Дрор Мишани
Липсващото досие (13) (Първото разследване на инспектор Авраам)

13

— Ало?

Авраам Авраам веднага разпозна гласа на Хана Шараби, макар отдавна да не я бе чувал.

В тона й нямаше никакво напрежение. Тя може и да не очакваше обаждането му, но и не бе изненадана, че я търси толкова рано сутринта.

— Семейство Шараби ли сте?

В замяна на това в гласа на Зеев Авни личеше колебание, зад което прозираха умората и стресът. Умората го караше да реди думите бавно, а от стреса отделните срички сякаш се блъскаха една друга и се застъпваха. Може би учителят по английски не беше сигурен дали ще успее да стигне до края на онова, което имаше да каже; все още би могъл да размисли и да замълчи. След нощта, прекарана в стаята за разпити, без сън и без да сложи залък в устата си, той отпи само няколко глътки от чашата кафе, която му донесоха на разсъмване, а след това просто я забрави и повече не посегна към нея.

— Да, кой е на телефона? — запита Хана Шараби.

Разговорът между двамата съседи се състоя в седем и петнайсет сутринта, но когато Авраам Авраам го изслуша на запис в кабинета на Шарпщайн, вече минаваше осем. Така и не можа да си спомни къде точно се намира стационарният телефон в апартамента на Шараби и затова си представи как Хана отговаря от кухнята, където разчиства масата след закуска, или пък припряно излиза от спалнята, за да вдигне слушалката, преди отсреща да са затворили.

Чу Авни да казва:

— Обаждам ви се по повод Офер.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

— Чувате ли ме? — запита той.

Отвърна му гласът на Рафаел Шараби.

Явно в този момент е бил близо до жена си и тя бе успяла да му даде знак с ръка или с мимика и да му предаде слушалката.

— Кой се обажда? Какво желаете? — запита бащата.

— Аз пуснах във вашата пощенска кутия писмата на Офер. Зная къде се намира синът ви.

Отново мълчание. Рафаел Шараби би могъл да затвори, но продължи да държи слушалката.

 

 

И така, той го направи. До последната минута Авраам Авраам се съмняваше, че Авни ще се съгласи. Имаше чувството и дори може би се надяваше, че в края на краищата този странен тип ще отхвърли предложението им.

— Чувате ли ме? — повтори Авни. — Зная къде се намира вашият син и мога да ви го съобщя.

Не се опитваше да преправя гласа си и въпреки това трудно се разбираше какво точно казва. Може би бе покрил микрофона с края на ризата си.

Авраам чу бащата да пита:

— Кой сте вие? Защо се обаждате?

— Зная къде се намира Офер и какво е правил от момента на изчезването. Тази вечер отново ще се свържа с вас, за да ви разкажа всичко.

Разговорът прекъсна.

Шарпщайн изключи диктофона, вдигна очи към събралите се в неговия кабинет колеги и не можа да прикрие тържествуващата си усмивка. Авраам Авраам стискаше в ръка бялата пластмасова чашка с кафе без захар. Откакто бе влязъл в участъка преди двайсет и четири часа, тази му беше седмата или осмата. Илана също допиваше своето кафе. И тримата бяха прекарали безсънна нощ.

— Разговорът е отпреди един час — обяви той. — Този смахнат все пак го направи! Сега ни остава само да изчакаме.

И те зачакаха.

 

 

Всичко започна, когато „смахнатият“, както го нарече Шарпщайн, почука на вратата на неговия кабинет. Зеев Авни беше в черен панталон и небесносиня риза. Очевидно се бе погрижил да изглежда добре, сякаш му предстоеше официално работно заседание. По-късно Авраам Авраам си помисли, че облеклото му напомня полицейска униформа. В началото реши, че учителят по английски има намерение да го занимава с неща, които нямат нищо общо с разследването, защото тъкмо това му бе обяснил в телефонното обаждане до Брюксел, пък и тази версия напълно съвпадаше с представата, която инспекторът си бе създал за него. Неслучайно му бе заявил, че засега се занимава единствено с изчезването на Офер, но другият бе настоял непременно да се срещнат. Вероятно искаше да сподели чувствата си или пък подозираше, че някой от учениците му се дрогира.

Ала за негово безкрайно учудване Авни започна да говори за анонимното обаждане до полицията, станало причина за претърсването.

Той направи това признание с донякъде пресилено разкаяние, все едно повтаряше предварително заучен текст, предназначен за публично оповестяване. Авраам веднага излезе от кабинета, за да предупреди Илана, и макар случаят да бе все още пресен в паметта му, провери точната дата на това обаждане и неговото съдържание. Помнеше отлично, че по този повод му позвъниха тъкмо на рождения му ден, докато вечеряше с родителите си, с които оттогава не се бе виждал.

— Какво означава това според теб? — запита го Илана.

— Че съм бил прав — отвърна уверено той. — От самото начало бях сигурен, че този учител по английски е замесен в случая много повече, отколкото ни убеждаваше досега.

Въпреки опасенията какво ще чуе той се върна да продължи разпита с повишено настроение. Беше се оказал прав, отново бе поел юздите на разследването и родителите на Офер все пак не бяха замесени.

— Какво смяташ да предприемеш? — запита го Илана.

— Все още не зная. Ще продължа да го разпитвам и накрая ще имаме основание да го задържим за възпрепятстване на правосъдието. Освен това ще получим разрешение за обиск и за проверка на компютъра му. Вероятно и на кабинета му в гимназията, ако разполага с такъв. Това предстои да изясня.

В този момент се сети, че мобилният телефон на учителя все още беше у него. Преди за затвори, Илана му напомни да я държи в течение и при нужда да й се обажда по всяко време.

Когато се върна в малкия кабинет, откри, че заподозреният е прав и оглежда папките с досиета по лавиците. Зеев веднага се обърна. Не бе открил папката с разследването на Офер, защото предишната вечер Авраам Авраам я бе отнесъл със себе си, а тази сутрин я сложи в чекмеджето на бюрото. Той седна, включи диктофона и накара Авни да повтори признанието си.

Какви бяха предположенията му на този етап? Стараеше се все пак да не възлага прекалено големи надежди на новите разкрития, но от друга страна, след две седмици и половина безплодни усилия, белязани от няколко откровени провала, довели до усещането, че разследването му се изплъзва, както и нарастващата тревога за съдбата на Офер, сега се чувстваше много по-уверен в себе си. Налагаше се да разпита съседа, без да прави прибързани изводи. Не биваше да изпуска от внимание всички възможни версии, макар да беше убеден, че държи вярната нишка в ръцете си и тя непременно ще го отведе до Офер. Първа възможност: Авни бе помогнал на младежа да се укрие. Втората възможност бе много по-плашеща. Той внимателно се взря в седналия срещу него мъж, прецени физическите му възможности, погледа му, но не можа да достигне до определено заключение.

Докато разпитваше учителя, прибягна до най-различни похвати с цел да го извади от релси и да го накара да загуби самообладание. Направи опит да го хване натясно, споменавайки раницата на Офер, и го стресна с неочаквани въпроси за жена му и детето му. В същото време нещо му подсказваше, че няма смисъл да плаши Зеев Авни, и е по-добре да го убеди, че го разбира и му вярва. Без да е обмислил това предварително, го запита дали според него Офер го е обичал и веднага почувства, че е на прав път, и продължи с твърдението, че момчето само е поискало прекратяване на частните уроци. Разпитваният все повече губеше увереност и Авраам бе убеден, че не след дълго той ще изплюе камъчето. Инспекторът вече предвкусваше победата, предчувствието му щеше да получи потвърждение, щеше да докаже, че Илана и Шарпщайн са се заблуждавали, а той е бил прав от самото начало. И тъкмо тогава Авни започна да разказва за писмата.

На Авраам му трябваше известно време, докато осъзнае значението на чутото.

Той излезе от кабинета и се обади на Маалул, за да го запита дали по време на престоя му в Брюксел не е ставало въпрос за някакви анонимни писма, изпратени до родителите на Офер. Оказа се, че инспекторът също не знае нищо.

— За какво всъщност говориш? Какви са тези писма?

Ала Авраам побърза да затвори телефона и потърси Шарпщайн в неговия кабинет. Чувстваше, че перспективата за бързо разрешаване на случая непрекъснато се отдалечава и отстъпва място на панически страх.

— Докато бях в Брюксел, родителите на Офер опитвали ли са да се свържат с теб?

Шарпщайн отвърна, че няма такова нещо, и също не разбра за какви писма става въпрос.

Авраам излезе от участъка и запали цигара. След двата задушни дни бе настъпило свежо, почти прохладно утро. Докато стоеше на тротоара, забеляза през входа на Технологичния институт млада жена, която побърза да се обърне, след което се отдалечи. Стори му се, че това е съпругата на Авни.

Запита се как би могъл да представи по телефона на Илана случващото се.

 

 

— И какъв е твоят извод? — запита го комисарката, сякаш го подканяше да формулира заключението вместо нея.

— Че по всяка вероятност родителите са укрили от нас съществуването на тези писма и не мога да си обясня защо са го направили. Но няма никакво съмнение, че премълчават важна информация.

— А ти сигурен ли си, че той наистина е пуснал писмата в тяхната пощенска кутия? Вярваш ли му?

— Да — отвърна той след известен размисъл. — Защо би си признал подобно нещо, ако не е истина?

Половин час по-късно Илана пристигна и той й показа черновите на писмата.

Тъй като Зеев Авни все още очакваше в неговия кабинет по-нататъшното развитие на събитията, те се събраха в по-просторния кабинет на Шарпщайн. Комисарката настоя младият инспектор да участва във вземането на решенията и Авраам накратко му описа странния съсед на семейство Шараби: трийсет и пет годишен, женен, с малко дете, живеещ на улица „Хистадрут“ от малко повече от година. Преподавател по английски език в гимназия в Тел Авив, където е живял, преди да се премести в Холон. През зимата в продължение на четири месеца давал частни уроци на Офер, през което време успял да се сближи с изчезналия младеж. Изглежда, има донякъде изопачена представа за реалността. Установено бе, че прекратяването на уроците е станало по желание на Офер. Твърди, че от самото начало изпитвал непреодолимо желание да вземе активно участие в издирванията. Според него именно тази е причината два дни след началото на разследването да позвъни в полицията и да предаде фалшива според самия него информация относно мястото, където се намира тялото на Офер. Това е мотивът за написването на писмата. Присъствал е и по време на претърсването. Очевидно всичко това буди сериозни подозрения и съмнения за психическото здраве на този съсед. Сега трябва твърденията му да бъдат подложени на проверка, но по всичко личи, че казва истината както за телефонното обаждане, така и за останалото. Впрочем направил е тези признания по своя собствена инициатива.

Сетне преминаха към родителите.

Шарпщайн беше против намерението на Илана да поискат разрешение за обиск, за да намерят писмата, както и други веществени доказателства, че те са възпрепятствали правосъдието.

— Ако са ги унищожили, всичко пропада — възрази младият инспектор. — Веднага щом усетят, че се съмняваме в тяхната версия, ще станат по-предпазливи. Защо да не ги задържим за четирийсет и осем часа?

Авраам понечи да се възпротиви, но чувстваше, че вече няма право на глас. Илана се колебаеше.

— Нека не бързаме. Не мога току-така да арестувам родителите на изчезнало момче. Дори ако са получили писмата, за което все още нямаме никакви доказателства, освен твърдението на този смахнат учител. Нека ви напомня, че веднъж той вече е пробутвал на полицията фалшива информация. И аз самата не разбирам защо те не са ни съобщили за тези писма, но може би просто са сглупили.

— А ако въобще не са ги получили? — обади се все пак Авраам, комуто последните й думи бяха вдъхнали известна надежда. — Може друг да ги е взел от пощенската кутия. Не е изключено, нали?

Никой не се обади. Върху бюрото имаше снимка в рамка на жената и на двете малки деца на Шарпщайн. До нея лежаха писмата на Зеев Авни, написани с черна химикалка.

— Предлагам отново да поставим на дневен ред въпроса с подслушването на телефоните — каза инспекторът. — Сега вече разполагаме с достатъчно доводи да поискаме разрешение от прокуратурата.

— И какво ще ни даде това? — отбеляза Илана.

— Кой знае? След като не са ни споменали за писмата, възможно е да крият от нас и още нещо.

Илана вдигна поглед към Авраам Авраам. Дали се надяваше той да се намеси? Сетне помоли за извинение, излезе и двамата мъже останаха сами. Отначало Шарпщайн не каза нищо, макар че едва се сдържаше… Накрая все пак запита:

— Как мислиш, наистина ли е луд?

— Все още не съм наясно и не мога да проумея защо е написал тези писма. Да не говорим, че на всичко отгоре ги е подписал от името на Офер. Но най-много ме учудва, че сам дойде да ми разкаже за тях.

— Да не би да си пада по теб?

Вместо отговор Авраам излезе да изпуши една цигара.

Когато се върна, Илана влезе веднага след него, този път с решителен вид.

— Добре, Ейал — започна тя. — Решението е взето. Двамата с теб ще отидем в съда да поискаме разрешение за подслушване и веднага пристъпваме към него. Ще поискаме и заповеди за задържане на родителите, но засега няма да прибягваме до тях. Нека изчакаме да видим какво ще излезе от разпита на съседа. Ави, ти продължаваш с него. Накарай го да ти каже точната дата, когато е пуснал всяко от писмата в пощенската кутия на семейство Шараби, и се опитай да разбереш дали е видял бащата или майката да ги вземат. Изпрати Маалул да огледа тази кутия.

Изведнъж той се сети, че Рафаел и Хана Шараби трябваше да дойдат в участъка същия следобед.

— Веднага отмени срещата с тях — нареди му тя. — Засега не ми се ще да ги виждам тук. Налага се да сменим стратегията и внимателно да подготвим техния разпит. При всички случаи ти гледай да изцедиш съседа като лимон.

— И какво да правя с него? Да го арестувам ли?

Илана отново се обърна към Шарпщайн, който отвърна вместо нея:

— Според мен би било прибързано. Дошъл е по собствена воля и докато не пожелае да се прибере у дома, не е необходимо да го арестуваме. Официалното задържане предполага адвокат, после ще се разчуе в блока и това ще стигне до ушите на родителите. Може би греша, но смятам, че те в никакъв случай не бива да научават за арестуването на техния съсед.

Поне засега.

Зеев Авни продължаваше да чака в кабинета.

 

 

Най-неприятният момент през този ден бе разговорът му с Рафаел Шараби.

Тъй като никой не отговаряше на домашния телефон, той потърси Рафаел Шараби по мобилния, излъга, че важно заседание се е проточило, и отмени срещата, като обеща в най-скоро време да се обади, за да уточнят друга дата.

— Що се отнася до нас, ние няма какво повече да кажем — отвърна бащата без каквото и да било колебание в гласа. — А вие получихте ли резултатите от анализа на раницата?

За да не навреди на разследването, Авраам Авраам не му каза нищо повече. „Как сте могли да постъпите по този начин? Защо се скрили от нас съществуването на писмата? Защо, по дяволите? От какво се боите? Защо без причина сами се поставяте в подобно съмнително положение? Как можахте да не ми кажете нито дума, че сте намерили писма в пощенската кутия, подписани от вашия син, пък дори и да сте решили, че не той е подателят?“

Задоволи се да каже само:

— Още нищо не сме получили. Щом пристигнат резултатите, веднага ще ви уведомя.

След това отведе Зеев Авни в празна стая за разпити, за да освободи своя кабинет, и му поръча обяд. Самият той се храни сам, като очакваше завръщането на Шарпщайн и Илана, сякаш не можеше да продължи разпита в тяхно отсъствие. Само веднъж влезе в стаята за разпити и мълчаливо седна срещу Зеев Авни. След една-две минути учителят каза:

— Наистина държа да ви обясня какво ме накара да напиша писмата от името на Офер, как възникна тази идея и защо дори не помислих, че върша нещо престъпно. Готов ли сте да ме изслушате?

Вместо отговор Авраам излезе от стаята. Вече не можеше да понася гласа на този тип. А може би намерението му бе да го подложи на натиск. Все още вярваше, че ще може да го притисне до стената и да го накара да си признае, че въобще не е изпращал тези писма.

В ранния следобед Илана и Шарпщайн се завърнаха от окръжния съд. Без никакви затруднения бяха получили разрешение за подслушване на телефоните и заповед за арест.

Изглежда планът им се беше оформил по пътя до съда и обратно. А може би това бе станало на следващия ден, когато всеки седеше в кабинета си и очакваше. Авраам така и не разбра чия инициатива е той. Комисарката благоразумно даде думата на младия инспектор да го изложи:

— Идеята е да изтощим Зеев Авни, без да го арестуваме. Ще го държим тук колкото се може по-дълго, ако трябва, цяла нощ. Ще го изплашим. Във всеки случай не ми изглежда кой знае колко корав. Ако искаш, можем да се сменяме. Ти започваш сега, а аз го поемам през нощта. Нека поседи сам в стаята за разпити, а от време на време ще разговаряме пред вратата и някой ще възкликне: „Сигурен съм, че е той! Защо не го арестуваме незабавно?“ И други такива, които ще го накарат да се пречупи. Щом омекне, ще му дадем да разбере, че можем да проявим снизходителност, ако се съгласи да ни сътрудничи…

— Как ще ни сътрудничи? — прекъсна го Авраам, който все още не разбираше намеренията му.

— Ще му намекнем деликатно, че сме готови да забравим неговото признание, да му върнем писмата и да сложим черта на всички сторени от него глупости, тъй като не представляват обществен интерес, при условие че потърси по телефона родителите на Офер, за да им съобщи, че той е автор на писмата и знае къде се намира синът им.

Авраам погледна смаяно към Илана.

— И какво ще постигнем с това?

— Разговорът, разбира се, ще бъде записан — продължи Шарпщайн, — а ако до няколко часа те не дойдат да ни съобщят за анонимното обаждане от някой, който твърди, че знае къде се намира Офер, няма какво много да му мислим и направо ще ги арестуваме.

— Въпросът е в това да убедите деликатно Авни да направи подобно нещо — добави Илана.

— Ще намерим начин да го убедим — възрази с широка усмивка младият инспектор. — Уверявам те, че след една нощ, прекарана в участъка сам, сигурен, че всеки момент ще го арестуват и няма скоро да види жена си и детето си, ще се съгласи каквото и да му предложим. Освен това нали самият той е проявил желание да участва активно в разследването? Е, сега ще получи възможност да го направи!

Авраам си спомни страха в очите на съседа всеки път когато по време на разпита станеше въпрос за семейството му. И все пак дали щеше да приеме?

От друга страна, трябваше да признае пред себе си, че Шарпщайн има право. При подобни обстоятелства почти всеки би отстъпил.

— А дали е законно? — попита все пак той.

— Защо да не е законно? Да не мислиш, че ще вземе да разправя наляво и надясно какво е направил?

Илана машинално проследи с поглед през прозореца на кабинета висок мъж, който прекосяваше паркинга.

В този момент влезе млада полицайка.

— Онзи, когото оставихте в стаята за разпити, не престава да удря по вратата и да вика Ави — съобщи тя. — Какво да го правим?

 

 

Авраам седна зад бюрото и включи диктофона, за да изслуша още веднъж разговора на Авни с родителите. Сега сякаш съседът говореше само на него.

— Аз ви изпратих писмата на Офер — каза той. — Зная къде се намира синът ви.

Къде ли се намираше самият той сега? Вероятно се бе затворил в дома си и не мърдаше оттам, макар че сутринта, когато го пуснаха да си ходи, му обясниха, че е напълно свободен… Впрочем това не беше съвсем вярно: Илана изпрати група за проследяване, която да не го изпуска от очи, докато случаят не бъде разрешен докрай. „Това, че родителите са укрили от нас информация, все още не означава, че непременно ще разберем какво се е случило с Офер. Затова до окончателното изясняване ще продължим да следим учителя.“

От този момент нататък им оставаше само да чакат. Всеки по свой начин. Шарпщайн естествено се надяваше родителите да не съобщят за анонимното обаждане и по този начин да потвърдят неговата хипотеза; Авраам броеше секундите и с всяка следваща все по-трудно държеше очите си отворени. А Илана? Нямаше представа какво очаква тя.

Трябваше да се подготви за разпита на родителите, в случай че не позвънят и не дойдат в участъка. Тогава на него като ръководител на екипа се падаше да ги разобличи в укриването на информация. Отбеляза си точните дати, когато бяха пуснати писмата, и прочете още веднъж написаните с черна химикалка послания, за да вземе от тях пасажите, които ще му послужат при разпита. От някои редове го побиваха тръпки: „Офер, който вече не е ваш син“. Решено беше, ако родителите не се явят, да отидат и да ги докарат заедно в участъка, но да ги разпитват поотделно. Това да стане на следващата сутрин, когато другите две деца заминат на училище. Шарпщайн щеше да се заеме с бащата, а той с майката. Възможно беше те да имат куп напълно разумни основания да не се обадят веднага в полицията? Може би не знаеха към кого да се обърнат? Или пък продължаваха да чакат, защото анонимният глас им беше казал, че ще се обади отново? Авраам постоянно проверяваше дали мобилният му телефон е включен и че има обхват. Вслушваше се във всеки телефонен звън, дочут от приемната или от съседните кабинети. Знаеше също така, че вратата може да се отвори всеки момент. Все още имаше време положението да се окаже съвсем не такова, каквото предполагат.

Взе папката, извади от нея всички материали по случая и ги подреди върху бюрото. Както първия път, когато преди два дни го видя в кабинета на Илана, вниманието му беше привлечено от списъка с откритите в раницата вещи. Той взе седмичната програма на Офер, постави я до него, очите му лепнеха от умора… но внезапно широко се разтвориха.

Излезе да изпуши една цигара.

Малко след това се върна в кабинета, отвори електронната си поща, която не беше проверявал от предната сутрин. Имаше двайсетина нови съобщения, повечето от тях спамове.

Сред тях откри писмо от Марианка.

Тъкмо започна да го чете, когато телефонът на бюрото иззвъня и го накара да подскочи. Търсеха го от прокуратурата във връзка с делото на Игор Кинтаев. Съвсем беше забравил за него.

Писмото от Марианка беше на английски:

Ави, беше обещал да ме държиш в течение на твоето разследване, но предполагам, че след завръщането ти не си имал време. Откри ли изчезналия младеж? Много размишлявах върху онова, което ми разказа за него, а и за себе си. Сигурна съм, че ще го намериш, и се моля да не му се е случило нещо лошо. Пиши ми, когато можеш. Марианка.

Какво бе искала да каже с последния ред, който бе добавила, my thought are with you. Как би трябвало да разбира това you? За кого мислеше тя? You само за него ли се отнасяше, или за него и за Офер? Иди, че разбери.

Зарече се да й отговори час по-скоро.

Обади се Илана, за да попита дали има нещо ново и как се чувства.

Нямаше нищо ново, а и как би могъл да се чувства?

— Когато този случай приключи, ще си вземеш отпуск — каза му тя. — Нямам желание да те гледам такъв.

— Да — задоволи се да отговори той.

— Прибери се и се наспи. Накрак си от вчера сутринта. Знаеш ли колко е часът?

Беше пет и половина следобед.

— Днес вече нищо няма да се случи, те няма да се обадят — продължи Илана. — Това означава, че утре те чака труден ден. Изтощителен от физическа и от психологическа гледна точка. Разпитът на майката няма да бъде от леките и трябва да събереш сили.

Авраам я послуша просто по навик, а и защото се чувстваше прекалено изморен, за да може да мисли. Все пак пътьом отново се отби през онзи проклет жилищен дом на улица „Хистадрут“, който го привличаше неудържимо подобно на местата от детството, където човек неволно се завръща. На другия ден той щеше да влезе в него, придружен от трима-четирима полицаи. Щеше да призове двамата родители незабавно да дойдат на разпит. Ако откажеха, щеше да им покаже заповедта за задържане.

По улицата мина Зеев Авни.

Отначало Авраам не повярва на очите си, реши, че му се привижда от умора. Ала наистина беше той, прибираше се у дома, тикайки бебешката количка, а редом с него крачеше жена му.

Когато на разсъмване разбра предложението, което му прави полицията, когато се убеди, че нямат намерение да му лепнат обвинение за нещо, което не е извършил, и че няма да използват срещу него онова, което ще каже по телефона, учителят помоли да го оставят сам за няколко минути. Да размисли. Изчакаха в коридора, пред вратата на стаята за разпити, докато не го чуха да чука по вратата.

— Ще го направя, макар да не разбирам какво точно сте намислили — съобщи им веднага той.

Сетне погледна Авраам Авраам право в очите:

— Искам да подчертая, че го правя заради вас, инспектор, защото ви имам доверие и защото го искате именно вие. До този момент навредих немалко на разследването и сега искам да ви помогна. Правя го също така и заради семейството си. Смятам, че жена ми не би имала нищо против. Въпреки всичко имам неприятното усещане, че от всички сторени от мен досега глупости тази е най-голямата.

И ето че сега инспекторът гледаше същия този човек как освобождава сина си от ремъците на количката. Не забеляза в околността никой от екипа за проследяване, но със сигурност поне един от тях беше някъде наоколо.

И тъй като никой не можеше да го чуе в колата, прошепна:

— Довиждане, Зеев.

 

 

В двайсет и три часа телефонът иззвъня и го изтръгна от тежката дрямка. Беше заспал облечен във фотьойла, пред включения телевизор.

Отново беше Илана. Интересуваше се дали всичко е готово.

— Утре, в шест и половина ще бъда в участъка — отвърна той. — Ще отидем пред блока в седем и ще изчакаме децата да заминат.

— Ако можеш, накарай ги да те последват, без да прибягваш до заповедта за задържане…

Авраам изгаси лампата.

 

 

На другия ден малко след седем часа сутринта, точно три седмици след онази сряда, когато майката на Офер влезе в неговия кабинет, две бели полицейски коли спряха на няколко метра от входа на блока. Малко по-нататък, пред бакалията беше паркиран камион за доставки и шофьорът разтоварваше стока.

В седем и половина Хана Шараби излезе. Редом с нея с колеблива стъпка крачеше девойка. Данит. Авраам я виждаше за пръв път. Беше по-висока и по-пълна от майка си, а погледът й беше вторачен в тротоара пред нея. През няколкото минути, докато чакаха, двете постоянно се държаха за ръка. Жълт микробус спря, шофьорът слезе и помогна на Данит да се качи. Хана изчака, за да се убеди, че дъщеря й е седнала, след която й помаха с ръка.

В осем без десет Рафаел Шараби откара по-малкия син в детската градина. Колата, в която беше Шарпщайн, потегли, за да го проследи. Двайсет и пет минути по-късно бащата се завърна и малко след това на вратата на семейство Шараби се почука.

Заповедта за задържане се оказа излишна.

Все пак Рафаел Шараби се учуди:

— Защо е трябвало да идвате? Ние бездруго чакахме да се обадите и щяхме да дойдем веднага.

Никой от двамата не отказа да последва полицаите в участъка за допълнителна информация.

Дали бяха разбрали, че предстоящият разпит нямаше да е като предишните? И да беше така, никой от тях не каза нищо дори когато ги приканиха да се качат в две различни коли.

Авраам седеше зад волана. Майката се настани на задната седалка. По време на краткото пътуване не размениха нито дума, а той избягваше да поглежда отражението й в огледалото за обратно виждане.

Влязоха в участъка през вратата откъм паркинга. Родителите бяха отведени в отделни стаи за разпит.