Кен Фолет
Обратно броене (6)

6:30 сутринта

Отстрани на ракетата са изписани огромни черни букви — UE. Това всъщност е доста примитивен код:

H U N T S V I L E X
1 2 3 4 5 6 7 8 9 0

Буквите UE означават, че ракетата е номер 29. Целта е да не се разбере колко ракети са произведени.

 

 

Денят се промъкваше крадешком в студения град. Хората излизаха от къщите и присвиваха очи срещу ледения, режещ вятър, докато тичешком прекосяваха улиците, бързайки да стигнат до топлината на магазините, хотелите и ресторантите, където работеха.

Люк вървеше без посока — след като нямаше никакво значение по коя ще поеме, улиците му изглеждаха едни и същи. Може би, мислеше си той, ей сега като свърна зад оня ъгъл, изведнъж ще усетя, че съм на познато място — улицата, на която съм отрасъл, или пък тази, на която се намира работното ми място. Но зад всеки ъгъл го очакваше разочарование.

Със засилването на слънчевата светлина той започна да се взира в лицата на хората, с които се разминаваше. Някой от тях можеше да се окаже приятел, баща или дори син. Непрекъснато се надяваше, че някой ще улови погледа му, ще спре, ще го прегърне и ще каже: „Люк, какво е станало с теб? Я ела с мен вкъщи, кажи с какво да ти помогна?“. Но роднините можеха и да му обърнат гръб, като го видят. Може да е обидил с нещо семейството си. А може и изобщо да не живее в този град.

Започна да разбира, че едва ли ще извади късмет. Никой минувач нямаше да го прегърне с радостни възгласи, нито пък той щеше да познае някоя улица. Да се разкарваш из града и да се надяваш на късмет не можеше да бъде никаква стратегия. Трябваше му някакъв план. Сигурно имаше някакъв начин да разбере кой е.

Запита се дали не го водят за изчезнал. Знаеше — неизвестно откъде — че такъв списък сигурно има. И в него е описанието му, адресът и всичко. Но у кого е този списък? Трябва да е в полицията.

Спомни си, че преди малко мина покрай полицейски участък. Рязко спря и тръгна в обратна посока. Но докато изпълняваше маневрата, се блъсна в млад мъж в масленозелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера. Погледите им се срещнаха и за един кратък миг сърцето на Люк се изпълни с надежда, че са го познали. Човекът обаче бързо погледна смутено встрани и продължи, без да каже дума.

Преглъщайки разочарованието, Люк се опита да продължи. Но се оказа трудно, защото той бе завивал в пресечки и минавал през улици съвсем случайно, без да ги запомни. Тъй или иначе, нямаше начин рано или късно да не стигне до някой полицейски участък.

Докато вървеше, се опита да подходи аналитично и по този начин да посъбере малко информация за себе си. Видя как един висок мъж със сиво бомбе пали цигара и удовлетворено вдъхва цигарения дим, но Люк не изпита желание да направи същото. Явно не беше пушач. Гледайки колите, той си даде сметка, че знае, че тези с нисък и издължен профил, които му харесваха повече от останалите, са нов модел. Това му даде основание да заключи, че обича бързите коли и му се стори, че умее да шофира. Освен това разбра, че знае марките и моделите на повечето от тях. Това бе информация, която не бе забравил, както и да говори английски.

Когато зърна отражението си в една витрина, видя, че оттам го гледа скитник на неопределена възраст. Разглеждайки обаче околните, можеше да различи кой е на двайсет, кой е на трийсет, четирийсет или повече години. Освен това разбра, че автоматично класифицира хората на по-млади и по-възрастни от себе си. Замисляйки се върху това, си даде сметка, че тези, изглеждащи на двайсет, са по-млади от него, а тези на около четирийсет — по-стари. Значи съм някъде по средата, заключи той.

Тези малки победи срещу сполетялата го амнезия го зарадваха много.

Обаче вече съвсем се бе загубил. С досада видя, че се намира на някаква разбита улица с евтини магазинчета — оказиони, заложни къщи и бакалийки, продаващи на социално слаби с купони. Спря на място и се озърна назад, чудейки се какво да прави. На трийсетина метра зад себе си забеляза мъж със зелен габардинен шлифер и шапка, вперил поглед в телевизорите на една витрина.

Люк се намръщи, мислейки: „Този да не би да ме следи?“.

Следящият винаги трябва да е сам, понякога може да носи куфарче или пазарска чанта и винаги изглежда така, сякаш по-скоро се мотае без цел, отколкото върви в определена посока. Човекът със зелената шапка отговаряше точно на тези критерии.

Беше много лесно да провери.

Люк стигна до края на пресечката, мина от другата страна на улицата и тръгна в обратна посока. Когато стигна до другия край, спря на тротоара и се огледа. Зеленият шлифер пак беше на трийсетина метра зад него. Люк отново прекоси улицата. За да отклони евентуални подозрения, той заоглежда входовете, покрай които минаваше, сякаш търсеше определен номер. Измина целия път така и накрая стигна дотам, откъдето бе тръгнал.

Шлифера вървеше след него.

Люк не разбираше нищо, но сърцето му се изпълни с надежда. Човек, който го следи, сигурно знае нещо за него — може би дори и самоличността му.

За да е абсолютно сигурен, че го следят, трябваше да се качи на някакво превозно средство, като по този начин накара сянката му да направи същото.

Въпреки обхваналото го внезапно вълнение, някакъв по-трезв вътрешен глас се обади: „Откъде, по дяволите, знаеш как можеш да провериш дали не те следят?“. Начинът просто бе изникнал в главата му и толкоз. Да не би да се е занимавал със секретна работа, преди да стане скитник?

Щеше да мисли върху това по-късно. Сега му трябваха пари за билет. В джобовете на парцаливите му дрехи обаче нямаше нищо — вероятно бе похарчил и последния си цент за пиене. Но това не беше кой знае какъв проблем. Пари имаше навсякъде около него — в джобовете на хората, в магазините, в такситата, в къщите.

Започна да оглежда заобикалящата го среда с друг поглед. Видя недалеч будка за вестници, която лесно можеше да бъде ограбена, чанти, които лесно можеха да бъдат дръпнати от ръцете на собствениците им, джобове, които с лекота можеше да пребърка. Надникна в едно кафене и видя, че зад бара стои мъж, а масите се обслужват от сервитьорка. Беше му все едно откъде ще започне. Люк влезе.

Очите му бързо обиколиха масите в търсене на дребни, оставени като бакшиш, но явно работата нямаше да бъде толкова лесна. Приближи се към бара. По радиото тъкмо предаваха новините. „Ракетните специалисти твърдят, че Америка разполага с още един шанс да стигне руснаците в надпреварата за контрол над космическото пространство.“ Барманът правеше еспресо — парата се извиваше над бляскавата машина и прекрасният аромат изпълни ноздрите на Люк.

Какво би могъл да каже един скитник?

— Да имате застояли сладки? — попита той.

— Изчезвай оттук! — грубо му отвърна барманът. — И не се връщай.

Люк обмисли дали да не скочи зад бара и да отвори касовия апарат, но това му се стори доста драстично, след като му бяха нужни пари само за билет. Точно в този момент видя онова, което му трябваше. На бара, съвсем близо до него, имаше кутия с цепнатина в капака. На етикета отстрани бе нарисувано дете и под него пишеше: „Помнете тези, които не виждат“. Люк застана така, че тялото му да закрие кутията от погледите на клиентите и сервитьорката. Оставаше да отвлече вниманието само на бармана.

— Дай един десетак — каза му той.

Мъжът изръмжа:

— Ей сега ще ти дам аз на теб един десетак, просяк нещастен такъв!

Той остави каната на бара с трясък и избърса ръце в престилката. За да излезе отвън обаче, трябваше да се наведе под бара и така за секунда губеше Люк от погледа си.

Точно в този момент Люк грабна кутията от бара и мигновено я пъхна под палтото си. Беше отчайващо лека, но вътре нещо дрънна, така че не беше съвсем празна.

Барманът сграби Люк за яката и бързо го поведе към вратата. Люк изобщо не оказа съпротива, докато на прага мъжът не му тегли един здрав и болезнен ритник в задника. Забравяйки за миг ролята си, Люк се извъртя като ужилен, готов за бой. Мъжът обаче се уплаши и бързо отстъпи навътре в кафенето.

Люк се запита за какво толкова се сърди. Беше влязъл вътре, просейки, и не се бе махнал, когато му бяха казали да изчезва. Е, да, ритникът не беше задължителен, но той го заслужаваше — бе откраднал пари, предназначени за слепите деца!

Въпреки това с усилие преглътна гордостта си, постоя малко, докато се успокои, след което се отдалечи като бито куче с опашка между краката.

Кривна в една уличка, намери остър ръб, тресна кутията в него, изливайки гнева си върху нея, и тя цъфна. Както и предполагаше, вътре дрънкаха само монети. Не повече от два-три долара, прецени той. Люк ги сложи в джоба си и се върна на улицата. Благодари на небесата, че на този свят има благотворителност, и се закле, че ще върне трите долара, ако изобщо се оправи някога.

Е, добре, поправи се той, трийсет долара.

Мъжът със зеления шлифер стоеше до една будка и четеше вестник.

На близката спирка спря автобус. Люк нямаше представа накъде отива, но това нямаше значение. Той се качи. Шофьорът го изгледа със заплашителен поглед, но не го изхвърли навън.

— Само три спирки ще пътувам — каза му Люк.

— Няма значение докъде ще пътуваш, таксата е седемнайсет цента, освен ако нямаш жетон^[1].

Люк плати с няколко от монетите, които бе откраднал.

Може би все пак не го следяха. Запътил се към задния край на автобуса, той хвърли тревожен поглед навън.

Мъжът с шлифера се отдалечаваше от будката, тикнал вестника под мишница. Люк сви вежди. Според него мъжът трябваше да хване някое такси. Може би пък изобщо никой не го следеше в края на краищата. Люк изпита разочарование.

Автобусът тръгна и Люк седна.

Отново се замисли откъде знае всички тези неща. Може да е бил обучен на тях. Но с каква цел? Да не би да беше ченге? Може би имаше нещо общо с войната. Знаеше, че е имало война. Америка бе воювала срещу германците в Европа и срещу японците в Тихия океан. Но не можеше да си спомни какво общо е имал с войната.

Слезе от автобуса на третата спирка заедно с още двама-трима пътници. После се спря и огледа улицата. Нямаше никакви таксита и никакви мъже със зелени шлифери. Докато се колебаеше, забеляза, че един от пътниците, слязъл заедно с него, се спря пред един магазин и започна да рови из джобовете си. Загледан в него, Люк го видя как пали цигара и дръпва от нея с удовлетворено изражение.

Беше висок мъж със сиво бомбе.

Люк изведнъж разбра, че го е виждал и преди това.