Кен Фолет
Обратно броене (54)

7:30 привечер

Единият радиопредавател е мощен, но с малък живот — след две седмици умира. С по-слабия си сигнал вторият може да изкара два месеца.

 

 

Когато Били мина покрай къщата на Люк с колата, вътре не светеше. Какво означаваше това? Имаше три възможности. Първата — в къщата няма никой. Втората — Антъни седи на тъмно и чака Люк, за да го убие. И третата — Люк лежи мъртъв, проснат в локва кръв. Тази несигурност я побъркваше от страх.

Беше оплескала цялата ситуация, при това може би фатално. Само преди няколко часа разполагаше с прекрасна възможност да предупреди Люк… И след това се бе оставила да я изпързалят по най-тъпия начин. Минаха няколко часа, докато се върне до Хънтсвил и намери къщата на Люк. Нямаше представа дали е получил съобщенията й. Беше бясна, че е постъпила така левашки, и ужасена, че той може да е загинал заради непохватните й действия.

Били зави зад следващия ъгъл и спря. После пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Трябваше да разбере какво има в къщата. Да, но ако Антъни е вътре? Обмисли възможността да се промъкне незабелязано, но след това реши, че е рисковано. Да стреснеш човек, стиснал в ръка пистолет, едва ли бе най-добрата идея. В такъв случай да отиде и да звънне на вратата. Дали нямаше да я застреля, без да му мигне окото? Само заради това, че е там? Можеше. А тя нямаше право да рискува живота си по такъв безразсъден начин — имаше дете, което се нуждаеше от нея.

На дясната седалка до нея имаше куфарче. Тя го отвори и извади колта. Никак не обичаше тежестта на матовата стомана в дланта си. Мъжете, с които бе работила през войната, с удоволствие боравеха с оръжията. На тях им доставяше истинско удоволствие да сключат пръсти около ръкохватката на пистолет, да притиснат приклада на пушка във вдлъбнатината под рамото си или с рязък жест да завъртят барабана на револвер. Били обаче не чувстваше нищо подобно. За нея оръжията бяха брутални и жестоки, измислени само за да разкъсват плътта и да трошат костите на радващи се на живота хора. Видеше ли ги, кожата й настръхваше.

Сложила пистолета в скута си, тя обърна колата и се върна пред къщата на Люк. Спря рязко отпред, отвори вратата, грабна пистолета и изхвръкна навън. Стараейки се да изпревари реакцията на евентуален наблюдател отвътре, тя прескочи ниската ограда и хукна през двора към къщата.

Отвътре не се чу никакъв звук.

Били бързо обиколи къщата, мина от задната й страна, сниши се под един от прозорците, после надигна предпазливо глава и го огледа. Слабата светлина от уличното осветление й даде възможност да види, че прозорецът се затваря с прост райбер. В стаята нямаше никой. Тя хвана пистолета за цевта, замахна и счупи стъклото, очаквайки всеки момент да чуе изстрела, който би сложил край на живота й. Обаче нищо не се случи. Пресегна се през счупеното стъкло, дръпна райбера и отвори прозореца. После се намъкна вътре, насочила пистолета напред и притискайки гръб в стената. Погледът й едва успя да различи очертанията на някакво бюро и библиотека срещу него. Намираше се в малък кабинет. И инстинктът й подсказа, че е сама. Обаче я бе страх да мръдне, за да не се спъне в трупа на Люк нейде из тъмното.

Прокрадвайки се съвсем бавно, тя прекоси стаята и видя къде е вратата. Предпазливо открехвайки я, Били надникна навън и привикналите й към мрака очи огледаха празния коридор. Насочила пистолета пред себе си, тя пристъпи напред, напрегнала сетивата си докрай. Бавно започна да оглежда къщата стая по стая, готова всеки момент да се натъкне на трупа на Люк. Но всички помещения бяха празни.

Най-накрая Били се спря в голямата спалня и вперила поглед в огромното легло, където Люк си лягаше с Елспет, се запита какво да прави по-нататък. Готова бе да се разплаче от облекчение, че не намери мъртвото тяло на Люк. Да не би в последния момент да е променил намеренията си и да е решил да не идва тук? А може би Антъни не е успял да го убие? Вероятно все пак са успели да му предадат съобщението и.

Единственият човек, който може би знаеше отговорите на тези въпроси, бе Мариголд.

Били се върна в кабинета на Люк и запали лампата. На бюрото лежеше отворена енциклопедия, разгърната на обясненията за стерилитета у жените. Тя сви учудено вежди, но остави въпросите за по-късно. Вдигна телефона и помоли „Справки“ да й дадат номера на Мариголд Кларк. В един момент се уплаши, че Мариголд може да няма телефон вкъщи, но след малко телефонистката й продиктува един номер в Хънтсвил.

Отговори й мъжки глас.

— На репетиция е — сигурно е мъжът на Мариголд, каза си Били. — Госпожа Лукас е във Флорида, така че Мариголд дирижира хора, докато тя се върне.

Били си спомни, че Елспет бе диригент на „Радклифско хорово дружество“, а по-късно — на оркестър от чернокожи хлапета във Вашингтон. Изглежда вършеше нещо подобно и тук, в Хънтсвил, а Мариголд бе нейна заместничка.

— Трябва да говоря с Мариголд по спешност — каза му Били. — Как мислите, дали е удобно да прекъсна репетицията за малко?

— Сигурно не. Репетират в църквата „Калвъри Госпъл“ на Мил Стрийт.

— Благодаря ви много и извинявайте.

Били изтича навън и отново седна в колата. В жабката на колата „Хърц“ бяха оставили карта на града и сега тя я разгърна на коленете си, намери Мил Стрийт и подкара натам. Църквата бе в беден квартал, в който преобладаваха занемарени, но спретнати дървени къщи. Чу хора още като отвори вратата на колата. Били пристъпи навътре в църквата и музиката я плисна като приливна вълна. Пееха трийсетина мъже и жени, обаче звучаха като сто. Пляскайки с ръце, те се поклащаха в такт наляво и надясно. В единия ъгъл имаше пиано и пред него бе седнал пианист, вдъхновено удрящ клавишите, а пред певците застанала с гръб към нея жена енергично размахваше ръце.

Вместо пейки имаше редици сгъваеми столове — тя седна на един в края, давайки си сметка, че е единственият бял човек. Въпреки тревогите й, музиката докосна сърцето й — в края на краищата Били бе родена в Тексас и за нея вълнуващата музика бе въплъщение на душата на Юга.

Нямаше търпение да разпита Мариголд, но усещаше, че е по добре да покаже уважение към заниманието й и да дочака края на репетицията.

Химнът завърши с високо кресчендо, диригентката застина за миг с вдигнати ръце, после бавно ги отпусна.

— Какво толкова стана, че изведнъж се разсеяхте? — попита тя хористите и се огледа. — Кратка почивка.

Били се приближи по централната пътека.

— Извинявайте, че се намесвам — каза тя. — Вие ли сте Мариголд Кларк?

— Да — потвърди жената предпазливо. Беше някъде около петдесетте, с чудновати очила на носа. — Но не ви познавам.

— Говорих с вас по телефона. Били Джоузефсън.

— О, здравейте, доктор Джоузефсън.

Пристъпвайки бавно една до друга, те се отдалечиха от хористите и Били я попита:

— Люк обаждал ли се е отнякъде?

— От сутринта не съм го чувала. Очаквах го да се появи в базата, но той не дойде. Как мислите, добре ли е?

— Не знам. Ходих до дома му, но там нямаше никой. Страхувам се да не би вече да е убит.

Мариголд поклати глава, объркана.

— Работя в армията вече двайсет години, но досега такова нещо не ми се е случвало.

— Ако е още жив, животът му виси на косъм — Били се втренчи в Мариголд. — Вярвате ли ми?

Мариголд дълго мисли, вперила поглед право пред себе си, после бавно извърна глава към нея.

— Да, госпожо, вярвам ви — пророни тя, кимайки.

— Тогава трябва да ми помогнете — каза Били.