Кен Фолет
Обратно броене (37)

1:00 сутринта

Новото гориво е базирано на нервнопаралитичен газ и е много опасно. Доставя се в Кейп Канаверал със специален влак, оборудван с азот, който да го неутрализира, щом отнякъде протече. Ако върху кожата на човек капне и една капка, тя веднага се абсорбира в кръвообращението и е фатална. Техниците казват: Ако ти замирише на риба, бягай като луд.

 

 

Били караше бързо, използвайки с уверени движения тристепенната скоростна кутия на Тъндърбърда. Люк ги следеше с възхищение. Двамата профучаха през тихите улици на Джорджтаун, пресякоха потока към центъра на Вашингтон и се отправиха към „Карлтън“.

Люк чувстваше прилив на енергия. Беше му ясно кой е врагът, имаше до себе си приятел и знаеше какво трябва да прави. Все още не разбираше защо са му се случили такива неща, но бе твърдо решен да разбули мистерията и да приключи историята веднъж завинаги.

Били спря зад ъгъла, на една пресечка от входа на хотела.

— Ще отида първо аз — каза тя. — Ако във фоайето има нещо, което ми се стори подозрително, веднага ще изляза навън. И ако ме видиш, че си свалям палтото, ще знаеш, че е чисто.

Люк обаче не се чувстваше спокоен.

— Ами ако Антъни е там?

— Бъди сигурен, че няма да ме застреля — отвърна тя и слезе от колата.

Люк се запита дали да не поспори малко с нея, но реши да не го прави. Вероятно бе права. Според него Антъни вече бе претърсил стаята му основно и бе унищожил всичко, което би могло да хвърли светлина върху тайната, която толкова отчаяно се опитваше да скрие. Обаче Антъни трябваше да се държи естествено, за да може да продължи да държи на версията, че Люк е пострадал от загуба на паметта след тежък запой. Така че Люк очакваше да намери по-голямата част от нещата си. И нещо от тях може би щеше да му помогне да се ориентира. Освен това Антъни може да е пропуснал нещо.

Двамата се приближиха към хотела от различни страни Люк вървеше от другата страна на улицата. Гледаше как Били влиза с развети поли на палтото и се любуваше на жизнерадостната й походка. Били влезе, но през стъклените витрини се виждаше всичко. Към нея веднага се приближи един от носачи те, заинтригуван от факта, че такава ослепителна жена влиза в хотела сама. Люк я видя как говори с него и си я представи как казва: „Аз съм госпожа Лукас и очаквам мъжът ми да се появи всеки момент“. После свали палтото си.

Люк прекоси улицата и влезе в хотела, подвиквайки на Били така, че да го чуе портиерът:

— Преди да се качим горе, искам да се обадя по телефона, скъпа.

На рецепцията имаше вътрешен телефон, но Люк не искаше никой да го чуе. Точно до рецепцията имаше малко фоайе с телефонна кабинка със седалка. Люк се вмъкна вътре. Били го последва и с усилие затвори вратата. Бяха буквално притиснати един в друг. Люк пусна монета от десет цента и набра хотела. Извърна се така, че и Били да слуша. Колкото и да му бе напрегнато, стана му много приятно да е толкова близо до нея.

— „Шератън-Карлтън“, добро утро.

Наистина утро, даде си сметка Люк, четвъртък сутринта. Не бе затварял очи вече двайсет часа. Но не му се спеше. Беше толкова напрегнат.

— Стая петстотин и трийсет, моля.

Телефонистката се поколеба.

— Сър, минава един часа… За нещо спешно ли става въпрос?

— Доктор Лукас ме помоли да се обадя, независимо колко е часът.

— Много добре.

Пауза. След това телефонът в стаята започна да звъни. Много ясно усещаше близостта на топлото тяло на Били под лилавата копринена рокля. С усилие потисна желанието си да обгърне дребните й, изящно оформени рамене и да я притисне към себе си.

След четвъртото позвъняване той бе готов да повярва, че в стаята няма никой, когато изведнъж някой оттатък вдигна слушалката. Значи Антъни или някой от хората му го чакаха в засада. Това бе неприятно, но въпреки това Люк изпита облекчение — вече знаеше със сигурност къде е врагът.

Люк проточи с пиянски глас:

— Хееей, Рони, Тим се обажда. Сички те чакаме бе!

Човекът оттатък изръмжа от досада.

— Някакъв пияндур — промърмори той, явно обръщайки се към някой друг в стаята. — Телефонистката е сбъркала стаята, пич.

— Ооо, ужасно съжалявам и дано да не съм събу… — Люк прекъсна пиянските си излияния, защото оттатък бяха затворили.

— Има някой, така ли? — попита го напрегнато Били.

— И май повече от един.

— Знам как да ги изкараме оттам — тя се ухили. — Правих го веднъж в Лисабон. По време на войната. Ела.

Двамата излязоха от кабината. Люк видя как Били крадешком взима един кибрит, сложен до пепелника, изправен до асансьора. Носачът ги заведе до петия етаж.

Двамата видяха стая 530 и минаха равнодушно край нея. После Били отвори някаква необозначена врата и двамата разбраха, че надничат в помощна стая.

— Идеално — прошепна тя. — Има ли наблизо противопожарна аларма?

Люк измъкна глава от стаята и огледа стените. На около три метра от вратата имаше такава аларма, от ония, дето се задействат, като счупиш стъклото с малкото чукче, закачено там за тази цел.

— Ето я там — отвърна той.

— Прекрасно.

По лавиците в помощната стая бяха прилежно подредени одеяла, чаршафи и калъфки. Били дръпна едно одеяло, разгъна го и го пусна на пода. После направи същото с още няколко и скоро на пода се образува купчина. Люк се сети какво се кани да прави и догадките му се потвърдиха, когато тя дръпна една поръчка за закуска от дръжката на съседната врата и я подпали, драсвайки клечка кибрит. После я изчака малко да се разгори и я пъхна в одеялата с думите:

— Ето затова не бива да се пуши в леглото.

Докато пламъците се разгаряха, Били натрупа още бельо отгоре. Лицето й се бе зачервило от горещина и възбуда и изглеждаше още по-привлекателна от всякога. Скоро пред тях се разгоря голям огън. От помощната стая заизлиза дим и плъзна по коридора.

— Време е да пуснем алармата — каза тя. — Не искаме никой да пострада, нали?

— Точно така — отвърна Люк и странната фраза „Те не са колаборационисти“ пак изплува в ума му.

Но този път вече знаеше откъде идва. Работейки с френската Съпротива, вдигайки във въздуха фабрики и складове, той сигурно непрекъснато се е безпокоял да не пострадат невинни французи.

Люк измъкна чука от стойката му и счупи стъклото. После натисна големия червен бутон вътре. Тишината в коридора бе рязко нарушена от остър, режещ слуха звънец.

Люк и Били се дръпнаха по-нататък по коридора и иззад ъгъла започнаха да наблюдават стаята му през облаците дим.

Вратата до тях изведнъж се отвори и навън излезе жена по нощница. Изумена се взря в стелещия се дим, после изведнъж изпищя и се спусна към стълбите. От друга врата изхвръкна мъж по риза с къси ръкави и с молив в ръка — явно човекът работеше по малките часове. Веднага след него от съседната врата излезе млада двойка, увити с чаршафи — очевидно тревогата ги бе заварила точно както са се любили. След няколко секунди коридорът вече бе пълен с кашлящ и залитащ към стълбите народ.

Вратата на стая 530 се отвори бавно.

В коридора излезе висок мъж. Напрягайки зрение през дима, на Люк му се стори, че вижда виненочервения белег на лицето — Пит. Той бързо дръпна глава зад ъгъла да не го видят. Фигурата, очертана през дима, за миг се поколеба, после се присъедини към потока хора, люшнал се към стълбите. От стаята излязоха още двама души и го последваха.

— Чисто е — каза Люк.

Двамата с Били влязоха в апартамента и Люк затвори вратата, за да не влиза дим. После се съблече.

— Боже мой! — ахна изведнъж Били. — Но това е същата стая!

Тя се оглеждаше с широко отворени очи.

— Не мога да повярвам. — Гласът й бе съвсем тих и той едва я чуваше. — Това е същият апартамент!

Люк бе замръзнал на място и сякаш го бе страх да помръдне. Тя явно се намираше под влиянието на някаква много силна емоция.

— Какво е ставало тук? — осмели се да попита той най-накрая.

Тя поклати глава.

— Трудно ми е да си набия в главата, че не помниш — тя направи няколко крачки из стаята. — Тук имаше огромен роял. Представяш ли си? Роял в хотелска стая! А там — кимна към банята — имаше телефон. Преди това никога не бях виждала телефон в баня.

Люк чакаше. На лицето й бе изписана печал и още нещо, което той не можа да определи.

— Ти беше отседнал тук по време на войната — каза тя най-сетне. После, като че ли бързайки да го каже на един дъх, добави: — Тук се любихме.

Той надникна в спалнята.

— Сигурно на онова легло.

— Не само на леглото — тя се изкиска, после изведнъж отново стана сериозна. — Колко млади бяхме тогава!

Мисълта, че се е любил с такава неотразима жена, беше непоносимо възбуждаща.

— Господи, как ми се иска да си спомня! — каза той с приглушен, треперещ от желание глас.

За негова изненада тя се изчерви.

Люк се извърна встрани, вдигна слушалката на телефона и набра централата. Искаше да се увери, че огънят ще бъде овладян. След дълго чакане някой от централата най-сетне отговори.

— Обажда се господин Дейвис — заговори бързо Люк. — Аз пуснах алармата. Пожарът започна в помощна стая близо до стая петстотин и четирийсет.

После затвори, без да дочака отговор.

Били се оглеждаше и емоцията вече се бе изтрила от лицето й.

— Ето дрехите ти — каза тя.

Той влезе в спалнята. На леглото бяха проснати сиво спортно сако и чифт панталони, сякаш току-що излезли от химическо чистене. Сети се, че сигурно ги е изцапал в самолета и ги е дал да му ги почистят и изгладят. На пода до леглото се виждаха тъмни обувки. В едната от тях, навит прилежно на руло, бе пуснат колан от крокодилска кожа.

Люк отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото и намери портфейл, чекова книжка и писалка. Далеч по-интересен обаче му се стори календарният бележник със срещите и телефонните номера, който бе в дъното на чекмеджето. Отвори го на текущата седмица.

26-и, неделя

Обади се на Алис (1928)

27-и, понеделник

Купи си бански

8,30 сутринта Апекс свщ, Вангард Мтл

28-и, вторник

8 сутринта Закуска с А. К., кафене Кей Адамс

Били застана до него да погледне какво чете и сложи ръка на рамото му. Жестът бе съвсем обикновен, но Люк се стегна да не му проличи колко много я желае.

— Да имаш представа коя е тази Алис? — попита той.

— Малката ти сестричка.

— На колко е години?

— Седем години по-малка от теб, което означава на трийсет.

— Значи е родена през 1928 година. Сигурно съм говорил с нея на рождения й ден. Дали да не й се обадя сега и да я питам не съм ли й казал нещо необичайно?

— Чудесна идея.

Люк се чувстваше добре. Връщаше живота си в релси.

— Сигурно съм отишъл във Флорида без бански.

— Кой ти мисли за бански през януари?

— Затова съм си и отбелязал да си купя в понеделник. И същата тази сутрин, в осем и половина, съм отишъл в мотел „Вангард“.

— А какво е това Апекс^[1] съвещание?

— Според мен това има нещо общо с кривата, която описва ракетата по време на полет. Разбира се, не си спомням да съм работил по нея, но знам, че това е свързано с много важни и трудни изчисления. Втората степен трябва да се отдели точно в кулминацията, за да може спътникът да излезе в постоянна орбита.

— Би могъл да разбереш кои са присъствали на тази среща и да говориш с тях.

— Ще го направя.

Той обърна на крайната страница. Там бяха телефоните на Антъни, Били, Бърн, мама и Алис, заедно с още двайсетина-трийсет, които не му говореха нищо.

— Нещо да ти прави впечатление? — попита той Били.

Тя поклати глава.

Имаше някои нишки, които би могъл да проследи, но всъщност не можа да намери нищо точно. Беше го очаквал, но въпреки това му стана криво. Сложи бележника в джоба си и огледа стаята. На стойката за багаж бе оставен износен куфар от черна кожа и той разрови съдържанието му. Вътре намери чисти ризи и бельо, бележник, пълен с математически изчисления, и книжка с меки корици, озаглавена „Старецът и морето“, с подгънато ъгълче на 143-а страница.

Били хвърли поглед в банята.

— Прибори за бръснене, тоалетни принадлежности, четка за зъби — и това е всичко.

Люк отвори всички шкафчета и чекмеджета в спалнята, а Били направи същото в хола. В един от гардеробите Люк намери черен вълнен балтон и черна мека шапка, но нямаше нищо друго.

— Нищо — подвикна той към хола. — А ти?

— Телефонните ти съобщения са тук, на бюрото. От Бърн, от полковник Хайд и още някой на име Мариголд.

Антъни сигурно ги е прочел, каза си Люк, сметнал ги е за безобидни и е решил да не възбужда излишни подозрения, като ги унищожи.

Били го попита:

— Коя е тая Мариголд, знаеш ли?

Люк помисли малко. Беше чувал вече това име. И накрая се сети.

— Секретарката ми в Хънтсвил — отвърна. — Полковник Хайд ми каза, че тя ми е направила самолетните резервации.

— Чудя се дали не си й съобщил целта на пътуването си.

— Съмнявам се. Не съм казал на никого в Кейп Канаверал, та на нея ли?

— Да, но тя не е от Кейп Канаверал. Освен това може би си имал доверие на секретарката си повече, отколкото на всеки друг.

Люк кимна.

— Всичко е възможно. Ще проверя. Засега това е най-обещаващата нишка — той извади бележника и започна да преглежда телефоните на задната страница. — Бинго!… Мариголд — домашен.

Люк седна зад бюрото и набра номера. Чудеше се колко ли време му остава преди Пит и другите да се върнат.

Били сякаш прочете мислите му и започна да събира в черния куфар багажа му с припрени движения.

Телефона оттатък вдигна сънлива жена с бавен южняшки акцент. Съдейки по гласа й, Люк си каза, че май е чернокожа.

— Извинявайте, че се обаждам толкова късно. Мариголд ли е на телефона?

— Доктор Лукас! Слава богу, че се обадихте. Как сте?

— Мисля, че съм добре, благодаря ти.

— Ама какво, за бога, е станало с вас? Никой не знаеше, че сте във… А сега изведнъж чувам, че сте изгубили паметта си. Така ли е?

— Да.

— Е, как е станало?

— Не знам, но се надявам ти да ми помогнеш да разбера.

— Само да мога.

— Бих искал да узная защо в понеделник изведнъж съм решил да отида до Вашингтон. Нещо да съм ти казвал?

— Нищо не ми казахте, аз също се питах.

Точно този отговор бе очаквал да чуе, но въпреки това пак изпита разочарование.

— А да съм намеквал нещо за това?

— Не.

— Какво точно казах?

— Казахте, че трябвало да летите за Вашингтон през Хънтсвил и ме помолихте да ви направя резервации за полетите на МАТС.

МАТС бе военна аеролиния и Люк се досети, че сигурно е имал право да я използва, след като работи за военните. Но имаше нещо друго, което не му бе съвсем ясно.

— Да летя до Вашингтон през Хънтсвил?

До този момент никой не бе споменавал такова нещо.

— Казахте, че искате да минете през Хънтсвил за няколко часа.

— Питам се защо ли?

— После казахте нещо, което ми прозвуча малко странно. Помолихте ме да не казвам на никого, че ще отивате в Хънтсвил.

— Аха! — Люк усети, че разковничето е някъде тук. — Значи е трябвало да пристигна тайно.

— Да. И аз не казах на никого. Разпитаха ме и военното разузнаване, и ФБР, но и на тях не казах, защото ме помолихте да не го правя. Не знаех дали съм постъпила правилно или не, след като чух, че сте изчезнали, но ми се стори, че е по-добре да се придържам към това, което ми бяхте казали. Правилно ли съм постъпила?

— Боже, Мариголд, откъде да знам? Но ти благодаря много за верността — навън алармата спря да звъни и Люк разбра, че времето му изтича. — Трябва вече да тръгвам. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблеми. А вие я карайте умната, чувате ли?

Тя затвори.

— Събрах багажа ти — обади се Били.

— Благодаря. — Той извади балтона и шапката от гардероба и си ги сложи. — Дай сега да се омитаме оттук, преди да са се върнали ония боклуци.

Двамата се качиха на колата, отидоха в едно денонощно заведение близо до сградата на ФБР и си поръчаха кафе.

— Питам се в колко ли часа отлита първият самолет за Хънтсвил тази сутрин — каза Люк.

— Трябва ми справочник за полетите — отвърна Били.

Люк се огледа из заведението. В него бяха седнали две ченгета, пиещи бавно кафето си, четирима пияни студенти, които тъкмо си поръчваха хамбургери, и две недотам облечени жени, които вероятно бяха проститутки.

— Не вярвам тук да имат — забеляза той.

— Обзалагам се, че Бърн има. Писателите имат такива неща. Трябват им за предварителното проучване.

— Да, ама той сигурно спи.

Били се изправи.

— Ами тогава ще го събудя. Имаш ли десетак?

— И още как.

Джобът му още бе пълен с монетите, които бе откраднал вчера.

Били отиде до телефона, окачен на стената до тоалетната. Люк отпиваше бавно от кафето и я гледаше. Докато говореше по телефона, тя се смееше, отмяташе глава и изобщо се опитваше да бъде мила с човек, когото току-що е събудила. Гледаше я като омагьосан и желанието му се надигна с такава сила, че чак го заболя.

Тя се върна на масата и каза:

— Ей сега ще дойде и ще донесе справочника.

Люк погледна часовника си. Беше два часа.

— Оттук вероятно ще отида направо на летището. Дано да има някой ранен полет.

Били сви вежди.

— Някакъв краен срок ли има?

— Може и да има. Непрекъснато се питам какво ме е накарало да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Сигурно е нещо, свързано с ракетата. И какво друго да е, ако не някаква заплаха за изстрелването й?

— Саботаж?

— Да. И ако съм прав, трябва да успея да го докажа преди десет и половина тази вечер.

— Искаш ли да дойда с теб до Хънтсвил?

— Ти трябва да се грижиш за Лари.

— Мога да го оставя при Бърн.

Люк поклати глава.

— Не, не мисля… благодаря ти.

— Винаги си бил независим кучи син.

— Не, не е това — искаше да го разбере правилно. — Много искам да дойдеш с мен. И точно в това е проблемът… искам твърде много от теб.

Тя се пресегна през пластмасовата маса и го хвана за ръката.

— Не бой се, няма никакъв проблем.

— Много е смущаващо… Женен съм за друга, но не знам какво чувствам към нея. Как изглежда?

Били поклати глава.

— Аз не бива да ти казвам нищо за Елспет. Ти сам трябва да я преоткриеш.

— Сигурно е така.

Били вдигна ръката му към устните си и я целуна нежно.

Люк преглътна с усилие.

— Винаги ли съм те харесвал толкова или това е нещо ново?

— Не е ново.

— Изглежда добре сме се разбирали с теб.

— Ни най-малко. Карахме се като откачени. Но адски се обичахме.

— Каза, че сме се любили… в оня хотел…

— Престани!

— Хубаво ли беше?

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него.

— Най-хубавото нещо, което съм изживявала.

— Тогава как така не съм женен за теб?

Тя наведе глава и се разплака с тихи хлипове, разтърсващи раменете й.

— Защото… — прокара длани през лицето си, пое дълбоко дъх и отвори уста да продължи, но не издържа и отново се разплака. Накрая изтърси през сълзи: — Ти ми се разсърди толкова много, че не ми говори цели пет години.