Кен Фолет
Обратно броене (23)

3:45 следобед

С помощта на стробоскоп тежестите са разпределени по въртящия се кожух така, че балансът да е съвършен — в противен случай вътрешната клетка ще започне да вибрира по външната рамка и цялата конструкция ще се разпадне.

 

 

Преди да излезе от студентското градче на университета, Люк бе разгледал картата. Институтът се намираше в парк, покрай който минаваше Главната улица. Поглеждайки часовника си през минута, той караше по Кей Стрийт. Би трябвало да бъде в института след около десетина минути. Ако приемеше, че ще изгуби още пет, докато намери в коя зала се изнася лекцията, това означаваше, че ще пристигне в края й.

Бяха минали повече от единайсет часа, откакто бе започнал този кошмар. Въпреки това, понеже не можеше да си спомни нищо отпреди пет часа тази сутрин, той сякаш продължаваше вече цял живот.

Свърна надясно по Девета улица, насочвайки се, обнадежден, на юг. Няколко секунди по-късно чу краткия вой на полицейска сирена и сърцето му трепна. Вдигна поглед към огледалото за задно виждане. Проблясвайки със светлините си, зад него се бе залепила полицейска кола. На предната седалка седяха две ченгета. Единият посочи тротоара вдясно и по движението на устните му Люк разбра, че му казва: „Отбий и спри!“.

Люк се отчая. Почти бе успял.

Да не би да е извършил някое дребно нарушение и сега искат просто да го глобят? Но дори и така да беше, ченгетата пак щяха да му поискат шофьорската книжка, а той нямаше абсолютно никакъв документ за самоличност. Обаче и без това май не го гонеха за дребно нарушение. Та той караше открадната кола. Беше пресметнал, че обявяването на колата за изчезнала щеше да стане по-късно тази вечер, когато собственикът се върне от Филаделфия, но явно нещо се бе объркало. Щяха да го арестуват.

Но първо трябваше да го хванат.

В главата му прещрака реле, заработило на режим бягство. Пред него по еднопосочната улица се движеше някакъв дълъг камион. Без повече да му мисли, той настъпи газта и тръгна да го задминава.

Ченгетата отзад включиха сирените и го погнаха.

Без да намалява, Люк кривна пред камиона. Действайки инстинктивно, той дръпна ръчната спирачка и едновременно с това силно изви волана надясно.

Фордът моментално се завъртя като пумпал на платното. Шофьорът на камиона отзад рязко сви вляво, за да го избегне, и притисна полицейската кола към лявата страна на улицата.

Люк изключи от скорост, за да избегне изгасването на двигателя, и колата спря, насочена в обратна посока. Отново включи на скорост и натисна газта до пода, поел стремглаво срещу движението по еднопосочната улица.

Идващите отсреща коли се пръскаха панически пред него ту на едната, ту на другата страна, само и само да избегнат челен удар. Люк рязко сви вдясно, за да не се удари в градския автобус, после леко закачи някакво комби, залюля се насам-натам, но успя да продължи нататък, сподирен от взрив възмутени клаксони. Стар Линкълн изхвръкна от пътя и се заби в уличен стълб. Мотоциклетист затанцува с мотора си, отчаяно опитвайки се да се задържи, но не успя и падна, хлъзвайки се по улицата като по пързалка. Дано не е лошо ударен, помисли си Люк.

Успя да стигне до следващата пресечка и сви вдясно по някакъв широк булевард. Кара като бесен две пресечки, минавайки на червено, и накрая хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола не се мяркаше никаква.

Люк отново сви, този път на юг. Беше се загубил, но си даваше сметка, че Главната бе останала някъде на юг. Тъй като полицаите вече не се виждаха, отново можеше да кара нормално. Обаче вече беше четири часа и в момента се намираше по-далеч от Смитсъновия институт, отколкото преди пет минути. Ако закъснееше, хората щяха да се разотидат. Той отново подгони колата.

Улицата, по която бе поел, се оказа задънена, така че се наложи да свие вдясно. Опита се да запомни имената на улиците и видя, че в момента се движи по Ди Стрийт. След минутка излезе на Седма и отново свърна на юг.

Този път имаше късмет. Светофарите навсякъде светеха зелено. Надул почти със сто по Конститюшън Авеню, след минута той се озова в парка.

В дъното на ливадата, вдясно от себе си, Люк видя някаква тъмночервена сграда, приличаща на приказен замък. Според картата точно тук трябваше да се намира музеят. Спря колата и погледна часовника си. Беше четири и пет. Слушателите сигурно вече се разотиваха. Изруга и изхвръкна навън, хуквайки през ливадата. Секретарката му бе казала, че лекцията се изнася в зала на гърба на музея. Това задната или предната страна беше? Сякаш бе предната. Отстрани на сградата имаше пътечка, минаваща през малка градинка. Пое по нея и излезе на широк двупосочен булевард. Без да спира да тича, Люк съзря желязната кована порта, водеща към задната страна на музея. А отдясно, точно до малка ливадка, имаше нещо, прилично на стар самолетен хангар. Без да се колебае, той влезе вътре. После спря и се огледа.

От тавана висяха всякакви модели самолети — стари биплани, по-съвременни реактивни апарати и дори сферичният глобус на огромен балон. Наоколо бяха наредени стъклени витрини с летателно облекло, фотоапарати за въздушни снимки и много-много фотографии.

Люк се обърна към един от разпоредителите:

— Извинете, къде е лекцията за ракетните горива?

— Закъснели сте — каза мъжът, поглеждайки часовника си. — Вече е четири и десет и лекцията е свършила.

— А къде беше? Може да успея да хвана лектора!

— Мисля, че си отиде.

Люк втренчи поглед в него и каза, разчленявайки бавно думите:

— Просто отговори на шибания въпрос! Къде?

Разпоредителят като че ли се стресна.

— В дъното на коридора — побърза да го уведоми той.

Люк отново хукна. В далечния край на хангара бе импровизирана лекторска аудитория с катедра, черна дъска и редици столове. По-голямата част от слушателите се бяха разотишли и персоналът на музея раздигаше столовете, подреждайки ги до стената. Обаче в ъгъла, заобиколила побелял мъж, който най-вероятно бе лекторът, потънала в оживена дискусия, се бе събрала малка групичка от осем-девет души и не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Люк отново се отчая. Само преди няколко минути тук е имало над сто души учени от неговата област. Сега бяха останали само шепа, от които едва ли някой щеше да го познава.

Белокосият мъж вдигна поглед към Люк и след това отново го върна към заобикалящите го. Не беше ясно дали е познал Люк или не. В момента говореше и нищо не би могло да го спре:

— Нитрометанът е почти невъзможен за боравене. А факторът безопасност в никой случай не бива да бъде пренебрегван.

— Ако горивото е добро, можете да предвидите и процедура за безопасност — обади се млад мъж в костюм.

Спорът звучеше ужасно познато на Люк. Бяха изпробвани много ракетни горива, някои от тях много по-мощни от стандартната комбинация от алкохол и течен кислород, но всички се бяха оказали неподходящи.

Обади се някакъв мъж с южняшки акцент:

— А какво ще кажете за несиметричния диметилхидразин? Чувам, че в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена провеждат тестове върху него.

Люк изведнъж изтърси:

— Без грешка е, но е адски отровен.

Всички се извърнаха към него. Белокосият мъж се намръщи, раздразнен от прекъсването.

Обаче младият мъж с костюма се смая, като го видя, и възкликна:

— Божичко, Люк, какво правиш във Вашингтон?

Люк едва не припадна от облекчение.