Кен Фолет
Обратно броене (4)

6:00 сутринта

От трите си страни ракетата е обгърната от подвижно сервизно скеле, стиснало я в стоманените си прегръдки. Скелето, което всъщност е преустроена нефтена кула, е монтирано на два колесни механизма, движещи се по широко раздалечени една от друга релси. Цялото сервизно съоръжение, по-голямо от къща, ще се отдръпне на деветдесет метра преди изстрелването.

 

 

Елспет се събуди притеснена за Люк.

Полежа малко в леглото със сърце, свито от тревога за мъжа, когото обичаше. После запали нощната лампа и седна.

Мотелската й стая бе украсена с плакати, брошури и неща, свързани с космическата програма. Настолната лампа имаше форма на ракета, а по картинките на стените се виждаха планети, луни и орбити на фона на обсипано със звезди черно небе. „Старлайт“ бе един от многото нови мотели, пръкнали се сред дюните на Кокоу Бийч, Флорида, на тринайсет километра от Кейп Канаверал, за да подслонят внезапно нарасналия поток от посетители. Декораторът явно си бе представял, че космическият интериор подхожда добре на околността, но на Елспет й се струваше, че спи в стаята на някой десетгодишен малчуган.

Вдигна телефона и набра номера на Антъни Каръл в кабинета му във Вашингтон. От другата страна телефонът зазвъня, но никой не отговори. Опита на домашния му телефон, но резултатът бе същият. Да не би да е станало нещо? Прилоша й от страх. Каза си, че вероятно Антъни е на път към службата. Ще позвъни след половин час. Горе-долу толкова време му трябваше, за да стигне до офиса си с кола.

Докато се къпеше, си мислеше за Люк и Антъни и как се бе запознала с тях. Тогава, още преди войната, двамата бяха в Харвард, а тя — в Радклиф. Момчетата членуваха в Харвардския певчески клуб — Люк имаше прекрасен баритон, а Антъни — страхотен тенор. Елспет пък беше диригент на Радклифския хор и бе организирала съвместен концерт с техния певчески клуб. Първи приятели, Люк и Антъни представляваха странна двойка. И двамата бяха високи и атлетично сложени, но приликата свършваше дотук. Момичетата от Радклиф им викаха Красавеца и Звяра. Люк беше Красавеца — с чуплива тъмна коса, с елегантни дрехи. Антъни не беше хубав — голям нос и издължена брадичка — и винаги изглеждаше така, сякаш ходи с чужди костюми, обаче момичетата го харесваха заради енергията и ентусиазма му.

Елспет се изкъпа набързо. Увита в хавлията си, тя седна пред тоалетката, за да се гримира. Взе часовника си и го сложи до спиралата, за да може всеки момент да види кога са минали трийсетте минути.

Когато за първи път заговори с Люк, беше седнала по същия начин пред една тоалетка и бе увита в халат. Беше се случило по време на така наречения „лов на гащички“. Късно една вечер няколко момчета от Харвард, някои от тях пийнали, се бяха промъкнали в общежитието през един прозорец на приземния етаж. Сега, почти двайсет години след случката, й се струваше невероятно да си мисли, че на нея и на останалите момичета не може да им се случи нищо по-лошо от това да им откраднат бельото. „Дали тогава светът не беше по-невинен?“ запита се тя.

Люк случайно бе попаднал в нейната стая. Беше третокурсник, математик, като нея. Макар че бе с маска, тя го позна по дрехите — убитосиво сако от туид с мушната в джобчето бяла кърпичка на червени точки. Останал сам с нея, Люк изведнъж като че ли се смути, сякаш внезапно осъзнал, че това, което върши, е глупаво. Тя се усмихна и сочейки гардероба, каза само:

— Най-горното чекмедже.

Той взе чифт гащички с дантелки по краищата и Елспет усети бодване под лъжичката — бяха скъпи. На другия ден обаче той я помоли за среща.

Опиша се да съсредоточи мислите си върху грима. Тази сутрин й бе особено трудно да го направи, защото не бе спала добре, фондьотенът заглаждаше бузите й, а светлорозовото червило придаваше на лицето й лъчезарно изражение. Можеше да има научна степен по математика от Радклиф, но на работа трябваше да изглежда като манекен.

Елспет среса косата си. Беше кафяво-червеникава, с модна прическа — дълга до брадичката, а отзад подвита навътре. Облече се бързо с вталена рокля без ръкави в убитозелено и препаса коженото коланче около кръста си.

Откакто се бе опитвала да се свърже за последен път с Антъни, бяха минали двайсет и девет минути.

Докато чакаше да мине и последната минута, тя се замисли за числото 29. Бе просто число — не се делеше на никое друго, с изключение на себе си и на 1 — и в него нямаше нищо интересно. Единственото необичайно нещо в него беше, че 29 плюс 2x² дава просто число за всяка стойност на x до 28. Тя запресмята редицата в главата си — 29, 31, 37, 47, 61, 79, 101, 127…

Елспет вдигна телефона и отново набра кабинета на Антъни.

Никакъв отговор.