Дрор Мишани
Липсващото досие (4) (Първото разследване на инспектор Авраам)

4

В края на краищата той все пак взе участие в претърсването, но сам и при това не от самото начало. Известно време дори се чувства напълно чужд на оживлението на доброволците, които не биха се събрали на това място, ако не беше той.

Сутринта се събуди пръв. Илай спеше. Михал също. Надзърна навън иззад капаците на верандата. Настъпваше третият ден. Не забеляза нищо особено на улицата. Нито пред блока, нито по-нататък. Двама старци вървяха по тротоара, носейки сини кадифени пликове с талитите.^[5] Зеев нямаше представа къде се намира най-близката синагога.

 

 

Събота беше денят на Михал, или по-скоро неговият ден, защото Михал имаше право да поспи до късно, а той трябваше да се грижи за Илай. Ето защо всяка минута преди събуждането на бебето за него беше особено ценна.

Тази сутрин беше в състояние на крайна възбуда. Още не бе успял да осмисли случващото се с него през последните дни. Беше извършил нещо, на което изобщо не вярваше, че е способен. Изпълваха го странни, противоречиви чувства. Изпитваше едновременно срам и гордост и му се струваше, че всеки момент ще се пръсне.

Илай се събуди тъкмо в момента, когато водата завря и електрическият чайник започна да съска и трепери. Както винаги, дочу плача от кухнята, приготви биберона с топло мляко и си наля чаша чай с кафява захар и резенче лимон. Когато вдигна малкия от креватчето, той учудено погледна все още сънен първо него, а после стаята. Казаха добро утро на плюшения далматинец, на дървеното конче, на червената рибка, която плуваше в малкия аквариум. Зеев прегърна топлото телце на сина си, отиде в дневната, седна на люлеещия стол и пъхна биберона в устата му. През това време чаят му изстиваше.

Малко след това излязоха да се разходят с количката.

Градът изглеждаше пуст, като че изоставен от обитателите си.

Пое по обичайния маршрут, улица „Хистадрут“, след това надясно по „Шенкар“ до улица „Соколов“. Пребори се с желанието да се насочи към дюните.

Беше взел със себе си На плажа Чезъл, в случай че Илай заспи, но това не се случи. Така или иначе едва ли би могъл да се съсредоточи над книгата. Когато живееха в Тел Авив преди раждането на сина им, той имаше навик в събота сутринта да сяда на терасата на някое кафене, най-често на улица „Дизенгоф“, с книга или с тетрадка и химикалка. За него това бяха свещени часове. Несъмнено единствените, когато преставаше да бъде обикновен гимназиален учител, когато би могъл да бъде друг, такъв, какъвто мечтаеше да бъде. От четвъртък насам той беше открил другото свое аз, а заедно с него и трепета на творчеството, позабравен след повече от година застой.

Когато се прибраха, Михал вече беше станала. Седеше в кухнята по пеньоар пред чаша кафе, филия с масло и конфитюр от сливи.

— Всичко наред ли е? — запита тя и преди той да отговори, продължи. — Преди малко идва съседът. Организирали група доброволци в помощ на полицията при издирването.

Как се сдържа да не й разкаже всичко? Зеев не само се учуди от себе си, но и безкрайно съжаляваше, че не го стори. През последните няколко седмици това беше втората тайна, която той не сподели с нея. Просто невероятно! Първоначално дори нямаше намерение да премълчава за семинара на Микаел Розен. Ала след като не спомена за него след първата сбирка, тайната беше налице и сега беше късно да обяснява къде ходи веднъж седмично. Що се отнася до случилото се през последните дни, съвсем естествено бе да не й казва нищо. Още повече че самият той не беше наясно. Оказа се, че крие от жена си най-важното за него в този момент. Предишната вечер беше споменал, че отива еди-къде си, и нарочно скри, че всъщност ще бъде на съвсем друго място, а когато се прибра почти не на себе си, тя вече спеше. Съблече се, легна до нея, тя се обърна и без да отваря очи, го целуна.

— Кога идва? — запита Зеев.

— Преди четвърт час, още не се бях събудила. Тъкмо сънувах странен сън. Бяхме на луксозен круизен кораб и плавахме към Истанбул, когато ненадейно те изгубих от поглед и двамата с Илай започнахме да те търсим по палубата, в каютите. Не щеш ли, в една от тях видях мама… Представи си, заради съседа така и не можах да разбера къде си!

Тя го прегърна, опря буза на рамото му и продължи:

— Сънят със сигурност е свързан с последните събития.

Открай време обичаше да му разказва сънищата си. Той кимна в знак на съгласие.

— Къде смятат да го търсят? — запита той, макар въпросът му да беше напълно излишен. Кой по-добре от него знаеше отговора?

 

 

Периметърът на претърсването беше относително малък, не повече от няколко квадратни километра, които полицията беше разделила на два участъка. Северният се намираше между улиците „Голда Меир“ и „Менахем Бегин“ и включваше дворове, паркинги на жилищните сгради, както и строежи. Вторият представляваше обширно пясъчно пространство северно от улица „Менахем Бегин“. Там, докъдето стига погледът, се ширеха дюни, обрасли със сухи храсти пясъчни могили, които стигаха чак до Ришон ле Цион.

Зеев тръгна пеш и пристигна със закъснение. Забави се, докато решат, че ще отиде сам, а Михал ще остане с малкия. После се помота още известно време из апартамента. Преоблече се, смени обувките си, потърси ключовете на скутера, но след това се отказа, зачуди се дали да вземе портфейла, или малко дребни пари ще му стигнат. Ще трябва ли да покаже личната си карта?

Кварталът, където се озова, му беше напълно непознат и измина още трийсетина метра, докато най-сетне видя нещо, което напомняше претърсване. Празна полицейска кола беше паркирана пред панелна сграда, където очевидно се помещаваше бюрото за продажби на новите луксозни жилища на строителната фирма „Шимшон Зелиг“. Отдалеч можа да различи няколко познати лица. Обитатели на неговата улица. Сред тях разпозна съседа, който сутринта бе идвал да съобщи на Михал за предстоящото претърсване. Сърцето на Зеев биеше до пръсване. Реши все пак да не вади черната тетрадка от чантата. По-добре беше да запомня детайлите и да ги запише, когато се върне у дома. Предишната нощ си бе представил претърсването по съвсем различен начин. Дали бяха разположили импровизирания щаб в бюрото за продажби? Никъде не се виждаха униформени полицаи. Нямаше го и инспектора.

Идеята му дойде вероятно когато срещна полицая на стълбите. Това стана следобед, когато Ави Авраам не беше с униформа. Може би и днес трябваше да го дири сред групата цивилни? Учуди се, че си спомня името на водещия разследването, макар че всъщност обяснението беше съвсем просто и естествено. Нали в четвъртък вечерта Ави Авраам беше идвал у тях? Дори се бе настанил в кухнята на стола, където Зеев сядаше обикновено срещу жена си и сина си. А на другия ден се срещнаха на стълбите.

 

 

Съседът разговаряше оживено с няколко души, които го бяха наобиколили. Всички се познаваха и Зеев се запита дали не трябва да отиде и да се представи. Дали полицията регистрираше участниците, за да ги разпредели на групи и да им възложи конкретни задачи, или би могъл просто да се присъедини към останалите, да си избере участък и да търси? Приближи до съседа и двамата се ръкуваха.

— Отдавна ли сте тук? — запита Зеев.

— От час, час и половина.

Никога преди не бяха разменяли повече от две-три думи. За него Зеев знаеше, че притежава магазин за строителни материали, че е няколко години по-възрастен от него, има две деца и кара бяла „Корола“. Наскоро след като се нанесоха в това жилище, този съсед почука на вратата, запита дали паркираният пред вратата скутер е негов и помоли, ако е възможно, да го оставя другаде, защото там пречи на камиона за събиране на сметта. Оттогава Зеев най-често паркираше на тротоара от другата страна на улицата. Сега двамата се гледаха смутено като непознати, между които е възникнала неочаквана близост. След ръкостискането Зеев още чувстваше докосването на сухата длан на съседа.

— Откъде ще започне претърсването? — запита той.

— Казаха ни да търсим тук. Полицията се зае да огледа дюните от другата страна.

Очевидно там беше и инспекторът, който в петък дори не спря, когато се срещнаха на стълбите. Нито поздрав, нито извинение, че не е дошъл в четвъртък следобед, за да продължат разговора, както беше обещал. Щом видя, че Ави Авраам не го е познал, Зеев продължи нагоре, преструвайки се, че на свой ред няма представа с кого се е разминал.

— А знае ли се какво трябва да търсим?

— Нищо не казаха. Според мен всичко, което ни се стори подозрително. Дрехи, чанти.

Зеев не можеше да овладее вътрешния си трепет, но все пак не се издаде, когато запита:

— Чудя се защо точно тук. Знаете ли дали няма някаква информация, която да сочи това място?

— Нямам представа — отвърна съседът. — Сигурно по молба на семейството.

Недалеч от тях се бяха събрали няколко младежи, вероятно съученици на Офер, един от тях се наведе да погледне под една от паркираните край тротоара коли и Зеев се запита дали не са дошли и учителите.

— С какво мога да помогна? — запита той.

— Засега изчакваме. Полицията извика предприемача да отвори строителните площадки в района.

Той не се отдели от съседа, докато не се почувства достатъчно уверен, за да продължи сам и да си избере периметър. Логично бе да се предположи, че някой от близките е оглавил групата доброволци, но наоколо не се виждаше никой от семейството. Нямаше я и майката на Офер, може би са предпочели да не й съобщават за анонимното обаждане, нито пък за организираното тук претърсване? Обърна внимание също, че жените бяха малко, и беше доволен, че Михал остана с Илай.

След като ръководителят на строежа най-после пристигна, шест-седем мъже влязоха в грамадното бетонно здание. Заизкачваха етажите по обезопасените с дървени перила циментови стълби. Навсякъде миришеше на плесен. На пясък и на мокри камъни. Промъкваха се между стърчащите железа и камарите строшени тухли.

— Внимавайте, момчета, нямаме застраховки! — подвикна някой зад Зеев, чиито обувки, а също маншетите на панталона вече бяха покрити с прах.

Повериха му шестия от построените девет етажа и след като съседът остана на петия, той продължи нагоре сам и попадна сред безкраен лабиринт от стени.

След завършването на сградата на всеки етаж щеше да има по три апартамента, но засега пространството беше открито и без врати. Само голи тухлени стени с високи и широки отвори, през които се виждаха други стени със зейнали проходи към следващите стаи. Зеев си спомни как изкачваше стълбището на техния вход в четвъртък, когато започна всичко. Спомни си отворените врати. Накъдето и да поемеше, отново и отново се озоваваше във все същата стая.

Отстрани сигурно изглеждаше, че е изцяло зает с претърсването, но от всички участници Зеев беше единственият, който знаеше, че в тези празни помещения няма да намерят нищо. Под широкия прозорец на едно от тях имаше подредени няколко чифта стари работни обуща. На щръкнало между тухлите като лиана бетонно желязо висеше пластмасов плик, пълен с празни консервни кутии. Това очевидно беше бъдещата всекидневна. Върху бетонния под бяха оставени половин сух хляб и почти пълна бутилка кока-кола. По вонята и нечистотиите върху пода на съседната стая личеше, че работниците я използват за тоалетна.

Зеев прекрати обиколката. Беше възвърнал своята самоувереност. Приближи до ориентирания на север прозорец и погледна към града. Вялото улично движение. Групата доброволци шест етажа по-долу. Успя да различи дори техния блок и полицейския участък в съседство. Сетне избра прозорец, обърнат към юг, и се взря в дюните. От това разстояние сините силуети на полицаите изглеждаха миниатюрни. Някои от тях държаха на повод миниатюрни кучета.

 

 

Жена в черен панталон с отлична кройка, светла копринена блуза и съвсем неподходящи за претърсване на дюните високи лачени обувки стоеше с гръб към пътя и разговаряше с Авраам. Зеев спря на известно разстояние от тях и се престори, че рови в пясъка. Жената беше около четиридесетгодишна и стърчеше с цяла глава над инспектора. Вероятно имаше по-висок чин и на път за семейния обяд беше решила да намине, за да провери как върви претърсването. Ако беше доброволка или роднина на изчезналия младеж, със сигурност би се облякла по-подходящо и би избрала други обувки.

Зеев беше почти сигурен, че по време на телефонния разговор с полицията не беше произнесъл името на инспектор Авраам. Отначало имаше намерение да иска разговор с него, но после се отказа. Въпреки всичко такава беше истинската му цел. В потока мисли, които нахлуха в главата му предишната вечер, ненадейно се бе сетил, че всъщност полицаят се казва Авраам Авраам и това име сякаш разкри пред него що за човек е той, все едно бе надзърнал през ключалката в спалнята му. Добре се беше подготвил, повтарял си беше кратките фрази, които ще произнесе в слушалката, ала в момента, когато чу младия женски глас, всичко се обърка. За малко да затвори, без да каже нищо. Все пак се съвзе и избъбри неща, които нямаха нищо общо с първоначалното му намерение. После побърза да прекъсне, изплашен и разстроен от думите, които се бяха изплъзнали от устата му.

Разговорът между инспектора и жената с копринената блуза се проточи. Никъде не видя ограничителна лента или друг белег, който да обозначава периметъра на претърсването. Докато отиваше към дюните, Зеев прекоси квартала и откри, че новите улици на юг носят имена на покойни композитори на израелски песни. Дали намерението е било да им се придаде известна поетичност? Докато прекосяваше една от тези улици, някаква възрастна жена го проследи с поглед от отворения прозорец. Вероятно го взе за полицай в цивилни дрехи.

Отново го удиви пълната липса на организация и реши, че това е важна подробност. Навлезе безпрепятствено в участъка, където претърсването се осъществяваше от полицията. Никой не му обърна внимание. Освен Авраам имаше не повече от пет-шест униформени полицаи. Наоколо сновяха и цивилни, които може би също бяха полицейски служители, но останалите несъмнено бяха доброволци като него. Двама технически сътрудници размахваха над пясъка някакъв подобен на прахосмукачка уред, вероятно металотърсач. Отстрани всички тези действия изглеждаха съвсем любителски и хаотични. Зеев си спомни един френски филм, който беше гледал в синематеката преди няколко години. В него стотици полицаи участваха в преследването на избягал престъпник. Бяха се подредили в дълга верига, държаха се за ръце и напредваха едновременно, без да оставят непретърсен нито милиметър от гъстата гора.

Елегантната жена, която разговаряше с Авраам, най-сетне се качи в спряната до тротоара кола. Сега беше сгодният момент.

Той приближи зад гърба на инспектора и го докосна по рамото.

— Прощавайте, можете ли да ми отделите една минута?

Беше задъхан, все едно идваше от маратонско бягане. Ави Авраам се обърна и трепна от изненада поради докосването по рамото, а може би и от познатото лице, което видя.

— Помните ли ме? — запита Зеев, но не дочака отговор и продължи — живея в една сграда с Офер. Вие разговаряхте с жена ми в четвъртък и обещахте, че отново ще наминете. Аз съм съседът от втория етаж, който му дава уроци по английски.

— Да, да, знам. Не ми остана време, защото първият ден беше много напрегнат. Вероятно ще ви повикаме през седмицата за допълнителни сведения. Или пък ще ви се обадим и някой колега ще дойде у вас.

Зеев никак не бе убеден, че полицаят го помни. Беше все така напрегнат и нервен както в четвъртък, но сега изглеждаше и порядъчно изморен.

— Междувременно реших да взема участие в претърсването. Тук съм от сутринта. Отначало огледахме строежите, предполагам по ваша заповед. Нали вие ръководите разследването?

Вместо да отговори на въпроса — защото не той отговаряше за случая или пък нямаше право да разкрива подобна информация — Ави Авраам на свой ред запита:

— Открихте ли нещо?

— Не. Но и никой не ни инструктира какво точно трябва да търсим.

— Всичко, което би могло да има нещо общо с Офер.

— Разбирам. Но как бихме могли предварително да знаем дали нещо е свързано с Офер?

Авраам сякаш не знаеше какво да отговори или не знаеше как да се държи с човек, който го е докоснал по рамото. Той тръгна и Зеев го последва, така че двамата крачеха редом като стари познати или като началник и подчинен. Рамо до рамо. Точно както се беше надявал, когато му хрумна да позвъни в полицията. Защо в такъв случай инспекторът няма никакво намерение да го разпитва? Ако сам не го заговореше, щеше да пропусне случая. Всеки момент някой полицай или доброволец щеше да дойде и да ги прекъсне. След това разговорът едва ли би потръгнал отново.

— Вероятно има някакъв напредък? — запита той Авраам, който отново придоби учуден вид, сякаш не беше обърнал внимание, че Зеев е до него.

— Не. А и никак не съм уверен, че от това претърсване ще излезе нещо.

— В такъв случай защо го организирахте, и то тъкмо на това място? И пак да ви попитам, какво всъщност търсим?

— Нищо конкретно.

В гласа на полицая прозвучаха нотки на нетърпение и дори на грубост, което пролича по това, че не спря и дори не забави ход.

— Просто се интересувам поради каква причина водещият едно следствие решава да претърси определено място. Това обикновено става при наличие на конкретни данни, нали?

Авраам отново спря.

— Засега не разполагаме с нищо конкретно — рязко отвърна той. — Постъпи непотвърдена информация, че е бил забелязан да се мотае тук.

Също като първия ден, Ави Авраам учуди Зеев. Какво означаваше „да се мотае“? Дали жената, с която разговаря, добре е разбрала какво й казва, или пък събеседникът му чисто и просто лъжеше? Най-странното беше, че първоначалното му намерение беше да съобщи по телефона именно това, но обзет от паника, изтърси, че трябва да търсят труп, след което побърза да затвори.

Предишната вечер изобщо не протече според неговия план.

 

 

Отначало Зеев имаше намерение да използва обществен телефон на улица „Шпринзак“ между синематеката и училището, където преподаваше, но сетне стигна до извода, че това не е добра идея. Все пак отиде до Тел Авив и се наложи да обиколи четири павилиона за вестници, докато на петия успя да купи фонокарта за обикновен, а не за мобилен телефон. Решил беше да позвъни от южната част на града, недалеч от старата автогара, в квартала, където днес гъмжи от африкански бежанци и гастарбайтери, ала там атмосферата на безлюдните улици му се стори доста несигурна и затова пое на север. На улица „Аленби“ спря скутера, свали каската и я остави на седалката. Уличният телефон се оказа повреден. Най-сетне до кметството пред кино „Гат“ откри изправен телефон. Би предпочел той да е в кабина, защото кръстовището беше твърде шумно, но си каза сега или никога. Тъкмо се канеше да откачи слушалката, когато чу женски глас да вика името му. Стреснато се обърна.

Орна Абири, млада колежка, която преподаваше математика, се приближи до него и го целуна по двете бузи, нещо, което никога не би се осмелила да направи в училище. Представи му двете приятелки, с които беше излязла да се разходи, и го запита какво прави тук. Зеев се обърка и без много да му мисли, отвърна, че тъкмо излиза от киното. За щастие, тя не го запита какво е мнението му за филма и макар да не бяха особено близки, му предложи да се почерпят заедно в някой бар. Той отказа, под предлог че има среща с приятели.

— Да ти дам ли моя телефон? — запита го тя, преди да се разделят.

— Моля? — изгледа я учудено той, като помисли, че тя иска да му даде телефонния си номер.

— Прощавай, стори ми се, че искаше да се обадиш от уличния автомат. Ако ти се налага да позвъниш на някого, мога да ти услужа с моя мобилен телефон.

— Благодаря, но току-що приключих разговора — отвърна Зеев и се засмя, за да прикрие смущението си. — Бях забравил адреса, а оставих моя телефон у дома.

Наближаваше десет вечерта, когато най-сетне успя да проведе този проклет разговор от една кабина в предградието Ришон ле Цион.

 

 

Отговорът на Авраам беше толкова неочакван, че не можа да прикрие изумлението си.

— Нима? Офер е бил видян да се мотае тук? Значи сте сигурни, че е жив?

— Защо да не е жив? — отвърна инспекторът и Зеев окончателно се обърка.

— Нямах предвид това… Исках да кажа, че знаете къде се намира?

— Нищо не знаем със сигурност, просто се стараем да проверим всяка получена информация.

— Но все пак сте сметнали, че тази е по-достоверна? — настоя Зеев. — Ако при всяко телефонно обаждане организирате претърсване…

Ави Авраам го изгледа с недоумение.

— Просто се стараем да проверим всичко — повтори той.

До тях приближи млада полицайка, държейки с два пръста дрипа, която някога е била кафяв велурен панталон.

— Ще ме извините — каза нетърпеливо Авраам, — но съм доста зает. — Благодаря ви за участието в това претърсване. Обещавам през седмицата да ви се обадя, за да проведем още една среща. Припомнете ми все пак как се казвате.

— Зеев Авни. И е добре, че ме попитахте, защото момичето, което ме разпитва в четвъртък, дори не ми зададе този въпрос. Ще се радвам да поговоря с вас за Офер. Не зная какво и колко сте успели да научите за него до този момент, но аз имам какво да ви разкажа. Вярно е, че се нанесохме тук само преди година от Тел Авив, където продължавам да работя, но въпреки това смятам, че успях добре да го опозная през месеците, когато му давах уроци по английски.

Инспекторът даде знак на младата полицайка и тя пъхна велурения панталон в голям черен пластмасов чувал, като подхвърли иронично:

— Толкова усилия за нищо! Впрочем защо не? Поне ще почистим дюните и ще отменим дружеството за защита на околната среда!

 

 

След като се раздели с Ави Авраам, Зеев не се присъедини към останалите доброволци, които все още сновяха из определения им периметър. Всички подробности, които току-що беше научил, го изпълваха с удовлетворение, примесено все пак с известно разочарование, че така и не успя да довърши разговора с инспектора. Яд го беше, защото разчиташе на по-продължителна беседа, по време на която двамата да обменят сведения и дори идеи. Реши да се прибира и съжали, че е дошъл пеша.

По обратния път странно защо го обзе неприятно чувство. Отначало не откри причината. Дали ненадейно си бе дал сметка колко сериозна е постъпката му? Може би нетърпението на Ави Авраам, който дори не го помнеше, та се наложи отново да му се представя? Надяваше се телефонното му обаждане да не е било напразно. Струваше му се, че все пак бе успял за момент да привлече вниманието на полицая, който обеща да го покани на по-обстоен разговор за Офер.

И внезапно истината блесна в съзнанието му.

Почувства как краката му омекват. Или по-скоро сякаш бяха вкопани в земята, макар че всъщност несъзнателно бе ускорил крачка.

Докато задаваше поредния въпрос на Авраам, беше споменал, че претърсването е организирано в резултат от телефонно обаждане, сякаш това се разбираше от само себе си. Всъщност инспекторът дори не бе намекнал за нещо подобно. Дали не би могъл да се измъкне от положението, като обясни, че го е осведомил някой от близките на момчето, или пък е дочул разговор между полицаи?

До такава степен беше разстроен и изплашен, че дори не си спомняше как се е прибрал у дома. Надяваше се да завари Михал, но още щом отвори входната врата, разбра, че в апартамента няма никого. Излегна се на кревата в спалнята и стисна с все сили клепки като дете, което приспиват.

Сега вече очакваше всеки момент полицаите да почукат на вратата.