Дрор Мишани
Липсващото досие (1) (Първото разследване на инспектор Авраам)

1

Пред него седеше майка. Поредната.

Третата по време на дежурството му. Първата сякаш беше решила да става майка прекалено рано, но инак си я биваше. Беше с прилепнала бяла тениска, която разкриваше прекрасната гледка на ключиците й. Имаше намерение да подаде жалба, защото набили сина й на излизане от училище. Той търпеливо я изслуша и я отпрати с обещанието да се заеме сериозно със случая. Втората искаше полицейски служители да проследят дъщеря й, за да разберат защо момичето постоянно шепне нещо по телефона, а вечер се заключва в стаята си.

От известно време насам по време на всяко дежурство губеше маса време с подобни молби. Миналата седмица дори му се наложи да се занимава с жена, която твърдеше, че свекърва й я урочасала. Започваше да подозира, че полицаите в приемната спират на улицата минувачи и ги приканват да влязат и да се оплачат за каквото им дойде наум само и само за да му излезе име на кутсузлия. С неговите колеги по време на дежурство подобни неща не се случваха.

 

 

Беше осемнайсет и десет и ако кабинетът на Авраам Авраам имаше прозорец, той би могъл да види, че навън се смрачава. Вече беше решил какво да купи за вечеря на път към дома и какво да гледа по телевизията, докато се храни. В момента обаче трябваше да успокои третата за този ден майка. Вперил очи в екрана на компютъра, той очакваше сгоден момент.

— Знаете ли защо в Израел никой не пише криминални романи? — запита я неочаквано той.

— Моля?

— Точно така, защо? Защо у нас никой не пише романи като тези на Агата Кристи или като Момичето, което си играеше с огъня?^[2]

— Не разбирам много от литература.

— Ще ви обясня. Защото у нас такива престъпления не се случват. Няма серийни убийци, няма отвличания и почти не се срещат насилници, които нападат жените на улицата. У нас, ако стане убийство, то най-често е работа на съседа, на чичото или на дядото, така че не е нужно провеждането на сложно разследване, за да бъде открит извършителят и да бъде разбулена загадката. Подобни тайни у нас просто няма и решението винаги се оказва от просто по-просто. Казвам ви това, за да ви стане ясно, че вероятността нещо сериозно да е сполетяло сина ви е равна почти на нула. Нямам намерение да ви успокоявам, просто такава е статистиката. Още повече че няма никакви тревожни признаци, които да наведат на мисълта, че се е случило обратното. Или се лъжа? Уверявам ви, че след някой и друг час или в най-лошия случай утре сутринта синът ви ще се прибере у дома. Разберете, че ако сега го обявя за изчезнал, ще се наложи да изпратя по следите му полицаи. Такъв е редът. Доверете се на опита ми, има голяма вероятност те да го открият във вид, който никак няма да ви се понрави. Как да постъпим, ако го заловим да пуши трева? Тогава няма да имам избор и ще трябва да заведем дело. Така че съветът ми е да не избързваме, освен ако майчинското ви чувство сочи, че наистина с него се е случило нещо и можете да ми предоставите някакви доказателства за опасенията ви. Тогава незабавно ще го обявим за издирване. В противен случай най-добре е да изчакаме до утре сутринта.

Той я изгледа, за да прецени ефекта от думите си. Жената изглеждаше объркана. Явно не беше свикнала да взема решения. Нито пък да настоява на своето.

— Не знам дали го е сполетяло нещо, или не — обади се накрая тя, — но той няма навик да изчезва просто така.

Мина четвърт час, а те все още седяха един срещу друг в тесния кабинет. От пет следобед не беше излизал да изпуши една цигара; доказателство за това беше кутията „Тайм“ на бюрото пред него с малка черна запалка отгоре. Освен нея запалки имаше във всеки джоб на панталона и в джоба на ризата.

— Хайде да обобщим казаното от вас и да решим как ще постъпите, когато се завърнете у дома и разберете, че той все още не се е прибрал. Съгласна ли сте? Значи, тази сутрин той е заминал на училище както обикновено. В колко часа? В осем без десет, нали така?

— Вече ви казах, че не съм поглеждала часовника. Но както всяка сутрин, може да е било осем без петнайсет…

Той отмести клавиатурата, взе един лист и започна да си води кратки бележки. Както винаги, държеше странно химикалката, пръстите му бяха на милиметри от върха и затова постоянно бяха изцапани със синьо мастило.

— Точният час не е толкова важен, госпожо. Как ви се стори чантата му, както винаги ли беше, или по-обемиста? Липсват ли дрехи от гардероба му?

— Не съм проверявала.

— Кога забелязахте, че не е взел със себе си мобилния телефон?

— Към обед, докато почиствах стаята му.

— Всеки ден ли я почиствате?

— Какво?… А, не. Не всеки ден. От време на време, когато е мръсно.

На вид тя беше тъкмо от онези жени, които чистят и разтребват всеки ден: дребничка, приседнала на крайчеца на стола, прегърбена, стиснала с малката си ръка презрамката на поизносена черна кожена чантичка, а в другата — син мобилен телефон „Самсунг“, стар модел. А всъщност тази майка на шестнайсетгодишно момче беше на неговата възраст, най-много с година-две по-стара. При всички случаи едва ли имаше повече от четиридесет. Той не записа това, защото то едва ли имаше някакво значение.

— Казвате, че телефонът му е бил изключен. Така ли?

— Да, изключен беше. Открих го на бюрото в неговата стая.

— Включихте ли го?

— Не. Смятате ли, че е трябвало да го направя?

Това беше първият въпрос, който тя му зададе. Видя как пръстите й сграбчват чантичката и му се стори, че в гласа й прозвучават нотки на оживление. Все едно й беше казал, че ако беше включила телефона, той незабавно би започнал да звъни и синът й ще се обади, за да я успокои, че е на път за дома.

— Не знам, госпожо. Във всеки случай ви съветвам да го направите веднага щом се приберете.

— Още щом видях телефона, разбрах, че нещо не е наред. Той никога не го е забравял или поне не си спомням подобен случай.

— Да, вече ми споменахте за това. И сте се обадили на негов съученик едва следобед, нали така?

— Изчаках да стане четири, защото му се случва да се позабави, а в сряда имат часове до по-късно и той се прибира към три, три и половина. Затова позвъних на приятеля му в четири часа.

— И вие имате доверие на този приятел?

— Да — отвърна тя, видимо разколебана. — Защо? Смятате ли, че ме е излъгал? Разбрал е по гласа ми, че се тревожа.

— Не мога да гадая, госпожо, не го познавам. Просто имам предвид, че понякога приятелите взаимно се прикриват. Например, ако синът ви е решил да се скатае от училище и е отишъл в Тел Авив да си прави татуировка, възможно е да е предупредил приятеля си да не казва на никого.

„Дали бих постъпил по същия начин?“, помисли си той и се запита дали учениците все още използват глагола „скатавам се“. Може би защото тя беше толкова притеснена и дори изплашена от създалото се положение, от факта, че се намира в кабинета на полицай, при това в униформа, а може би просто защото ставаше късно, той не спомена, че е посещавал същото училище и още помни сутрините, когато, вместо да побърза, за да не закъснее за часовете, заставаше на спирката на улица „Шенкар“ и вземаше автобус 1 или 3 към Тел Авив. Не споделяше това с никого, дори с малцината си приятели. А ако пък случайно се натъкнеше на някой учител, винаги имаше готово оправдание.

— Защо ще ходи до Тел Авив, без да ме предупреди? Никога преди не е постъпвал така.

— Все пак не е лошо да се провери. А ако не го заварите у дома, когато се приберете, съветвам ви да потърсите отново неговия приятел, а да поговорите и с други съученици за местата, които синът ви посещава обикновено. Възможно е да си има и приятелка, за която да не знаете, или нещо такова… Опитайте да си спомните дали не е споделял пред вас свои планове за сряда. Може да ви е казал, а вие да сте забравили?

— Какви планове би могъл да има? Не, нищо такова не е споменавал.

— Той има брат и сестра, нали? Може да е казал на тях нещо, което да ви успокои. Или на друг някой роднина? Братовчед или дядо?

Стори му се, че този въпрос пробуди в нея някаква мимолетна мисъл. Впрочем възможно е да се заблуждаваше. Беше дошла в полицията с убеждението, че ще намери човек, който да се заеме със случая и ще започне издирване, а досегашният им разговор очевидно я хвърляше в смут. Между другото, не тя би трябвало да е тук: ако мъжът й беше в Израел, той щеше да седи в кабинета на Авраам, да говори по телефона, да заплашва, да повтаря какви връзки има… А ето че тази жена се оставя да я убедят с няколко съвета да се прибере у дома и покорно да продължи сама да търси сина си и сега слуша как инспекторът говори за него като за някакъв чужд човек. Той повтаряше „ние“, за да не се чувства тя напълно изоставена, но очевидно от това не й ставаше по-леко. Струваше му се дори, че й се ще да приключи по-бързо разговора, но от друга страна, няма желание да се прибере у дома. Затова пък на него тъкмо това му се искаше. И в този момент, без тя да забележи, той записа в горния край на листа „Офер Шараби“ и подчерта името с две недотам прави линии.

— Той не е толкова близък със сестра си, а братчето му е само на пет години, така че почти не разговаря с тях — обясни жената.

— Все пак не е лошо да ги поразпитате. А имате ли у дома компютри?

— Имаме един. В стаята на момчетата.

— Значи, можете да направите още нещо: проверете имейлите му и страницата му във фейсбук, ако има такава. Възможно е да е писал на някого нещо, което ще разсее тревогата ви. Можете ли да се оправяте с компютър?

Вече му беше напълно ясно, че тя няма никакво намерение да следва съветите му. Имаше ли смисъл да продължава? Тази жена ще се прибере у дома и ще чака. Всеки звън на телефона, всеки шум на стълбището ще я карат да подскача. Дори синът й да не се прибере през нощта, тя пак няма да предприеме нищо. Ще дочака утрото и ще се върне в участъка със същите дрехи, защото няма да се е сетила да се преоблече. Ще дойде при него. Може би още веднъж ще се обади на мъжа си, но той с нищо не може да й помогне.

Въпросът му беше последван от мълчание, тя не отговаряше; дали беше обидена, или се срамуваше да признае, че не разбира от компютри?

— Вижте, госпожо, наистина се опитвам да ви помогна. Синът ви няма досие в полицията, значи, не е бил замесен в нищо незаконно. Съвестните деца не изчезват просто така. Могат да решат да не отидат на училище, да избягат от дома за няколко часа, понякога не смеят да се приберат, защото са извършили някоя глупост, която им се струва ужасна и непростима, докато всъщност не е нищо особено. Но повярвайте ми, не изчезват просто така. Нека ви опиша възможен вариант: синът ви е решил днес да не отиде на училище, защото има трудно контролно, за което не е подготвен. Знаете ли дали не са имали контролно? Не е лошо да попитате съучениците му. Не е бил готов и понеже обикновено получава добри оценки, а не иска да разочарова родителите си, предпочел е да се помотае по улиците или в някой търговски център. Там случайно е попаднал на някой учител или на ваши познати, паникьосал се е, помислил е, че всички ще научат какво е сторил, и затова не смее да се прибере. Така постъпват съвестните деца. Ето защо, ако не сте премълчали нищо пред мен, няма за какво да се тревожите.

— Какво бих могла да премълча? — запита жената с разтреперан глас. — Просто искам да го откриете. Без телефон той дори не може да ми се обади…

Разговорът започваше да се върти в порочен кръг, крайно време беше да приключат. Авраам Авраам въздъхна.

— Къде са другите ви деца в момента?

— У една съседка.

— Доколкото разбрах, мъжът ви се завръща след няколко дни? — запита за всеки случай той.

— След две седмици. На плаване е към Триест. Може да слезе от кораба най-рано след четири дни. Там е първият престой.

— Няма да се наложи. Дотогава Офер ще се е прибрал.

Даде си сметка, че за пръв път произнася на глас името на младежа. Офер. Хубаво име. Мислено го размени със своето, както правеше обикновено, щом чуе име, което му харесва. В главата му зазвуча име, с което никога нямаше да се сдобие: Офер Авраам. Инспектор Офер Авраам, комисар Офер Авраам. Днес началникът на полицията Офер Авраам подаде оставка по лични причини.

— Предлагам да отидете да приберете децата си и ви уверявам, че няма да се наложи да се срещаме отново. За всеки случай ще наредя на дежурния да ви се обади утре сутринта, за да разбере как са при вас нещата. Съгласна ли сте?

Той остави химикалката върху листа и се облегна назад. Жената не помръдна от мястото си. Ако не й кажеше направо, че срещата им е приключила, тя нямаше да си тръгне. Изглежда, толкова се боеше да остане сама, че той се замисли дали да не й зададе още някой и друг въпрос. Едва сега обърна внимание, че по време на разговора машинално е нарисувал в долния край на листа синьо човече: дълга отвесна черта за корема, гърдите и шията, долу две наклонени за краката, отстрани две разперени за ръцете. Най-отгоре кръгче за главата, но около него беше увито нещо като въже, от което се ронеха сини капки кръв. Или може би сълзи? Без особена причина той прикри с длан рисунката. Длан, чиито пръсти бяха зацапани с мастило.

 

 

Когато най-сетне излезе на улицата, минаваше седем часът и небето над сградата на участъка и над Технологичния институт беше съвсем потъмняло. Пое надясно по улица „Фихман“, сетне сви наляво по улица „Голда Меир“, където веднага беше погълнат от потока минувачи, поели по пешеходната пътека, свързваща квартал „Неве Ремез“ с „Кириат Шарет“, за редовната вечерна разходка. Стараеше се да не следва забързаното им темпо. По-полека, по-полека. Да се наслади на тази чудесна вечер в началото на май. Скоро ще настъпи лятото и такива приятни вечери няма да има.

Мудната му походка веднага предизвика задръстване, зад гърба му започнаха да се трупат минувачи с джогинг панталони и тениски, повечето от които с двайсет-трийсет години по-възрастни от него. Те забавяха крачка, колебаеха се за момент, след което минаваха отстрани по пясъчната ивица, заобикаляха задръстилия движението полицай в униформа и отново стъпваха на асфалта. Някаква жена, която спокойно би могла да му бъде майка, бутна ръката му, обърна се и без да спира, му подхвърли: „Прощавайте!“. В този момент шумът от минаващите коли нахлу в ушите му, сякаш някой ненадейно ги отпуши. Авраам Авраам си даде сметка, че в продължение на няколко минути не бе чувал нищо, изцяло в плен на противоречиви мисли. Жената, с която бе разговарял в участъка, не му даваше мира. Спомни си за убийството на Инбал Амрам. Съдебното решение бе разпратено по електронната поща до всички полицаи в страната. В него се подчертаваше небрежното водене на разследването и отговорността, която носят силите на реда за смъртта на момичето. Естествено, обстоятелствата бяха съвсем различни. Синът на тази жена, която седя толкова дълго в кабинета му, не беше изчезнал през нощта и до този момент не бяха налице никакви данни, които да предполагат намеса на полицията. Със сигурност засега не беше необходимо той да бъде обявен за мащабно издирване, което би погълнало доста сили и средства. Авраам все пак си даде труда да провери по телефона в близките болници дали при тях не е постъпил младеж на име Офер Шараби, или който отговаря на съответното описание. Освен това, преди да излезе от участъка, нареди незабавно да му съобщават за всеки възникнал инцидент дори през нощта. Не пропусна да напомни на майката, че самата тя трябва да продължи да търси сина си, и остави на поелия дежурството колега описание на черната раница с бели ивици, имитация на „Адидас“, в случай че някой я открие захвърлена на улицата и съобщи на полицията. На този етап всякакви други действия биха били губене на време и пари, за което като нищо би си навлякъл порицание. От друга страна, ако през нощта с момчето се случеше нещо лошо, което би могло да се избегне, със сигурност щяха да му издърпат ушите. И защо за пореден път ни в клин, ни в ръкав изложи своята теория за криминалните романи и за статистиката на престъпността в Израел? Сега съжаляваше, че е занимавал майката с нея. Инбал Амрам беше убита от крадец на коли, който дори не я познавал, просто нещата нещо се объркали. Зарече се занапред да престане да философства излишно.

 

 

Навремето тук имаше само пясък. Сега всичко е прозрачно, навсякъде стъкло. По дюните между „Неве Ремез“ и „Кириат Шарет“, два безлични квартала, в които открай време бе живял, напоследък бяха изникнали като гъби нови строежи: високи жилищни сгради, общинска библиотека, музей на дизайна и търговски център. В тъмнината те напомняха космически станции на Луната. Когато вляво от него блеснаха рекламите на „Зара“, на „Офис Депо“ и на кафене „Къп о’Джо“, реши да влезе в търговския център, да си поръча кафе със сметана и сандвич със сирене, да седне на някоя свободна маса на терасата, откъдето да следи вдъхващия спокойствие балет на автомобилните фарове и да поразмишлява. Сетне, както се случваше почти всяка вечер, се отказа.

Щеше му се да се съсредоточи върху други текущи разследвания. На главата му висяха три кражби с взлом, извършени само за една седмица, все в квартала „Бен Гурион“, без никакви улики. При това посред бял ден, когато обитателите са били извън дома. Чисто свършена работа, нито разбити ключалки, нито изпилени решетки. Явно бяха професионалисти, които разполагаха с информация за отсъствието на собствениците, а освен това действаха напълно безшумно. Нищо общо с импровизираните обири на закъсали наркомани. Изчезнали бяха преди всичко бижута, чекови книжки и пари в брой. В един от апартаментите бе разбит дори сейф. Неприятен случай. Оставаше му само да изчака нова кражба с надеждата извършителите да допуснат грешка и да оставят някаква следа. До този момент обаче нямаше нищо, което да даде работа на лабораторията… Или пък някой колега случайно да попадне на част от плячката по време на претърсване. Така поне можеха да пристъпят към разпита на съучастник. По този случай в главата му се въртеше предположение, което не смееше все още да сподели с екипа: струваше му се, че от трите обира само един беше истински, тоест имаше значение за извършителите, и че онова, което търсеха — и може би бяха открили, — нямаше нищо общо с парите или ценните вещи. Другите два бяха предназначени чисто и просто да заблудят полицията.

Другото разследване бе започнало добре, но след това всичко се бе объркало. Двайсетгодишен младеж на име Игор Кинтаев, освободен от военна служба, беше заподозрян, че в продължение на почти два месеца с известни прекъсвания е преследвал и нападал жени по крайбрежната алея на Бат Ям. Няколко засади бяха достатъчни за неговото арестуване: беше привлякъл вниманието на патрула с постоянното си шляене по алеята и задирянето на по-възрастни от него жени, обикновено надхвърлили четиридесетте. Неочаквано тръгвал в обратна посока или пресичал улицата до появата на нова плячка, за която да се залепи. По време на очната ставка четири от седемте жертви го бяха разпознали. Отначало заподозреният упорито бе отричал, но преди два дни по време на разпит неочаквано бе проговорил и си бе признал за десетки деяния, които нямаха нищо общо с текущото разследване, като например палеж на старчески дом в Хадера преди две години и опит за палеж на ресторант в Гиват Олга през 2005-а, за който никой не бе докладвал. Беше странен тип, говореше особен, старомоден иврит. Майка му все още живееше в Казан, а баща му бе починал в Израел. Нямаше постоянен адрес, известно време бе живял под наем в някакъв сутерен в Хадера, а преди половин година се беше преместил заради работата у близки в Бат Ям. Авраам Авраам не вярваше на нито една негова дума.

По време на едно от нападенията този откачен беше дърпал търговската директорка на фирма за козметика, петдесетгодишна жена, и я бе карал да пъхне ръка в панталона му насред крайбрежната алея в петък вечер. При ареста у него не бяха открити никакви документи, нито пукната пара, но в раницата на гърба му имаше нов, доста модерен компас и екземпляр на Проста история, прочутия роман от нобеловия лауреат Шмуел Йосеф Агнон — учебно издание с избелели меки сини корици. На първата страница имаше написано на ръка посвещение с дата 10 август 1993 година: „На Юлия, простата история на една несбъдната любов“, но подписът беше заличен с бял коректор.

Авраам Авраам не беше наясно защо всички тези мисли му минават през главата. После неочаквано си представи екрана на компютъра на Офер Шараби и на братчето му. Стар, тежък, кремав на цвят монитор. Правеше му впечатление разликата във възрастта на децата в това семейство. Момче на шестнайсет години, друго на пет, а по средата момиче на четиринайсет. Защо са чакали цели девет години за най-малкото? Защо семейство като това на Шараби, решило да има деца, неочаквано е спряло за толкова дълъг период? Може би поради парични затруднения? Здравословни проблеми или криза в отношенията между съпрузите? Освен ако междувременно не е имало едно или няколко помятания? Защо на всяка цена трябваше да дири обяснение на всичко? Сети се за времето — осем часа сутринта. Трите деца заминават на училище, майката остава сама в притихналото жилище и празните стаи. Чува се как шумолят белите пердета във всекидневната. С какво се захваща тя най-напред? Може би просто минава от стая в стая? Тази на момчетата е най-просторна, със сгъваем диван, малко бюро, на което е старичкият компютър, а отсреща детско легло. Стаята на момичето е малка, бяла, с високо огледало на стената срещу вратата, което отразява силуета й всеки път, когато влезе. Във въображението му неизвестно защо момичето носи леген с пране и върви по мраморен под.

Щом стигна в началото на „Кириат Шарет“, Авраам забеляза на главната улица „Алуфай Цахал“ петима младежи до спирката на автобус 97, който отиваше до Северната гара на Тел Авив. Ниско, пълничко момиче с черен клин, който никак не й подхождаше, и сив суитшърт GAP възторжено показваше на едно от момчетата нещо върху екрана на своя айфон и напразно се опитваше да пъхне слушалка в ухото му. Момчето обаче се дърпаше, явно му беше неприятно. Докато минаваше край тях, Авраам Авраам неволно ги изгледа и те изведнъж млъкнаха. Сигурен беше, че зад гърба му се усмихват подигравателно, а момичето с айфона прави неприличен жест. Дали Офер не беше сред тях? Може би, а ако ли не, със сигурност е на някоя друга автобусна спирка. В последния момент, тъкмо преди да си тръгне, майката се бе осмелила да сподели, че Офер вече два пъти е бягал от дома. Първия път още не бил навършил дванайсет години и стигнал чак до Рамат Ган, по думите й „пеша по джапанки“, където живеят баба му и дядо му. Станало в празничен ден, когато се скарали с баща си. А преди около година един следобед се скарал с нея, заявил, че кракът му повече няма да стъпи у дома, и треснал вратата. В крайна сметка се завърнал към девет вечерта. Отворил със своя ключ и се прибрал направо в стаята си, без да каже къде е бил и какво е правил. След това никой не отворил дума за случилото се. Авраам Авраам я запита защо тогава не се е обърнала към полицията, но тя не му отговори. Вероятно в онзи момент бащата си е бил вкъщи. Ненадейно си представи следната картина: Офер Шараби, за когото все още дори не знаеше как изглежда, оставя черната раница на една пейка сред безлюдния и потънал в мрак парк, изляга се, загъва се със сив суитшърт като този на пълничкото момиче от спирката на автобус 97 и се готви за сън. В парка, освен Офер няма жива душа. И слава богу. Нищо не го заплашва.

 

 

Авраам Авраам мина пред сградата, където бе израснал, улица „Алуфай Цахал“ №26. Родителите му все още живееха тук. Неволно вдигна очи към прозореца на третия етаж. Беше затворен, никакъв признак на живот. От колко време не ги беше навестявал? На втория етаж капаците бяха отворени и се виждаше гол до кръста мъж, приседнал на перваза, с гръб към улицата и с лице към осветената всекидневна, откъдето идваше звукът на включен телевизор. Той разговаряше с някого, може би с жена си, която шета в кухнята. Скоро щяха да започнат новините. Беше един от съседите, които преди няколко години бяха открили баща му в безсъзнание на стълбището, сполетян от инсулт.

Продължи нататък по улицата и влезе в супермаркета, чиито собственици бяха грузинци. Отначало реши, че може да си приготви истинска вечеря, за да се поразсее от неприятните мисли и да се почувства по-добре. Защо не бутилка „Кот дю Рон“ и равиоли, които ще кипне и ще гарнира със зехтин и настъргано сирене? После, както винаги, се отказа. Отправи се към щанда със замразени храни, извади от хладилния шкаф кутия подлютена техина^[3], опипа малкото останали пресни хлебчета и избра едно сравнително меко. Кутия чери домати отиде да прави компания на техината в кошницата. Ако не беше забравил листа с адреса на семейство Шараби, щеше да се прибере, да вземе колата и да отиде до сградата, където в този момент една жена беше в плен на тревожно очакване. Като нищо щеше да остане на пост отпред, за да види как Офер Шараби се прибира, качва се по стълбите и едва ли не щеше чуе виковете и плача на майката. След това ще може спокойно да заспи. Жалко, че забрави този лист, който при това беше сгънал на четири, за да го пъхне в джоба на ризата. Дали пък не се бе отказал, за да не носи в себе си онази доста смущаваща рисунка? Сети се, че може да се обади на Илана за съвет. Тази мисъл го оживи. Ако тя му предложеше да се върне в участъка и да обяви издирване, незабавно щеше да я послуша въпреки късния час. Само че, ако се обърне към нея, би означавало проява на нерешителност от негова страна, каквато никак не беше желателна. Плати на касата с карта, защото искаше да запази малкото пари в брой, които носеше в себе си.

 

 

Излезе на улица „Алуфай Цахал“, отново мина покрай дома на родителите си и си каза, че няма никаква причина да се отбива. Баща му сигурно седи в тъмното пред телевизора и следи новините, а в такива моменти не е уместно да му досажда човек, докато майка му или е излязла да се разходи, или е в кухнята и бъбри по телефона. Никак не му се щеше да я слуша; все едно я чуваше да възкликва в слушалката: „О, ето го Ави, трябва веднага да стопля нещо за вечеря“. Предпочиташе да се нахрани сам, гледайки по „Холмарк“ епизод от третия сезон на „Закон и ред“, макар да го беше гледал вече безброй пъти. При всяко повторение откриваше детайл, който преди му бе убягнал. Поредната грешка в разследването, която оневинява заподозрения. Авраам стигна до края на улицата, сви наляво, вървя около три минути покрай притихналите в тъмнината сгради и най-сетне стигна до дома на улица „Йом Кипур“.

Да не забрави да остави мобилния телефон до леглото, в случай че през нощта го потърсят от участъка.