Кен Фолет
Обратно броене (55)

9:30 вечерта

Радиосигналът от по-мощния предавател може да се хване от радиолюбители по целия свят. По-слабият сигнал от втория може да бъде уловен само от специално оборудвани за целта станции.

 

 

Антъни се намираше в Редстоун Арсенал и седнал в тъмнината във военния форд, не сваляше поглед от входа на Изчислителния център. Беше паркирал на около двеста метра от входа на сградата.

Люк бе вътре, заел се да търси папката. Антъни знаеше, че няма да я намери, както бе предвидил, че няма да я намери и у тях, защото той бе проверил там преди него. Но повече не можеше да предвиди ходовете на Люк и трябваше да чака, за да узнае какво ще прави и евентуално да го проследи.

Тъй или иначе, времето бе на негова страна. С всяка изминала минута Люк ставаше все по-малко опасен. Ракетата щеше да бъде изстреляна само след час. Би ли могъл Люк да прати всичко по дяволите за един час? Антъни знаеше само, че през последните двайсет и четири часа Люк нееднократно бе доказал, че в никакъв случай не бива да бъде подценяван.

Докато си мислеше така, вратата на Центъра се отвори, откроявайки жълт правоъгълник светлина на земята — навън излезе мъжка фигура и се отправи към паркирания пред входа черен крайслер. Както Антъни очакваше, ръцете му бяха празни. Той се качи вътре и потегли.

Сърцето на Антъни заби бързо. Врътна ключа на двигателя, запали фаровете и подкара подире му.

Пътят водеше на запад по абсолютно права линия. След около километър и половина Люк намали пред някаква едноетажна сграда и отби към паркинга й. Антъни го подмина и продължи напред. Половин километър по-нататък той обърна и след малко се върна пред сградата. Колата на Люк бе все още там, но самият той не се виждаше никакъв.

Антъни вкара колата в паркинга и изгаси двигателя.

Люк се надяваше да намери папката в Изчислителния център, където всъщност се намираше и кабинетът му. Затова се забави толкова много. Отначало претърси всички папки в бюрото и шкафа си, а след това отиде и в стаята на секретарките. Но не намери нищо.

Обаче имаше още една възможност. Мариголд му бе казала, че в понеделник той ходил и в Инженерния отдел. Значи е имал някаква причина да ходи дотам. Тъй или иначе, това бе последната му надежда. Ако папката я нямаше и там, вече не знаеше къде да я търси. След няколко минути ракетата или щеше да излети, или изстрелването й щеше да бъде саботирано.

Атмосферата в Инженерно отделение бе съвсем различна от тази в Изчислителния център. Залите в Изчислителното бяха чисти като аптека заради огромните компютри, на които се изчисляваха тяга, скорост и траектории. А тук, в Инженерното, цареше творчески безпорядък, миришеше на машинно масло и гума.

Той закрачи забързано по един коридор. Някъде на около метър от пода стените бяха боядисани в тъмнозелено, а нагоре — в светлозелено. По табелките на повечето врати имената имаха „д-р“ отпред, но за негово неудоволствие никъде не видя табелка, на която да пише „д-р Клод Лукас“. Най-вероятно тук той нямаше втори кабинет, а само бюро.

В края на коридора стигна до голяма зала с половин дузина метални маси в единия край. От другата страна имаше отворена врата, която го отведе в лаборатория с каменни маси, а още по-нататък се виждаше голяма двойна врата, през която вероятно се излизаше на товарната рампа.

Вляво от Люк започваше дълга редица метални шкафчета, обозначени с табелка и име. На една от тях той прочете своето. Може да съм я скрил тук, каза си.

Извади от джоба си връзки ключове и избра един, който му се стори като за ключалката на шкафчето. Ключът наистина стана и вътре той видя каска, а на куката под нея бе окачен син работен гащеризон. На пода имаше изправени чифт ботуши, които май бяха негов размер.

До тях, подпряна на стената, се виждаше тъмнозелена папка. Точно нея май търсеше.

В папката имаше голям кафяв плик, който вече бе отворен и от него се подаваха някакви документи. Той ги измъкна и веднага разбра, че това са фотокопия от чертежите на ракета.

С бясно биещо сърце Люк бързо отиде до една от металните маси и пръсна листовете под настолната лампа. Само след няколко минути напрегнато проучване разбра, че на чертежите пред него бе показан механизмът за самоунищожение на „Юпитер С“.

Сърцето му замря от ужас.

Всяка ракета има механизъм за самоунищожение, така че ако се отклони от курса и застраши човешки живот, да може да бъде взривена във въздуха. По цялата дължина на главната степен върви специален фитил, в чийто край има монтиран капсул-детонатор, от който стърчат две жички. Ако по тези жички се пусне ток, както се виждаше от чертежа, капсул-детонаторът щеше да разпори резервоара и изтичащото гориво щеше да се възпламени в ефектна експлозия.

Тази експлозия можеше да се предизвика от кодиран радиосигнал. На чертежите бяха показани две релета — едното за предавателя на земята, а другото за приемателя, монтиран в първата степен. Първото реле преработваше радиосигнала в сложен код, а второто го разкодираше и ако кодът бе верен, пускаше ток в жичките. Отстрани на този чертеж имаше схема, рисувана набързо на ръка, на която бе показан начинът на свързване на двете релета, така че всеки, който имаше тази схема, можеше да имитира сигнала.

Брилянтно изпълнение, даде си сметка Люк. Саботьорите нямаха нужда да залагат експлозиви, да ги свързват с часовникови механизми и прочее сложнотии. Те просто щяха да използват онова, което бе монтирано. Не им бе необходимо да се доближават до ракетата. Ако знаеха кода, дори нямаше нужда да влизат в Кейп Канаверал. Радиосигналът можеше да се излъчи от предавател, намиращ се на километри разстояние.

Той обърна плика и погледна лицевата му страна. Бе адресиран до някой си Тео Пакман, отседнал в мотел „Вангард“. Вероятно в този момент Пакман седеше някъде из Кокоу Бийч с предавател в ръка, готов да взриви ракетата секунди след излитането й.

Обаче Люк вече можеше да му попречи. Той вдигна поглед към електрическия часовник на стената. Беше десет и петнайсет. Имаше време да се обади до Кейп Канаверал и да накара да отложат изстрелването. Ръката му се стрелна към телефона на масата и грабна слушалката.

В същия момент зад гърба му се разнесе глас:

— Остави телефона, Люк.

Той бавно се извърна, все още стискайки слушалката в ръка. На прага бе застанал Антъни в износеното си палто от камилска вълна, с две синини под очите, подута устна и пистолет със заглушител, насочен към корема му.

Бавно и с неохота Люк върна слушалката на мястото й.

— Значи в колата зад мен си бил ти — каза той.

— Дойде ми наум, че няма да имаш време за проверки.

Люк впери поглед в човека, в когото се бе излъгал. Дали у него нямаше нещо — някакъв знак, някаква незабележима черта, които да го предупредят, че насреща му стои предател? Антъни бе мъж с приятно грозновато лице, свидетелстващо за силен характер, но не и за двуличие.

— Откога работиш за Москва? — попита го Люк. — От войната?

— От по-отдавна. От Харвард.

— Защо?

Устните на Антъни помръднаха в странна усмивка.

— За един по-добър свят.

Едно време, Люк знаеше това твърде добре, много разумни хора бяха повярвали в съветската система. Но знаеше и че вярата им бе разколебана от действителния живот при режима на Сталин.

— И ти още вярваш в това? — попита той със съмнение.

— Кажи-речи. Това все още е най-хубавото, на което можем да се надяваме… въпреки всичко.

Може би. Люк не можеше да прецени. Но не в това се състоеше въпросът. За него бе много по-трудно да разбере личното предателство на Антъни.

— Приятели сме от двайсет години — каза той. — Но това не ти попречи да стреляш по мен снощи.

— Да.

— Щеше ли да убиеш най-стария си приятел? Заради кауза, в която едва-едва вярваш?

— Да, и ти също би го направил. През войната и двамата с теб рискувахме живота си. А и не само нашия. Но го рискувахме, защото така трябваше.

— Ала не смятам, че сме се лъгали един друг, камо ли да се стреляме.

— Ако бе възникнала необходимост, щяхме да го направим.

— Не мисля.

— Чуй ме сега. Ако не те убия, ти ще се опиташ да ме спреш да избягам, нали така?

Люк се уплаши, но отвърна сърдито:

— Да, по дяволите!

— Макар да знаеш, че ако ме хванат, ще свърша на електрическия стол.

— Сигурно… да.

— Значи и ти си готов да убиеш приятел.

Люк се смути. Не можеше в края на краищата да се сравнява с Антъни.

— Аз обаче ще те изправя пред съда. Това не е убийство.

— Да, но накрая пак ще бъда мъртъв, нали?

Люк бавно кимна:

— Сигурно.

Антъни вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Люк.

Люк мигновено клекна зад металната маса.

Пистолетът глухо изкашля и веднага след това се чу удар на метал в метал — куршумът се бе ударил в плота на масата. Ламарината, от която бе направена, бе тънка, но бе достатъчна, за да отклони куршума.

Люк се търкулна под масата. Антъни тичешком заобиколи отляво, мъчейки се да намери удобна позиция за стрелба. Клекнал под масата, Люк опря гръб в плота й, хвана двата й крака и се надигна заедно с нея. Засили се напред, понесъл масата на гръб, и я обърна към посоката, откъдето смяташе, че Антъни ще налети. Масата с трясък се стовари на пода.

Но Антъни не се оказа под нея.

Понесен от инерцията на тежката маса, Люк залитна след нея, падна на четири крака и силно удари главата си в един от железните й крака. Превъртя се на една страна и седна, разтърсвайки замаяно глава. После бавно я вдигна и право пред себе си видя открояващата се в светлия правоъгълник на вратата фигура на Антъни, разкрачил крака и насочил в него стиснатия си в двете ръце пистолет. Беше го заобиколил изотзад, избягвайки непохватната му атака, и сега Люк представляваше прекрасна мишена и само секунда го делеше от края на живота му.

После изведнъж звънна ясен глас:

— Антъни! Престани!

Беше Били.

Антъни не помръдна. Люк бавно извърна глава и погледна зад себе си. С червен пуловер, рязко контрастиращ на зелената стена зад нея, и решително стиснати устни Били държеше здраво пистолет и нетрепващата й ръка го бе насочила право в Антъни. Зад нея с разширени от уплаха очи се мерна силуетът на възрастна негърка.

— Хвърли пистолета! — викна Били.

Люк бе почти сигурен, че въпреки това Антъни ще го застреля. Ако бе истински комунист, трябваше да бъде готов да се пожертва. Но с това нямаше да постигне нищо, тъй като чертежите щяха да останат у Били.

Антъни бавно отпусна ръце, но не хвърли пистолета.

— Хвърли го или ще стрелям!

Той пусна кривата си усмивка.

— Не, няма да стреляш — каза той. — Няма да убиеш човек по такъв хладнокръвен начин.

Все още стиснал пистолета с насочена към пода цев, той бавно заотстъпва назад, насочвайки се към отворената врата, водеща към лабораторията. Люк си спомни вратата оттатък, която му се стори, че води навън.

— Стой! — викна Били отново.

— Според теб една ракета не струва човешки живот, пък бил той и на предател — каза Антъни, продължавайки да отстъпва към вратата, която вече беше само на две крачки зад гърба му.

— Не ме предизвиквай! — прокънтя отново гласът й.

Люк бе вперил поглед в нея, питайки се дали ще стреля или не.

Антъни изведнъж рязко се извърна и се шмугна през вратата.

Били не стреля.

Антъни прескочи една от банките и се хвърли към двойната врата. Двете й крила се отвориха с трясък и той изчезна в нощта.

Люк скочи на крака. Били се спусна към него с широко отворени обятия. Той вдигна глава към стенния часовник. Беше десет и двайсет и девет. Имаше на разположение точно една минута, за да предупреди Кейп Канаверал.

Обърна гръб на Били и вдигна телефона.