Кен Фолет
Обратно броене (57)

11:00 вечерта

С помощта на циклична хистерезисна крива кодерът установява серии параметри, предварително зададени от уредите в спътника.

 

 

Елспет не можеше да повярва. Само няколко секунди преди включването изстрелването бе отменено. Беше толкова близо до успеха. Най-големият триумф в нейния живот бе вече в ръцете й… и изведнъж се изплъзна между пръстите й.

Не бе в бункера — там пускаха само лицата, пряко отговарящи за изстрелването. Беше на плоския покрив на една от административните сгради заедно с малка тълпа помощен персонал и гледаше през бинокъл. Тропическата нощ бе топла, въздухът — влажен и солен. Напрежението бе нараствало с всяка изминала секунда и изведнъж се надигна спонтанен взрив от разочаровани възклицания, а техниците започнаха процедурата по изключване на всички системи. И като последно потвърждение на обхваналия я изведнъж страх — крановата установка бавно се придвижи напред и отново притисна ракетата в стоманената си прегръдка.

На Елспет й стана лошо от яд. Какво, по дяволите, се бе объркало?

Без да каже дума, тя тръгна заедно с останалите и крачейки енергично с дългите си крака, се върна в хангар R. Когато отвори вратата на кабинета си, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката с ядно движение.

— Да?

— Какво стана? — беше гласът на Антъни.

— Отмениха изстрелването. Не знам защо. А ти?

— Люк намери чертежите. И сигурно им се е обадил.

— Не можа ли да го спреш?

— Бях го взел на мушката… в буквалния смисъл… но влезе Били с пистолет и…

Стомахът на Елспет се сви, като си представи как Антъни държи насочен срещу Люк пистолет. А нещата се усложняваха и от намесата на Били.

— Люк добре ли е?

— Да… и аз също. Обаче на плика е написано името на Тео, забрави ли?

— Ох, мамка му!

— Сигурно вече са тръгнали да го арестуват. Трябва да стигнеш преди тях.

— Чакай малко да помисля… той е на плажа… мога да стигна дотам за десет минути… знам каква кола кара… хъдзън хорнит.

— Тогава какво чакаш?

— Тръгвам — отвърна тя, тресна слушалката и изхвръкна от хангара.

Претича през паркинга и се метна в колата си. Корветът й бе кабрио, но тя го държеше със свален гюрук и плътно затворени прозорци заради комарите. Бързо подкара към портала и когато го наближи, махнаха й да минава — охраната бе строга само при влизане, но не и при излизане. Мина през портала и потегли навън.

Към плажа нямаше асфалтов път. От главното шосе тръгваха няколко тесни черни пътища, виеха се между дюните и водеха на брега. Тя реши да поеме по първия и след това да продължи по плажа на юг. Така нямаше как да не забележи колата на Тео. Елспет надуваше газта, непрестанно гледайки крайпътните храсти, за да не подмине черния път. Наложи се да намали, колкото и да бързаше. После изведнъж пред нея от храстите излезе кола. Последваха я още няколко.

Елспет даде ляв мигач и пак намали. Откъм плажа се задаваха цял керван коли. Зрителите очевидно бяха разбрали, че изстрелването е отложено — явно и те бяха видели крановото устройство да се връща на мястото си — и сега се прибираха у дома.

Тя спря и зачака пролука да се вмъкне. Черният път бе твърде тесен, за да може да се разминат две коли. Отзад се чу сърдит клаксон.

— По дяволите! — изруга тя на глас, загледана в несекващата колона.

Беше започнала да се поти въпреки работещия климатик. Нямаше как да стигне до плажа. Колите се точеха неспирно. Трябваше да измисли нещо друго. Дали да не изчака тук и да го спре, като излиза? Но той можеше да мине от друго място. Какво ли ще прави Тео, след като си тръгне от плажа? Май беше най-добре да отиде до мотела му и да чака там.

Тя изгаси мигача и продължи нататък, носейки се като фурия в нощта. Запита се дали полковник Хайд и охраната вече не чакат пред мотел „Вангард“. Преди това може да са се обадили и на ФБР. Знаеше, че им трябва постановление за задържане, за да арестуват Тео, макар че, най-общо казано, органите на закона си имаха начини да заобикалят такива пречки. Каквото и да е станало, трябваха им няколко минути, за да се съберат. Имаше шанс да ги изпревари, ако побърза.

„Вангард“ бе разположен на къса ивица земя, успоредна на плажа и намираща се между една бензиностанция и някакъв магазин. Пред мотела бе построен обширен паркинг. Нямаше никакъв признак за присъствието на полиция или военни — бе пристигнала навреме. Обаче и колата на Тео я нямаше. Елспет паркира близо до администрацията, откъдето можеше да наблюдава целия паркинг, и изгаси двигателя.

Не й се наложи да чака дълго. Няколко минути по-късно жълто-кафявият хъдзън хорнит се вмъкна в паркинга. Тео паркира колата в един правоъгълник, очертан в другия край на паркинга, близо до пътя, и слезе от колата — нисичък мъж с оредяваща коса, обул къси панталони и тениска.

Елспет излезе от колата. Отвори уста да го повика, но в същия миг в паркинга влязоха две полицейски коли.

Тя замръзна на мястото си.

Колите бяха от окръжното полицейско управление на окръг Кокоу. Движеха се бързо и експедитивно, но без включени буркани и сирени. Подир тях се носеха още две необозначени коли. И четирите спряха до входа на паркинга, а едната дори го прегради така, че от него никой вече не можеше да излезе.

В първия момент Тео не ги видя и със спокойна крачка тръгна към Елспет и администрацията.

Тя изведнъж разбра какво трябва да направи. Но за това се искаха здрави нерви. Успокой се, каза си тя, пое дълбоко дъх и се запъти към Тео. След няколко крачки той я позна и каза високо:

— Какво стана, по дяволите? Защо отмениха изстрелването?

Без да си дава труд да му отговаря, Елспет протегна ръка и каза с нисък глас:

— Дай ми ключовете от колата си.

— Защо?

— Обърни се.

Той хвърли поглед през рамо и видя полицейските коли.

— Мамка му, какво искат пък тия сега? — попита Тео с треперещ глас.

— Теб. Спокойно. Дай ми ключовете.

Той ги пусна в отворената й длан.

— Продължавай да вървиш. Багажникът на моята кола не е заключен. Влез вътре.

— В багажника?

— Да! — изсъска Елспет и го подмина.

Вперила поглед напред, тя видя полковник Хайд и още няколко смътно познати физиономии от Кейп Канаверал. С тях бяха четири от местните ченгета и още двама добре облечени млади мъже, които вероятно бяха агенти от ФБР. Никой от тях не гледаше към нея. Всички се събраха около Хайд и Елспет го чу да казва:

— Нека двама души да проверят номерата на колите, а останалите ще влезем вътре.

Тя стигна до колата на Тео и отвори багажника. Вътре беше коженият куфар, в който се намираше предавателят — мощен и тежък апарат. Май нямаше да може да го вдигне. Елспет го издърпа до края на багажника и с усилие го прехвърли през ръба. Апаратът тупна тежко на земята. Тя бързо затвори багажника. После се огледа. Хайд още даваше заповеди на хората си. В другия край на паркинга капакът на нейния багажник бавно се затвори. Тео беше вътре. Половината проблем беше решен.

Стискайки зъби, тя грабна дръжката на куфара, в който бе радиопредавателят, и го вдигна. Сякаш бе пълен с олово. Измина няколко метра, но пръстите й изтръпнаха от болка и Елспет го остави на земята. После го вдигна с лявата си ръка и успя да измине още десетина метра. Болката обаче отново я принуди да го пусне.

Зад нея полковник Хайд и хората му вървяха към администрацията на мотела. Боже, дано не ме познае, помоли се безмълвно Елспет. Тъмно беше и едва ли би я разпознал. Разбира се, винаги би могла да измисли нещо, но ако поиска да види какво има в куфара…

Отново смени ръцете, но този път изобщо не можа да повдигне куфара. Отказвайки се от носенето, тя започна да го влачи, молейки се шумът да не привлече вниманието на ченгетата.

Най-накрая стигна до колата. Докато отваряше багажника, едно от униформените ченгета се приближи и подвикна отдалеч с вежлива усмивка:

— Да ви помогна ли, госпожо?

Широко отворил очи от страх, с пребледняло лице, Тео я гледаше отвътре, затаил дъх.

— О, готова съм — каза тя на ченгето с крайчеца на устата си.

Сграбила дръжката с две ръце, тя рязко го вдигна и с последно усилие успя да го пъхне вътре. Оттам долетя приглушен стон — явно някой от ръбовете на куфара се бе забил в Тео. С бързо движение Елспет затвори багажника и изтощена, се облегна на него. Ръцете й сякаш се бяха удължили с половин метър.

Тя вдигна поглед към ченгето. Беше ли успял да види Тео? Полицаят се усмихна озадачено. Запъхтяна, Елспет каза:

— Татко ми казваше никога да не си пълня куфара така, че да не мога да го вдигна.

— Силно момиче сте — забеляза ченгето с леко съчувствие в гласа.

— Благодаря.

Останалите мъже минаха покрай тях, насочени към администрацията на мотела. Елспет внимаваше да не гледа към полковник Хайд. Ченгето се позабави малко.

— Напускате ли мотела? — попита я то.

— Да.

— Сам-самичка?

— Точно така.

Той се наведе, огледа предните и задните седалки през затворените стъкла и се изправи.

— Приятен път! — каза полицаят и се отдалечи.

Елспет влезе в колата и запали двигателя.

Двама полицаи бяха останали навън и проверяваха регистрационните номера. Тя подкара и спря до единия от тях.

— Ще ме пуснете ли да си тръгвам или трябва да се мотая на паркинга цяла нощ? — попита го тя с дружелюбна усмивка.

Той се наведе и прочете номера й.

— Сама ли сте?

— Да.

Ченгето огледа задните седалки. Тя затаи дъх.

— Добре — каза той — Можете да тръгвате.

После седна в полицейската кола, спряна напреки на входа, и я премести.

Елспет мина през образувалия се проход, качи се на магистралата и настъпи педала на газта докрай.

И изведнъж тялото й отмаля от облекчение. Ръцете й трепереха и тя трябваше да намали.

— Боже всемогъщи! — изпъшка. — Разминахме се на косъм.