието, която й описа. Според нея много по-интересна беше случайната следа, на която бе попаднал Шарпщайн.

Той потърси младия колега в неговия кабинет, но не го откри и се наложи да му се обади по телефона. Запита го дали може да се върне в участъка, за да разпита Зеев Авни, но получи категоричен отказ, тъй като при него работата напредвала, след като полицаят от квартала, натоварен с надзора на освободения условно, му предоставил важна информация: миналата неделя осъденият не се явил при него за подпис, както изисква законът.

На Авраам Авраам не оставаше нищо друго, освен да изчака Зеев Авни в своя кабинет.

Може би Илана имаше право. Независимо от откровения разговор с Рафаел Шараби, добавил допълнителни щрихи към картината на неговото семейство, той все още не можеше да осмисли характера на отношенията между бащата и сина. С отсъствията от дома всичко беше ясно. Освен че след всяко пътуване той прекарва немалко време у дома. Ала когато го запита дали познава приятели на Офер, Рафаел сви рамене: „Не мисля, че има много приятели. Нямам представа“.

Освен признанието, че Офер го е научил да сърфира в интернет, той не спомена за нищо, което би могло да се сметне за близост между тях; говори единствено за споделена отговорност, за разпределение на домашните задължения и за нуждата от взаимопомощ. За дъщерята се грижи единствено майката. Когато е у дома, бащата се заема с малкия, като сутрин го води на градина, а вечер го къпе. А Офер?

Авраам Авраам плъзна поглед по стените на своя кабинет: нямаше нито прозорец, нито картина. Сети се за Игор Кинтаев, който очаква в предварителния арест края на разследването. Изведнъж го обзе желание да замине за Брюксел. В същия този миг от летище „Бен Гурион“ излита самолет и се отправя на запад. Минава високо над морето. А някъде под него плават миниатюрни контейнеровози.

Оставаха още само няколко дни.

Ако дотогава не се случеше нещо непредвидено или ако сам не отменеше в последния момент командировката.

Какво ще прави цяла седмица в компанията на неудържимия Жан-Марк Каро?

Не можеше да забрави как месец преди това неговият белгийски колега, отговарящ за посещението му в Брюксел, се появи в салона за пристигащите на летище „Бен Гурион“ с черен костюм и вратовръзка. Беше трийсетинагодишен, висок като баскетболист и елегантен като киноактьор, докато Авраам го очакваше стегнат в парадната униформа, вдигнал табелка с надпис „Жан-Марк Каро“. През онзи следобед в края на март времето беше разкошно. Обясни на белгиеца, че първо ще го откара до хотела в Тел Авив, а на другия ден ще се срещнат, за да отидат заедно на работа в участъка. Ала първите думи на неговия гост бяха:

— Чудесно! Оставям куфарите и двамата отиваме на лов за мацки.

В първия момент Авраам реши, че гостът се шегува. Ала скоро му стана ясно, че именно това се кани да прави Жан-Марк Каро в Израел. Беше женен с две деца, но изобщо не му пукаше за обмена на опит в полицейската работа. В замяна на това нямаше нищо против да заформи с колегата шведска тройка.

Авраам Авраам ненадейно си спомни, че не е проверил дали паспортът му още е валиден. Ако ли не, толкова по-зле, щеше да отмени пътуването.

Ето че някой почука на вратата.