Кен Фолет
Обратно броене (31)

8:00 вечерта

Ако температурните отклонения са по-високи от очакваните, възможно е германиевите транзистори да прегреят, живачните батерии да замръзнат и спътникът да не успее да изпрати никакви данни на Земята.

 

 

Били седеше на тоалетката и оправяше грима си. Според нея очите й бяха най-привлекателната черта и тя винаги им отделяше голямо внимание, съсредоточено изписвайки ги с черен молив, слагайки сиви сенки и потъмнявайки леко миглите. Вратата на спалнята бе отворена и отдолу долиташе звукът на телевизора — Лари и Беки-Ма гледаха „Дилижансът“.

Тази вечер нещо не й се излизаше никъде. Събитията от изминалия ден бяха разбунили много страсти. Беше разгневена от това, че не можа да получи работата, която искаше, ядосана на Антъни за тъмните му машинации и стресната и объркана от факта, че химията между нея и Люк е все още мощна и опасна, каквато винаги е била. Тя се замисли, припомняйки си отношенията си с Антъни, Люк, Бърн и Харолд и питайки се дали е направила правилния избор в живота. След всичко случило се перспективата да прекара вечерта, гледайки телевизия с Харолд, й се струваше незначителна, макар че бе привързана към него. Телефонът иззвъня.

Тя скочи от табуретката да вдигне деривата до леглото си, но Лари вече бе вдигнал телефона долу. В слушалката прозвуча гласът на Антъни:

— Обаждаме се от ЦРУ. Вашингтон всеки момент ще бъде нападнат от армия подскачащи зелки.

Лари се изкиска:

— Чичо Антъни, познах те.

— Ако към вас се приближи зелка, не се опитвайте, повтарям, не се опитвайте да контактувате с нея.

— Зелките не могат да говорят!

— Единственият начин да се оправите с тях е да ги убиете от бой с филийки хляб.

— Измисляш си! — засмя се Лари.

Били се намеси:

— Слушам те от деривата, Антъни.

— Хайде, Лари, обирай си крушите, ако обичаш — каза Антъни.

— Добре, чао! — отвърна Лари и затвори.

Гласът на Антъни се промени:

— Били?

— Слушам те.

— Казала си да се обадя спешно. И май си посдъвкала малко дежурния.

— Точно така. Антъни, какво, по дяволите, си намислил?

— Ще трябва да ми зададеш по-конкретен въпрос.

— Не се подпичквай, за бога! Като говорихме последния път, усетих, че ме лъжеш, но тогава не знаех каква е истината. Сега вече я знам. Знам какво си правил с Люк снощи в нашата болница.

Тишина.

Били продължи:

— Чакам обяснение.

— Не мога да говоря за това по телефона. Ако може да се видим с теб някъде през следващите няколко дни…

— Да бе, как не! — Нямаше да му позволи да протака. — Искам веднага да чуя версията ти.

— Знаеш, че не мога да…

— Можеш да направиш каквото си искаш, по дяволите, така че не ми се прави на немощен.

Антъни повиши тон:

— Трябва да ми имаш доверие, Били! Та ние с теб сме приятели от двайсет години.

— Да, и още на първата ни среща ми създаде такива проблеми, че само аз си знам как се оправих.

В отговора на Антъни се промъкна весела нотка:

— Още ли ми се сърдиш за това?

Били омекна.

— Не, по дяволите! Наистина искам да ти вярвам. В края на краищата ти си кръстник на сина ми.

— Ще ти обясня всичко, ако утре се видим.

Тя отвори уста да изрази съгласието си, после се сети какво е направил и промени намерението си.

— Ти не ми се довери снощи, нали така? Просто си действал зад гърба ми, и то в болницата, където работя.

— Казах ти, всичко мога да обясня…

— Трябваше да обясниш, преди да се опиташ да ме премяташ. Кажи ми истината или отивам във ФБР веднага щом затворя. Ти си на ход.

Опасно беше да се заплашват мъжете — това понякога ги караше да проявяват тъпо упорство. Обаче Били знаеше, че ЦРУ никак не обича намесата на ФБР, особено пък в случай, когато Управлението работи на границата на законността, както беше в повечето от случаите. Феберейците, които ревниво пазеха изключителното си право да ловят шпиони в границите на САЩ, щяха да припаднат от удоволствие при шанса да разследват незаконна дейност, извършвана от ЦРУ на американска територия. Ако това, което Антъни вършеше, бе редовно отвсякъде, заплахата на Били не струваше нищо. Обаче ако бе престъпил границите на закона, щеше да се стресне.

Той въздъхна.

— Добре де, обаждам се от уличен автомат, а не вярвам да подслушват и твоя телефон — помълча малко. — Може да ти се стори малко невероятно…

— Пробвай ме.

— Добре, почвам. Люк е шпионин, Били.

За миг тя изгуби ума и дума, после спонтанно отвърна:

— Не ми разправяй врели-некипели!

— Той е комунист, агент на Москва.

— За бога, Антъни! Ако мислиш, че ще ти повярвам…

— Изобщо не ми пука дали ми вярваш или не — тонът на Антъни внезапно стана груб. — От години предава на руснаците тайните за ракетите ни. Как, според теб, успяха да изстрелят „Спутник“-а си, докато нашият още беше по лабораторните станоци? Та те не са по-напред от нас в науката, за бога! Използват резултатите от нашите изследвания, както и от своите. И за всичко това е виновен Люк.

— Антъни, двамата с теб познаваме Люк от двайсет години, мамка му! Никога не е проявявал интерес към политиката!

— От това по-добро прикритие — здраве му кажи.

Били се поколеба. Възможно ли бе казаното да е истина? Без съмнение добрият шпионин би се престорил, че изобщо не се интересува от политика. Не би се преструвал дори за републиканец.

— Но Люк никога не би предал родната ни страна!

— Понякога хората го правят, Били. Недей забравя, че докато беше във френската Съпротива, Люк е работил с комунисти. Разбира се, те тогава бяха на наша страна, но той явно е продължил да работи с тях и след края на войната. Лично аз смятам, че не се ожени за теб, защото това би попречило на работата му за червените.

— Но се ожени за Елспет.

— Да, но нямат деца.

Били се отпусна на леглото, изумена.

— Имаш ли някакви улики?

— Имам доказателства… свръхсекретни чертежи, дадени от него на доказан агент от КГБ.

Объркването й бе пълно, вече не знаеше на какво да вярва и на какво не.

— Но дори всичко това да е вярно, защо си изтрил паметта му?

— За да спася живота му.

Това вече окончателно я шашна.

— Нищо не разбирам.

— Били, ние трябваше да го убием.

— Кои сте това вие?

— Ние, ЦРУ. Знаеш, че военните се канят да изстрелят първия ни спътник. Ако този опит пропадне, в обозримо бъдеще руснаците ще доминират в космическото пространство по същия начин, по който британците доминираха над американците двеста години. Трябва да разбереш, че Люк е най-сериозната заплаха за американската сила и престиж от войната насам. Решението да бъде отстранен бе взето час след като научихме за дейността му.

— А защо не го предадете на съда да го съди за шпионаж?

— И да покажем на цял свят, че сигурността ни е толкова шибана, че руснаците от години насам изнасят тайни, свързани с ракетите ни? Помисли си какъв ефект ще окаже това върху американското влияние… особено в ония недоразвити страни, с които Москва непрекъснато флиртува. Това даже не бе поставено за обсъждане.

— И какво стана после?

— Успях да ги убедя да направим този номер. Но го предложих само на върха. Никой не знае какво правя, с изключение на директора на ЦРУ и президента. И номерът би станал, ако Люк не се бе оказал такова находчиво копеле. Можех да запазя живота му и цялата тази работа в тайна. Ако беше повярвал, че е изгубил паметта си след здрав нощен запой и беше поживял малко като скитник, всичко щеше да бъде наред. След това дори и той нямаше да знае какви тайни е издавал.

Егоизмът у Били се обади:

— И не се поколеба по този начин да съсипеш кариерата ми.

— За да спася живота на Люк? Не мисля, че би искала да се поколебая.

— Не се прави на толкова доволен от себе си! Това винаги ще си остане най-голямата ти грешка.

— Тъй или иначе, Люк провали плана ми… и то не без твоя помощ. Да не е при теб сега?

— Не — Били усети как косъмчетата по тила й настръхват.

— Трябва да се видя с него, преди да е направил още някоя глупост. Къде е?

Действайки инстинктивно, тя отвърна:

— Не знам.

— Не би скрила нищо от мен, нали?

— Разбира се, че бих. Ти вече ми каза, че организацията ти иска да убие Люк. Би било много тъпо от моя страна да ти кажа къде е, дори и да знаех. Но не знам.

— Били, чуй ме добре. Аз съм единствената му надежда. Кажи му да ми се обади, ако искаш да спасиш живота му.

— Ще си помисля — отговори Били, но Антъни вече бе затворил.