Кен Фолет
Обратно броене (60)

8:30 сутринта

За да се улесни точното проследяване на спътника, Лабораторията за реактивна тяга е разработила нова радиотехнология, наречена „Майкролок“. Радиостанциите „Майкролок“ разполагат със специална система за проследяване, която е способна да засече сигнал с мощност само една хилядна от вата на разстояние 30 000 километра.

 

 

Антъни отлетя за Флорида с едно малко самолетче, което през целия път над Алабама и Джорджия се подмяташе на всички страни при всеки порив на вятъра. Заедно с него летяха един генерал и двама полковници, които биха го застреляли на място, ако знаеха целта на пътуването му.

Кацнаха на пистата във военновъздушната база Патрик, разположена на няколко километра южно от Кейп Канаверал. Терминалът се състоеше от няколко стаи в задния край на един от хангарите. Представи си оперативните групи на ФБР в техните спретнати костюми и лъснати обувки, очакващи пристигането на самолета, за да го арестуват, но единственият човек, който го чакаше, бе Елспет.

Изглеждаше изтощена до крайност. Антъни за първи път улови у нея белезите на приближаващата старост. По бледата й кожа ясно се забелязваха зачатъци на бръчки, а стройното й и изпънато тяло като че ли вече бе дребно и прегърбено. Тя го поведе навън, където белият й корвет бе паркиран под горещото слънце.

Още щом седнаха в колата, Антъни попита:

— Как е Тео?

— Доста стреснат, но ще се оправи.

— Местната полиция разполага ли с описанието му?

— Да, полковник Хайд им го даде.

— Къде се крие?

— В моята стая в мотела. Ще стои там, докато се стъмни — тя излезе на магистралата и пое на север. — А ти? ЦРУ ще даде ли описанието ти на полицията?

— Не мисля.

— Значи може да се движиш относително спокойно. Това е добре, защото ще се наложи да купиш кола.

— Управлението държи само да си разрешава проблемите. В момента там си мислят, че прегрешението ми се състои в това да провеждам собствена операция и единствената им грижа е да ме извадят от обращение, преди да съм ги поставил в неудобно положение. Обаче обърнат ли внимание на Люк, ще разберат, че при тях от години работи двоен агент. А това още повече ще ги накара да потулят нещата. Не съм много сигурен, но съм почти убеден, че няма да бъда обявен за общонационално издирване.

— Върху мен пък няма и сянка от подозрение. Така че и тримата сме още в играта. Имаме добър шанс да се измъкнем.

— Люк не те ли подозира?

— Няма основание.

— А къде е той сега?

— Според Мариголд, хванал е влака — в гласа й се прокрадна горчива нотка. — С Били.

— Кога ще пристигне тук?

— Не знам. Нощният влак ще го откара до Джаксънвил, обаче оттам ще се наложи да хване по-бавен влак, за да стигне до брега. Според мен ще пристигне някъде следобед.

Известно време двамата мълчаха. Антъни се опита да се успокои. След двайсет и четири часа всичко щеше да е свършило. Щяха да са нанесли съкрушителен удар в името на каузата, на която бяха посветили живота си, и щяха да са влезли в историята. Или пък опитът им щеше да пропадне и надпреварата за овладяване на космическото пространство щеше отново да се води от двама състезатели.

Елспет го погледна.

— Какво ще правиш след това?

— Ще избягам от страната — той потупа малкото куфарче в скута си. — Тук си нося всичко. Паспорти, пари, някои дребни неща за маскировка.

— И после?

— Москва — през целия полет дотук бе обмислял този въпрос. — Сигурно ще започна във вашингтонския отдел на КГБ.

Антъни бе майор от КГБ. Елспет бе агент от по-рано — всъщност именно тя бе завербувала Антъни в Харвард — и имаше чин полковник.

— Навярно ще ми дадат някаква консултантска работа — продължи той. — В края на краищата знам за ЦРУ повече от когото и да било в соцлагера.

— А как ще ти хареса животът в СССР?

— Искаш да кажеш — в работническия рай ли? — той се усмихна кисело. — Чела си Джордж Оруел. Някои животни са по-равни от другите. Според мен много ще зависи от това какво ще стане довечера. Ако успеем, ще бъдем герои. Ако не…

— Нещо май си нервен.

— Разбира се, че съм. Отначало ще ми е скучно. Няма да имам приятели… Не говоря руски… Но сигурно ще се оженя и ще отгледам цял отбор другари — безгрижните му отговори успяха да прикрият дълбоката му тревога.

— Много отдавна, още преди много години, реших да посветя живота си на нещо много по-важно.

— Аз също, но все пак се страхувам от мисълта, че някой ден ще трябва да се преместя да живея в Москва.

— На теб това няма да ти се случи.

— Да. Ще искат да остана тук на всяка цена.

Явно е говорила със своя шеф, който и да е той, каза си Антъни. Изобщо не го изненадваше желанието им да оставят Елспет тук. През изминалите четири години руските учени непрекъснато бяха в течение на американската космическа програма. Получаваха всеки важен доклад, резултатите от всички проби, чертежите на Военната агенция за балистични ракети — и всичко това благодарение на Елспет. Екипът от Редстоун Арсенал все едно работеше за руснаците. Елспет бе причината руснаците да бият американците в овладяването на Космоса. Без съмнение тя беше най-важният шпионин от времето на Студената война.

Антъни много добре знаеше, че работата й бе изисквала лични жертви и тя ги бе дала. Беше се омъжила за Люк, за да може по-лесно да шпионира космическата програма, но в действителност любовта й към него бе истинска и сърцето й се късаше за това, че го предава по този начин. Тъй или иначе, победата на руснаците в надпреварата за овладяване на Космоса бе нейна лична победа, която щеше да бъде затвърдена довечера.

Неговата победа отстъпваше по значимост само на тази на Елспет. Като съветски агент той бе проникнал в най-високите сфери на ЦРУ. Тунелът, който бе прокопал в Берлин и откъдето бе подслушван комуникационният трафик на КГБ, бе всъщност източник на дезинформация. КГБ бяха използвали този канал, за да накарат ЦРУ да похарчи милиони долари за наблюдение на хора, които не бяха никакви шпиони, да внедряват свои агенти в организации, нямащи нищо общо с комунизма, и да дискредитират политици от третия свят, които всъщност са се мъчели да провеждат проамериканска политика. Ако го налегнеше скука в московския му апартамент, щеше да си мисли какво бе успял да постигне и то щеше да стопля сърцето му.

Сред палмовите клонки напред по пътя той забеляза силуета на шперплатова ракета и веднага след това видя табелката: мотел „Старлайт“. Елспет намали и отби към него. Рецепцията се намираше в ниска постройка с ъглести колони, придаващи й футуристичен вид. Елспет паркира далеч от пътя.

Стаите бяха в двуетажна сграда отвъд плувен басейн, където вече се виждаха няколко ранни птици, проснали тела под яркото тропическо слънце. А още по-нататък се забелязваше плажът.

Въпреки уверенията, които бе дал на Елспет, Антъни искаше да среща колкото е възможно по-малко хора, затова нахлупи по-ниско шапката и закрачи бързо към стаята на Елспет.

Управата на мотела полагаше всички усилия да върви в крак с космическата програма. Лампите бяха с формата на ракети, а по стените имаше рисунки на планети и звезди. Тео бе застанал до прозореца, гледащ към океана. Елспет запозна двамата мъже и поръча на румсървиса да донесат кафе и бисквити.

Тео се обърна към Антъни:

— Обясни ли ти Люк как е разбрал за мен?

Антъни кимна.

— Отишъл да снима нещо на копирмашината в хангар R. А до нея има дневник на охраната. На него трябва да впишеш времето и датата, броя на копията и да се подпишеш. Люк забелязал, че са били направени дванайсет копия с подпис ВФБ.

Елспет се намеси:

— Винаги използвах името на Вернер фон Браун, за да подписвам дневника, защото знаех, че никой няма да се осмели да задава въпроси на шефа за това колко копия е правил.

Антъни продължи:

— Обаче Люк е знаел нещо, което нито Елспет, нито никой от останалите са знаели. Че същия този ден Вернер фон Браун бил във Вашингтон. И в главата му звъннало тревожно звънче. Отишъл в пощенското отделение и намерил копията, пъхнати в плик, адресиран до теб. Обаче нямал представа кой е адресирал плика до теб. Решил, че не може да се довери на никого тук и затова отлетял за Вашингтон. За щастие Елспет ми се обади и аз успях да го пресрещна, преди да е казал на някого.

След кратка пауза Елспет рече:

— Но сега сме точно там, където бяхме в понеделник. Люк отново е научил онова, което го накарахме да забрави.

— А сега какво ще правят военните според теб? — попита я Антъни.

— Могат да изстрелят ракета с деактивирана система за саморазрушение. Обаче ако се разчуе, ще им скъсат задниците и ще им вгорчат успеха. Затова си мисля, че сигурно ще променят кода така, че да могат да взривят ракетата с друг сигнал.

— Как ще го направят?

— Не знам.

На вратата се почука. Антъни се напрегна, но Елспет каза:

— Нали поръчах кафе.

Тео отиде в банята, а Антъни се обърна с гръб към вратата. Отвори гардероба и се престори, че оглежда дрехите вътре. На закачалката висеше костюм на Люк от светлосив плат, както и няколко летни ризи. Вместо да пусне сервитьора вътре, Елспет го посрещна на вратата, подписа сметката, даде му бакшиш, взе подноса от него и затвори вратата.

Тео излезе от банята, а Антъни отново седна и каза:

— Какво може да се направи? Ако променят кода, няма да можем да взривим ракетата.

Елспет сложи подноса на масата и каза:

— Трябва да разбера какво смятат да правят и тогава да видя какво може да се предприеме — тя взе чантата си, наметна си сакото и продължи: — Купете кола и щом се стъмни, идете с нея на плажа. Спрете колкото е възможно по-близо до оградите на Кейп Канаверал. Аз ще ви намеря там. А сега пийте кафето си.

С тези думи тя излезе.

След малко Тео каза:

— Трябва да й се признае — здрави нерви има.

Антъни кимна.

— Точно от такива има нужда.