Кен Фолет
Обратно броене (16)

1941

Люк се прибра в Бостън на зазоряване. Паркира стария Форд, промъкна се през задната врата на общежитието и по служебното стълбище се качи в стаята си. Антъни спеше дълбоко. Люк наплиска лицето си и се строполи в леглото си по бельо.

И сякаш веднага след това усети Антъни да го разтърсва с думите:

— Люк! Ставай!

Той с мъка отвори очи. Знаеше, че се бе случило нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно.

— Колко е часът? — промърмори той с усилие.

— Часът е един и Елспет те чака долу.

Името на Елспет сякаш сръчка паметта му и той си спомни в какво се състоеше бедата. Той вече не я обичаше.

— О, боже! — изпъшка Люк.

— Няма да е зле да станеш и да слезеш долу при нея.

Беше се влюбил в Били Джоузефсън. Ето това бе бедата.

Щеше да разбие живота на четирима души — собствения си, на Елспет, на Били и на Антъни.

— Мамка му! — изруга и стана.

Съблече се и застана под студения душ. Затворил очи под ледените иглички, той отново видя Били — блестящите й тъмни очи, засмените й червени устни, бялата шия.

Навлече набързо панталони, пуловер, скочи в мокасините си и се смъкна по стълбите.

Елспет го чакаше във фоайето — обширна зала с камина и удобни кресла и единственото място, където позволяваха на момичетата да влизат, освен определените за това „дамски следобеди“. Беше, както винаги, убиец — вълнена рокля с цвят на камбанки и голяма шапка. Ако я бе видял така вчера, сърцето му щеше да замре от удоволствие. Днес обаче само мисълта, че се е облякла така заради него, го накара да се почувства още по-отвратително.

Елспет се засмя, като го видя.

— Приличаш на малко момченце, което не може да се събуди!

Той я целуна по бузата и се отпусна в креслото до нея.

— Мъкнахме се сума ти време до Нюпорт — отвърна.

— Май си забравил, че трябва да ме заведеш на обяд — напомни му Елспет с лъчезарна усмивка.

Той се вгледа в нея. Беше много красива, но не я обичаше. Не знаеше дали я е обичал преди, но беше сигурен, че сега не я обича. Чувстваше се като последния мръсник. Изглеждаше толкова весела, а той се канеше да разбие живота й. Не знаеше как да й каже. Толкова го бе срам, че сърцето го заболя.

Все пак трябваше да рече нещо.

— Не може ли да прескочим обяда? Още дори не съм се избръснал.

По гордото бледо лице премина сянка и той си даде сметка, че тя много добре усеща — нещо е станало. Отговорът й обаче прозвуча безгрижно:

— Ама разбира се. Рицарите с блестящи брони също имат нужда от следобеден сън.

Той си каза, че днес следобед трябва сериозно да поговори с нея и да бъде абсолютно честен.

— Съжалявам, че си се облякла така за нищо — каза сконфузено.

— Не е съвсем за нищо — отвърна тя. — Видях се с теб. И твоите съквартиранти май също харесаха как съм се облякла — изправи се. — Но нищо. Професор Дърам и госпожа Дърам развяват байрака.

На радклифски жаргон това означаваше купон.

Люк се изправи и й помогна да облече палтото си.

— Ще се видим по-късно.

Трябваше да й каже днес — всяко забавяне му се струваше, че увеличава силата на измамата.

— Чудесно би било — отвърна тя весело. — Ела да ме вземеш към шест.

Изпрати му въздушна целувка и излезе с походка на кинозвезда. Люк знаеше, че блъфира, но го правеше добре.

Върна се в стаята си като убит. Антъни бе разгърнал неделния вестник.

— Направих кафе — каза той, без да вдига поглед от вестника.

— Благодаря.

Люк си наля една чаша.

— Голям длъжник съм ти — продължи Антъни, сваляйки вестника. — Спаси кожата на Били.

— И ти би направил същото за мен. — Люк сръбна от кафето и се почувства по-добре. — Май ни се размина. Някой да ти е казвал нещо тази сутрин?

— Нито дума.

— Били е чудесна мацка — каза Люк.

Знаеше, че е опасно да говори за нея, но не можа да се сдържи.

— Нали е велика? — поде веднага Антъни и Люк с неудоволствие долови гордостта в гласа му. — Непрекъснато съм се питал: „Защо това момиче не излиза с мен?“. Но никога не съм мислел, че ще стане. Не знам защо. Може би защото е толкова спретната и хубава. И когато я чух да казва „да“, не можах да повярвам на ушите си. Помислих си дали да не я помоля да ми го напише.

Преувеличението бе любим похват на Антъни, когато искаше да се покаже забавен, и Люк се насили да се усмихне, но вътрешно се ужаси. Да отмъкнеш нечия приятелка си беше постъпка, достойна за презрение при каквито и да било обстоятелства, но фактът, че Антъни явно бе затънал до шия по Били, влошаваше още повече ситуацията.

Люк изстена и Антъни стреснато запита:

— Какво има?

Люк реши да му каже поне половината от истината.

— Вече не обичам Елспет. Мисля, че трябва да приключим.

Антъни го изгледа втрещено и след малко каза:

— Лошо. Такава двойка…

— Чувствам се като мръсник.

— Хайде сега, не се разпъвай на кръст. Случват се такива неща. Не сте женени… Даже не сте сгодени.

— Официално не.

Антъни вдигна вежди.

— Да не си й направил предложение?

— Не.

— Значи не сте сгодени. Официално или неофициално, няма значение.

— Говорихме си колко деца ще имаме.

— Това не означава, че сте сгодени.

— Може и да си прав, но пак се чувствам като последния скапаняк.

На вратата се почука и в стаята влезе човек, когото Люк не бе виждал никога през живота си.

— Господин Лукас и господин Каръл, предполагам? — осведоми се той учтиво.

Беше облечен в омачкан костюм, но се държеше високомерно-учтиво и Люк предположи, че е някой от пратениците на ръководството на колежа.

Антъни скочи на крака.

— Точно ние сме — каза той с пресилен ентусиазъм. — А вие сигурно сте доктор Клитор, прочутият гинеколог. Слава богу, че дойдохте!

Люк обаче не се засмя. В ръката на мъжа имаше два бели плика и той изпита неприятното усещане, че знае какво има в тях.

— Аз съм служител от деканата. Деканът ме помоли да ви връча тези писма лично.

Служителят им връчи по един плик и си излезе, без да каже дума повече.

— По дяволите! — каза Антъни на затворената врата и разкъса плика. — Мамка му!

Люк отвори своя плик и прочете краткото писъмце в него.

Уважаеми господин Лукас,

Моля, бъдете така добър да дойдете в кабинета ми днес следобед в три часа.

Искрено ваш: Питър Райдър, Декан

Подобни писма винаги означаваха проблеми от дисциплинарно естество. Някой навярно бе казал на декана, че снощи тук е имало момиче и Антъни сигурно щеше да бъде изключен.

Люк никога не бе виждал съквартиранта си изплашен — самоувереността му винаги изглеждаше непробиваема — но този път бе пребледнял от страх.

— Не мога да се върна вкъщи — прошепна той треперливо.

Никога не бе говорил кой знае колко за родителите си, но Люк бе останал със смътното впечатление за строг баща и болна от дълго време майка. Сега разбра, че истината май бе по-лоша, отколкото си я бе представял. За миг погледът на Антъни бе прозорец към жестоко лично страдание.

На вратата отново се почука и влезе Джеф Пиджин — жизнерадостният и розовобуз обитател на стаята отсреща.

— Да не би да видях пратеника на декана или само така ми се стори?

Люк размаха писмото си.

— Не ти се е сторило.

— На никого не съм казвал, че съм ви виждал с това момиче.

— Да, но кой е казал? — попита Антъни. — Единственият навлек в общежитието е Дженкинс — Пол Дженкинс беше религиозен фанатик, чиято цел в живота бе да реформира моралните ценности на харвардските студенти. — Но той отиде да прекара уикенда с техните.

— Не е — отвърна Пиджин. — Промени плановете си.

— Тогава значи е той, проклети да са му зъркелите! — изсъска Антъни. — Ще го удуша това копеле със собствените си ръце.

Ако Антъни го изключат, сети се внезапно Люк, Били ще остане свободна. И моментално изпита срам от такава егоистична мисъл, и то точно в момент, когато животът на приятеля му отиваше на кино. Чак след това му дойде наум, че Били също може да е загазила.

— Чудя се дали и Били, и Елспет не са получили такива писма? — каза той.

— От къде на къде пък и те? — учуди се Антъни.

— Дженкинс вероятно знае имената на приятелките ни. Такива неща живо го интересуват — отвърна Люк.

— Ако знае имената, бъдете сигурни, че им ги е казал — увери ги Пиджин.

Люк продължи:

— Елспет е в безопасност. Не е била тук и никой не може да докаже противното. Но Били могат да я изключат. В такъв случай ще изгуби стипендията си. Снощи ми го обясни. И няма да може да продължи следването си никъде.

— В момента не мога да се притеснявам за Били — заяви Антъни. — Трябва да измисля аз какво да правя.

Люк се смая. Антъни бе вкарал Били в тази бъркотия и според разбиранията на Люк, трябваше да се притеснява повече за нея, отколкото за себе си. Имайки претекст обаче да говори за Били, той не можа да се сдържи. Потискайки чувството си за вина, Люк каза:

— Защо не взема да отскоча до общежитието на момичетата и да видя дали Били не се е върнала от Нюпорт.

— Ще го направиш ли? — попита Антъни. — Благодаря.

Пиджин си излезе. Антъни седна на леглото си, пушейки мрачно, докато Люк се избръсна и преоблече. Макар че бързаше, подбра дрехите си грижливо — мека синя риза, нови панталони и любимото си сиво сако от туид.

Беше два часа, когато влезе в двора на общежитието на Радклиф. Сградите бяха построени около малък парк, където студентите се разхождаха по двойки. Точно тук бе целунал Елспет за първи път, спомни си той нещастно, през една неделна нощ, в края на първата им среща. Презираше мъже, които сменяха приятелките си като носни кърпички, но ето че вършеше същото нещо и не можеше да се откаже.

Униформената служителка го въведе във фоайето и той помоли да се обадят на Били. Служителката седна зад бюрото, свали от стената трубка, прилична на онези, използвани в корабите, и каза:

— Посетител за госпожица Джоузефсън.

Били слезе долу, облечена в гълъбовосив кашмирен пуловер и плисирана пола. Изглеждаше прекрасна, но притеснена — на Люк му се прииска да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко ще се оправи. Тя също била извикана в кабинета на Питър Райдър, каза му, добавяйки, че служителят връчил подобно писмо и на Елспет.

Заведе го в стаята за пушене, където на момичетата бе позволено да посрещат приятелите си.

— И какво ще правя сега? — каза тя.

Лицето и бе маска на тотално объркване. Приличаше му на скърбяща вдовица. Но му се стори още по-пленителна от вчера. Копнееше да й каже, че ще уреди всичко и че няма за какво да се притеснява. Обаче не можеше да измисли никакъв начин.

— Антъни би могъл да рече, че е било някое друго момиче, но ще го накарат да каже името му.

— Не знам какво ще кажа на мама.

— Чудя се дали Антъни не би платил на някое момиче… на някоя… сещаш се, нали… уличница, за да съобщи, че е била тя.

Били поклати глава:

— Няма да повярват.

— А и Дженкинс ще им каже, че момичето не е същото. Става дума за оня гад, дето те е натопил.

— С кариерата ми е свършено — с горчива усмивка тя помълча малко, после продължи: — Ще трябва да се върна в Далас и да стана секретарка на някой петролен магнат с каубойски ботуши.

Преди двайсет и четири часа Люк бе един щастлив човек. Трудно бе за вярване.

В стаята връхлетяха две момичета с палта и шапки. Лицата им пламтяха.

— Чухте ли новините? — попита ги едното.

Люк не го интересуваха новините и затова поклати глава.

— Какво е станало? — попита Били без особен интерес.

— Война!

Люк смръщи вежди.

— Какво?

— Вярно е — подзе и второто момиче. — Японците са бомбардирали Хаваите.

Люк все още не можеше да схване.

— Хаваите? Че защо? Какво толкова има там?

Били се намеси:

— Вярно ли е?

— Хората по улиците говорят само за това. Даже спират колите.

— Страх ме е — каза Били и вдигна поглед към Люк.

Той я хвана за ръката и му се прииска да й каже, че каквото и да става, той ще я пази.

В стаята влетяха още две момичета, бърборейки развълнувано. Някой донесе радио и го включи. Докато го чакаха да загрее, в стаята се възцари напрегната тишина. После прозвуча гласът на диктора:

— В Пърл Харбър е взривен бойният кораб „Аризона“, а „Оклахома“ е потопен. Според първоначалните данни над сто американски самолета са били повредени още на земята във Военновъздушната база на остров Форд. Загубите от наша страна са най-малко две хиляди души убити и над три хиляди ранени.

Люк почувства как гневът го задавя.

— Две хиляди убити! — изръмжа той.

В стаята непрекъснато влизаха възбудено бърборещи момичета и всички грубо им шъткаха да мълчат. Дикторът продължаваше:

— За нападението на Япония, започнало в седем и петдесет и пет местно време, малко преди един часа източно крайбрежно време, не е имало никакво предупреждение.

— Това означава война, нали? — попита Били.

— И още как! — сърдито отвърна Люк. Знаеше, че е глупаво и неадекватно да се мрази цяла нация, но въпреки това точно така се чувстваше: — Ако зависеше от мен, щях да изравня Япония със земята.

Тя го стисна за ръката.

— Не искам да ходиш на война — в очите й бликнаха сълзи. — Не искам да те убият.

Сърцето му бе готово да се пръсне.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че го чувам — той се усмихна печално. — Целият свят се разпада, а аз се радвам. — После, погледнал часовника си, добави: — Трябва да идем в кабинета, въпреки че сме във война. — Осенен от някаква мисъл, той изведнъж млъкна. — Може би все пак има начин ти и Антъни да останете в Харвард.

— Как?

— Трябва да помисля.

Елспет се бе изнервила, но непрекъснато си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Вярно, че снощи бе нарушила вечерния час, но никой не я бе хванал. Беше почти абсолютно сигурна, че това няма нищо общо с нея и Люк. Антъни и Били да му мислят. Елспет познаваше Били едва-едва, но се притесняваше за Антъни и имаше неприятното чувство, че наистина ще го изхвърлят.

Четиримата се срещнаха пред кабинета на декана и Люк започна:

— Имам план…

Но още преди да обясни за какво става въпрос, вратата на кабинета се отвори и деканът ги покани да влязат. Люк има време само да добави:

— Оставете на мен.

Деканът, Питър Райдър, беше педантичен и старомоден мъж в безупречен черен костюм с жилетка под сакото. Папийонката му бе точно в центъра под адамовата ябълка, обувките му светеха с огледален блясък, а косата му блестеше като боядисано с черна боя яйце. В кабинета бе седнала и сивокоса стара мома на име Айрис Рейфърд, която отговаряше за моралното благоприличие на радклифските момичета.

Седнаха в кръг около бюрото, като на колоквиум. Деканът запали цигара.

— А сега, момчета, по-добре е да кажете истината като джентълмени — каза той, издухвайки дима. — Какво е станало снощи в стаята ви?

Антъни не обърна внимание на въпроса на Райдър и попита с агресивен тон, сякаш той водеше разпита:

— Къде е Дженкинс? Той е певецът, нали?

— Не съм поканил никого друг.

— Но човек има право да се изправи лице в лице с обвинителя си.

— Това не е съд, господин Каръл — сопна се деканът. — Двамата с госпожица Рейфърд бяхме помолени да установим фактите. Ако се окаже необходимо, ще последват и наказателни мерки.

— Не съм сигурен, че това е приемливо — отвърна Антъни надменно. — Според мен Дженкинс също трябва да е тук.

Обаче Люк се намеси.

— Стига вече — прекъсна той Антъни с нетърпелив жест, след което се обърна към декана: — Аз вкарах жената снощи в общежитието, сър.

Елспет ахна. Какви ги говори той?

Деканът смръщи вежди.

— Според моята информация това е сторил господин Каръл.

— Опасявам се, че информацията ви е неточна.

Елспет избухна:

— Това не е вярно!

Люк я погледна така, че тя изстина.

— Госпожица Туоми снощи се е прибрала в общежитието още преди полунощ, както, сигурен съм, може да се установи от дневника на дежурната.

Елспет впери смаян поглед в него. Разбира се, че в дневника щеше да установи точно това, защото една нейна приятелка бе фалшифицирала подписа й. Стана й ясно, че ще е по-добре да си затваря устата, преди да е загазила още повече. Обаче какво целеше Люк?

Антъни си задаваше същия въпрос. Отправил озадачен поглед към Люк, той промълви:

— Люк, не знам какво искаш да направиш, но…

— Нека ви кажа какво стана — прекъсна го отново Люк. Съмнението не слизаше от погледа на Антъни. — Моля ви.

Антъни сви рамене.

Ироничният глас на декана прекъсна играта на погледи между двамата:

— Моля ви, продължете, господин Лукас. Нямам търпение.

— Запознах се с момичето в „Росният шубрак“ — започна Люк.

Госпожица Рейфърд проговори за първи път.

— В росния шубрак? — стъписано попита тя. — Какво е това? Някакъв каламбур?

— Да.

— Карайте нататък.

— Тя е сервитьорка там. Казва се Анджела Карлоти.

Деканът явно не вярваше на нито една дума.

— Казаха ми, че жената, видяна в общежитието ви, е била присъстващата тук госпожица Била Джоузефсън.

— Не, сър — възрази Люк със същата твърда увереност. — Госпожица Джоузефсън е наша приятелка, но тя отсъстваше от града. Беше отишла на гости у един свой роднина в Нюпорт, Род Айлънд.

Госпожица Рейфърд се обърна към Били:

— Роднината може ли да го потвърди?

Били хвърли объркан поглед към Люк и каза:

— Да, госпожице Рейфърд.

Елспет не отместваше поглед от Люк. Наистина ли бе готов да жертва кариерата си заради Антъни? Но това бе лудост! Люк бе верен приятел, вярно, но приятелските му чувства не отиваха ли твърде далеч?

— Можете ли да доведете тази… сервитьорка? — попита го Райдър.

Думата „сервитьорка“ излезе от устата му с презрение, сякаш каза „проститутка“.

— Да, сър, мога.

Елспет се смая отново. Да не би да беше подкупил някое непознато момиче? Ако го бе сторил, номерът нямаше да мине. Дженкинс щеше да се закълне, че момичето не е това.

Обаче Люк продължи:

— Но нямам намерение да я замесвам във всичко това.

— Е — каза Райдър, — в такъв случай трудно мога да повярвам на разказаното от вас.

Елспет се обърка. Люк бе разказал една невероятна история, а сега нямаше с какво да я подкрепи. Какъв бе смисълът тогава?

Люк продължи:

— Мисля, че показанията на госпожица Карлоти няма да са необходими.

— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Лукас.

И точно в този момент Люк хвърли бомбата:

— Довечера напускам колежа, сър.

— Люк! — скочи Антъни.

Деканът вдигна ръка.

— Това няма да ви помогне. Пак ще има разследване и ще последва наказание.

— Страната ни е във война.

— Известно ми е, млади човече.

— Утре сутринта ще се запиша доброволец, сър.

— Не! — писна Елспет.

Деканът за първи път не знаеше какво да каже. Просто седеше и гледаше Люк с отворена уста.

Елспет разбра, че действията на Люк са добре пресметнати. Колежът едва ли щеше да предприеме каквото и да било разследване срещу някой, рискувал живота си за страната. А щом нямаше да има разследване, Били бе в безопасност.

Очите й се замъглиха от мъка. Люк жертваше всичко… И то за какво? Да спаси Били.

Госпожица Рейфърд можеше да поиска да говори с братовчеда на Били, но онзи сигурно щеше да излъже. А от Радклиф едва ли щяха да призоват сервитьорката Анджела Карлоти.

Обаче всичко това вече нямаше никакво значение за Елспет. За нея бе важен само фактът, че бе изгубила Люк.

Райдър мърмореше нещо, в смисъл че щял да напише доклад и щял да остави други да решават вместо него. Госпожица Рейфърд демонстративно записваше адреса на братовчеда на Били. Всичко това обаче бе камуфлаж. Бяха ги преметнали и те го знаеха.

Накрая ги освободиха да си вървят.

Още щом вратата се затвори зад тях, Били избухна в сълзи:

— Не отивай на война, Люк!

Антъни я прекъсна:

— Ти ми спаси живота — той се спря и прегърна Люк. — Никога няма да го забравя! Никога! — после го пусна и се обърна към Били: — Не бой се! Люк е твърде умно момче, за да се остави да го убият.

Люк се извърна към Елспет. Срещнал погледа й, той се стресна и тя разбра, че яростта й си личи много ясно. Но това не я интересуваше. Тя впери немигащ поглед в него, постоя така за миг, после вдигна ръка и го плесна звънко и много силно по бузата. Люк неволно ахна от болка и изненада.

— Гадно копеле такова! — процеди през зъби тя.

После се извърна и се отдалечи.