Кен Фолет
Обратно броене (18)

1:30 следобед

Сержантчетата са минали 300 статични изпитания, 50 полетни и 200 изпитания на запалителната система.

 

 

Антъни седеше В заседателната зала и кипеше от яд и нетърпение.

Люк още се разкарваше на свобода някъде из Вашингтон. И никой нямаше представа какво се кани да прави. А Антъни бе принуден да седи тук и да слуша дрънканиците на някакъв си бюрократ от държавния департамент колко било нужно да се борим с бунтовниците, плъзнали из планините на Куба. Антъни знаеше всичко за Фидел Кастро и Че Гевара. Под тяхно командване имаше по-малко от хиляда души. Разбира се, че можеха да ги пометат, но нямаше смисъл. Ако ги избиеха, други щяха да застанат на тяхното място.

Това, което наистина му се искаше да направи, бе да излезе на улицата и да търси Люк.

Той и хората му се бяха обадили в повечето полицейски участъци в окръг Колумбия. Бяха ги предупредили да ги осведомяват за всички произшествия със скитници и пияници, за всеки просяк, говорещ като университетски преподавател, и изобщо за всичко, което им се стори необичайно. Ченгетата много обичаха да помагат на ЦРУ — така се чувстваха като част от международния шпионаж.

Бюрократът от Държавния департамент бе свършил с приказките си и съвещанието започваше. Антъни знаеше, че единственият начин да избегнат взимането на властта от някой като Кастро бе да подкрепят едно умерено реформистко правителство. За щастие на комунистите, такава опасност нямаше.

Вратата се отвори и вътре безшумно се вмъкна Пит Максел. Кимна извинително към седналия начело на масата председател Джордж Купърман, после се настани до Антъни и бутна към него папка, съдържаща последните протоколи от полицейските участъци.

Почти във всеки участък се бе случило по нещо необичайно. Някаква красива жена, арестувана за джебчийство на Джеферсън Мемориъл, по-късно се оказала мъж; после някакви битници влезли в зоопарка и се опитали да пуснат на свобода орела; един мъж се опитал да задуши жена си с пица; камион, принадлежащ на някаква религиозна секта, изсипал товара си на Петуърт и движението по Джордж Авеню било спряно заради лавината библии, задръстили цялата лента.

Възможно бе все пак да е напуснал Вашингтон, но според Антъни това бе малко вероятно. Люк нямаше пари нито за влак, нито за автобус. Разбира се, би могъл да открадне, но защо ще си дава труда да го прави? Просто нямаше къде да отиде. Майка му живееше в Ню Йорк, имаше и сестра в Балтимор, но тези неща той не ги знаеше. Нямаше никаква причина да тръгне да пътува.

Четейки протоколите набързо, Антъни надаваше ухо и към приказките на шефа си, Карл Хобърт, който тъкмо говореше за Ърл Смит, американския посланик в Куба, неуморно стараещ се да подкопае усилията на Църквата и на всички останали, желаещи да реформират Куба по мирен начин. Понякога Антъни се чудеше дали Смит не е агент на Кремъл, но най-вероятно си беше просто тъп.

Един от полицейските протоколи привлече вниманието му и той мълчаливо го показа на Пит.

— Вярно ли е това? — прошепна изумено.

Пит кимна.

— Някакъв скитник нападнал един полицай на Седма улица и го спукал от бой.

— Скитник спукал от бой ченге!

— И не много далеч от мястото, където изтървахме Люк.

— Това сигурно е той! — извика възбудено Антъни. Карл Хобърт, който в момента тъкмо говореше, му хвърли раздразнен поглед. Антъни отново сниши глас до шепот: — Но защо ще се дърпа с полицай? Откраднал ли е нещо? Пистолета на ченгето например?

— Не, но хубавичко го е отупал. Ченгето е в болница и лекуват счупения показалец на дясната му ръка.

Тялото на Антъни се разтърси като при удар от ток.

— Това е той! — викна отново, без да се усети.

— За бога! — изсъска Карл Хобърт.

С дружелюбен тон Джордж Купърман се обади от мястото си начело на масата:

— Антъни, или си затваряй устата, или излез навън на майната си и си разговаряй колкото искаш.

Антъни се изправи.

— Извинявай, Джордж. Връщам се веднага.

И излезе от стаята, последван от Пит.

— Той е — повтори Антъни още щом вратата се затвори зад тях. — Това му беше нещо като запазена марка. Прилагаше този номер на гестаповците. Чупеше им пръста, с който дърпаха спусъка.

Пит озадачено го изгледа.

— Откъде знаеш?

Антъни разбра, че е направил грешка. Пит знаеше, че Люк е дипломат, изпаднал в силно нервно разстройство. И Антъни не му бе казал, че двамата с Люк се познават много добре. Сега се изруга безмълвно за небрежността си.

— Не съм ти казал всичко — каза му той, придавайки си небрежен тон. — Двамата с него едно време работехме в OSS.

Пит смръщи вежди.

— И след войната е станал дипломат? — погледна той Антъни изпитателно. — Май не само проблеми с жена си има, а?

— Да. И съм почти сигурен, че положението е далеч по-сериозно.

Пит прие обяснението.

— Изглежда доста жестоко копеле. Да счупи пръста на човека ей така…

— Жестоко? — Антъни никога не бе мислил Люк за такъв, макар че понякога наистина прилагаше безскрупулни методи. — Такъв си беше, когато работата го налагаше — замазах си грешката, помисли с облекчение. Но трябваше да намери Люк на всяка цена. — В колко часа са се сбили?

— В девет и половина.

— По дяволите! Преди повече от четири часа. Вече може да е където си иска.

— Какво ще правим?

— Прати двама души със снимка на Люк на Седма улица. Да поразпитат наоколо и да видят дали няма да разберат накъде може да е тръгнал. А ти иди да се видиш с ченгето.

— Добре.

— И ако разбереш нещо, не се колебай да влезеш в това шибано съвещание и да ми кажеш.

— Ясно.

Антъни го отпрати и отново влезе вътре. Джордж Купърман, приятелят на Антъни от войната, нетърпеливо говореше:

— Трябва да изпратим някое и друго момче от Специалните сили. От ония, дето не се шегуват. За ден и половина ще прочистим планините от некадърниците на Кастро.

Човекът от Държавния департамент нервно се обади:

— А можем ли да проведем операцията тайно?

— Не — отвърна Джордж. — Обаче можем да я маскираме така, че да прилича на местен конфликт. Както направихме в Иран и в Гватемала.

Карл Хобърт не пропусна да се набута между шамарите:

— Моля да ме извините за тъпия въпрос, но защо онова, което направихме в Иран и Гватемала, е секретно?

Бюрократът от Държавния департамент изхъмка неодобрително:

— Защото не искаме да рекламираме методите си. Не е ли очевидно?

— Извинете ме, но това е глупаво — настоя Хобърт. — Руснаците знаят, че това е наша работа. Иранците и гватемалците знаят, че това е наша работа. По дяволите, пресата из цяла Европа тръби, че това е наша работа! Никой не е измамен, с изключение на американския народ. Защо тогава трябва да мамим именно него?

С нарастващо раздразнение Джордж отвърна:

— Ако всичко излезе наяве, ще се наложи въпросът да се разгледа от Конгреса. И шибаните политици ще започнат да разпитват дали имаме право, дали е законно и какво ще стане с бедните индианци и лайняните фермери, както и със скапаните бананоберачи.

— И все пак въпросите ми не са чак толкова глупави — не се отказваше упорито Хобърт. — Свършихме ли някаква добра работа в Гватемала? Много трудно може да се направи разлика между режима на Армас и банда гангстери.

Накрая Джордж изгуби търпение.

— Това може да върви по дяволите! — викна той извън себе си. — Не сме благотворителна организация да даваме на гладните иранци и на латиноамериканските селяни граждански свободи, за бога! Работата ни е да се грижим за интересите на Америка… а демокрацията може да върви на майната си!

За миг настъпи тишина, после Карл Хобърт каза:

— Благодаря ти, Джордж. Радвам се, че изяснихме този въпрос.