Кен Фолет
Обратно броене (20)

2:30 следобед

Първоначално стартерите не са били проектирани да работят във вакуум. При ракетата „Юпитер“ те са проектирани така, че:

1) Целият двигател да се намира във въздухонепроницаем кожух;

2) В случай че кожухът се пробие, самият стартер също да се намира във въздухонепроницаем кожух; и

3) Стартерът да може да се задейства и при положение че се намира във вакуум.

Това подсигуряване срещу изненади в конструкторската работа е известно под името „многократно дублиране на системите“.

 

 

Съвещанието за Куба бе прекратено за кафе и Антъни тичешком се върна в сграда Q, за да разбере дали няма нещо ново, молейки се хората му да са успели да се ориентират къде може да се намира Люк.

Пит го посрещна още на стълбите.

— Има нещо странно — каза му той.

Сърцето на Антъни се изпълни с надежда.

— Давай!

— Протокол от един полицейски участък в Джорджтаун.

Една жена се върнала от магазина и разбрала, че някой е разбил вратата й и е използвал банята. Извършителят е изчезнал, оставяйки в спалнята куфар и купчина мръсни дрехи.

Антъни подскочи от радост:

— Най-сетне някакъв пробив! Адресът?

— Мислиш, че е нашият човек ли?

— Убеден съм! Писнало му е да го подритват като скитник, затова е влязъл в празна къща, избръснал се е и се е облякъл прилично. Това му е в природата. Да се облича хубаво.

Пит доби замислен вид.

— Ти май добре го познаваш, а?

Антъни разбра, че пак се е изпуснал.

— Не, не го познавам — ледено отвърна той. — Просто прочетох досието му.

— Извинявай — каза Пит и след кратък размисъл продължи: — Чудя се защо е изоставил всичко.

— Сигурно жената се е върнала, а той още не е бил готов.

— А какво става със съвещанието за Куба?

Антъни спря една минаваща секретарка.

— Моля те, обади се в съоръжение Р и кажи на господин Хобърт, че ме е заболял стомах и господин Максел ме е откарал у дома.

— Стомах — повтори тя машинално.

— Точно така — потвърди той и отминавайки нататък, подхвърли през рамо: — Освен ако не измислиш нещо по-убедително.

Излезе от сградата, следван от Пит, и двамата се вмъкнаха в неговия стар жълт кадилак.

— Трябва да се пипа много деликатно — заобяснява той на Пит, докато караше към Джорджтаун. — Добре че Люк ни е оставил някои улики. Проблемът ни се състои в това, че не разполагаме със сто души, които да ги проследят всичките. Затова може би ще успеем да накараме вашингтонското полицейско управление да поработи малко за нас.

— Дано да успееш — каза Пит скептично. — Какво трябва да правя аз?

— Дръж се любезно с ченгетата и остави говоренето на мен.

Антъни караше бързо и скоро намери адреса от полицейския протокол. Беше малка еднофамилна къща на малка тиха уличка. Пред нея бе спряна полицейска кола.

Преди да влезе в къщата, Антъни внимателно огледа къщите от отсрещната страна. И скоро откри онова, което търсеше — от един от прозорците на втория етаж го гледаше сериозното лице на възрастна жена. Когато погледите им се срещнаха, лицето не се отдръпна навътре, а очаквателно се взря в него. Точно това търсеше той — местната клюкарка. Усмихна се и й махна, а тя наклони глава, в смисъл че приема поздрава му.

Едва след това се обърна и влезе в къщата, в която бяха влезли с взлом. Всъщност по вратата нямаше какво толкова да се види — няколко драскотини и една-две тресчици. Чиста, професионална работа, без излишни повреди на бравата, каза си той. Люк действаше точно така.

Вратата им отвори привлекателна млада жена, очакваща бебе — и то съвсем скоро, реши той. Жената отведе Антъни и Пит в хола, където завариха двама мъже, седнали на дивана пред чашки кафе, с цигари в ръцете. Единият от тях беше униформен полицай. Другият, млад мъж в евтин сив костюм, беше вероятно детектив. На ниската масичка пред тях лежеше отворен куфар.

Антъни се представи. После показа — само на ченгетата — служебната си карта. Не искаше госпожа Бонети, пък и всичките й приятелки и съседки, да разберат, че ЦРУ се интересува от случая, затова каза, кимайки към полицаите:

— Колеги сме.

Детективът се наричаше Луис Хайт.

— Знаете ли нещо по случая? — попита той предпазливо Антъни.

— Мисля, че май имаме информация, която да ви помогне. Но първо трябва да разбера с какво разполагате.

Хайт разпери ръце в безпомощен жест:

— Разполагаме с куфар, принадлежащ на някой си Роули Анструтър от Ню Йорк. Влезлият в къщата на госпожа Бонети се е изкъпал и се е омел, оставяйки куфара. Върви го разбери!

Антъни огледа куфара. Беше скъп куфар от телешка кожа, почти наполовина пълен. После прерови съдържанието му. Чисти ризи и бельо, но никакви обувки, панталони и сака.

— Изглежда господин Анструтър е пристигнал във Вашингтон днес — забеляза той.

Хайт кимна, а госпожа Бонети се възхити:

— Как разбрахте?

Антъни се усмихна.

— Детектив Хайт ще ви обясни.

Нямаше в никакъв случай да отнеме славата на Хайт.

— В куфара има само чисто бельо — обясни й Хайт. — Мръсно няма. Не се е преобличал, значи вероятно не е преспивал. Което означава, че сигурно е дошъл сутринта.

— Доколкото разбрах, намерили сте и куп мръсни дрехи.

Полицаят, чието име беше Дони, се обади:

— Да, тук са — той измъкна един кашон иззад дивана и заизважда дрехите една по една. — Шлифер… Риза… Панталони… Обувки.

Антъни моментално ги позна. Това бяха парцалите, в които бе облечен Люк.

— Според мен не господин Анструтър е влизал в тази къща — каза той. — Мисля, че куфарът е бил откраднат от него тази сутрин, вероятно на Юниън Стейшън — обърна се към полицая: — Лони, би ли се обадил на най-близкия до гарата участък да ги попиташ дали някой не се е оплакал от подобна кражба? Ако, разбира се, госпожа Бонети ни разреши да използваме телефона й.

— Разбира се — откликна тя с готовност. — В коридора е.

Антъни продължи:

— Ако са съставили протокол, в него трябва да има списък със съдържанието на куфара, където според мен трябва да са описани костюм и чифт обувки, които в момента не са в куфара — всички бяха вперили в него смаяни погледи. — Моля те, накарай ги да ти дадат подробно описание на костюма.

— Добре.

Полицаят излезе в коридора.

Антъни бе доволен от себе си. Беше успял да поеме ръководството на разследването, без да обиди полицията. Детектив Хайт го гледаше така, сякаш очакваше заповед.

— Господин Анструтър сигурно е метър и осемдесет — метър и деветдесет висок, около деветдесет килограма, с атлетично телосложение — продължи той. — Луис, ако проверите размера на тези ризи, сигурно ще видите, че шията е четирийсети размер, а ръкавът — осемдесет и седми.

— Проверих го вече. Точно — отвърна Хайт.

— Трябваше да допусна, че сте ме изпреварили — изчетка Антъни ченгето със смутена усмивка. — Имаме снимка на човека, който според нас е откраднал куфара и е разбил вратата на тази къща — Антъни кимна на Пит, който подаде на Хайт пачката снимки. — Не знаем как се казва — излъга Антъни, — но е един и осемдесет и три висок, тежи 90 килограма, с атлетично телосложение и сигурно се преструва, че е загубил паметта си.

— За какво става дума? — попита заинтригувано Хайт. — Искате да кажете, че тоя тип е откраднал дрехите на Анструтър и е дошъл тук, само за да се преоблече?

— Нещо такова.

— Но защо?

Придавайки си виновно изражение, Антъни каза:

— За съжаление нямам право да ви кажа.

Хайт кимна доволно:

— Строго секретно, а? Няма проблеми.

Лони се върна.

— Абсолютно прав сте за кражбата. Юниън Стейшън, единайсет сутринта.

Антъни кимна. Адски бе впечатлил двете ченгета.

— А костюмът?

— Морскосин, със сиво-синя нишка.

Той се извърна към детектива:

— Значи ще можете да раздадете по една снимка и описание на костюма, в който е облечен.

— Мислите ли, че още е в града?

— Да.

Не беше толкова сигурен, колкото се представяше, но не можеше да се сети за нито една причина, която би накарала Люк да напусне Вашингтон.

— И сигурно пътува с кола?

— Дайте да проверим. — Антъни се обърна към госпожа Бонети. — Как се казва възрастната жена, която живее отсреща, няколко къщи по-нататък?

— Розмари Симс.

— И сигурно прекарва много време, гледайки през прозореца?

— Наричаме я Розмари Подробната.

— Отлично — той се обърна към детектива: — Ще разменим ли някоя и друга дума с нея?

— И още как.

Пресякоха улицата и почукаха на вратата на госпожа Симс. Тя веднага я отвори — явно бе чакала в коридора.

— Видях го! — каза жената, без да я питат. — Ходеше по къщите, облечен като скитник, и после изведнъж излезе, облечен като принц.

Антъни кимна към Хайт — с една дума, ти задавай въпросите. Хайт веднага пое инициативата:

— С кола ли беше, госпожо Симс?

— Да, много хубава синьо-бяла кола. Такава няма никой на тази улица — погледна ги лукаво: — Знам какъв ще бъде следващият ви въпрос.

— Случайно не забелязахте ли номера? — попита я Хайт.

— Да — обяви тя тържествуващо. — Даже го записах!

Антъни се усмихна.