Кен Фолет
Обратно броене (26)

5:00 следобед

Четвъртата степен на ракетата е направена от лека титаниева сплав, вместо от неръждаема стомана. Спестената тежест дава възможност ракетата да носи един жизненоважен килограм научно оборудване.

 

 

Антъни затвори и телефонът веднага започна да звъни. Вдигна слушалката и чу Елспет, която звучеше изплашено.

— За бога, от четвърт час звъня!

— Говорех с Били. Тя…

— Няма значение. Току-що говорих с Люк.

— Божичко! Как е възможно?

— Млъкни и слушай! Бил в Смитсъновия институт заедно с група физици.

— Тръгвам веднага.

Антъни хвърли слушалката върху вилката и хукна към вратата. Пит го видя и хукна подире му. Двамата стигнаха до паркинга и се метнаха в колата на Антъни.

Лошо беше, че Люк е говорил с Елспет. Това означаваше, че всичко се връща обратно в изходното си положение. Но ако успееше да се добере пръв до Люк, все още имаше възможност да закърпи нещата.

Отне им десетина минути да стигнат до Смитсъновия институт. Двамата оставиха колата пред входа на музея и изтичаха в хангара.

Близо до входа отвътре имаше обществен телефонен автомат, но нито следа от Люк.

— Дай да се разделим — каза Антъни. — Аз ще тръгна надясно, а ти — наляво.

Той тръгна между щандовете с експонатите, взирайки се внимателно във всяко лице, оглеждащо музейната изложба или вдигнало глава нагоре към висящите от тавана модели на самолети. Двамата се срещнаха в другия край. Пит вдигна ръце безпомощно.

В едната страна на хангара имаше кабинети и тоалетни. Пит погледна в мъжката тоалетна, а Антъни провери кабинетите. Люк сигурно се е обадил от някой телефон тук, но сега вече нямаше никаква следа от него.

Пит излезе от тоалетната и каза:

— Нищо.

— Катастрофа — мрачно изръмжа Антъни.

Пит смръщи вежди озадачено.

— Така ли? Катастрофа? Този тип сигурно е по-важен, отколкото ти си ми казал.

— Да — отвърна Антъни. — Той може да се превърне в най-опасния човек в Америка.

— Божичко!

Антъни забеляза подредените до едната страна столове и сложената до тях подвижна катедра. Млад мъж в костюм разговаряше с двама работници, подреждащи последните столове. Антъни си спомни как Елспет му каза, че Люк бил тук с група физици. Може би все пак щеше да успее да хване следата.

Той се приближи към мъжа в костюма и го попита:

— Прощавайте, тук да не е имало някакво заседание?

— Да, професор Ларкли изнесе лекция на тема ракетни горива — отвърна младият мъж. — Тя бе организирана от мен като част от международната година на геофизиката. Казвам се Уил Макдърмът.

— А доктор Клод Лукас беше ли тук?

— Да. Вие негов приятел ли сте?

— Да. А знаете ли, че е изгубил паметта си?

— Да. Той дори не знаеше името си, докато не му го казах.

Антъни с усилие потисна готовата да изхвръкне от устните му ругатня. Беше се страхувал от това още като чу, че Елспет е говорила с него. Сега Люк вече знаеше кой е.

— Трябва спешно да го намеря — заяви Антъни.

— За съжаление изпуснахте го за секунда.

— Каза ли къде отива?

— Не. Опитах се да му внуша да отиде на лекар и да се прегледа, но той твърдеше, че нищо му няма. И беше много объркан…

— Да, благодаря ви. Бяхте много любезен.

Антъни се извърна и си тръгна. Беше бесен.

Излязъл навън на Индипендънс Авеню, той видя една полицейска кола. Двете ченгета тъкмо бяха слезли от нея и проверяваха спряла до другия тротоар кола. Антъни се приближи по-близо и видя, че колата е синьо-бяла Форд Фиеста.

— Я виж какво става там — каза той на Пит.

После извади бележката, където бе записал номера, даден му от Розмари Подробната от Джорджтаун. Беше същият.

Показа на полицаите служебната си карта.

— Видяхте тази кола, че е паркирала на забранено място, и тъкмо идвате да проверите, така ли?

По-възрастното ченге отвърна:

— Не, видяхме го да кара по Девета улица. Но след това ни избяга.

— Пуснахте го да избяга? — недоверчиво попита Антъни.

— Ами че той се извъртя на място и тръгна срещу движението — поде по-младото ченге. — Адски добър шофьор, който и да е.

— Няколко минути по-късно видяхме паркираната тук кола, но него вече го нямаше.

На Антъни му се прииска да ги хване за главите и да ги заблъска една в друга. Вместо това каза:

— Този беглец може да е откраднал друга кола от района и да се е измъкнал — извади визитка от портмонето си и им я подаде. — Ако получите оплакване, че нечия кола е била открадната от района, моля ви да ми се обадите на този телефон.

По-възрастното ченге хвърли поглед на картичката и каза:

— Разбира се, господин Каръл.

Антъни и Пит се върнаха в жълтия кадилак и се отдалечиха.

По едно време Пит го попита:

— Какво мислиш, че ще прави сега?

— Не знам. Може да отиде право на летището и да хване самолета за Флорида. Може да отиде в Пентагона. Може да се върне в хотела си. По дяволите, може да му хрумне дори да отиде при майка си е Ню Йорк. И да се разтегнем като ластик, пак няма да можем да проверим всички възможности.

Никой от двамата не проговори, докато Антъни паркираше колата. После влязоха в съоръжение Q. В офиса си Антъни продължи:

— Искам да пратиш двама души на летището, двама на Юниън Стейшън, двама на автогарата. Искам също така двама души да седнат в някой кабинет и да започнат да звънят на всички известни телефони от родата на Люк. На приятелите му — също. Да разберат обаждал ли се е отнякъде. Искам още да отидеш с двама души в хотел „Карлтън“. Вземете стая, после поставете фоайето под наблюдение. По-късно и аз ще дойда при вас.

Пит излезе и Антъни затвори вратата след него.

За първи път през този ден почувства страх. Сега, след като Люк вече знаеше кой е, не можеше да се предвиди какво може още да научи. Този проект можеше да се окаже върхов в кариерата на Антъни, обаче нещата бяха тръгнали така, че можеше да й сложи край.

Да сложи край и на живота му.

Ако намереше Люк, щеше да успее да закърпи работата. Обаче трябваше да вземе драстични мерки. Вече нямаше да е достатъчно само да държи Люк под наблюдение. Трябваше да приключи с този проблем веднъж завинаги.

С изпълнено с лоши предчувствия сърце, той се приближи до снимката на президента Айзенхауер, закачена на стената. Хвана рамката на снимката и я дръпна към себе си. Снимката се отвори като вратичка на панти. Зад нея се откри зелената метална повърхност на сейф. Набра комбинацията, отвори, бръкна вътре и извади пистолета си.

Беше Валтер Р38, автоматик. Това бе личното оръжие, използвано от германската армия по време на Втората световна война. Този пистолет бе зачислен на Антъни, преди да го изпратят в Северна Африка. Имаше заглушител, специално изработен от OSS, така че да може да се монтира на този модел.

Именно с този пистолет за първи път бе убил човек.

Албен Мулие беше предател, който бе издал много членове на френската Съпротива на полицията. Заслужаваше да умре — петимата души от бойното ядро бяха на едно мнение по това. Събрали се в скривалището си в някакви изоставени обори, намиращи се на километри навътре в гората, те теглиха жребий късно през една нощ — само газената лампа хвърляше трепкащи отблясъци по напрегнатите им лица. Антъни можеше и да не участва — като чужденец, но по този начин щеше да изгуби уважението на останалите, затова настоя да изпита шансовете си наравно с тях. И изтегли късата клечка.

Албен бе вързан за ръждясалото колело на захвърлен плуг и дори нямаше превръзка на очите — слушаше и гледаше тегленето на жребия, без да помръдне. Беше се подмокрил, когато чу смъртната присъда, и нададе нечовешки вой, като видя Антъни ди вади пистолета си. Воят все пак помогна — той надигна у Антъни желанието да го убие бързо — просто за да спре непоносимия крясък. Застреля Албен от упор, точно между очите, с един изстрел. След това останалите му казаха, че го е направил добре, без капка колебание, като истински мъж.

Албен още го посещаваше в сънищата му.

Взе заглушителя от касата, нави го на цевта и го стегна здраво. После облече връхната си дреха — дълго зимно палто от камилска вълна с дълбоки странични джобове. Пусна пистолета в десния джоб с дръжката надолу, с щръкнал нагоре заглушител. Без да закопчава палтото, той посегна към него с лявата ръка, намъкна го за заглушителя и го прехвърли в дясната ръка. След това плъзна предпазителя отляво в положение „стрелба“. Всичко това стана за около секунда. Заглушителят затрудняваше светкавичното действие с оръжието. По-лесно бе да си го носи, без да го е монтирал. Обаче може би нямаше да има време да го стори. Затова така беше по-добре.

Закопча палтото си и излезе.