Кен Фолет
Обратно броене (19)

2:00 следобед

Двигателите на всяко „сержантче“ имат стартер, състоящ се от две релета, свързани успоредно, и капсула с метален окислител, като тези две неща са обгърнати от пластмасов кожух. Стартерите са толкова чувствителни, че ако на двайсет километра от Кейп Канаверал се разрази гръмотевична буря, те трябва да се изключат, за да бъде избегнато инцидентно запалване на двигателите.

 

 

В един джорджтаунски магазин за мъжко облекло Люк си купи сива мека шапка и тъмносиньо палто. Сложи си ги в магазина и излезе, чувствайки, че най-сетне може да гледа света в очите.

Сега вече бе готов да се заеме с проблемите си. Първо трябваше да научи нещо повече за паметта. Искаше му се да разбере какво може да предизвика амнезия, дали има различни видове, а също и колко време трае. И най-важното — лекува ли се и как?

Къде човек може да научи нещо? В библиотеката. А как може да намери библиотека? Като погледне в картата на даден град. Близо до магазина за мъжко облекло имаше щанд за вестници и той си купи карта на Вашингтон. На най-видно място беше Централната обществена библиотека — на пресечката между булевардите „Ню Йорк“ и „Масачузетс“. Трябваше да се върне назад и отново да прекоси града. Люк се качи във форда и подкара колата.

Библиотеката представляваше внушителна класическа сграда, издигаща се с достолепието на гръцки храм. Над поддържаната с колони каменна арка бяха издълбани думите: „НАУКА ПОЕЗИЯ ИСТОРИЯ“.

Застанал на стълбите, Люк се поколеба за миг, но спомнил си, че вече е нормален гражданин, ги изкачи и влезе.

Ефектът от появата му във фоайето бе незабавен. Седналата зад рецепцията сивокоса библиотекарка се изправи и го попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Трогнат от това сърдечно посрещане, Люк отговори:

— Бих желал да прочета нещо за паметта.

— Това означава, че трябва да отидете в отделение „Психология“ — каза жената. — Ако ме последвате, ще ви покажа къде се намира.

Тя го отведе по голямото парадно стълбище на втория етаж и посочи към един от ъглите.

Люк огледа лавиците. Имаше много книги, посветени на психоанализата, на детската психология и общуването с околния свят, но те не му вършеха работа. Той измъкна един дебел том, озаглавен „Човешкият мозък“, и го прелисти, но в него нямаше нищо особено за паметта и освен това беше написан за специалисти. Имаше някои уравнения, както и известно количество статистически данни, които схващаше с лекота, но за разбирането на по-голямата част от книгата се изискваха знания за биологията на човешкото тяло, каквито той нямаше.

Върна тома на мястото му и обходи гръбчетата на другите книги по лавиците. Вниманието му внезапно бе привлечено от книга, озаглавена „Въведение към психология на паметта“ от Била Джоузефсън. Прозвуча му по-обещаващо. Той го измъкна и намери главата, в която се описваха смущения в паметта. Зачете се.

Най-общото състояние, при което пациентът „губи паметта си“, е известно под името „глобална амнезия“.

Духът му скочи в небесата. Той не беше единственият, на когото се е случило такова нещо.

Такъв пациент не знае кой е и не познава собствените си родители и деца. Затова пък помни много други неща. Може да кара кола, да говори чужди езици, да разглоби и сглоби двигател или да каже кой е министър-председателят на Канада. Състоянието като че ли е по-добре да се нарече „автобиографична амнезия“.

Точно това се бе случило и с него. Знаеше да провери дали не е следен и как да запали кола без ключове.

По-нататък доктор Джоузефсън излагаше теорията си, според която човешкият мозък разполага с отделни банки на паметта за различните видове информация — подобно на чекмеджета в шкаф за документи.

Автобиографичната памет записва събитията, които лично сме преживели. Те са свързани с време и място — почти винаги знаем не само какво се е случило, но и къде, и кога.

В дългосрочната семантична памет се съдържат такива общи познания, като например коя е столицата на Румъния и как се решават квадратни уравнения.

Краткосрочната памет ни служи, за да запаметим например от указател телефонен номер за няколкото секунди, колкото са необходими, за да го наберем.

Тя привеждаше примери за пациенти, загубили едно отделение на документацията си, но пък задържали друго — точно както бе станало с Люк. Той изпита огромно облекчение и благодарност към авторката на книгата, защото разбра, че случилото се с него е добре познато и изучено от науката явление.

После изведнъж му хрумна нещо друго. Наближаваше четирийсетте, значи поне десетина години е работил нещо. Професионалните му знания би трябвало да са все още в главата му, записани надлежно от дългосрочната семантична памет. Трябваше по някакъв начин да се добере до тях, за да разбере каква е била работата му. И оттук щеше да разбере кой е!

Вдигнал глава от книгата, той се опита да си представи какви знания има. Реши да не брои уменията на таен агент, тъй като вече бе решил, съдейки по нежната си кожа на домошар, че в никакъв случай не може да е ченге. С какви други знания разполагаше?

Беше ужасно трудно да познае. Да надникнеш в паметта не е същото като да отвориш хладилника, където можеш да видиш всичко с един поглед. Приличаше по-скоро на това да търсиш книга по каталог — тоест трябва да знаеш какво да търсиш. Отчая се и си каза, че трябва да прояви търпение и добре да помисли.

Ако беше например адвокат, означаваше ли това, че трябва да помни хиляди закони? А ако е лекар, значи ли, че трябва да погледне някого и да каже: „Този страда от апандисит“?

Така нямаше да стане. Единственото ясно нещо, което си спомни отпреди няколко минути, бе, че разбираше уравненията и статистическите данни в „Човешкия мозък“, макар че нищо друго не му стана ясно. Вероятно професията му включваше боравене с числа — счетоводство или може би застрахователно дело. А може и да е преподавател по математика.

Люк откри отделението „Математика“ и огледа книгите.

Една от тях, „Теория на числата“, привлече вниманието му. Той я измъкна и я запрелиства. Всичко бе обяснено много прегледно, само че малко остаряло…

Изведнъж вдигна глава. Беше открил нещо. Теорията на числата му бе съвсем ясна.

Огромно откритие! По страниците на книгата, която държеше в ръце, имаше повече уравнения, отколкото текст. Явно не бе написана за неспециалисти. Това бе научен труд. И той го разбираше. В такъв случай е някакъв учен.

С нарастващ оптимизъм Люк откри отделението „Химия“ и измъкна една книга, озаглавена „Полимери“. Разбираше я, но не му бе съвсем лесно. После се премести на „Физика“ и опита „Симпозиум по поведение на студени и много студени газове“. Беше направо очарователно — четеше се като интересен роман.

Стесняваше възможностите. Работата му включваше математика и физика. Какъв клон от физиката? Студените газове му бяха интересни, но усещаше, че не знае повече от автора на книгата. Той заоглежда лавиците и се спря на геофизика, спомняйки си вестникарското заглавие „Американската лунна програма остава на Земята“. После измъкна „Принципи на ракетното проектиране“.

Текстът бе елементарен и още на първата страница откри грешка. Прелиствайки по-нататък, откри още две…

— Да! — извика той силно, стряскайки ученика недалеч от него, който бе забил нос в една книга по биология.

Щом открива грешки в учебник, значи е учен. Специалист по ракети.

Люк се запита колко ли ракетни специалисти може да има в Съединените щати. Според него не можеше да бъдат повече от няколкостотин. Забързано се върна на рецепцията и се обърна към сивокосата библиотекарка:

— Имате ли някакъв списък с учените?

— Разбира се — отвърна тя. — Трябва ви „Речник на американските учени“, който се намира точно в началото на сектор „Наука“.

Намери го много лесно. Беше тежка и дебела книга, но въпреки това едва ли съдържаше пълния списък на американските учени. Сигурно вътре са вписани само по-известните, каза си той. Но въпреки това може би си струваше да хвърли едно око. Седна на една от масите и затърси по индекса, опитвайки се да открие някой с името Люк. Пръстът му трепереше от нетърпение и той си наложи спокойствие, за да може да търси с нужното внимание.

Намери един биолог на име Люк Парфит, един археолог на име Лукас Димитри и един фармаколог, който се казваше Люк Фонтенебло, но нито един физик.

Поднови търсенето, този път специализирано — затърси при геофизиците и астрономите — но нямаше нито един с малко име Люк, Лука или Лукас. Разбира се, каза си той унило, аз не знам дори дали се казвам Люк. Така го бе нарекъл Пит. А всъщност можеше да се нарича как ли не — Пърсивал например.

Изпита разочарование, но не и готовност да се предаде.

Замисли се за друг подход. Някъде трябваше да има хора, които го познават. Името Люк можеше и да не е негово, но лицето му си беше негово. В „Речника на американските учени“ имаше и снимки на най-видните, като например тази на Вернер фон Браун. Люк се сети, че вероятно има приятели и колеги, които го познават, но трябваше да ги намери. И сега вече знаеше откъде да започне — сред познатите му нямаше начин да няма ракетни специалисти.

Къде могат да се намерят учени? По университетите.

Той затърси Вашингтон в енциклопедията. Към статията за града бе приложен и списък с университети. Избра Джорджтаунския университет, защото вече бе ходил в района и знаеше как да стигне дотам. Хвърли поглед на картата и видя, че университетът разполага с огромно студентско градче, простиращо се на поне петдесетина пресечки. Вероятно щеше да разполага и с огромен факултет по физика и дузини професори и преподаватели. Няма начин поне един от тях да не го познава!

Изпълнен с надежда, Люк излезе от библиотеката и се качи в колата.