Кен Фолет
Обратно броене (17)

1:00 следобед

Всяко „сержантче“ е дълго метър и двайсет, петнайсет сантиметра в диаметър и тежи точно трийсет и два килограма. Двигателят му изгаря горивото за шест секунди и половина.

 

 

Люк търсеше спокойна улица В някой жилищен квартал. За него Вашингтон бе напълно непознат град, като че ли никога не бе стъпвал тук. Тръгвайки от Юниън Стейшън, той избра посоката случайно и подкара на запад. По този начин навлезе в центъра и пред очите му непрекъснато изникваха впечатляващи правителствени сгради. Знаеше обаче, че ако кара по права линия, неминуемо ще стигне до място, където живеят обикновени хора в нормални къщи.

Прекоси някаква река и се оказа в очарователен квартал с тесни улички и много зеленина. Мина покрай някаква сграда, на която пишеше „Джорджтаунски психиатричен диспансер“, и си каза, че кварталът сигурно се казва Джорджтаун.

Без да подбира, Люк сви в една приятна уличка със скромни къщи и засадени по двата тротоара дървета. Стори му се, че тук може да намери нещо подходящо. Тукашните собственици едва ли разполагаха с домашни помощници на пълен работен ден, така че имаше шанс да намери някоя къща без хора.

Уличката правеше завой и веднага след това свършваше във входа на някакво гробище. Люк спря колата, след като преди това я обърна в посоката, откъдето бе дошъл, за да бъде готова за бързо измъкване.

Трябваха му един-два прости инструмента — длето или отвертка и един чук. В багажника сигурно имаше инструменти, но той бе заключен. Обаче можеше да го отключи, ако открие някое парче тел. В противен случай трябваше да отиде да намери железарски магазин и да си купи или пък да открадне отнякъде каквото му бе нужно.

Той се извърна към задната седалка и отвори откраднатия куфар. Разравяйки сгънатите вътре дрехи, намери папка с документи. Откачи от тях един кламер и излезе.

След около трийсет секунди багажникът бе отворен. Както се бе надявал, в ъгъла, до крика, имаше подредени инструменти. Той избра най-голямата отвертка. Чук нямаше, но пък имаше тежък универсален ключ, който щеше да му свърши работа. Люк ги сложи в джоба на парцаливото си палто и затръшна капака на багажника.

После взе откраднатия куфар от колата, затвори вратата и сви зад ъгъла. Знаеше, че рязко се отличава от околната среда — някакъв си скитник, разкарващ се из почтен квартал със скъп куфар в ръка. Ако някой местен любопитко извикаше ченгетата и те нямаха работа, щеше да загази здраво за броени минути. От друга страна пък, ако всичко минеше гладко, само след половин час щеше да бъде вече изкъпан, избръснат и облечен като всеки приличен гражданин.

След няколко секунди стигна до първата къща. Прекоси малкото дворче отпред и почука на вратата.

 

 

Розмари Симс видя някаква хубава синьо-бяла кола да минава бавно по улицата под прозореца й и се запита кой ли е. Браунингови сигурно са си купили нова кола, реши тя. Те имат пари. А може и да е господин Сайръс, който беше ерген и можеше да не се ограничава толкова. А ако не, каза си, сигурно е някой непознат.

Зрението й все още бе добро и тя виждаше по-голямата част от улицата от прозореца си на втория етаж, седнала в любимия си люлеещ се стол. Особено пък през зимата, когато дърветата бяха голи. Така че много добре видя странния висок мъж, излязъл иззад ъгъла. А думата „странен“ бе много подходяща. На главата си нямаше шапка, палтото му бе на парцали, а обувките му бяха вързани с канап, за да не падат, докато върви. Обаче носеше в ръка нов-новеничък куфар.

Той се приближи към вратата на госпожа Бритски и почука. Госпожа Бритски бе вдовица и живееше сама, но не беше глупачка и щеше да се оправи с непознатия без много приказки — госпожа Симс знаеше това много добре. И точно така стана. Госпожа Бритски се показа на прозореца и с недвусмислен жест му даде да разбере, че колкото по-бързо се махне, толкова по-добре.

Непознатият отиде при съседите и почука на вратата на госпожа Лоу. Тя веднага отвори. Беше висока и тъмнокоса жена, която според госпожа Симс се държеше малко надменно. Каза няколко думи на мъжа и затръшна вратата под носа му.

Без да се смущава, непознатият отиде в съседната къща и на госпожа Симс й стана ясно, че възнамерява като че ли да обходи по същия начин цялата улица. На прага се показа младата Джийни Евънс с малката Рита в ръце. Двамата размениха няколко думи, после тя бръкна в джоба на престилката си и му даде нещо, най-вероятно някоя и друга монета. Значи непознатият беше просяк.

Старият господин Кларк излезе по халат и чехли. От него непознатият мъж не получи нищо.

Собственикът на следващата къща, господин Бонети, беше на работа, а жена му Анжелина, бременна в седмия месец, беше излязла само преди пет минути с мрежа в ръка, вероятно до магазина. Никой не отвори на странника там.

 

 

През това време Люк успя да проучи вратите, които бяха от един и същи тип. Всички бяха снабдени с брави „Йейл“, с подаващо се езиче от вратата, влизащо в металния насрещник в касата. Отвън бравата се отваряше с ключ, а отвътре — със завъртане на топката.

На всяка врата на нивото на главата имаше прозорче с матово стъкло. Най-лесният начин беше да се счупи стъклото и да се отвори вратата отвътре. Обаче счупеното стъкло щеше да се вижда от улицата. Затова Люк реши да използва отвертката.

Първо огледа улицата в двете посоки. Нямаше късмет с предишните пет къщи и вече сигурно бе привлякъл вниманието ма някого, но засега не виждаше нищо обезпокоително. Тъй или иначе, нямаше избор. Трябваше да поеме риска.

 

 

Госпожа Симс се извърна от прозореца и вдигна слушалката на телефона до нея. После бавно и внимателно започна да набира номера на местния полицейски участък, който знаеше наизуст.

 

 

Люк трябваше да пипа бързо.

Мушна отвертката между вратата и касата, точно там, където беше бравата. После удари дръжката на отвертката с главата на раздвижения ключ, опитвайки се да улучи езичето и да го върне в бравата.

С първия удар не успя да набие отвертката навътре, за да достигне езичето. Той я размърда малко, опитвайки се да я вкара повече. Отново удари — този път още по-силно, но отново не успя да я вкара. Въпреки студа, по челото му изби пот.

Внуши си спокойствие. Беше правил това и преди. Но кога? Нямаше представа. Но беше без значение. Методът даваше резултати — бе сигурен в това.

Отново размърда отвертката. Този път почувства, че върхът й закача нещо метално. Удари с всички сили. Отвертката хлътна навътре два сантиметра. Той натисна дръжката й, връщайки езичето, и за негово огромно облекчение вратата се отвори навътре.

Повредите по касата бяха твърде малки, за да бъдат забелязани от улицата.

Люк бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

 

 

Розмари Симс набра най-сетне номера и отново погледни през прозореца, но за нейна изненада — непознатият не се виждаше никакъв.

Много бързо, мина й през ума.

От полицията отговориха. Объркана, тя затвори, без да каже дума.

Защо беше спрял да чука по вратите? Къде бе изчезнал? Кой беше?

Тя се усмихна. Ето нещо, което щеше да занимава мислите й цял ден.

 

 

Домът принадлежеше на младо семейство. Беше обзаведен със смесица от сватбени подаръци и купени на старо мебели. В хола имаше нов диван и телевизор с огромен екран, но в кухнята използваха стари стелажи. Върху радиатора в коридора бе оставено отворено писмо, адресирано до господин Бонети.

Нямаше никакви следи от деца. Вероятно госпожа и господин Бонети работеха и двамата и щяха да се приберат късно следобед. Но не биваше да разчита на това.

Бързо се качи на горния етаж. Там имаше три стаи, само една от които бе обзаведена. Той хвърли куфара на прилежно оправеното легло и измъкна от него тъмносин костюм, бяла риза и малко консервативна за неговия вкус вратовръзка. Имаше също така тъмни чорапи, чисто бельо и чифт лъснати обувки, които, изглежда, бяха само с половин номер по-големи от неговите.

Люк бързо се съблече и запрати парцалите си в ъгъла. Изпита странна напрегнатост — гол в чужд дом. Помисли дали да не прескочи душа, но миришеше ужасно дори и за собствения си нос.

Прекоси миниатюрната площадка и влезе в банята. Изпита огромно задоволство да се пъхне под горещата вода и да се насапуниса целият. Когато излезе, спря на площадката и се ослуша. В къщата бе тихо.

Избърса се с една от хавлиите на господин Бонети — пак някой сватбен подарък, мина му през ума — и нахлузи гащета и чорапи от откраднатия куфар. Вече наполовина облечен, можеше да се измъкне моментално, ако нещо се объркаше.

Господин Бонети използваше електрическа самобръсначка, обаче Люк предпочиташе бръснача. В куфара намери обикновена самобръсначка с ножче и четка за бръснене. Насапуниса лицето си и бързо се избръсна.

Господин Бонети не използваше одеколон, но вероятно в куфара имаше. След като цяла сутрин бе вонял на прасе, прииска му се да мирише на нещо хубаво и приятно. Откри чантичката с тоалетните принадлежности и дръпна ципа. Вътре обаче нямаше одеколон. Затова пък намери сто долара, сгънати прилежно по двайсетачки — пари за извънредни ситуации. Той бързо ги пъхна в джоба си, заклевайки се да върне парите на човека някой ден.

В края на краищата този човек не беше колаборационист^[1].

Това пък, по дяволите, какво означаваше?

Поредната мистерия.

Облече ризата, върза си връзката и си сложи сакото. Бяха му точно по мярка — много съобразително от негова страна да избере човек със същото телосложение и ръст. Освен това дрехите бяха и от добро качество. На етикета на куфара бе написан адрес в Сентръл Парк Саут, Ню Йорк. Люк си каза, че собственикът му сигурно е някоя голяма клечка, дошъл във Вашингтон на важна бизнес среща.

На вътрешната страна на вратата в банята имаше голямо огледало. Не беше се оглеждал от сутринта в Юниън Стейшън, когато от огледалото в тоалетната го бе погледнал някакъв дрипав скитник.

Пристъпи към огледалото, готов за всякакви изненади.

От гладката повърхност го гледаше висок, здрав мъж на около трийсет и пет години с тъмни коси и сини очи — съвсем нормален човек, макар и като че ли малко объркан. Заля го вълна на облекчение.

Ето, гледаш този човек, каза си той. С какво, според теб, си изкарва хляба?

Ръцете му бяха гладки и тъй като вече не бяха мръсни, не приличаха на ръце на човек, който изкарва прехраната си с тях. Лицето му също бе гладко — лице на човек, който не работи навън, а прекарва по-голямата част от времето си в приятна обстановка. Косата му бе добре подстригана. Човекът, гледащ го от огледалото, се чувстваше комфортно в дрехите на високопоставен служител в голяма компания.

Но определено не беше ченге.

В куфара нямаше нито шапка, нито връхна дреха. Люк знаеше, че ще изглежда странно и без двете неща — вън бе студен януарски ден. Запита се не би ли могъл да си намери, ако потърси из къщата. Струваше си да рискува още някоя и друга минута тук.

Отвори гардероба. Вътре нямаше кой знае какво. Госпожа Бонети имаше три рокли. Съпругът й разполагаше със спортно сако за уикендите и черен костюм, с който вероятно ходеше само на църква. Нямаше и връхна дреха — господин Бонети сигурно си я бе облякъл, а две не можеше да си позволи. Обаче имаше един лек шлифер. Той го свали от закачалката и го облече — беше му съвсем леко малък, но поносим. По-добре от нищо, каза си.

В гардероба нямаше шапка, но имаше едно кепе, което господин Бонети сигурно слагаше със спортното сако, като излизаше в съботите. Люк го пробва. Беше много малко. Трябваше да си купи шапка с парите от чантичката за тоалетни принадлежности. Обаче и кепето щеше да свърши работа за час…

Отдолу долетя шум и той замръзна, ослушвайки се напрегнато.

Чу се глас на млада жена:

— Какво й е на тая врата?

Отговори й подобен глас:

— Май някой се е опитал да я разбие!

Люк изруга безмълвно. Беше се застоял твърде много.

— По дяволите… май си права!

— Дали да не извикаме ченгетата?

Оказа се, че госпожа Бонети в края на краищата не ходи на работа. Вероятно е била излязла да пазарува. И в магазина се е видяла с приятелка и я е поканила вкъщи на чашка кафе.

— Ами… не знам. Крадците май не са успели да влязат.

— Откъде знаеш? Я по-добре провери дали нещо не е откраднато.

Люк разбра, че трябва да изчезва по най-бързия начин.

— Какво толкова има за крадене? Фамилните бижута?

— А телевизора?

Люк отвори прозореца на спалнята и надникна навън към дворчето. Нямаше нито дърво, нито водосточна тръба, по които да се спусне долу.

— Нищо не е пипано — чу гласа на госпожа Бонети. — Май не са успели да влязат.

— А горе?

Пристъпвайки безшумно, Люк се вмъкна в банята. Задната страна на къщата също не можеше да му предложи нищо, освен да скочи от втория етаж и да си счупи краката.

— Ще надникна да видя.

— Не те ли е страх?

Чу се нервно кискане.

— Страх ме е. Но какво да направя? Ще изглеждаме много глупаво, ако извикаме ченгетата и се окаже, че няма нищо страшно.

Люк чу как някой се изкачва по стълбите и бързо застана зад вратата в банята.

Стъпките изкачиха стълбите, прекосиха площадката и влязоха в стаята. Госпожа Бонети нададе слаб вик.

Гласът на приятелката й се обади:

— Чий е този куфар?

— Виждам го за първи път!

Люк тихо се измъкна иззад вратата на банята. Виждаше отворената врата на стаята, но не и жените вътре. Заслиза по стълбите на пръсти, изпитвайки благодарност към килима под краката си.

— Какъв е тоя крадец, дето внася, а не изнася?

— Викам ченгетата веднага! От тази работа ме полазиха тръпки.

Люк отвори предната врата и излезе навън.

Усмихна се. Беше успял.

Затвори тихо вратата и бързо се отдалечи.

 

 

Госпожа Симс сви вежди изненадано. Мъжът, който излезе от къщата на Бонети, бе облечен в черния шлифер на стопанина и си бе сложил сивото му кепе, с което ходеше по мачове, но бе по-висок от господин Бонети и шлиферът му бе възкъсичък.

Тя го проследи по улицата и го видя да свива зад ъгъла. Трябваше обаче пак да мине оттук — улицата нямаше изход. Минутка по-късно синьо-бялата кола, която бе видяла да влиза малко по-рано, излезе иззад ъгъла и се насочи към къщата й, както й се стори, доста бързичко. И в този момент госпожа Симс разбра, че мъжът, излязъл от къщата на Бонети, беше същият просяк, когото бе проследила да ходи по къщите. Сигурно бе разбил вратата и бе обрал дрехите на господин Бонети!

Докато колата минаваше под прозореца й, тя проточи шия, видя задния номер и го запомни.