Кен Фолет
Обратно броене (29)

6:30 следобед

Проблемът с температурата е най-главната пречка за изпращане на човек в Космоса. За да се провери изолацията, „Експлорър“ носи четири термометъра — три отвън, за измерване температурата на обшивката, и един вътре, заедно с другите уреди, за да се измери и вътрешната температура. Целта е да се запази нивото на температурата между четири и двайсет и един градуса по Целзий — обхватът, в който човек се чувства най-комфортно.

 

 

Да, ходехме — каза Били, докато двамата слизаха по стълбите.

Устата на Люк пресъхна. Представи си как държи ръката й, вперил очи в лицето й през обляната в светлината на свещи маса, как я целува, как, полегнал на леглото, я гледа, докато се освобождава от дрехите си. Почувства се виновен, знаейки, че има жена, но не можеше да си я спомни, а Били беше тук, до него, като говореше оживено и се усмихваше, леко ухаеща на сапун.

Стигнаха до главния вход на сградата и спряха.

— Бяхме ли влюбени един в друг? — попита я Люк.

Гледаше я втренчено, изучавайки лицето й. До този момент му беше лесно да прочете какво изразява то, но книгата като че ли изведнъж се затвори и освен безизразната корица, нищо друго не се виждаше.

— О, да — отвърна тя и макар че тонът й бе лековат, в гласа й се долавяше далечно потрепване. — Мислех, че си единственият мъж на този свят.

Как е могъл да изпусне такава жена? Това му се струваше трагедия, по-голяма от загубата на паметта.

— Обаче после си разбрала, че не е така.

— Вече съм достатъчно голяма, за да знам, че такива неща като чаровни принцове няма. Има просто маса мъже с повече или по-малко недостатъци. Понякога наистина са облечени в блестящи брони, но по тях винаги има малки или големи петна ръжда.

Искаше да узнае и най-малката подробност, но въпросите бяха твърде много.

— И ти се омъжи за Бърн.

— Да.

— А той какво представлява?

— Умен е. Обичам умните мъже. В противен случай ми доскучава. И силните. Достатъчно силни, за да ми се опълчват.

Тя се усмихна с усмивката на човек с голямо сърце.

— И какво се обърка?

— Несходство в житейските ценности. Звучи малко абстрактно, но Бърн рискува живота си в Испанската гражданска война, а след това и във Втората световна. При него политиката беше преди всичко останало.

Имаше още един въпрос, чийто отговор Люк искаше да узнае най-силно. Не можа да измисли по-деликатен и заобиколен начин, за да го зададе, затова изтърси:

— А сега имаш ли си някого?

— Да. Казва се Харолд Бродски.

Люк се почувства като глупак. Разбира се, че ще си има някого. Беше красива разведена жена на трийсет години и мъжете сигурно се редяха на опашка, за да излизат с нея.

Той се усмихна кисело.

— Чаровният принц, а?

— Не е, но е умен, разсмива ме и ме обожава.

Ревността стисна сърцето на Люк като в клещи. Късметлия Харолд, рече си той.

— И сигурно имате едни и същи житейски ценности.

— Да. Най-важното нещо в неговия живот е детето му — вдовец е — и едва след това идва научната му работа.

— Която е?

— Химия на йода. Аз съм същата по отношение на моята работа — тя се усмихна. — Може да не ме бива с мъжете, но май все още съм си същата идеалистка, що се отнася до разкриване тайните на човешкото съзнание.

Това го върна с трясък в действителността. Напомнянето бе като удар — болезнен и смазващ.

— Бих искал ти да разкриеш тайните на моето съзнание.

Тя смръщи нос и въпреки надвисналите над главата му проблеми, Люк не можа да не забележи колко е хубава, когато озадачено сбърчи нос.

— Странно! — забеляза тя замислено. — Може да си пострадал от удар в гръбначния стълб, от който не са останали никакви следи, но в този случай би трябвало да имаш силно главоболие.

— Няма нищо такова.

— Не си и алкохолик или наркоман. Познава се от пръв поглед с невъоръжено око. Ако си преживял някакъв ужасен шок или си бил под натиска на продължителен стрес, вероятно щях да го разбера или от теб, или от някой от нашите общи познати и приятели.

— Значи какво остава?

Тя поклати глава.

— Определено не си шизофреник, така че няма начин да си бил подлаган на лечение с нарко и електрошокова терапия, което би предизвикало…

Изведнъж млъкна с объркано изражение на лицето, с отворени широко уста и очи.

— Какво? — попита я Люк.

— Спомних си за Джо Блоу.

— Кой е той?

— Джоузеф Белоу. Името се наби в очите ми, защото ми заприлича на набързо измислено.

— И?

— Бил е приет късно снощи, след като аз се бях прибрала вкъщи. И след това са го изписали през нощта. Което всъщност беше най-странното.

— Какво му е имало?

— Шизофрения — тя изведнъж побледня като платно. — Ох, мамка му…

Люк започна да схваща какво минава през ума й.

— Значи този пациент…

— Дай да проверим болничния му картон.

Тя се извърна и хукна обратно по стълбите. Двамата минаха няколко коридора и накрая влетяха в стая, обозначена „Архив“. Вътре нямаше никой. Били запали лампите. После отвори едно чекмедже, обозначено с буквите А-Д, запрехвърля картоните един след друг и накрая измъкна един.

— Бял мъж — зачете тя, — висок метър и осемдесет и три, тежащ деветдесет килограма, на трийсет и седем години.

Догадката на Люк се потвърди.

— Мислиш, че това съм бил аз?

Тя кимна.

— На пациента е било приложено лечение, предизвикващо глобална амнезия.

— Божичко! — Люк бе отчаян, но в същото време и заинтригуван. Ако Били беше права, значи са му го направили нарочно. Това обясняваше и защо го следяха. Вероятно за да видят дали лечението е дало резултати. — И кой го е направил?

— Моят колега, доктор Ленърд Рос, е приел пациента. Лен е лекар. Бих искала да чуя обяснението му за даване на разрешение за такова лечение. Пациентът обикновено стои известно време под наблюдение с дни и чак тогава се назначава лечение. Освен това не мога да измисля оправдание от медицинска гледна точка за изписването на пациента веднага след това… Дори и със съгласието на роднините. Това е ужасно необичайно.

— Този Рос май е загазил.

Били въздъхна.

— А може и да не е. Ако започна да протестирам, хората ще си кажат, че му имам зъб, защото той стана директор на новия отдел „Научни изследвания“.

— И кога стана тая работа?

— Днес.

Люк чак подскочи.

— Рос е бил повишен днес?

— Да. И мисля, че това не е било съвпадение.

— По дяволите, разбира се, че не е! Бил е подкупен. Обещали са му повишение, ако одобри това необичайно лечение.

— Не мога да повярвам… Всъщност мога. Той е наистина слаб човек.

— Обаче е инструмент в ръцете на някой друг. Някой висшестоящ в йерархията на болницата сигурно го е накарал.

— Не — поклати Били глава. — Тръстът, който финансира проекта, фондация „Сауърби“, е настояла Рос да стане директор. Не можахме да разберем защо. Сега вече знам.

— Всичко съвпада… наистина, но е още по-объркващо отпреди. Искаш да кажеш, че някой от фондацията е искал аз да изгубя паметта си?

— И се досещам кой — каза Били. — Антъни Каръл. Той е в борда.

Името му напомни нещо. Люк си спомни, че Антъни е оня, който работеше в ЦРУ, за когото Елспет му бе споменала.

— Въпросът „защо“ обаче си остава.

— Да, но вече имаме кого да питаме — каза Били и вдигна телефона.

Докато тя набираше, Люк се опита да подреди мислите си. През изминалия час бе получил цяла серия от удари. Казаха му, че няма да възвърне паметта си. Научи, че е обичал Били и я е изгубил и не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. И накрая — за капак — научи, че амнезията му е била нарочно предизвикана от някакъв човек от ЦРУ. Но пак нямаше начин да разбере защо.

— Дайте ми Антъни Каръл — каза Били с безцеремонен тон в слушалката. — Кажете му, че доктор Джоузефсън го търси… Добре тогава, предайте му, че трябва да ми се обади на всяка цена — тя погледна часовника си. — Точно след един час ще си бъда вкъщи — лицето й внезапно потъмня. — Не ме премятай, всезнайко, знам, че можеш да се свържеш с него по всяко време на денонощието, независимо от това къде се намира.

Тя тресна слушалката върху вилката.

Видя как я гледа Люк и изведнъж се засрами.

— Съжалявам — промърмори. — Но тоя тип вика: „Ще видя какво мога да направя“, сякаш ми прави кой знае каква услуга.

Люк си спомни за думите на Елспет, че Антъни Каръл е стар приятел, негов състудент, а също така и на Бърн.

— Този Антъни… — промълви той несигурно. — Мислех, че е приятел.

— Да — кимна Били, сбърчила нос загрижено. — Аз също.