Кен Фолет
Обратно броене (64)

10:48 вечерта

Предстартовото броене стига до нула.

В бункера ръководителят на изстрелването казва: „Команда запалване!“. Човек от екипа му изтегля един метален пръстен и го завърта. По този начин запалва двигателите на ракетата.

Клапаните се отварят, за да дадат път на горивото. Отдушникът на течния кислород се затваря и парцалите бяла пара около ракетата внезапно изчезват.

Ръководителят отново се обажда: „Горивни резервоари под налягане!“.

През следващите единайсет секунди нищо не се случва.

 

 

Джипът цепеше през пясъка, криввайки насам-натам, за да избегне събраните по плажа групи. Без да обръща внимание на възмутените възгласи на хората, засипани от пясъка на гумите му, Люк напрегнато оглеждаше колите. Застанала права до него, хванала се здраво за предното стъкло, Били правеше същото.

— Гледай за бял корвет! — викна той високо, за да го чуе през целия този шум.

Тя кимна.

— Би трябвало да я открием лесно.

— Аха — закима на свой ред Люк. — Тогава къде е, по дяволите?

 

 

От ракетата пада и последният маркуч, свързващ я с установката за изстрелване. Секунда след това работното гориво пламва и двигателят на първата степен се събужда с оглушителен рев. От долния край на ракетата бликва огромен огнен език и тягата започва да набира мощ.

 

 

Антъни напрегнато се обади:

— За бога, Тео, побързай!

— Млъквай! — скастри го Елспет.

Двамата се бяха надвесили над багажника на зеления мъркюри и напрегнато следяха пръстите на Тео, танцуващи по радиопредавателя. В момента той свързваше игличките на релето, дадено му от Елспет, по същия начин, както това бе направено на другото реле.

Изведнъж до тях долетя приглушен тътен като от гръмотевица и всички едновременно вдигнаха глави.

 

 

Колебливо и влудяващо бавно „Експлорър I“ започва да се надига от площадката.

В бункера някой не се сдържа и гласът му прогърмява в напрегнатата тишина: „Давай, бебчо, давай!“.

 

 

Били изведнъж видя един бял корвет, паркиран до друга, малко по-тъмна кола.

— Ето там! — викна тя.

— Виждам ги! — изрева Люк.

Около задницата на другата кола се бяха събрали трима души, надвесили глави над отворения багажник. Били позна Елспет и Антъни. Другият човек сигурно бе Тео Пакман. Обаче погледите им не бяха насочени към багажника. И трите глави бяха обърнати по посока на Кейп Канаверал.

Били моментално схвана ситуацията. Предавателят бе в багажника. Заварваха ги тъкмо като го настройват, за да предаде радиосигнала за детонация. Но защо гледаха нагоре? Тя също извърна глава към Кейп Канаверал. Нямаше нищо за гледане, обаче ясно долови дълбокия, тътнещ звук като рев на горелка в доменна пещ.

Ракетата излиташе.

— Нямаме време! — кресна тя.

— Дръж се здраво! — извика й Люк.

Джипът описа широка крива и тя се стисна здраво с две ръце за стъклото.

 

 

Ракетата рязко започва да набира скорост. Сякаш за секунда увисва колебливо над площадката, подпираща се само на изригващия отдолу нажежен до бяло стълб. В следващата секунда се стрелва нагоре като куршум, излитащ от цевта, повлякла зад себе си огнен шлейф.

 

 

Заглушавайки тътена от ракетата, зад Елспет се разнесе шум от автомобилен двигател, работещ на високи обороти, и тя се обърна. Секунда след това фаровете на виещата кола осветиха малката групичка около багажника на зеления мъркюри. Елспет се обърна, видя джипа, стремглаво летящ към тях с пълна скорост, и разбра, че ще се удари в тях.

— Побързай! — изпищя тя.

В същия миг Тео свърза и последната жичка.

На предавателя имаше две тумблерчета. Под едното пишеше „Готовност“, а под другото — „Унищожи“. Джипът бе вече почти върху тях. Тео щракна тумблера „Готовност“.

 

 

На плажа хиляди лица са вдигнати нагоре като едно и гледат как ракетата се стрелва грациозно в нощното небе. Избухват радостни възгласи.

 

 

Люк бе насочил джипа право в задницата на зеления мъркюри.

При широката крива автомобилът бе загубил малко скорост, но все още вървеше с около трийсет километра в час. Били скочи навън, удари се в земята и се претърколи.

Елспет се хвърли встрани в последната секунда. В следващия миг се разнесе силен трясък и звън на строшено стъкло.

Задницата на колата се смачка, тя отхвръкна напред около два метра, а багажникът с трясък се затвори. Люк помисли, че поне един от двамата мъже е смазан при удара между двете коли, но все пак не бе сигурен. Тялото му рязко отхвръкна напред. Долният край на волана жестоко го удари над корема и той усети рязката болка на спукани ребра. Миг след това челото му се тресна в горния край на волана и Люк усети горещата кръв, потекла в очите му.

Успя да се изправи и се огледа за Били. Изглежда, бе извадила по-голям късмет от неговия. Седеше на земята и си търкаше лакътя, но кръв като че ли нямаше никъде.

Той вдигна поглед над капака на джипа. Тео лежеше на земята, разперил крака, и не мърдаше. Антъни бе застанал встрани на четири крака и разтърсваше глава замаяно, но иначе май му нямаше нищо. Елспет тъкмо ставаше на крака, напълно невредима. Изправи се, изтича към багажника на колата и се опита да го отвори.

Люк изхвръкна от джипа и се спусна към нея. В момента, в който капакът на багажника се вдигаше нагоре, той я блъсна встрани. Елспет падна на пясъка.

— Стой! — кресна Антъни.

Люк извърна глава към него. Антъни се бе надвесил над Били, опрял цев на пистолет в тила й.

Люк вдигна поглед нагоре. Огнената опашка на „Експлорър I“ се бе превърнала в ярка, блестяща звезда. Доколкото можеше да прецени, ракетата още можеше да бъде взривена. Първата степен щеше да свърши горивото на височина деветдесет и шест километра над Земята. От този момент нататък ракетата вече щеше да стане невидима, тъй като по-слабият пламък от двигателите на втората степен нямаше да е достатъчно ярък, за да се види от Земята, и това щеше да означава, че системата за саморазрушение вече я няма. Първата степен, в която е монтиран детонаторът, щеше да се отдели и да падне някъде в Атлантическия океан. Оттам нататък системата вече не можеше да навреди с нищо на спътника.

Отделянето на първата степен щеше да стане точно две минути и двайсет и пет секунди след запалването. Люк пресметна набързо, че двигателите са били запалени преди около две минути. Значи до отделянето оставаха още около двайсет и пет секунди.

Ужасно много време, за да се щракне тумблерчето нагоре.

Елспет отново се изправи на крака.

Люк не отделяше поглед от Били. Тя бе застанала на едно коляно като спринтьор, готов да се стрелне напред по пистата, а дългият заглушител на пистолета бе заровен в къдравата й тъмна коса. Ръката на Антъни бе твърда като скала.

Люк се запита дали бе готов да пожертва живота на Били заради ракетата.

Отговорът бе „не“.

Но какво ще стане, запита се той, ако се размърдам? Щеше ли Антъни да застреля Били? Може би.

Елспет отново се надвеси над багажника.

Тогава се размърда Били.

Тя дръпна рязко глава встрани и се търкулна по гръб, блъсвайки краката на Антъни с рамене.

В същия миг Люк се хвърли към Елспет и я изблъска от колата.

Били и Антъни се търкаляха в пясъка и пистолетът му се изкашля глухо.

Със замряло от ужас сърце Люк впери поглед в тях. Антъни бе стрелял, но дали бе уцелил? Били бързо се изтъркаля встрани от него и Люк отново си пое дъх. Тогава Антъни вдигна пистолета и го насочи към него.

Люк отново гледаше смъртта право в очите и изведнъж бе обхванат от странно спокойствие. Бе направил всичко по силите си.

Настана дълъг момент на колебание. После изведнъж Антъни се изкашля и от устата му потече кръв. Докато е падал, каза си Люк, е дръпнал рефлективно спусъка и се е прострелял. Дали нарочно, или без да иска — нямаше значение. Отпуснатата му ръка изтърва пистолета, тялото му се изпъна на земята, а невиждащите му очи се вторачиха в нощното небе.

Елспет скочи на крака за трети път и отново се хвърли към предавателя.

Люк вдигна глава нагоре към небето. Огнената опашка се бе превърнала в малка червена чертичка. В същия миг слабото блещукане изчезна.

Елспет щракна копчето и също вдигна глава нагоре, но беше закъсняла. Първата степен бе свършила горивото и се бе отделила. Капсул-детонаторът сигурно бе избухнал, но в резервоарите нямаше и капка гориво, дори и да имаше, спътникът вече бе далеч от първата степен.

Люк въздъхна. Всичко бе свършило. Беше успял да спаси ракетата.

Били сложи ръка на гърдите на Антъни и след това провери пулса му.

— Нищо — каза тя. — Мъртъв е.

Двамата едновременно погледнаха към Елспет.

— Ти пак ме излъга — обърна се към нея Люк.

С налудничав блясък в очите Елспет впери поглед в него.

— Ние бяхме прави! — кресна тя. — Нашето дело беше право!

Зад гърба й туристите и зрителите бяха започнали да си събират нещата и да се разотиват. Никой от тях обаче не бе достатъчно близо, за да забележи суматохата. Пък и всички погледи бяха насочени към небето.

Елспет все още не отделяше поглед от Били и Люк, сякаш искаше да им каже още нещо, но след дълго колебание извърна глава встрани. После се качи в корвета, тресна вратата и запали двигателя.

Обаче, вместо да извие към пътя, тя насочи колата право към морето. Люк и Били смаяно гледаха как колата нагазва във водата и се насочва навътре.

Вълните заляха предницата на корвета и той спря. Елспет излезе. В призрачната светлина на полузалетите фарове Били и Люк я видяха как заплува навътре в морето.

Люк се хвърли да я догони, но Били го хвана за лакътя и го спря.

— Но тя ще се удави! — прошепна той с мъка в гласа.

— Вече не можеш да я стигнеш — отвърна Били. — И ти ще се удавиш!

Независимо от това Люк искаше пак да опита. В този момент обаче Елспет излезе от светлината на фаровете, плувайки с уверени махове на ръцете, и той разбра, че никога няма да успее да я намери в тъмното. Главата му клюмна отчаяно на гърдите.

Били се приближи и го прегърна през кръста. След няколко секунди ръката му се вдигна, прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

Изведнъж напрежението от последните три дни се стовари върху него като отсечено дърво. Той залитна, за малко не падна, но Били успя да го задържи.

След минута се почувства малко по-добре. Застанали на плажа, плътно притиснати един в друг, двамата вдигнаха глави нагоре.

Небето бе пълно със звезди.