Кен Фолет
Обратно броене (63)

9:30 вечерта

Главната научна цел на спътника е да измери космическото лъчение — експеримент, разработен от доктор Джеймс Ван Алън от Държавния университет в Айова. А най-важният уред вътре е Гайгеровият брояч.

 

 

Елспет излезе от кабинета си, сви вляво, мина покрай дамската тоалетна и се вмъкна в офиса на полковник Хайд.

Вътре нямаше никой.

Тя затвори вратата и облегна гръб на нея, отмаляла от облекчение. Офисът плуваше в замъглените й от сълзи очи. Триумфът на живота й бе съвсем близо, обаче току-що бе приключила с брака си с най-добрия мъж, когото бе срещала, и трябваше да напусне страната, където се бе родила, за да прекара остатъка от живота си в страна, която не бе виждала никога.

Затвори очи и си наложи да диша бавно и дълбоко: едно — вдишване, две — издишване, три — вдишване. След няколко секунди се почувства по-добре.

Елспет се извърна и врътна ключа на вратата. После се приближи до шкафа зад бюрото на полковник Хайд и клекна пред сейфа. Ръцете й трепереха. С усилие на волята ги спря. В главата й изплува отдавна забравената от училище сентенция от латинския: „Festina lente“, тоест „Бързай бавно“.

Ръцете й бързо повториха действията на полковника отпреди два часа. Най-напред превъртя циферблата четири пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, и спря на десет. След това го завъртя три пъти в обратната посока, спирайки на 29. После два пъти отново обратно на часовниковата стрелка и заковавайки го на 14. Накрая опита дръжката. Но тя не помръдна.

Навън се чуха стъпки и някакъв женски глас каза нещо. Звуците от коридора гърмяха в ушите й с неестествена сила, като в среднощен кошмар. Скоро стъпките заглъхнаха нататък по коридора и гласове повече не се чуха.

Знаеше, че първото число е 10. Набра го отново. Второто число беше или 29, или 28. Този път тя набра 28 и след това отново 14.

Дръжката все така не помръдваше.

Беше изпробвала само две от общо осем възможности. Пръстите й бяха хлъзгави от пот и тя ги избърса в полите на роклята си. След това изпробва 10, 29, 13, а след нея — 10, 28, 13.

Половината комбинации вече бяха зад гърба й.

Някъде отдалече се чу вой на сирена — две къси и едно дълго изсвирване три пъти поред. Това означаваше, че всички трябва да се изтеглят от площадката за изстрелване. До него оставаше още един час. Погледът й неволно отскочи към вратата, после отново се върна към касата.

Комбинацията 10, 29, 12 също не даде резултат.

Но 10, 28, 12 даде.

Изпаднала в радостна еуфория, Елспет натисна дръжката и отвори тежката врата.

Двете релета бяха още на мястото си. По устните й пробяга тържествуваща усмивка.

Вече нямаше време да ги разглобява и да прекопирва начина на свързване. Трябваше да ги занесе до плажа. Тео би могъл или да прекопира свързването, или направо да монтира релето към своя предавател.

Обаче имаше още една опасност. Възможно ли беше някой да забележи отсъствието на релетата до един час? Полковник Хайд бе отишъл в бункера и вероятността да се върне преди изстрелването бе много малка. Въпреки това риск имаше и тя трябваше да го поеме. Друг начин просто нямаше.

Отвън се чуха стъпки и някой се опита да отвори вратата.

Елспет спря да диша.

Отвъд вратата долетя мъжки глас:

— Хей, Бил, вътре ли си?

Гласът май принадлежеше на Хари Лейн. Какво, по дяволите, търси тук? Дръжката заигра нагоре-надолу.

Елспет не помръдна и не издаде звук.

Хари отново се обади:

— Бил май обикновено не заключва офиса си, нали?

Отговори му някакъв друг глас:

— Не знам, но ми се струва, че щом шефът на охраната е решил да заключи вратата си, значи така трябва.

Тя дочу отдалечаващи се стъпки и заглъхващия глас на Хари:

— Така трябва — друг път. Страх го е някой да не му свие уискито.

Елспет сграбчи релетата и ги напъха в чантичката си. После затвори сейфа, врътна циферблата и притвори вратата на шкафа.

Приближи се до вратата на офиса, ослуша се за миг, отключи и отвори.

Право пред нея бе застанал Хари Лейн и я гледаше.

— О! — стресна се тя.

Той присви вежди.

— Ти какво правиш вътре?

— О, нищо — измънка тя със слаб гласец и се опита да го заобиколи.

Хари обаче я стисна за лакътя.

— Като е нищо, защо си заключила вратата?

Здравата хватка, от която ръката я заболя, ядоса Елспет и тя изостави виновния си глас.

— Пусни ръката ми, безмозъчен мечок такъв, или ще ти издера очите.

Той се дръпна стреснато назад и я пусна, но каза:

— Искам да знам какво правеше вътре.

Осенена от внезапно хрумване, тя изсъска на една педя от носа му:

— Трябваше да си оправя жартиерите, а тоалетната бе заета, така че се наложи да вляза в офиса на Бил в негово отсъствие. Сигурна съм, че не би имал нищо против. Ясно ли ти е сега?

— О! — лицето на Хари придоби глупаво изражение. — И аз мисля, че не би имал нищо против.

Елспет омекна.

— Знам, че трябва да бъдем бдителни, но нямаше защо да насиняваш ръката ми за това.

— Да… Извинявай.

Тя го заобиколи и се отдалечи, дишайки тежко. Влезе в офиса си и завари Люк с мрачно лице на мястото, където го бе оставила.

— Готова съм — обърна се към него тя.

Той се изправи.

— След като излезеш оттук, отиваш право в мотела — каза й той. Гласът му бе рязък и делови, но по изражението на лицето му личеше, че го преживява много тежко.

— Да — каза просто тя.

— Утре сутринта отиваш до Маями и хващаш първия самолет, излитащ за Европа.

— Да.

Той кимна, доволен, че не чува възражения. Двамата слязоха по стълбите, потопиха се в топлата нощ и се приближиха към колата й. Елспет отвори дясната врата и точно в този момент Люк се обади:

— Дай си пропуска.

Тя отвори чантичката си и едва не изпадна в паника. Релетата бяха най-отгоре и просто бодяха очите. Обаче Люк не ги забеляза. Погледът му бе дискретно насочен встрани — възпитанието не му позволяваше да наднича в дамска чантичка. Елспет изрови пропуска си за Кейп Канаверал, даде му го и побърза да щракне закопчалката на чантичката.

Той го сложи в джоба си и каза:

— Ще карам след теб до портала.

Елспет разбра, че чува гласа му за последен път. Не можеше да говори. Вмъкна се в колата и затръшна вратата. Преглътна сълзите си с огромно усилие и подкара. Светлините на джипа на Люк блеснаха отзад в огледалото й. На минаване покрай площадката за изстрелване тя видя крановата установка бавно да се отдръпва назад по релсите, готова да пусне ракетата от прегръдките си. Огромната бяла ракета щръкна самотно, окъпана от ярката светлина на прожекторите. Изглеждаше толкова крехка и нестабилна без железата около нея, сякаш бе изправен като по чудо стълб, който всеки минувач можеше да блъсне с рамо и да го събори.

Елспет погледна часовника си. Беше десет без една минута. Оставаха й още четирийсет и шест минути.

Тя излезе от базата, без да спира на портала, фаровете на Люк изостанаха назад и накрая изчезнаха зад последния завой.

— Довиждане, любов моя — каза Елспет на глас и се разплака неудържимо.

Карайки по крайбрежния път, тя плачеше, без да се сдържа — сълзите течаха като река по бузите й, а тялото й се разтърсваше от хлиповете и стоновете, надигащи се дълбоко от гърдите й. Светлините от другите коли минаваха покрай нея като замъглени сияния. Малко остана да пропусне черния път. Видя го в последния момент, натисна спирачките силно и колата й поднесе задница в насрещното движение. Идващото отсреща такси също натресе здраво спирачки и отчаяно въртейки волана, шофьорът му се размина на косъм от задницата на корвета й. Пищейки възмутено с клаксона, то изчезна нататък в нощта.

Колата й се раздруса в неравностите на черния път и с бясно биещо от стреса сърце, Елспет спря. Малко остана да провали всичко.

Бавно избърса лицето си с ръкав и подкара, този път съвсем бавно, към плажа.

 

 

След като изпрати Елспет, Люк остана на портала в джипа, очаквайки Били да пристигне. Не му достигаше дъх, чувстваше се замаян, сякаш се бе блъснал челно в бетонна стена и сега лежеше на земята и се опитваше да разбере какво е станало. Елспет бе признала всичко. От двайсет и четири часа бе убеден, че тя работи за Съветска Русия, но въпреки това изпадна в шок, като разбра, че е прав. Естествено шпиони имаше, всеки знаеше това — Етел и Юлиус Розенберг бяха отишли на електрическия стол за шпионаж — но да го прочетеш във вестниците бе едно, а да го преживееш наистина — съвсем друго. Та той е бил женен за чужд агент цели четири години! Трудно му бе да смели истината.

Били пристигна с такси в десет и петнайсет. Люк се подписа в книгата срещу нейното име, после двамата се качиха в джипа и тръгнаха към бункера.

— Елспет си тръгна — каза той.

— Да, мисля, че я видях — отвърна Били. — В един бял корвет, нали?

— Да, точно тя е била.

— Таксито едва не се блъсна в нея. Спря напряко на пътя точно пред нас. Видях лицето й в светлината на фаровете. Разминахме се на косъм.

Люк се намръщи учудено.

— Защо пък е спряла пред вас?

— Ами защото отби от пътя.

— Да, но тя ми каза, че отива право в мотела.

Били поклати глава.

— Не. Подкара към плажа.

— Към плажа ли?

— Пое по един от черните пътища между дюните.

— По дяволите! — извика Люк и обърна джипа.

 

 

Елспет караше бавно по плажа, внимателно оглеждайки групичките хора, събрали се да наблюдават изстрелването. Видеше ли жени и деца, бързо преместваше поглед по-нататък. Но имаше и само мъжки групи, събрали се около колите си по къси ръкави, с бинокли в ръцете и наслагани по капаците на колите чаши кафе или кутии бира. Елспет ги оглеждаше внимателно, мъчейки се да открие четиригодишния мъркюри монтерей. Антъни й бе казал, че е зелен, но беше доста тъмно, за да може да различава цветове.

Започна да търси от мястото най-близо до базата, но Антъни и Тео не бяха там и тя реши, че двамата са потърсили по-уединено кътче. Опасявайки се да не ги изтърве в тъмното, тя караше бавно на юг.

Най-сетне погледът й се спря на висок мъж със старомодни тиранти, облегнал се на кола в някакъв светъл цвят, насочил бинокъла към светлините на Кейп Канаверал. Тя спря, изскочи от колата и подвикна:

— Антъни!

Мъжът свали бинокъла от очите си и се обърна към нея. Не беше Антъни.

— Извинете — каза тя, качи се в колата и отново подкара.

Вдигна ръка и погледна часовника. Беше десет и половина. Нямаше почти никакво време. Релетата бяха в нея, всичко бе готово, оставаше само да намери двамата мъже на плажа.

Групичките постепенно се разредиха и празнините между тях вече бяха някъде около стотина метра. Елспет усили малко скоростта. Приближи до една кола, която й се стори, че съвпада с описанието, дадено й от Антъни, но в нея като че ли нямаше никой. Тя отмина нататък, но точно в този момент колата отзад свирна. Елспет спря и извърна глава. От колата бе излязъл човек и махаше с ръка. Беше Антъни.

— Слава богу! — въздъхна тя с облекчение, даде назад и изскочи от колата. — Резервните релета са у мен.

Тео излезе от колата и отвори багажника.

— Давай ги тук! — напрегнато проговори той. — По-бързо, за бога!