Кен Фолет
Обратно броене (40)

3:00 сутринта

Резервоарите за гориво са разделени на множество преградки, които не позволяват на горивото да се плиска. Без тях плискането е толкова жестоко, че една от пробните ракети, „Юпитер 1В“, се разпадна във въздуха след 93 секунди полет.

 

 

Антъни седеше на волана на жълтия си кадилак, паркиран на една пресечка от кафенето. Беше спрял плътно до задницата на един пикап, така че биещият му на очи автомобил бе почти изцяло скрит, докато в същото време отвътре съвсем ясно се виждаха входът на кафенето и ярко осветената част от тротоара пред него. В това кафене изглежда често идваха и ченгета — отпред заедно с Тъндърбърда на Били и белия Линкълн Континентал на Бърн бяха спрели и две полицейски коли.

Ак Хоруиц бе изпратен на пост пред апартамента на Бърн Ротетън с инструкции да стои там и да чака Люк да се появи. Обаче, когато Бърн излезе посред нощ и тръгна нанякъде, той прояви достатъчно самоинициатива да не се подчини на заповедта и да го последва с мотора си. Веднага след като Бърн влезе в заведението, Ак бе набрал съоръжение Q и бе казал на Антъни.

Сега Антъни видя как Ак излиза от кафенето с картонена чаша кафе в едната ръка и вафла в другата. Той се приближи към колата на Антъни.

— Лукас е вътре — докладва му.

— Знаех си — реагира Антъни със злобно задоволство.

— Обаче се е преоблякъл. Сега е с черно палто и черна мека шапка.

— Другата шапка загуби в „Карлтън“.

— С него е Ротетън и онова момиче.

— Освен тях, кой още е вътре?

— Четирима полицаи си разказват мръсни вицове, някакъв страдащ от безсъние тип чете „Вашингтон Пост“ и готвачът.

Антъни кимна. Нищо не можеше да стори на Люк в присъствието на ченгетата.

— Ще чакаме, докато излезе, тогава и двамата ще го проследим. И този път няма да ни се изплъзне.

— Ясно.

Ак се върна на мотоциклета си, спрян зад колата на Антъни, седна на седалката и се захвана с кафето и вафлата.

Антъни обмисли още веднъж плана. Щяха да стигнат Люк в някоя тиха уличка, да го смотаят набързо и да го отведат в една конспиративна квартира на ЦРУ в Чайнатаун. На този етап Антъни трябваше да се отърве от Ак. А след това щеше да убие Люк.

Чувстваше студена решителност. В „Карлтън“ бе споходен от пристъп на емоционална слабост, но после си бе казал, че докато не приключи цялата работа, не бива да мисли за такива неща, като предателство и приятелство. Знаеше, че неговото дело е право. Щеше да се оправя със съжаленията си след като изпълни дълга си.

Вратата на кафенето се отвори.

Били излезе първа. Светлината я осветяваше откъм гърба и лицето й не се виждаше, но я позна по дребната фигурка и характерната походка. След нея излезе мъж в черно палто и шапка — Люк. Двамата тръгнаха към червения Тъндърбърд. Фигурата с шлифера, излязла последна навън, се отправи към белия Линкълн.

Антъни запали двигателя.

Тъндърбърдът тръгна, последван от Линкълна. Антъни изчака няколко секунди, после потегли. Ак се залепи зад него с мотора.

Били подкара на запад и останалите я последваха. Антъни гледаше да се държи на пресечка и половина от тях, но улиците бяха пусти, така че вероятно щяха да забележат, че ги следят.

Стигнаха до Четирийсета улица, спряха на червено и Антъни се лепна зад белия Линкълн на Бърн. Когато светна зелено, Тъндърбърдът на Били внезапно се хвърли напред, а Линкълнът се забави.

Ругаейки невъздържано, Антъни даде назад няколко метра, бързо смени на първа и настъпи газта до пода. Голямата кола изрева и се стрелна напред. Антъни заобиколи бавно размърдалия се Линкълн и се втурна подир другите.

Били заснова през квартала зад Белия дом, минавайки като стрела на червено, нарушавайки знаци „Забранен обратен завой“ и фучейки с пълна газ срещу движението по еднопосочни улици. Антъни повтаряше маневрите й, отчаяно мъчейки се да не я изпуска, обаче кадилакът не можеше да се мери по маневреност с Тъндърбърда и тя бавно се отдалечаваше напред.

Ак надмина Антъни и се залепи за задницата на Били. Гледайки я как увеличава скоростта си, Антъни си каза, че тя най-напред има намерение да се отърве от Линкълна, след това да излезе на магистрала и да избяга и от мотоциклета, който не можеше да се мери със 125-те километра в час максимална скорост на Тъндърбърда.

— Мамка му! — изруга отново Антъни.

Обаче се намеси късметът му. Завивайки зад един ъгъл със свирещи гуми, Били налетя на наводнена улица. Водата бълваше като фонтан от един пожарен кран до бордюра и цялата ширина на улицата бе покрита е пет-шест сантиметра вода и тя изтърва колата. Задницата на Тъндърбърда се люшна на една страна и цялата кола направи широк полукръг, спирайки напряко на улицата. Ак успя да я заобиколи, но рязкото движение, с което го направи, измъкна мотоциклета изпод него и той се изтъркаля във водата, ала веднага стана, явно невредим. Антъни натисна силно спирачката и успя да закове на кръстовището. Тъндърбърдът бе спрял така, че задният му калник бе само на няколко сантиметра от една паркирана кола. Антъни вмъкна предпазливо Линкълна във водата и се установи пред предницата на Били, така че колата й да не може да мръдне от мястото си.

Ак вече бе застанал откъм шофьорската страна на колата и Антъни се спусна към дясната врата.

— Излизай от колата! — викна той и измъкна пистолета от джоба си.

Вратата се отвори и фигурата с черния балтон и меката шапка излезе навън.

„Но това не е Люк!“, ужасено си помисли Антъни. Това е Бърн.

Веднага се извърна към посоката, откъдето бяха дошли, но от белия Линкълн нямаше никаква следа.

Гневът бавно набъбна в гърдите му. Бяха си сменили дрехите и Люк бе избягал с колата на Бърн.

— Шибан идиот такъв! — ревна той на Бърн, едва сдържайки се да не го застреля на място. — Нямаш представа какво си направил!

Бърн отвърна с влудяващо спокоен глас:

— Ами кажи ми тогава, Антъни. Какво съм направил?

Антъни се извърна вбесен от него и натика пистолета обратно в джоба си.

— Я чакай малко — каза Бърн. — Не мислиш ли, че трябва да обясниш някои неща? Това, което правиш с Люк, е незаконно.

— Няма какво да ти обяснявам — изплю Антъни с презрение думите.

— Люк не е шпионин.

— Ти пък откога стана специалист по тия неща?

— Знам го и толкова.

— Аз пък не ти вярвам.

Бърн впери в него тежък поглед.

— Разбира се, че ми вярваш — каза той бавно. — Знаеш много добре, че Люк не е съветски агент. Защо се преструваш, че е?

— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни и си тръгна.

 

 

Били живееше в Арлингтън — потънал в зеленина през топлите сезони квартал от другата страна на Потомак, на територията на Вирджиния. Антъни караше по нейната улица. Минавайки покрай къщата й, той забеляза тъмния шевролет на ЦРУ, паркиран от другата страна на улицата. Зави зад ъгъла на първата пресечка и спря.

Били щеше да се прибере след някой и друг час. Знаеше накъде е тръгнал Люк. Но нямаше да му каже. Беше загубила доверието си в него. Щеше да остане вярна на Люк… ако, разбира се, не бъдеше подложена на някакъв изключителен натиск.

Значи точно това трябва да направи.

Да не полудяваш? Едно малко гласче вътре в него не спираше да му задава въпроса дали всичко това си струва. Имаше ли някакво оправдание за това, което се канеше да направи? Разтърси глава и отхвърли съмненията. Беше избрал съдбата си много отдавна и никой не можеше да го отклони от предначертания му път, дори не и Люк.

Той отвори багажника и извади голяма колкото книга кожена чантичка и фенерче колкото писалка. После отиде до шевито. Отвори дясната врата и се вмъкна в колата. Намести се до Пит, без да каже дума, и впери поглед в тъмните прозорци на къщата на Били. Загледан в тях, той си рече: „Това ще е най-лошото нещо, което някога съм правил в живота си“.

После изви глава към Пит.

— Вярваш ли ми?

Пит обърна към него белязаното си лице и неловко се ухили.

— Що за въпрос е това? Да, вярвам ти.

По-голямата част от агентите боготворяха Антъни като герой от войната, но Пит му беше верен като куче заради тайната, която Антъни бе потулил — че е бил арестуван за сутеньорство. Сега, за да му напомни това, Антъни продължи:

— Ако видиш, че правя нещо, което ти се струва нередно, ще ме подкрепиш ли въпреки това?

Пит се поколеба, но когато проговори, гласът му трепереше от едва сдържани емоции:

— Нека ти кажа нещо — извърна поглед напред и го впери към заляната от уличното осветление улица. — Ти си за мен нещо като баща и така е било винаги… Това е всичко.

— Сега обаче ще направя нещо, което на теб няма да ти хареса. Искам просто да ми повярваш, че то е единствено правилното.

— Казах ти вече… Нямаш проблеми.

— Влизам вътре — каза Антъни. — Ако някой дойде, свирни с клаксона.

Той се прокрадна тихо към къщата, заобиколи гаража и се насочи към задната врата. После светна с фенерчето през прозореца на кухнята. Познатите очертания на мебелите вътре си бяха същите.

Целият му живот бе минал в измама и предателство, но това, каза си той с яд, бе най-ниското стъпало, до което някога бе слизал.

Познаваше къщата много добре. Първо провери хола, а след това и стаята на Били. И в двете нямаше никой. След това хвърли поглед и в стаята на Беки-Ма. Сложила слуховия си апарат на нощното шкафче до леглото, възрастната жена спеше дълбоко. Накрая Антъни влезе в стаята на Лари.

Освети с фенерчето спящото дете и едва не му прилоша от адски гадното чувство за вина. Светна лампата и седна в края на леглото.

— Хей, Лари, събуди се — тихо подвикна той. — Хайде.

Очите на хлапето потрепнаха и се отвориха. Минаха една-две секунди, докато момчето се ориентира, после на устните му цъфна усмивка.

— Чичо Антъни!

— Време е за ставане — каза му Антъни.

— Колко е часът?

— Рано е.

— Какво ще правим?

— Искам да те изненадам — отвърна Антъни.