Дрор Мишани
Липсващото досие (5) (Първото разследване на инспектор Авраам)

5

Един от любимите моменти в работата на Авраам Авраам настъпваше, когато хванеше дръжката на вратата към кабинета на Илана. Миг преди това се намираше в Централното управление на полицията в Тел Авив, а щом затвореше зад себе си вратата, ненадейно се озоваваше на място, където се чувстваше като у дома си. Понякога дори, когато знаеше, че идва, Илана го посрещаше на прага.

Не че този кабинет, разположен на втория етаж в сградата на улица „Шалма“, се отличаваше кой знае колко от другите: голямо бюро от тъмно дърво с монитор „Дел“, окачени по стените дипломи редом с портретите на президента и на министър-председателя, а до тях голяма фотография, представяща разкошен многоцветен залез на „Лайънс Гейт“ във Ванкувър. Командирована от полицията, Илана беше прекарала в този град няколко години заедно със семейството си. Впрочем тя твърдеше, че „частица от нея е останала в този мразовит град и не се е завърнала в Израел“. Имаше и по-малки снимки: на една от тях тя стоеше до бившия председател на Върховния съд Аарон Барак, а на друга, правена много години преди това, младата Илана беше с дълги кестеняви коси, все още непрошарени от сивите кичури, с които Авраам я помнеше открай време, и позираше заедно с певицата Ярдена Арази. Ала най-ценната снимка в черна рамка се намираше на бюрото. На нея беше цялото семейство пред „Сакре Кьор“ на Монмартър по време на пътуване до Париж, преди да бъде мобилизиран Амир, най-големият син на Илана. Младежът стоеше по средата, сияещ, с една глава по-висок от брат си и сестра си, на един ръст с баща си и майка си, които беше прегърнал през раменете. Няколко месеца по-късно, вече в армията, Амир загина при инцидент по време на учение.

 

 

— Влизай! — прикани го Илана.

Авраам беше разочарован, като видя, че Шарпщайн го е изпреварил и вече разговаря с началничката, която се смееше до сълзи.

— Влизай, Ави. Ейал тъкмо ми докладва резултатите от вчерашното претърсване.

— По-скоро липсата на резултати — поправи я Шарпщайн.

— Е, все пак налице е едно кожено яке — възрази Илана несъмнено в отговор на чутото току-що от него. — Можем да го поосвежим, четох някъде, че кожата отново излизала на мода.

— Не забравяй и велурения панталон! — допълни инспекторът, подражавайки на шеговития й тон.

Авраам Авраам се почувства засегнат от доброто им настроение. Още повече че така и не бе разбрал защо предишната вечер Илана бе решила да му натрапи Шарпщайн. Защо настояваше този млад кариерист непременно да влезе в екипа? Припомни си доводите, които му беше изтъкнала: „В този момент е свободен, а сам знаеш, че е умна глава, макар понякога да е непоносим. Ти си шефът, случаят си е твой и можеш да го използваш както намериш за добре. Повярвай ми, ще ти бъде от полза.“

— Къде е Елиаху? — запита той с надеждата да подходят малко по-сериозно.

— Идва — отвърна Илана. — След три минути ще бъде тук. Ейал, знаеш ли, че трябва да поздравим колегата? В петък беше рожденият му ден.

Сигурно искаше да го развесели, но думите й накараха Авраам още повече да се намръщи.

— Желая ти много щастие! На колко години ставаш? — запита Шарпщайн.

Илана явно усети, че не е в настроение, и побърза да отговори вместо него:

— Още не е навършил четиридесет! Същинско хлапе. Ави, още две години ще разполагаш със статута на млад, обещаващ полицай. Епитетите са валидни до четиридесетгодишна възраст.

— Страхотно! Значи, аз имам на разположение цели десет години! — провикна се Шарпщайн.

Най-после пристигна и Елиаху Маалул. Въпреки жегата беше със сиво туристическо яке. След като поздрави, той произнесе дежурната си фраза:

— Виждам, че с пристигането си сериозно вдигнах средната възраст на присъстващите и свалих коефициента на красотата!

После сложи ръка на рамото на Авраам Авраам и докато сядаше на свободния стол до него, му прошепна на ухото:

— Радвам се да те видя.

— И така, можем да започваме, защото нямам много време. Ави, ти ще ни представиш отчет по случая и се постарай да бъдеш максимално точен.

Авраам Авраам постави на масата възтънката папка и извади от нея три прикрепени с телбод листа, които бе напечатал сутринта в участъка.

— Ето с какво разполагаме. Офер Шараби, живущ в Холон, роден през декември 1994 година, нерегистриран в полицията, е в неизвестност от сряда сутринта. Както обикновено е излязъл от дома преди осем часа сутринта, за да отиде на училище, но не се е появил там. Не е оставил писмо или друг знак, по който да се съди, че става въпрос за бягство. Мобилният му телефон е открит в стаята му, така че не може да се разчита чрез него да бъде установено местоположението му. Сигналът до полицията е подаден в четвъртък от Хана Шараби, майка на…

Ала Шарпщайн побърза да го прекъсне. Вдигна пръст и взе думата като уверен в себе си отличник, който не чака учителят да го посочи и се намесва по средата на урока:

— Това означава повече от денонощие след изчезването на сина й. Не е ли малко късно?

— Не съвсем, защото едва следобед е разбрала, че Офер не е отишъл на училище. Сетне не се е прибрал у дома. Всъщност тя дойде в участъка в сряда привечер, но се колебаеше дали да подаде заявление.

Илана не каза нищо, но Шарпщайн не мирясваше:

— Какво означава „колебаеше се“? С кого е разговаряла?

— С мен. Аз бях дежурен — отвърна Авраам Авраам. — Пристигна в късния следобед и не беше сигурна дали желае намесата на полицията…

— Продължавай — намеси се комисарката. — Засега тези подробности нямат никакво значение. Ако ситуацията се промени, ще се върнем на тях. Давай нататък.

— Както вече казах, разследването започна в четвъртък сутринта. Беше пусната обява във вестниците и в интернет, пристъпихме към разпит на родителите, приятелите и съседите. Направихме първоначален оглед на стаята на младежа, включително проверка на компютъра и мобилния телефон. По обичайната процедура се свързахме с разузнавателните служби. Трябва да подчертая, че получихме малко обаждания от граждани може би защото случаят все още не е влязъл в новините. Пристигналите в различните полицейски участъци сведения не са достатъчно конкретни, за да можем…

— С изключение на анонимното обаждане, заради което в събота загубихме половин ден в почистване на дюните — отново се обади Шарпщайн.

Елиаху Маалул гледаше неразбиращо и явно се питаше дали не е пропуснал нещо.

— Какви дюни — запита той.

— След малко ще стигна дотам — успокои го Авраам. — Впрочем не, веднага ще обясня. В петък вечерта в участъка се получи анонимно обаждане, според което тялото на изчезналия се намирало сред дюните, отвъд строежа „Цамерет-300“. Макар че нямах възможност да проверя достоверността на съобщението, реших да организирам в събота сутринта претърсване на въпросния участък с цел да изключим тази хипотеза. Сметнах, че да е налице дори минимална вероятност момчето да се намира там, ранено, но още живо, без да може да се движи или в безсъзнание, усилието си струва.

— Ако е имало такава вероятност, не е трябвало да се чака от петък вечерта до събота сутринта — възрази Шарпщайн.

— Прав си, само че едно нощно претърсване предполага съвсем други сили и средства. Всеки от нас знае колко е сложно.

— Ави взе това решение с мое знание — подкрепи го Илана.

— И сега смяташ, че подобна хипотеза е напълно изключена? — запита Елиаху Маалул.

Сериозният и мълчалив Маалул всеки път напомняше на Авраам собствения му баща преди инсулта. Той беше дребен на ръст, слаб и мургав, с хлътнали очи, които говореха за безкрайно търпение. Прямите му и лишени от намеци въпроси предразполагаха към откровеност дори когато питаше просто „как си?“. Преди повече от двайсет и пет години беше решил да се включи в отдела за малолетни, воден от искреното желание да помогне на момчетата и момичетата, които все още имаха възможност да променят живота си. Вътре в себе си беше много повече социален работник, отколкото полицай, но Авраам винаги беше доволен да работи с него. С присъщата си скромност той нямаше шанс да блесне, но в замяна на това действаше добросъвестно и методично.

— Да, макар и не сто процента — отвърна Авраам. — Не използвахме тежко оборудване, все пак успяхме да направим щателен оглед на района. Откритите дрехи бяха показани на семейството за идентифициране, но никоя от тях не принадлежи на Офер.

Маалул кимна.

— А бяха ли открити някакви следи по уличния автомат, използван за това тайнствено обаждане? — запита Илана.

— Засега никакви — призна Авраам Авраам.

 

 

Той извади от папката други листи и ги раздаде.

— Това са фотокопия от протоколите на всички проведени разпити. Илана вече се запозна с тях и не откри нищо съществено. От друга страна, изчезналият младеж не е бил твърде активен в интернет и в социалните мрежи. Има един имейл адрес и малко контакти. В електронната му поща преобладават рекламите, а последното изпратено от него писмо е отпреди седмица. Няма страница във фейсбук.

— А порно сайтове? Или хазарт? — запита Шарпщайн.

От няколко години насам този въпрос изникваше при всяко разследване, сякаш сърфирането в интернет беше причина за всички престъпления и същевременно основно средство за тяхното разкриване.

— Налице са няколко отдавнашни посещения на порно сайтове, но нищо повече. В дома им има само един компютър в стаята, която Офер дели с малкото си братче, така че едва ли е имал възможност често да гледа порно. Възложих на информатиците да проверят дали е посещавал сайтове на туристически агенции, но те не откриха нищо подобно. Най-често е влизал в сайтове за видеоигри. При разпита на приятелите и на членовете на семейството не стигнахме до никаква значима информация. Никой от тях не е в течение на евентуално намерение за бягство, а не е известно изчезналият да е имал особени психологически или поведенчески смущения. Все пак успяхме да установим, че в миналото два пъти е бягал от дома след разпра с родителите. Отсъствал е само за по няколко часа, но това оставя открита вероятността за ново бягство. Между другото, младежът е последен клас в гимназията „Кугел“ в град Холон. Смятат го за добър и тих ученик. Не е особено популярен, но и не е конфликтна личност. Не открихме никакви свидетелства за издевателства или подигравки от страна на съучениците. Не помня дали ви казах, че няма данни за извършени от него правонарушения.

Той вдигна поглед от листите и го отправи към Илана. Тя въздъхна.

Колко пъти през последните четири години, откакто беше назначена начело на криминалния отдел в Тел Авив, се бяха събирали в нейния кабинет, за да обсъждат часове наред всеки детайл, да четат на глас стенограми от разпити, тълкувайки ги ту по един, ту по друг начин в стремежа да изградят някаква що-годе хипотеза! И когато, след като многократно бяха удряли на камък, най-сетне приключеха успешно някое разследване, това се случваше именно тук, в този кабинет, и благодарение на безконечните им разговори.

— С една дума — обади се Елиаху Маалул, — няма нищо тревожно или подозрително около изчезването на това момче.

— Не. Склонен съм да приема, че става въпрос за бягство от дома. Или в най-лошия случай за самоубийство.

— Защо?

Авраам се поколеба за момент, уловил насърчение в погледа на Маалул.

— Преди всичко защото изчезналият не е регистриран в полицията и до този момент нищо не го свързва с някаква престъпна дейност. И не само това. На същата мисъл навеждат събраните свидетелски показания и особената атмосфера в семейството, която все още трудно мога да определя. Оставам с впечатлението, че той няма много приятели, крайно интровертен е и почти не общува с родителите си. Опитът ми сочи, че младеж с подобен характер е склонен по-скоро към бягство или самоубийство. Поправи ме, ако греша…

— Твърде възможно — съгласи се Маалул.

— Възможно е обаче бягството да е приключило зле.

— Какво имаш предвид под „зле“? — запита Илана.

— Представи си, че е искал да избяга само за няколко часа или за един ден, но се е озовал в непредвидена ситуация. Само предполагам.

— Не съм съгласен — намеси се Шарпщайн и привлече върху себе си учудените погледи на комисарката и на Маалул.

— Защо? — запита го тя.

— Защото не смятам, че младеж на… На колко години е всъщност? Петнайсет? Шестнайсет?

— Шестнайсет и половина — уточни Авраам.

— Не вярвам младеж на тази възраст да изчезне, без да остави следа, която да не можем да открием след три дни разследване, дори ако то не е най-щателното на света. Непременно е оставил нещо след себе си. Може например да е теглил пари преди или след бягството, нали така? А ако приемем, че нещата са свършили зле за него, както казваш, вероятността полицията да не се натъкне на това е нищожна. И знаеш ли какво? Дори да е решил да се самоубие така, че никой да не узнае, все трябва да избере начин да го стори, нали? Ще открадне пистолет, хапчета от домашната аптечка, кухненски нож или нещо такова. Впрочем самоубиецът по принцип държи да бъде открит, поне така са ме учили.

Комисарката погледна към Авраам Авраам, сякаш го призоваваше да приеме предизвикателството, хвърлено от „блестящия“ млад инспектор, когото официално беше включила в разследващия екип.

— Хапчета могат да се купят от аптеката — промърмори той.

— Значи такава е твоята теория? Купил е от аптеката две опаковки долипран, без да спомене на никого, и след това мирно и кротко е отишъл сред дюните, за да ги нагълта? Няма логика — възрази Шарпщайн и погледна към Илана, която кимна утвърдително.

— А ти смяташ, че е налице престъпление? Какво по-точно? — запита го тя.

— Според мен истинското разследване още не е започнало. Не бива да се изключва нито един вариант. А е ясно като бял ден, че досега сме действали твърде мудно. Дори да е избягал от дома, в което изобщо не вярвам, всяка следваща нощ ни отдалечава от него. А и аз самият все още нищо не зная за този младеж и именно това най-много ме тревожи и ме кара да не изключвам нито една възможност: отвличане, съучастие в престъпление, бягство и какво ли още не! Включително убийство. Как си обяснявате момче на шестнайсет години и половина да изчезне от дома и цели пет дни да не се появи никъде и да не се свърже с никого?

Авраам не можеше да си обясни защо тези въпроси така го дразнеха и го вадеха от кожата му. Още повече че до известна степен той мислеше същото. Колко пъти през последните дни си беше повтарял: не е възможно младеж на шестнайсет години и половина да изчезне и никой да не знае нищо за него! Значи, дразнеше го преди всичко поучителният тон на Шарпщайн, начинът, по който твърдеше неща като истина от последна инстанция.

— Вероятно се е свързал с някого, когото все още не сме открили — каза той, обръщайки се по-скоро към самия себе си, отколкото към събеседниците.

— Аха, това вече е друго нещо — промърмори Шарпщайн.

 

 

Маалул се намеси в разговора едва когато Илана се обърна към него, за да го попита какво сочи неговият опит, дали хипотезата за бягство наистина е приемлива. Както обикновено, инспекторът от отдела за малолетни не отговори веднага. Той притвори за момент кафявите си очи, после ги отвори и прокара пръсти по плешивото си теме. Погледна Авраам Авраам, сякаш искаше да му се извини, и едва тогава започна:

— Според това, което чух до този момент, не. На тази възраст — казвам го с известна степен на условност — винаги има предупредителни сигнали. Потенциалните бегълци започват да отсъстват от училище или въобще престават да го посещават, свързват се с улични банди, наблюдава се употреба на алкохол или наркотици. Доколкото разбирам, за изчезналия младеж няма такива данни и затова се боя, че го е сполетяло нещо лошо. Съжалявам, че ти противореча, Ави, но трябва да се отнесем към случая с нужното внимание. Съгласен съм с Ейал, че трябва да действаме бързо и да положим максимум усилия. Пет дни без какъвто и да било признак на живот никак не са малко.

 

 

Илана свали очилата си с правоъгълни рамки. От няколко седмици насам Авраам имаше впечатлението, че тя си ги слага само когато не гледа нищо определено и ги сваля всеки път щом вниманието й е привлечено от нещо конкретно. Тя се наведе над оставените върху масата снимки на Офер. Стенният часовник над главите им сочеше, че им остава все по-малко време.

— Доволна съм, че мненията ви се различават — каза тя. — Смятам, че това е полезно за разследването, особено след като ви моля да не се вслушвате в прибързаните заключения, които ви сочи интуицията, и да градите върху тях несъстоятелни теории. Съвсем очевидно е, че досега не разполагаме с нищо положително. Намираме се на първия етап от събирането на информация и не бива да се поддаваме на пристрастия, инак рискуваме да вземем под внимание едни факти и да пренебрегнем други. Зная колко трудно е това за всеки от нас, но трябва да приемем всички неясноти около този случай и без паника да започнем да ги преодоляваме една по една. Липсата на информация също означава нещо — струва ми се, че Ейал и Елиаху намекнаха за това, — макар да не знаем в какво точно се състои тази липса. С една дума, моля ви да се отнесете с внимание както към това, с което разполагаме, така и към онова, което все още ни се изплъзва. Не бива да се съсредоточаваме само върху една или друга хипотеза.

Казвайки това, тя погледна тъкмо към него, към Авраам.

— Между другото, Ави, изиска ли списък на проведените от Офер разговори през последните седмици?

— Не, не ми остана време, но ще го сторя незабавно.

— Вече е сторено — обади се Шарпщайн. — Свързах се с оператора и изисках списък за цялата изминала година. Както обикновено, ще им трябват един-два дни, но имам връзки и ще се опитам да ускоря нещата. Щом получа списъка, веднага ще го прегледам.

В кабинета цареше напрегната, делова атмосфера, обичайна за началото на всяко разследване, когато задачите са разпределени между членовете на екипа и всеки бърза да пристъпи към тяхното изпълнение. Единствен Авраам не можеше да преодолее чувството на отпадналост, просто нямаше нито физически, нито морални сили, а това по принцип му се случваше едва когато затваря папката на поредното дело или в началото на отпуска. Може би трябваше да помоли Илана да го освободи от този случай. Надяваше се, че тя сама е забелязала състоянието му.

— Освен това — продължаваше Шарпщайн — тази сутрин прегледах всички регистрирани през последните седмици престъпления в квартала. Целта ми е да установя дали някой от обитателите на въпросната улица няма криминално минало и дали в района не живеят известни на полицията рецидивисти. Според мен трябва да проверим, освен това дали в неговото училище напоследък не е имало правонарушения. Може нищо да не излезе, но си струва да се провери.

— Чудесна инициатива — подкрепи го Илана. — Само че се постарай да съгласуваш всичко с Ави, за да избегнете дублиране в работата. Можеш също така да се обърнеш към информатиците. Събери максимум сведения и внимателно ги прегледай. Елиаху, с теб се разбрахме да минеш още веднъж през училището и да разпиташ повторно съучениците на Офер. Ако имаш нужда, вземи със себе си още някого от Отдела за малолетни. Що се отнася до членовете на семейството, можете веднага да ги разпределите помежду си.

Шарпщайн запита Елиаху дали има достъп до досиетата на ученици от гимназията, а той му отвърна, че в това отношение няма проблем, след което извади от джоба на якето миниатюрно тефтерче и си записа нещо в него.

— Трябва да уточним нашата позиция по отношение на медиите — продължи Шарпщайн. — Ако искаме репортаж в новините, по-добре е ние сами да го предложим, а не да чакаме да ни потърсят.

Нямаше полицай в района, който да не знае, че сестрата на Ейал Шарпщайн е продуцентка на новините в Десети канал, така че „блестящият“ инспектор беше в състояние да превърне в сензация дори прегазена на улицата котка.

Авраам се чувстваше все по-изтощен. Беше пристигнал сутринта в управлението пълен с енергия, убеден, че воденото от Илана заседание ще даде тласък на разследването, засега закъсало сред пясъка на дюните. За момент дори беше убеден, че случаят ще бъде приключен до края на деня. Ала ето че нещата блокираха.

— Нека не избързваме с медиите — отвърна Илана. — Не бива да пускаме информация, в чието истинско значение все още не сме сигурни. А, и още нещо: бащата. Ако правилно съм разбрала, той се завръща в Израел днес. Оказва се, че е важен активист на синдиката в корабната компания ЗИМ и членува в секцията на Трудовата партия в Холон. Вече получих няколко телефонни обаждания от разни местни величия, които се интересуваха от напредъка на разследването и дали сме направили всичко възможно, за да открием Офер. Няма нужда да ви обяснявам какво означава това.

Тримата полицаи станаха едновременно и Елиаху Маалул се провикна:

— На работа!

Авраам го запита защо е с яке, след като времето е толкова горещо, а той му отвърна:

— Чуден въпрос, Авраам. Нося яке, за да съм по-як.

 

 

Илана отвори широко прозореца, който гледаше към улица „Шалма“, и постави върху масата малък стъклен пепелник. Стаята веднага се изпълни със свеж въздух и Авраам се посъвзе, а бученето на минаващите автобуси му действаше успокоително.

— Нещо си потиснат — каза му тя.

— Просто съм изморен — отвърна той и запали цигара.

— Да не би да е заради сряда вечерта?

Сега бяха само двамата и гласът на Илана звучеше много по-съпричастно.

— Не зная.

— Няма причина да се упрекваш. Взел си решение, може би правилно, може би не, но предвид обстоятелствата е напълно оправдано. Във всеки случай не бива да мислиш непрекъснато за това. Бездруго ти предстои сложно разследване и трябва да действаш бързо, съсредоточено и на свежа глава. Искаш ли кафе? Имаме още десет минути.

Той я погледна озадачено:

— На свежа глава ли?

— Да, не е ли така? Не можеш да водиш разследване, като непрекъснато се самообвиняваш, без дори да знаеш имаш ли основание за това, или не. Сигурна съм, че ще се справиш, от толкова време работим заедно.

— Все пак не биваше да я отпращам, без да предприема нищо! Така че се упреквам с пълно право. Накрая може да стане ясно, че това не би променило нищо, но въпреки всичко… Като се сетя какви й ги наговорих само и само да я убедя, че няма причина да се тревожи! И как само й описах завръщането на Офер у дома!

— Само не ми казвай, че си й сервирал твоята теория за липсата на криминални романи на иврит? Нали се беше зарекъл да не я повтаряш?

Илана явно се стараеше да придаде мекота на гласа си и накрая се усмихна с цел да го развесели. Двамата се познаваха почти от девет години. Преди да получи назначение в управлението в Тел Авив, тя се беше прочула като един от най-способните детективи в участъка. Що се отнася до Авраам, той започна работа в Авалон само няколко месеца след завършването на полицейската школа. Тогава беше включен в ръководен от нея екип, който разследваше български адвокат, заподозрян, че е ограбил милиони шекели от свои клиенти, предимно възрастни хора. Прямотата, с която тя разговаряше с него по време на съвместната им работа, го беше изпълнила с възхищение. Поразило го беше вниманието, с което изслушва мнението му, и тогава двамата разработиха стратегия, която приложиха по време на маратонските разпити на заподозрения, който в края на краищата се огъна. Авраам беше особено впечатлен от способността й да създава атмосфера на взаимно доверие и разбиране. Никога преди не бе срещал човек като нея нито в полицията, нито в живота. За да отпразнуват победата, тя извади бутилка червено вино и двамата пиха от пластмасови чашки. Беше почти три часа след полунощ. Тя подчерта големия му принос за успешното приключване на разследването, благодари му и заяви, че занапред непременно ще го включва в своите екипи. Отново вдигнаха чаши за бъдещото сътрудничество и действително през следващите години те непрекъснато работиха заедно до нейното повишение. Това ги сближи. Авраам се запозна с мъжа й и двамата неведнъж се срещаха по време на семейни празници и официални церемонии. Намираше се в нейния кабинет, когато от военната комендатура дойдоха да съобщят за смъртта на сина й. Той я прегърна, докато тя губеше съзнание, а после я откара със своята кола до тренировъчната база в Цеелим. Навярно тя беше най-близкият му човек, макар почти винаги да говореха за работата.

— Знаеш ли коя е най-голямата трудност в случаите с изчезнали лица? — запита го тя. — Това, че научаваш дали си действал правилно едва когато бъдат открити. Няма никакъв начин да разбереш предварително. Можеш да преровиш из основи три четвърти от земното кълбо, а да се окаже, че изчезналият се намира в последната четвърт. Също както вчерашното претърсване. Докато не открием Офер другаде, няма да знаем дали сме действали правилно.

— Не, не е така. Най-трудно е да разбереш дали си имаш работа с престъпление, или не. По принцип ние сме свикнали да разследваме престъпления, да се занимаваме със закононарушители, които да притискаме, за да изтръгнем от тях истината. Докато в случаите с изчезвания през по-голяма част от времето изобщо нямаш представа дали е налице престъпление. Започваш да подозираш всички: съседи, приятели, роднини и дори самия изчезнал. И това са все хора, които се тревожат не по-малко от теб за съдбата на близкия човек, но ти си длъжен да ги подозираш, защото нямаш друг избор. Трябва да действаш така, все едно те крият нещо от теб. В повечето случаи установяваш, че престъпление изобщо не е имало и че никой нищо не е крил. Откъде да бъдем сигурни, че в същия този момент Офер не се пече на плажа в Рио де Жанейро, без никой да знае това и никой да не е отговорен за изчезването му?

— Грешиш. Отлично знаеш, че не е в Рио. Откъде ти хрумна подобна глупост?

— А ти сигурна ли си, че не се намира там? Аз не съм.

— Достатъчно е да направиш справка в граничната полиция, за да разбереш дали е напуснал страната. Ако се окаже вярно, преглеждаш списъците на авиокомпаниите, които летят до Бразилия, и проверяваш дали името му фигурира в някой полет от сряда насам до Рио, или има връзка за Рио. Той не може да се качи на самолета с фалшив паспорт, все пак е гимназист, а не е таен агент.

Авраам въздъхна. Слава богу, че Илана беше отворила прозореца и сега кабинетът се изпълваше със свеж въздух.

— Права си. Печелиш. Офер не е в Рио.

— Поне престанахме да обсъждаме твоето чувство за вина. Надявам се, че успях все пак да ти вдъхна малко сили и желание за работа — каза тя, като го погледна право в очите с онази откровеност, която всеки път го смайваше. — Не мога да разбера как можеш понякога така бързо да се разкисваш. И то за нищо! Дори това хлапе Ейал успя да те извади от релси, все едно не той, а ти си постъпил едва ли не вчера в полицията! Все едно не си един от най-добрите ни следователи.

Илана умееше да казва направо нещата, които той се стесняваше да си признае. При това без ни най-малко да го засегне. Откакто се познаваха, един-единствен път му се бе случвало да си представя как тя слага ръка върху неговата. Обикновен жест на хладната й длан. Двамата разговаряха, както сега, но в предишния й кабинет. С времето вече не беше сигурен дали е било плод на въображението му, или наистина се бе случило. Във всеки случай се стараеше да не мисли за това.

— Що се отнася до Шарпщайн, ще се справя — каза той. — Другото не се дължи само на чувство за вина, а и на съзнанието, че съм изоставил човек, който се нуждае от нашата помощ. Знаеш ли какво се сещам в момента? Караме близките да работят вместо нас, семейството също разследва, лепи обяви по улиците, организира претърсвания, звъни на приятели. Във всеки случай аз ги накарах да го правят. В сряда вечерта, когато отпратих майката на Офер, я посъветвах да се обади на неговите приятели. Нямаш представа колко ми е тежко, като се сетя, че оставих тази жена да се прибере сама у дома, все едно нищо не се е случило! Зная, че не мога през цялото време да я държа за ръката и да я утешавам, но тя със сигурност преживява най-тежките мигове в живота си, а на нас сякаш не ни пука. Да не говорим, че възложихме на нея най-трудната част от работата.

— Ави, престани! Полицията не е бавачка на своите подопечни. Може би ще го разбереш един ден, когато имаш деца. Впрочем отлично знаеш, че полицията не може сама да отговаря за безопасността на гражданите. Родителите трябва да се грижат за децата си, а възрастните за самите себе си. Всеки, който съзнава, че полицията не му е майка и баща и не следи двайсет и четири часа в денонощието за неговата неприкосновеност, постъпва отговорно, поставя бронирана врата, инсталира аларма, сключва договор с охранителна фирма, сам дири изчезналото си дете. Не е ли така?

Авраам замълча. Изобщо не си бе представял, че образът на една майка, която очаква завръщането на сина си, може до такава степен да подразни Илана.

— Онова, което не ми дава мира — обади се той след продължителна пауза, — е мисълта, че Офер Шараби може да се превърне в следващия Гай Хевер или Ади Якоби и след десет, след петнайсет години все още няма да знаем какво се е случило с него, дали е жив, или мъртъв… Нищо, освен че е излязъл от дома в сряда сутринта, но така и не е стигнал до училище. Бога ми, няма да имаме никаква представа за сполетялото го по пътя, който не отнема повече от десет минути!

Той отново си представи как Офер слиза по стълбите с черна раница на рамо. Излиза на улицата и поема надясно към училище. Среща хора, но никой не го забелязва. Ами ако е поел не надясно, а наляво? Недалеч от неговия дом, но в обратна посока, има бакалия. Без видима причина същата сутрин, преди да дойде в участъка, Авраам бе минал оттам. Показал бе на собственичката снимката на Офер и я бе запитал дали в сряда не е виждала това момче. Жената не се нуждаеше от снимката, познаваше Офер, в течение беше на неговото изчезване. Целият квартал говореше само за това и всички искаха да помогнат в издирването. Спомена, че откакто е пораснал, Офер всяка сутрин идва да купи пресен хляб и кутии мляко с какао. Почти сигурна беше, че в сряда сутринта не го е виждала. Съпругът потвърди думите й. „Един момент, мога да проверя!“, възкликна внезапно тя, разтвори дебела тетрадка, в която постоянните клиенти вписваха покупките на кредит, и прочете: „Шараби, три шекела и петдесет, но от вторник насам няма покупки“. Беше развълнувана, все едно благодарение на нея вече бяха открили младежа. Последните му покупки възлизаха на четиридесет и четири шекела и шейсет агора; до сумата той се бе подписал със зелена химикалка.

— Няма да бъде нито Гай Хевер, нито Ади Якоби — възрази Илана. — Сам разбираш, че неговият случай е съвсем различен.

Авраам сякаш изобщо не чу думите на своята началничка и мислите, които напираха в главата му, го накараха най-сетне да избухне:

— Даваш ли си сметка, че цялото разследване е съсредоточено върху някакви си два километра? Това е абсурдно! Семейството живее на километър и половина от гимназията, по средата на пътя е нашият участък, а моят апартамент е само на пет минути с кола от техния блок. Все едно да правиш разследване в някакво си село и въпреки всичката техника и експерти, въпреки интернет и медиите, въпреки всички наши шарпщайновци и компания не открихме поне един човек, който да е видял момчето да отива към училище или в друга посока, нито пък някой, който да ни даде читави сведения за семейството му… Просто невероятно!

— Нищо ли не излезе от разпита на приятели и съседи?

— По-малко от нищо. В техния блок има един странен съсед, който вчера дойде да ни помогне сред дюните и твърди, че познавал Офер по-добре от всеки друг. Ще го извикам за допълнителен разпит. Може би утре, след като приключим с бащата.

— Напълно правилно. А инак, готов ли си за пътуването? Кога заминаваш?

— Следващата седмица. Никак не съм сигурен, че ще замина. Питам се дали да не го отменя…

— И дума да не става! Отнася се за едноседмична служебна командировка и ако дотогава не сме приключили случая, ще продължим без теб, като се надяваме, че няма да ни го отнемат.

Авраам не можеше да повярва на ушите си. Как можа тя да подхвърли такава заплаха тъкмо преди да го отпрати, защото била заета!

— Какво ще рече „да се надяваме, че няма да ни го отнемат“?

— Означава, че от нас се иска да сме приключили в рамките на една седмица, нали така? Отлично знаеш, че ако нещата се усложнят или издирването прерасне в дело за убийство например, ще се наложи съставянето на нов екип, оглавен от друг. Няма да зависи от мен, особено при натиск от страна на семейството. Възможно е да решат да поверят случая на националната полиция. Само те моля засега да забравиш подобен вариант. Разследваш изчезване на лице, всичко е в твоите ръце, а ако настъпят някакви промени, тогава ще му мислим. Имаме време.

Илана му сервираше всичко това в момент, когато смяташе, че му е вдъхнала онази сила и увереност, за която преди малко говореше. Той я погледна с всичката прямота, на която беше способен, и каза:

— Илана, моля те, не ми отнемай този случай. Преди половин час бях напът да ти предложа да ме отървеш от него, но сама разбираш, че това би ме съсипало. Разследването е мое от момента, когато майката влезе в участъка, и няма да мирясам, докато не върна сина й.

 

 

Разполагаше с една седмица. Намекът на Илана беше ясен. Ако до заминаването не постигнеше напредък, след завръщането от Брюксел щеше да има друг на негово място. И дори да нямаше нов екип начело с по-старши, дори случаят да не преминеше в ръцете на националната полиция, как би могъл да прецени какви щети ще нанесе Шарпщайн в негово отсъствие? Откъде да бъде сигурен, че този млад вълк няма да се възползва и да го измести? От мисълта, че разследването би могло да приключи тъкмо през шестте дни, прекарани в Брюксел, го избиваше студена пот.

На връщане към своя участък в Холон Авраам мина през Яфа и използва случая да се отбие в „Абулафия“, за да купи самбусек със сирене. Полет 382 на „Ел Ал“ от Милано беше в двайсет и два и петдесет. Можеше да изчака бащата на летището и да го откара направо в своя кабинет за разпит или да го остави да прекара нощта със семейството си и да го повика на другата сутрин. Можеше също така самият той да отиде и да почука у Шараби. Искаше непременно още веднъж да огледа апартамента, последното място, където е пребивавал Офер, преди да изчезне, да постои заедно с майката и бащата в техния дом. От петък насам не беше виждал Хана Шараби. Може би в присъствието на съпруга тя нямаше толкова да се бои и щеше да разкаже нещо повече за своя син. Инспекторът искаше да разгледа подробно лицето на бащата, за да си представи по-добре как би изглеждал Офер на същата възраст. Искаше, освен това да влезе заедно с него в стаята на младежа, да седне редом с него на тясното легло, да отворят заедно чекмеджетата, които вече бе претърсил в петък. Дали ако внимателно наблюдаваше изражението на мъжа, нямаше да разкрие повече подробности за живота на сина му, отколкото бе получил от застиналото лице на майката? Нима не беше винаги така? Освен това, ако разпиташе бащата в неговия дом, след това би могъл да намине при съседа. Да не забрави предварително да се обади на Зеев Авни, за да е сигурен, че ще го завари вкъщи.

Мобилният му телефон започна да звъни тъкмо когато навлизаше в паркинга на участъка. Непознат номер.

— Бих искал да говоря с прочутия инспектор Авраам Авраам.

Позна гласа, макар да не го бе чувал от шест месеца, и съжали, че отговори на повикването.

— Аз съм.

— Здравей, Авраам Авраам. На телефона е Ури Ури от Шабак Шабак.

Смехът на офицера от службите за сигурност винаги му действаше смущаващо. Беше звънък като детски кикот.

— Обаждам ти се по повод изчезналия.

Инспекторът закара колата до обичайното място и остана зад волана.

— Нали не си прекъснал? Не се сърди, нали знаеш, че се шегувам от приятелски чувства. Не намираш ли, че участъковите полицаи са станали особено чувствителни, откакто имат жена за началник?

Авраам Авраам не можеше да понася този агент, макар никога да не се бе срещал с него. Шест месеца преди това двамата бяха провеждали телефонни разговори във връзка с крадец на коли от съседно на Наплуз село, арестуван в Бат Ям. Общата служба за сигурност Шабак бе иззела делото от полицията, тъй като младият палестинец беше заподозрян в принадлежност към терористична организация, а брат му, с десет години по-възрастен, излежаваше в затвора присъда за дейност, застрашаваща националната сигурност. Оттогава насам Ури от Шабак разговаряше с инспектора така, както собственик на ресторант се обръща към последния мияч на чинии, а при това агентът вероятно беше по-млад и с по-нисък чин от него. Въпреки това Авраам тогава бе принуден да му предаде всички материали по делото, събрани с цената на продължителен и упорит труд.

— Исках само да те информирам, че на този етап вашето разследване не представлява интерес за нас. Направихме проверка и установихме, че в случая не става въпрос за терористична или друга дейност, заплашваща страната. Ала ако в процеса на работата изникне дори една арабска буква, веднага трябва да ме предупредиш. Мога ли да разчитам на теб?

— Да — отвърна инспекторът.

— Чудесно. Ето на това му казвам аз добро взаимодействие между службите.

Откъде се обаждаше той? Къде се намираше кабинетът на Ури от Шабак? За момент Авраам си помисли, че в Израел има друга една полиция, за която той не знае нищо, освен че тя се занимава единствено с араби. Без участъци, без телефонни номера.

— Това ли е всичко, или ти е нужно още нещо? — осмели се да запита той.

— Честно казано, още една дреболия. Имам изненада за теб. Готов ли си? Едно птиченце ми каза, че си се чудел защо в Израел никой не пише криминални романи? Вярно ли е?

Инспекторът изтръпна. Нима от Шабак подслушваха дори телефонните разговори на полицаите и онова, което се говореше в стаите за разпити!? Кой от колегите го беше издал?

— Какво? — измънка той. — Не разбрах.

— Напротив, всички в службите говорят за това. Виж какво, ние тук организирахме спешно заседание, обсъдихме въпроса и сега можем да ти дадем официален отговор. Искаш ли да го чуеш?

Не, помисли си Авраам, изобщо нямам желание да го чуя.

— Ето отговора: израелската полиция се занимава с незначителни случаи и нито един от тях не струва да се превърне в роман, който да става за четене. Да не говорим, че мнозинството полицаи не са титани на мисълта. Важните случаи се поемат от агентите на Шабак, а за нас никой нищо не знае, освен онези, които нямат право да говорят, а още по-малко да пишат. Сега загря ли?