Кен Фолет
Обратно броене (44)

7:00 сутринта

Отработените газове минават през соплото на ракетата като струя горещо кафе, изливащо се в гърлото на снежен човек.

 

 

Антъни караше към Джеферсън Мемориъл, сложил Лари да седне между себе си и Пит на предната седалка. Беше още тъмно и наоколо нямаше жива душа. Той обърна и паркира автомобила така, че фаровете му да осветяват всяка кола, задала се от посоката, откъдето трябваше да дойде Били.

Паметникът представляваше издигнати в кръг колони с купол, построени на висок пиедестал, със стълби откъм задния край.

— Статуята е висока пет метра и седемдесет сантиметра и тежи пет хиляди килограма — обърна се той към Лари. — Направена е от бронз.

— Къде е?

— Не можеш да я видиш. Между колоните е.

— Трябваше да дойдем през деня — прохленчи момчето.

Антъни бе извеждал Лари и преди това. Беше го водил в Белия дом, в зоопарка и в Смитсъновия институт. За обяд хапваха по един хотдог, после си взимаха сладолед и накрая, преди да го заведе у дома, той винаги му купуваше някаква играчка. Прекарваха си чудесно и Антъни се бе привързал към кръщелника си. Обаче днес Лари усети, че нещо не е наред. Беше твърде рано, майка му я нямаше и той със сигурност долавяше напрежението в колата.

Антъни отвори вратата.

— Постой малко вътре, Лари. Искам да си поговорим с Пит навън.

Двамата мъже излязоха и от устата им заизлиза пара. Антъни се обърна към Пит.

— Аз ще чакам тук. Ти изведи хлапето и му покажи паметника. Гледай да сте от тази страна, за да го виждам, когато майка му пристигне.

— Добре — отвърна Пит с рязък и хладен глас.

— Ужасно ми е неприятно — каза Антъни, но всъщност вече не го бе грижа. Като че ли му бе минало. Лари бе нещастен, а Били се бе панирала от страх, но щеше да им мине и затова не биваше да смесва чувствата с работата.

— Няма да сторим нищо лошо нито на детето, нито на майка му — продължи той, опитвайки се да окуражи Пит. — Но тя трябва да ни каже накъде е тръгнал Люк.

— И тогава ще й върнем детето?

— Не.

— Не ли? — изражението на Пит не се промени, но в гласа му звънна тревожна нотка. — Защо?

— В случай че по-късно ни дотрябва друга информация от нея.

Пит е объркан, но ще се подчини, поне засега, каза си Антъни и отвори вратата.

— Хайде, Лари. Чичо Пит ще ти покаже паметника.

Лари се измъкна навън. С внимателно премерена учтивост той каза:

— След като го разгледаме, бих желал да се върна вкъщи.

Антъни преглътна с усилие. Храбростта на малкия му дойде твърде много. Изчакал да премине евентуалният трепет в гласа му, той каза спокойно:

— Ще говорим първо с мама. А сега върви.

Хлапето хвана протегнатата ръка на Пит и двамата заобиколиха монумента, за да се изкачат по стълбите отзад. Минутка след това се показаха между колоните горе, огрени от светлината на фаровете.

Антъни погледна часовника си. След шестнайсет часа ракетата щеше да бъде изстреляна и всичко щеше да е приключило по един или друг начин. Шестнайсет часа беше много време и Люк можеше да нанесе непоправими вреди. Антъни трябваше да го залови, и то бързо.

Били трябваше да е вече тук. Изведнъж го обхванаха съмнения. Дали щеше да дойде? Беше твърде паникьосана и изплашена, за да вика ченгетата или пък да намисли някоя каскада — в това бе сигурен.

И се оказа прав. Няколко секунди по-късно в улицата зави кола. Цветът й не се виждаше, но беше Форд Тъндърбърд. Тя спря на двайсетина метра от кадилака на Антъни и от нея изхвръкна малка фигурка, оставяйки двигателя да работи.

— Здрасти, Били! — подвикна й Антъни.

Тя премести погледа си от него към паметника, видя застаналите на постамента Лари и Пит и замръзна на място.

Антъни се приближи към нея.

— Не се опитвай да се правиш на главен герой. Само ще изплашиш Лари.

— Недей да ми говориш за плашене, кучи син такъв! — изсъска тя с треперещ от напрежение глас.

Беше на косъм от сълзите.

— Трябваше да го направя.

— Никой не трябва да прави такива неща.

Враждебността и гневът й не го изненадаха, но презрението в гласа й го бодна неприятно.

— Познат ли ти е оня цитат от Томас Джеферсън — запита я той, — дето е записан тук с букви, големи половин метър? „Заклел съм се в името на всемогъщия Бог да давам отпор на всякаква форма на тирания над човешкото съзнание“. Ето за това го правя.

— Можеш да вървиш по дяволите с причините си! Ти изобщо си забравил идеалите, които едно време си имал. Такова предателство не може да бъде извинено с нищо.

Само щеше да си загуби времето да спори с нея.

— Къде е Люк? — попита я рязко.

Тя дълго мълча и накрая каза:

— Люк хвана самолета за Хънтсвил.

От Антъни се откъсна дълбока въздишка на облекчение. Беше се сдобил с това, което търсеше. Но беше и изненадан от отговора.

— Защо пък Хънтсвил?

— Военните проектират ракетите там.

— Знам. Но защо отива там именно днес? Главното събитие е във Флорида.

— Не знам.

Антъни се опита да разгадае истината по лицето и, но бе много тъмно.

— Мисля, че криеш нещо от мен.

— Изобщо не ми пука какво мислиш. Грабвам си сина и си тръгвам.

— Нищо подобно — отвърна Антъни. — Ще го подържим при нас още малко.

Гласът на Били се издигна в мрака, пълен с болка и ненавист:

— Но защо? Казах ти накъде е поел Люк!

— Може да се наложи да ни помогнеш по някой друг начин.

— Не е честно!

— Ще го преживееш някак си — отвърна той и й обърна гръб.

Тук беше грешката му.

Били бе очаквала това с почти пълна сигурност.

Докато той се приближаваше към колата си със спокойна крачка, тя се спусна отгоре му и заби дясното си рамо в кръста му. Тежеше само 58 килограма и Антъни вероятно бе с трийсетина килограма по-тежък, но на нейна страна бяха изненадата и справедливият гняв. Той залитна напред и падна на четири крака, изпъшквайки от изненада и болка.

Били измъкна колта от чантичката си.

Докато Антъни се изправяше, тя отново се нахвърли върху него — този път отстрани — и го ритна с всички сили в хълбока. Той отново изохка и се претърколи по гръб. Още преди да успее да реагира по какъвто и да било начин, Били вече бе върху него и притиснала коляно в гърлото му, завря цевта на колта в устата му. Единият от предните зъби изпука и хлътна навътре заедно с дулото.

Антъни замръзна.

С нарочно бавно движение на пръста Били освободи предпазителя. Погледна го в очите и прочете в тях страх. Не бе очаквал от нея да носи пистолет. По брадичката му се процеди тънка струйка кръв.

Били вдигна поглед. Лари и човекът с него бяха вдигнали глави към паметника, все още не разбрали за суматохата долу. Тя отново съсредоточи вниманието си върху Антъни.

— Сега ще извадя пистолета от устата ти — каза задъхано. — Само ако мръднеш, ще те убия. И ако си все още жив, ще извикаш колегата си и ще му кажеш онова, което ти наредя. Тя измъкна бавно цевта от устата му и я насочи в лявото му око. — Хайде! — смушка го в скулата. — Викай го!

Антъни се поколеба.

Натискът върху скулата се усили.

— Пит! — извика той.

Пит се огледа, но Антъни и Били бяха извън светлината на фаровете, затова попита:

— Къде си?

Били каза:

— Кажи му да остане там, където е.

Антъни не продума. Били притисна цевта в окото му така, че малко остана да го извади.

— Стой там, където си! — побърза да извика Антъни.

Пит засенчи очи с длан, мъчейки се да види нещо в тъмното.

— Какво става? — подвикна той. — Не те виждам.

— Лари! — викна Били. — Качи се в Тъндърбърда!

Пит хвана Лари за ръката.

— Този човек не ме пуска! — проплака Лари.

— Спокойно! — повиши още повече глас Били. — Чичо Антъни ще му каже да те пусне.

Цевта отново се впи в окото му.

— Добре де, добре! — изохка Антъни и извика високо: — Пусни хлапето!

— Сигурен ли си? — усъмни се Пит.

— Прави каквото ти казвам, за бога… Завряла е пищов в окото ми!

— Добре тогава — отвърна Пит и пусна ръката на Лари.

Лари тръгна към задната част на паметника и няколко секунди след това се появи пред него. Веднага хукна към майка си.

— Сбърка пътя — каза му тя, опитвайки се да говори спокойно. — Качи се в колата. Бързо!

Лари изтича към Тъндърбърда, скочи вътре и затръшна вратата.

С бързо камшично движение Били удари Антъни с ръкохватката на пистолета по двете страни на лицето с всичка сила. Той изкрещя от болка, но още преди да помръдне, цевта отново се оказа в устата му и той застина.

— Хубавичко си помисли, преди да тръгнеш отново да отвличаш някое дете — изсъска тя в ухото му. После се изправи, измъквайки цевта бавно от устата му. — Няма да мърдаш оттук!

Насочила пистолета към Антъни, тя бавно заотстъпва към колата, вдигайки за миг поглед към паметника. Пит не бе мръднал от мястото си.

Били се вмъкна в колата.

Лари я посрещна с думите:

— Ама ти имаш пистолет?

Тя напъха пистолета в джоба си и го попита:

— Добре ли си?

Лари заплака.

Били блъсна лоста на първа и потегли със свирещи гуми.