Дрор Мишани
Липсващото досие (15) (Първото разследване на инспектор Авраам)

15

Илана пристигна по спешност от Тел Авив, след което се затвориха в заседателната зала, за да обсъдят всички аспекти от признанието на бащата и да решат как ще действат по-нататък. Някои детайли предизвикваха съмнение: според неговата версия той поемаше цялата вина и снемаше отговорност от жена си. Шарпщайн смяташе, че трябва да пречупят и нея. Да изтръгнат истината и от двамата. Илана се колебаеше, склонна беше да се задоволи засега с показанията на бащата. Разполагаше с достатъчно основание да поиска задържането и на двамата.

Авраам Авраам изобщо не взе участие в дискусията. В ушите му все още звучеше викът на Шарпщайн: „Ави, излез веднага оттук!“ и виждаше ужасения поглед, който му хвърли майката, докато той напускаше стаята за разпити.

Тя бе разбрала.

 

 

Рафаел Шараби се бе пречупил в момента, когато Шарпщайн му бе дал да разбере, че полицията разполага с други улики, освен телефонния разговор и писмата. Може би дори труп. Приложената от него тактика бе съвършено различна от тази на Авраам Авраам. Той бе заплашвал, без колебание бе прибягвал до лъжи, през цялото време се бе позовавал на разпита на Хана в съседната стая, с една дума, непрекъснато се бе движил по неясната граница между позволеното и непозволеното от закона. И нито за момент не бе изгубил хладнокръвие.

Дали Авраам би успял да пречупи Рафаел Шараби?

По време на предишните им срещи той също като жена си бе лъгал. А Авраам бе повярвал и на двамата и бе продължил да им се доверява дори след заседанието на екипа, когато колегите му бяха изказали куп основателни съмнения по отношение на техните показания. Упорито вярваше на майката по време на разпита дори след като избухна и му се искаше да разбие мълчанието на тази жена в стената.

Имаше нужда от цигара, но не можеше да излезе. Шарпщайн и Илана седяха напрегнати, вперили поглед в монитора. После тя му нареди да се обади на Маалул, който всеки момент щеше да пристигне в участъка, и да му каже незабавно да се свърже със социалните служби.

Оказа се, че Шарпщайн бе разполагал с допълнителен коз, за който не бе споменал или поне не им бе казал, че има намерение да го използва по време на разпита: по раницата бяха открити пръстови отпечатъци на бащата. По принцип тази детайл не беше от особено значение и в наличието на негови отпечатъци по раницата на сина му нямаше нищо удивително. Всеки начинаещ адвокат би смачкал като угарка от цигара мъглявите намеци на Шарпщайн, но именно в това се състоеше предимството на избраната стратегия: официално родителите все още не бяха задържани. Намираха се в участъка по собствено желание и затова бяха сами, без правна защита.

Шарпщайн бе започнал с писмата, след това бе извадил наяве телефонния разговор и накрая бе блъфирал, напомняйки отново и отново пръстовите отпечатъци на бащата върху раницата, които доказвали, че той последен я е държал в ръце. И Рафаел Шараби бе изпаднал в паника. От самото начало на разпита бил изплашен много повече, отколкото жена му. Върху екрана на монитора Авраам видя лицето му, посърнало, с покарала сива брада и изострени от мъка черти. Беше с джинси, бяло поло и бели маратонки. Изглеждаше като човек, който не си дояжда. Онази уязвимост, която Авраам бе забелязал у него още при първата им среща, сега биеше на очи. Този мъж се боеше от инспектора може би защото не го беше виждал преди, но вероятно и поради проявената от него несломима решимост. От самото начало беше ясно, че този разпит ще приключи със самопризнание.

— Вие, изглежда, не разбирате защо трябва да разговаряте с мен? — бе му казал Шарпщайн. — Разпитват жена ви в съседната стая и отлично знаете, че тя няма да издържи. Току-що бях там и видях в какво състояние се намира. Картинката никак не е приятна. Не познавате инспектор Авраам Авраам, той е в състояние да измъкне от нея всичко, независимо по какъв начин. Повярвайте ми, ако веднага кажете истината, ще спестите на нея и на себе си много излишни страдания. Имайте предвид, че той искаше да ви арестуваме още вчера и да ви изпратим в Абу Кабир. Наистина ли държите да попаднете в затвора? Искате ли жена ви да се озове в затвора?

Рафаел Шараби се бе опитал да окаже съпротива:

— Защо ще ни пращате в затвора? Заради писма, които не сме получили? В такъв случай ще се обърнем към адвокат.

— Нищо против. Щом желаете адвокат, ще го получите. А знаете ли как ще разтълкуваме ние това ваше искане? Да не говорим, че ще е необходимо известно време, докато успеем да се свържем с него, докато той дойде, а през това време жената в съседната стая отдавна ще е признала онова, което вие криете от нас. И не само ще го признае, а ще го изплаче. Но това, разбира се, зависи само от вас…

На това място Илана се обади:

— Надявам се, че нито веднъж не си го съветвал да не се обръща към адвокат.

— Разбира се, че не — с половин глас я увери инспекторът.

На видеозаписа се виждаше как Рафаел Шараби се готви да вземе най-трудното решение в живота си. Той стисна юмруци и постави ръка върху бюрото. Почти същият жест като този на жена му.

Вратата на заседателната зала се отвори и влезе Маалул.

— Обадих се на социалните и те ще ни изпратят човек — докладва той и сложи ръка на рамото на Авраам Авраам.

Тъй като не добави нищо, не стана ясно дали с този жест искаше да го поздрави, или да го успокои.

Броячът в долната част на екрана бързо превърташе цифрите. Рафаел Шараби седеше на стола, прегърбен, отпуснал глава в ръцете си. Шарпщайн се наведе към него.

— Не осъзнавате ли, че с вас е свършено? Наистина ли не можете да проумеете? Единственият начин да не влошите допълнително положението си и да помогнете на себе си, на жена си, а и на Офер е да ни кажете истината.

Бащата сподави напиращото в гърлото му ридание. И тъкмо в този момент инспекторът нанесе последния удар:

— Кажете ми, наистина ли не разбирате защо сте тук? — прошепна на ухото му той. — Смятате ли, че сме ви повикали само заради телефонния разговор? В такъв случай ще бъда откровен с вас. Разполагаме с писмата, разполагаме с анонимното обаждане, разполагаме с вашите пръстови отпечатъци, които доказват, че никой след вас не е докосвал раницата. А също така разполагаме с Офер.

Ненадейно Рафаел Шараби се надигна от стола и впери очи в полицая, който обаче не добави нищо.

— Нима го открихте? — промълви той.

Лицето на Шарпщайн остана каменно, когато отвърна:

— А защо смятате, че сте тук?

И това беше краят.

Риданието на бащата премина във вой и Авраам Авраам се зачуди как не са го чули в съседното помещение.

Илана се надигна от стола.

— Спри записа, ако обичаш. Не мога да гледам повече.

Маалул излезе от заседателната зала.

 

 

Авраам Авраам се завърна в стаята за разпити, където го очакваше майката, цели два часа след като беше излязъл оттам. Тя го проследи с поглед, докато той връщаше стола на обичайното му място и сядаше срещу нея. Играта със скъсяването на дистанцията вече беше излишна.

— И така, всичко приключи — каза той.

Тя не реагира, само постави ръка върху бюрото. Преди да продължи разпита, Илана му бе предложила да го замести или да влезе заедно с него. Той отказа, но сега, когато се озова пред тази застинала жена, си помисли, че може би е сгрешил. Трудно му беше дори да гледа Хана Шараби и се запита дали това се дължи на ненавист, или на съжаление.

— Зная какво се е случило с Офер, няма смисъл да мълчите. Не разбирам защо е трябвало да ни лъжете. Сериозна грешка от ваша страна.

— Открихте ли Офер?

— Престанете, Хана — отвърна Авраам, без да повишава глас. — Рафаел направи подробни самопризнания и сега предстои да ги разгледаме с вас едно по едно. И ви моля този път да кажете истината за ваше добро и за доброто на децата ви.

Пред него на бюрото лежеше листът, на който бе обобщил накратко, параграф по параграф, показанията на бащата.

— На трети май, тоест във вторник вечерта — започна той, — вие и съпругът ви сте излезли на среща с приятели. Можете ли да уточните в колко часа?

— Вече ви казахме. Към девет часа.

Тя вече не можеше да се владее и гласът й трепереше.

Авраам Авраам чудесно помнеше направеното от нея описание на деня. Офер се бе върнал от училище в два следобед. Родителите не знаеха какво е правил, а и не бяха се опитали да разберат. Бе обядвал сам, поиграл бе на компютъра, после бе гледал телевизия, а след това в своята стая се бе заел с домашните си. След като бе подремнал, Рафаел Шараби бе започнал да приготвя багажа си за отпътуването на следващия ден. Хана бе изчакала завръщането на малкия от градината и на Данит от училище. В седем вечерта бяха вечеряли заедно. Бащата бе изкъпал малкия и го бе сложил да спи в стаята на момчетата. Майката на свой ред бе изкъпала дъщерята, помогнала й бе да облече нощницата и да си легне. Когато братчето му заспало, Офер също се прибрал в стаята си и седнал пред компютъра, без да пали лампата.

— Можете ли да ми кажете имената на приятелите, с които сте имали среща?

Тя все още се колебаеше. Дали се питаше какво точно е казал съпругът й? А може би предполагаше, че излизането на Авраам Авраам и завръщането му след два часа със самопризнанията в ръка е опит да й постави клопка, за да я накара да проговори.

— Хана, спомнете си какво ви казах току-що — продължи той. — Ние знаем всичко и ако са останали някакви неизвестни детайли, лесно ще ги изясним. Дайте ми имената на приятелите, с които сте били във вторник и названието на заведението, където сте се срещнали.

— Беше някъде в центъра, но не помня как се казваше.

— Отлично. Според показанията на вашия съпруг той се е прибрал сам у дома към десет и половина, защото не се чувствал добре, а вие сте останали с приятелите. Ние обаче не му вярваме.

Разследващият екип бе стигнал единодушно до заключението, че двамата родители са съгласували тази версия помежду си. Въпреки това сякаш зърна в очите на майката удивление, стори му се дори, че тя се опитва да разбере накъде клони той. Какво от казаното всъщност бе предизвикало учудването й? Възможно ли бе Рафаел и Хана Шараби да не са се подготвили предварително и без нейно знание съпругът предлагаше версия, която я оневинява? Тази подробност инспекторът докрай не можа да изясни.

— Вярно — тихо каза тя. — Точно така беше.

— Но не съответства на казаното от вас по време на предишния ни разговор. Тогава и двамата заявихте, че сте се прибрали заедно. Нали разбирате, че това много лесно може да бъде проверено? Достатъчно е да повикаме на разпит вашите приятели и те ще кажат истината.

— Рафаел не се чувстваше добре, а и трябваше да си легне по-рано, защото на другия ден му предстоеше пътуване. Аз реших да остана още малко.

Без да бъде казано на глас, за пръв път и двамата, Хана Шараби и Авраам Авраам, приемаха, че Офер не е изчезнал. И че никога не е изчезвал. Че не е избягал от дома и не се намира нито в Рио де Жанейро, нито в Копер, нито дори в Тел Авив. В този момент от историята, която тя му бе разказала и повтаряла в продължение на три седмици, не остана нищо. А нямаше никакво желание да чуе признанието, което трябваше сега да изтръгне от нея.

— Мога ли да се видя със съпруга си? — запита тя.

— Още не. Може би малко по-късно.

Онова, което той не разбра на този етап от разпита, бе, че тази жена продължаваше да се държи. Отказваше да се пречупи. Напротив. Тя наистина промени предишната си версия и потвърди казаното от нейния съпруг, но продължи да повтаря само онова, което той бездруго знаеше. Нито дума повече. Той би могъл да я притисне, да се опита да изтръгне от нея истината подобно на Шарпщайн или поне засега да се задоволи с тази версия, както бе подсказала Илана.

— Колко време след мъжа си се прибрахте?

— Колко време ли?

— Колко време измина от момента, когато той напусна заведението, и вашето завръщане у дома?

— Не мога да кажа точно. Може би един час.

— А спомняте ли си как се прибрахте?

— Как съм се прибрала ли?

— Да, как се прибрахте у вас? Пеша? С такси? Или някой от приятелите ви е закарал?

— Пеша.

— Доколкото разбирам, при завръщането ви Офер е бил вече мъртъв?

Сякаш и двамата бяха потресени от внезапната прямота на тези думи. Той дори повече от нея. Бе научил истината два часа преди това, но едва сега я осъзна напълно: Офер беше мъртъв.

Дали инспекторът искаше да отстъпи назад, да каже нещо, което да смекчи цялата безвъзвратност, съдържаща се в неговия въпрос, когато го повтори по различен начин, оставяйки възможността Офер все пак да е жив?

— Къде се намираше синът ви, когато се прибрахте у дома?

— В стаята си — отвърна Хана Шараби и инспекторът видя как лицето й отново се напрегна.

Не това бе заявил Рафаел Шараби. Авраам почувства как у него отново се надига гняв и се опита да го прикрие. Желанието му бе тя да каже истината и в същото време не желаеше да я чуе. Илана го бе предупредила да не оказва прекомерен натиск. Не и на този етап. Думите й бяха: „Достатъчно е тя да ни помогне да потвърдим показанията на мъжа й“.

— Съпругът ви каза нещо друго — възрази той.

— Аз това си спомням.

— В такъв случай се помъчете да възстановите в паметта си вашето завръщане. Помните ли как отворихте входната врата на блока? Имахте ли ключ, или позвънихте на мъжа си по домофона?

— Влязох сама.

Отговорът й припомни на Авраам онзи петък, два дни след изчезването на Офер, когато напразно бе чакал долу, след като бе звънил няколко пъти по домофона. Тогава му бе отворила една съседка и бе заварил Хана Шараби да излиза от банята. Бяха пили кафе на барплота, отделящ кухнята от трапезарията. Тя го бе запитала дали има нещо ново. А през цялото това време е знаела къде е синът й…

— А в апартамента как влязохте? С ваш ключ ли?

— Да.

Доколкото си спомняше, тогава вратата на апартамента се отвори, отляво беше всекидневната, а отдясно трапезарията и кухнята. Тесният коридор отпред водеше към спалните, а в дъното — стаята на Офер.

— Когато влязохте в апартамента, какво видяхте?

— Нищо.

— Светнати ли бяха лампите, или беше тъмно? Какво видяхте?

— Беше светло, но нямаше никого. Всичко изглеждаше спокойно.

Телевизорът не работел, а на дивана пред него не седял никой. Кухненските шкафове, голямата маса, стените, всичко било обляно в мека светлина. Не, нещата не са били такива.

— Къде беше съпругът ви?

— В банята.

Видяла светла ивица под вратата на банята и чула вътре шум. Може би от течаща вода. Не, нещата не са били такива.

— И какво направихте, когато влязохте? Разкажете ми. Каква беше първата ви реакция? Накъде се отправихте?

— Почуках на вратата на банята и попитах Рафаел как се чувства.

— А след това? Той остана ли в банята? Сама ли открихте Офер?

— Не. Той излезе. Беше повръщал.

Вратата на банята се отворила и тя видяла мъжа си. Дали по израза на лицето му бе разбрала веднага, че ги е сполетяло нещо сериозно? Не, нещата не са били такива. Тя през цялото време е била там. Заедно с него. Инспекторът беше сигурен в това.

Двамата седяха един срещу друг и мълчаха.

Той все още би могъл да излезе и да помоли Илана да го замести.

— Как открихте Офер? — повтори той въпроса си.

— Рафаел ми каза, че с него се е случило нещо, и ме отведе в стаята на момчетата.

— Значи продължавате да твърдите, че сте намерили Офер в неговата стая?

— Да, лежеше на пода.

— Имаше ли кръв?

— Не. Кръв нямаше. Лежеше на пода, но нямаше никаква кръв.

 

 

Би могъл да се задоволи с тези нейни думи. Илана би ги приела. Вярно бе, че двете версии се разминаваха поне в едно отношение, стаята, където се е намирал Офер, но на този етап от разследването това не беше от значение. Проблемът беше, че той не можеше повече да сдържа гнева, предизвикан от лъжите, които тази жена постоянно бе повтаряла цели три седмици. По-късно през нощта, докато се опитваше да състави заключението, започна сякаш да разбира какво всъщност искаше да изтръгне от нея и защо. Разбра, освен това защо тя упорито бе отказвала да опише онова, което бездруго вече беше излязло наяве.

— По думите на вашия съпруг Офер не е бил в стаята си — настоя той.

— Аз поне това си спомням.

— Съпругът ви твърди, че го е заварил в стаята на Данит.

Единствената стая от апартамента, в която полицаят не бе влизал и дори не бе имал такова намерение. При всяко негово посещение в дома на семейство Шараби вратата на тази стая бе останала затворена. Ето защо дори във въображението си не би могъл да проникне в нея.

— Когато се прибрах, той беше в своята стая.

В гласа й нямаше и сянка на колебание. Само омраза.

— Хана, знаете ли какво е правел Офер в стаята на Данит?

— Той не беше там — тихо, но упорито повтори тя. — Вече ви казах, че беше в своята стая.

— Мъжът ви твърди друго.

Жената замълча, без да снема от него непроницаем поглед.

— За пръв път ли вашият съпруг заварва Офер в стаята на сестра си?

Би могъл да й зададе този въпрос хиляди пъти, но тя нямаше да отговори. Време беше да престане.

— Хана, питам ви дали мъжът ви заварва за пръв път Офер при Данит?

Тя дори бе престанала да слуша въпросите му.

Авраам отново почувства с върха на пръстите си желанието да се нахвърли върху нея и да я разтърси.

— Не разбирате ли, че мога да ви задавам този въпрос отново и отново, докато не отговорите? — кресна той. — Кажете ми от колко време продължава това. От колко време Офер посяга на сестра си? Кога започна да издевателства над нея?

Нямаше никакво желание да чуе отговора. Защо тогава продължаваше да я притиска?

— Нима не разбирате, че заради доброто на вашите деца сте длъжна да ни разкажете всичко? Имате дъщеря, която се нуждае от вашите грижи.

Хана без съмнение чу последните му думи и го погледна с презрение.

— Не вие ще ми кажете как да се грижа за децата си. Никога няма да им сторя зло който и да ме кара да направя това.

— Вашият съпруг ни разказа, че когато се завърнал у дома, заварил Офер в стаята на Данит. Офер не го чул да влиза. Нали ви е известно какво е правил синът ви в стаята на сестра си?

През нощта, докато съставяше отчета от разследването, Авраам отново не можа да разбере по изражението на лицето си какво точно очаква да чуе от нея.

— Само не ми казвайте как да се грижа за децата си. Няма да позволя на никого да ги докосне — повтори тя.

Видеозаписът беше към края си. Разследването също. На другия ден той вероятно вече щеше да е забравил за случилото се през последните седмици.

Авраам започна да задава по-бързо въпросите и диалогът стана по-напрегнат.

— Мъжът ви какво разказа на вас?

— Нищо не ми разказа. Само че между него и Офер е избухнала разпра.

— По какъв повод?

— Не ми каза.

— А вие не го ли запитахте? Нали не се надявате да ви повярвам?

— Не се надявам на нищо. Какво би се променило за Офер, ако го бях запитала?

— И какво се е случило?

— Кога?

— Когато мъжът ви и Офер са се скарали. Какво се е случило по време на разпрата?

— Рафаел блъснал Офер, който си ударил главата в стената и паднал. Било е нещастен случай. И е станало в стаята на Офер.

— А вие как реагирахте на неговото обяснение?

— Как според вас бих могла да реагирам?

На записа личеше колко малко му остава да загуби самообладание.

— Нямам представа. Седите пред мен и ме лъжете в очите, а аз ви гледам и не зная. Вие непрестанно лъжете. В продължение на цели три седмици не сте казали нито една вярна дума по адрес на вашия син. Не разбирам що за майка сте вие. Искам от вас да ми разкажете как е умряло вашето дете, а вие не сте в състояние да го направите. Искам от вас да го погледнете, а вие не сте способна да го направите дори след смъртта му.

Тя не каза нищо и инспекторът най-сетне се отказа.

— Добре. А какво направихте после? — запита той накрая на силите си.

За момент тя се поколеба, преди да отговори:

— Какво бих могла да направя?

— Какво направихте с Офер, когато го открихте мъртъв в стаята на Данит или в неговата стая, това е без значение?

— Какво направих ли? Прегърнах го и нищо повече. Какво друго бих могла да направя?

* * *

Шарпщайн помоли да го оставят „пет минути насаме с майката“, за да измъкне от нея всичко.

— Казвам ви, че тя през цялото време е била там. Не вярвам да се е прибрала след мъжа си. Това са измишльотини.

Всички съзнаваха, че той има право, но Илана се колебаеше. Запита Авраам Авраам какво мисли по въпроса, а той отвърна, че няма изградено мнение и че оставя на нея да действа както намери за добре. В крайна сметка тя реши прекратяване на разпитите.

— Нека им дадем няколко часа или няколко дни, за да обмислят положението. Всъщност през цялото време те са лъгали не само нас, но преди всичко себе си. След няколко дни ще им бъде по-лесно да говорят. И дори да сме прави, че майката е присъствала на сцената, самата аз не зная как да постъпя. Какво ще спечелим, ако дадем и нея под съд?

— Та тя е виновна не по-малко от мъжа си — побърза да възрази Шарпщайн. — А от двамата тя беше тази, която по-упорито криеше истината.

Решението на Илана обаче не подлежеше на обсъждане.

— При всички случаи окончателното становище е в ръцете на прокуратурата — каза тя, за да приключи.

Към четири следобед пристигна представителка на социалните служби. Петдесетгодишна жена с посивели коси. Авраам тъкмо я въвеждаше в случая, когато в кабинета, без да почука, влезе Илана. Двете жени се познаваха и комисарката се обърна към нея с малкото й име, Ети.

— Родителите остават в предварителния арест и трябва да се намери някакво решение за децата — продължи инспекторът. — Голямата им дъщеря, която страда от синдрома на Даун, несъмнено е станала жертва на посегателство.

— От страна на кого? — запита Ети.

Той замълча за момент и Илана отговори вместо него:

— От страна на брат й. Младежът, който е бил убит. По всяка вероятност бащата го е заварил в момента на нападението и между тях е избухнал скандал.

От часове не беше запалвал цигара.

Служителката запита дали децата имат роднини и Илана спомена за бабата и дядото.

— Майката и дъщерята са силно привързани една към друга — почувства се задължен да уточни той. — Струва ми се, че майката едва ли би се съгласила да я повери на когото и да било.

Отново ги видя от прозореца на полицейската кола през онази сутрин, когато откара Хана до участъка. Двете стояха на тротоара в очакване да мине автобусът на Данит. Майката нито за миг не пусна ръката на дъщеря си.

— Госпожа Шараби също ли е задържана? — запита Ети.

— Да, поне за тази нощ — отвърна Илана.

— Замесена ли е в смъртта на сина си?

— Все още не знаем до каква степен. Със сигурност е виновна за укриване на улики. Двамата с мъжа си ни пробутват версия, която я оневинява, но откъде да знаем, че не го правят, за да може тя да остане с децата?

Вратата се отвори и Маалул съобщи, че са довели Данит. Двете жени веднага излязоха от кабинета, а Авраам се запита дали трябва да ги последва и спря пред входа на участъка. Придружена от млада възпитателка в специалното училище, девойката с унесен вид се остави да я въведат в приемната и мина край застиналите от изумление полицаи. Пристъпваше предпазливо, едва ли не плахо.

Илана нареди да освободят заседателната зала, след което отиде да доведе майката от стаята за разпити, където я бе оставил Авраам. Вкара я вътре, но не влезе заедно с нея, а затвори вратата и я остави насаме с дъщеря й. И тогава, зад тази врата, той за пръв път чу Хана Шараби да избухва в ридания.

Половин час по-късно Данит, придружена от Еди и от младата възпитателка, напусна участъка. Къде ли щяха да я отведат?

 

 

Към единайсет вечерта Авраам най-сетне намери време да попълни искането за удължаване на предварителния арест. Хвана синята химикалка и както обикновено, изцапа пръстите си с мастило. В участъка бяха останали само той и Шарпщайн. Привечер Илана си бе отишла, а след нея и Маалул.

Отначало му потръгна. Той описа обстоятелствата, при които е започнало разследването, и бързо стигна до началото на разпита, проведен тази сутрин… И там блокира. Стана и отиде в кабинета на Шарпщайн.

— Изглежда че докладът ще ми отнеме повече време от предвиденото — оплака му се той.

— В такъв случай имаш ли нещо против да се прибера у дома и утре да му хвърля едно око?

Авраам не възрази.

Нощите все още бяха приятни и не толкова влажни. Светлините на търговския център, на общинската библиотека и на музея весело грееха в мрака. Инспекторът запали последната цигара. От това място не можеше да се види жилищната сграда на улица „Хистадрут“. Макар да не беше далеч, отвъд дюните, закриваха я други сгради, чиито капаци на прозорците щяха да останат затворени до сутринта.

Инспекторът се върна обратно в кабинета.

Предстоеше му да опише с няколко сухи фрази как Рафаел Шараби се прибира у дома по-рано от предвиденото и заварва Офер в стаята на сестра си. Как изтърва нервите си, откъсва сина си от момичето и с все сила го блъсва. Как главата на младежа се удря в стената и той пада безжизнен на пода. Трябваше да напише също така как няколко часа по-късно бащата изважда голям куфар, натъпква в него тялото на Офер, сваля го на разсъмване по тъмното стълбище и го прибира в багажника на колата. Според показанията му неговата съпруга искала незабавно да се обадят на полицията, но той я разубедил, след което й наредил какво да прави по-нататък: да изчака до следващата вечер и едва тогава да съобщи в участъка за изчезването на сина им. Отначало тя се противила, но накрая от страх се съгласила. Именно страхът накарал Рафаел Шараби да скрие случилото се: страхът от присъдата, но преди всичко защото се боял какво ще стане със семейството му без него. Авраам Авраам трябваше да опише как Рафаел Шараби изчакал корабът да излезе в открито море и през нощта, повече от дванайсет часа след отплаването от пристанище Ашдод, хвърлил през борда куфара с трупа на момчето. Далече от брега. След завръщането му в Израел неговата съпруга отново го молила да отиде в полицията и да си признае всичко, но той отказал. Впоследствие двамата забелязали раницата на Офер в един ъгъл на стаята му. Бащата сложил наслуки в нея няколко учебника и я захвърлил в един контейнер южно от Тел Авив. Като ръководител на разследването Авраам настояваше независимо от разходите да започне издирване на тялото в морето, ако дотогава вълните не изхвърлят куфара на брега.

Така и не успя да напише нито дума. Химикалката се изплъзна от пръстите му.

Пред него лежеше разтворена папката с материалите и сред купчината листи забеляза изписания с черно ръкопис на Зеев Авни. Внезапно грабна химикалката и започна да пише:

Скъпи мамо и татко,

Пиша ви, за да ви кажа да не се тревожите. Знайте, че пристигнах благополучно и въпреки случилото се при мен всичко е наред. Пиша ви от Копер, чудесен провинциален градец. Тате, мисля си, че красивото му пристанище непременно ще ти хареса, реших да остана тук, докато не реша друго, но кой знае, някой ден може и да се завърна. Моля ви да ми простите за всичко.

Ваш син Офер.

Нямаше на кого да изпрати това писмо.

Той смачка листа и го пъхна в джоба си, за да не попадне в чужди ръце.