Кен Фолет
Обратно броене (35)

11:00 вечерта

През 1956 година програмата „Юпитер“ струваше 40 милиона долара, а през 1957 — 140 милиона. През 1958 година тази сума се очаква да надхвърли цифрата 300 милиона.

 

 

Върнал се в стаята, наета от Пит, Антъни бръкна в чекмеджето на бюрото и намери няколко хотелски бланки заедно с пачка пликове. След това извади от джоба си три сплескани куршума и три гилзи, сложи ги в един от пликовете и го запечата. После го пъхна в джоба си. Щеше да се отърве от тях при първа възможност.

Прикриваше следите. Разполагаше с много малко време, но трябваше щателно да провери всичко. Трябваше да премахне всички следи от инцидента. Това занимание му помогна да се отплесне от нерадостните мисли, нахлули в главата му.

В стаята влетя дежурният администратор, побеснял от гняв. Беше дребен и спретнат мъж, с плешива глава.

— Моля, седнете, господин Сачърд — вдигна ръка успокоително Антъни и му показа служебната си карта.

— ЦРУ! — възкликна Сачърд и гневът му започна да се топи. Антъни извади визитна картичка от портфейла си.

— На визитката пише Държавен департамент, но винаги можете да ме намерите на този телефон, ако ви потрябвам.

Сачърд пое картичката така, сякаш очакваше всеки момент да избухне.

— Какво мога да направя за вас, господин Каръл?

Говореше със слаб акцент, който според Антъни беше френски.

— Най-напред искам да ви се извиня за малката бъркотия, която предизвикахме.

Сачърд кимна със стисната уста. Нямаше да чуе от него, че всичко е наред.

— За щастие твърде малко от гостите разбраха какво става. Само кухненският персонал и един-двама сервитьори ви видяха, като гонехте онзи джентълмен.

— Радвам се, че не нанесохме кой знае какви щети на хотела ви, макар и заради националната сигурност.

Сачърд вдигна изненадано вежди.

— Националната сигурност?

— Разбира се, не мога да ви кажа за какво точно става въпрос…

— Разбира се.

— Но се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност.

Професионалистите хотелиери се гордееха най-вече със своята дискретност и господин Сачърд не правеше изключение. Той закима усърдно.

— Разбира се, че можете.

— Сигурно дори няма да се наложи да докладвате за инцидента и на управителя.

— Вероятно…

Антъни извади от джоба си пачка банкноти.

— Държавният департамент има малък фонд за компенсации в случаи като този — издърпа една двайсетачка и му я подаде. Сачърд я прие. — А ако някой от персонала изрази недоволството си, може би… — той бавно издърпа още четири двайсетачки и му ги подаде. Това бе огромен подкуп за един администратор.

— Благодаря — каза той. — Убеден съм, че ще успеем да изпълним желанията ви.

— Ако някой ви пита, може би ще е най-добре да кажете, че нищо не сте видели.

— Разбира се — Сачърд се изправи. — Ако има още нещо…

— Аз ще ви се обадя — кимна Антъни отегчено и Сачърд излезе.

Влезе Пит.

— Шефът на охраната в Кейп Канаверал се казва полковник Бил Хайд — каза той, подавайки му лист хартия с телефонен номер. — Отседнал е в мотел „Старлайт“.

После отново излезе.

Антъни набра дадения му номер и след малко го свързаха със стаята на Хайд.

— Казвам се Антъни Каръл, от ЦРУ, отдел „Техническо обслужване“ — представи се той.

Хайд говореше бавно, не съвсем по военному провлачвайки думите, и звучеше така, сякаш бе обърнал една-две чашки.

— Добре, а какво мога да направя за вас, господин Каръл?

— Обаждам ви се във връзка с доктор Лукас.

— А, да.

В гласа му се долавяше далечна враждебна нотка и Антъни реши малко да го поизчетка.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми отделите няколко минути в този късен час и ме посъветвате какво да правя, полковник.

Хайд веднага омекна.

— Разбира се, стига да мога да помогна.

Така беше по-добре.

— Мисля, че вече знаете за странното поведение на доктор Лукас напоследък, което е доста обезпокояващо за учен, боравещ със секретна информация.

— Наистина е така.

Антъни искаше да остави у Хайд впечатление, че той командва парада.

— Как мислите, какво е умственото му състояние?

— Последния път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем нормален, но преди няколко часа говорих с него по телефона и той ми каза, че е изгубил паметта си.

— Да, но не е само това. Той открадна кола, влезе с взлом в една къща, сби се с едно ченге, изобщо такива глупости.

— Божичко, той бил по-зле, отколкото си мислех.

Хайд вярва на всяка дума, помисли си Антъни с облекчение. После продължи:

— Според нас действията му не са рационални, но вие там го познавате по-добре. Как мислите, какво става с него?

Антъни затаи дъх, надявайки се да чуе точно този отговор, който му трябваше.

— По дяволите, според мен той преживява някакво нервно разстройство — Антъни искаше точно в това да накара Хайд да повярва. Но Хайд щеше да си мисли, че е негова собствена идея и точно така стана — той сам продължи да убеждава Антъни в нея: — Вижте какво, господин Каръл, военните никога не биха наели откачалници за свръхсекретен проект. По принцип Люк е съвсем нормален като вас и мен. Обаче явно се е случило нещо, което го е дестабилизирало.

— Той, изглежда, мисли, че срещу него има някаква конспирация… но вие твърдите, че не е необходимо да му вярваме.

— Нито за минутка.

— В такъв случай няма да му натискаме много силно газта. Искам да кажа, по-добре да не уведомяваме Пентагона, а?

— Божичко, не! — обезпокои се изведнъж Хайд. — Всъщност ще е по-добре аз да им се обадя и да ги предупредя, че на Люк май му се е разхлопала дъската.

— Както желаете.

В този момент влезе Пит и Антъни му вдигна пръст да мълчи, после продължи да говори в слушалката със смекчен глас:

— По щастливо съвпадение на обстоятелствата ние сме стари приятели с доктор и госпожа Лукас. Ще се опитам да го убедя да потърси помощ от психиатър.

— Това е добра идея.

— Е, благодаря ви, полковник. Успокоихте ме и смятам да постъпя точно така, както ме посъветвахте.

— Винаги на вашите услуги. Ако имате нещо да ме питате или да обсъдите с мен, можете да ми се обадите по всяко време.

— С удоволствие ще го направя — отвърна Антъни и затвори.

— Помощ от психиатър? — вдигна вежди Пит.

— Казах го само за пред него.

Антъни обмисли ситуацията. Тук, в хотела, вече нямаше улики. Беше подготвил Пентагона за всякакви изявления, които Люк би счел за нужно да направи. Оставаше само болницата на Били.

Той се изправи и каза:

— Ще се върна след час. Ти стой тук. Но не във фоайето. Вземи Мълоун и Къртис, хванете някоя камериерка, подкупете я и я накарайте да ви пусне в апартамента на Люк. Имам чувството, че той ще се върне.

— И ако го направи?

— Не го изпускайте, каквото и да ви струва това.