Кен Фолет
Обратно броене (13)

10:00 сутринта

Първата степен на ракетата е прикрепена към втората посредством взривни болтове, обхванати от пружини. Когато горивото в ускорителя изгори, болтовете се взривяват и пружините тласват станалата излишна първа степен назад.

 

 

Джорджтаунският психодиспансер се помещаваше в тухлена сграда, построена във викториански стил с модерно разширение с плосък покрив отзад. Били Джоузефсън паркира червения си Форд Тъндърбърд на паркинга и изтича в сградата.

Мразеше да закъснява толкова. Струваше й се, че по този начин демонстрира неуважение към работата и колегите си. Това, което правеха те, беше от жизненоважно значение. Бавно и с неимоверни усилия колективът се опитваше да разбере механизма на действие на съзнанието у човека. Приличаше на съставяне на карта на далечна планета, чиято повърхност може да се види само през случайни и отчайващо кратки разкъсвания на облачната покривка.

Беше закъсняла заради майка си. След като Лари тръгна за училище, Били бе отишла да купи хапчетата за сърце и когато се върна, завари Беки-Ма, просната на леглото облечена и с мъка поемаща си дъх. Лекарят дойде веднага, но не каза нищо ново. Беки-Ма имаше слабо сърце. Ако усетеше недостиг на въздух, трябваше да си легне. И да не забравя хапчетата. Всеки стрес можеше да й се отрази много зле.

На Били й се искаше да извика: „Ами на мен? На мен стресовете не ми ли се отразяват зле?“. Вместо това обаче си позволяваше само да ходи около майка си на пръсти и да не вдига шум.

Спря се на рецепцията и хвърли поглед на нощния дневник. Късно снощи, след като вече си бе тръгнала, бяха докарали нов пациент — Джоузеф Белоу, шизофреник. Името й се стори смътно познато отнякъде, но не можа да се сети откъде. За нейна изненада пациентът бе изписан през нощта. Това бе твърде странно.

На път за кабинета си Били мина през залата за почивка. Телевизорът беше включен и на екрана се виждаше репортер на фона на прашен плаж, който тъкмо казваше:

— Тук, на Кейп Канаверал, всички си задават въпроса: „Кога армията ще направи опит за изстрелване?“. Това трябва да стане през следващите няколко дни.

Вътре бяха насядали обектите за изследване на Били, някои от тях гледаха телевизия, други четяха или играеха на някаква игра, а трети се взираха с безжизнени погледи в пространството. Тя махна на Том — млад мъж, който не разбираше значението на думите, и подвикна:

— Как си, Томи?

Той й се усмихна и й махна в ответ. Разбираше добре жестовете и често отвръщаше така, сякаш осъзнаваше за какво му говорят, и затова бяха минали месеци, преди Били да проумее, че той всъщност не разбира нито дума.

В ъгъла Марлене, алкохоличка, флиртуваше с един млад санитар. Тя беше на петдесет години, но не можеше да си спомни нищо, откакто бе навършила деветнайсетгодишна възраст. Мислеше, че е още младо момиче и отказваше да повярва, че „старецът“, който я обичаше и се грижеше за нея, е неин мъж.

През остъклената стена на стаята за събеседване Били видя Роналд, блестящ архитект, чиято глава бе пострадала при тежка автомобилна катастрофа. В момента попълваше бланки с тестове. Проблемът му се състоеше в това, че бе изгубил способността си да борави с числа. Болезнено бавно и мърдайки устни, с пот на челото, той пресмяташе на пръсти, за да събере три и четири.

Много от пациентите боледуваха от различни форми на шизофрения — неспособност за адаптация към реалния свят. На някои от тях можеше да се помогне с помощта на медикаменти или електрошокова терапия, или и двете заедно, а работата на Били бе да очертае точните граници на заболяванията им. Чрез изучаване на незначителни умствени отклонения тя установяваше функциите на нормалното съзнание. Например Роналд, архитектът, можеше да погледне няколко предмета, сложени на поднос, и да каже дали са три или четири, но ако бяха дванайсет и трябваше да ги брои, това би му отнело много време и можеше да сбърка. Това даваше основание на Били да предположи, че способността да се прецени от пръв поглед колко предмета има върху един малък поднос е умение, различно от умението да се брои.

Ето по такъв начин, бавно и търпеливо, тя съставяше карта на съзнанието, откривайки памет на едно място, език на друго, математика — на трето. А ако болестта бе свързана с незначително увреждане на мозъка, Били би могла да заключи, че нормалната способност се намира именно в тази част на мозъка, която е увредена. И по този начин нейната концепция за функциониране на съзнанието щеше да бъде нанесена върху картата на човешкия мозък.

При настоящите темпове на развитие подобно изследване щеше да отнеме някъде към двеста години. Тя работеше сама. Но ако имаше екип от психолози, щеше да напредва много по-бързо. Може би до края на живота си щеше да бъде свидетелка на създаването на тази карта. Това бе нейната амбиция.

Много вода бе изтекла от времето на самоубийствената депресия на баща й. При умствените заболявания бързо излекуваме нямаше. Обаче съзнанието в по-голямата си част все още бе мистерия за учените. Ако Били би могла да ускори работата си, може би всичко щеше да стане по-разбираемо и по-ясно. И тогава вече щеше да е възможно да се помага на такива хора като баща й.

Тя се заизкачва по стълбите към горния етаж, мислейки за тайнствения клиент. Джоузеф Белоу й звучеше като Джо Блоу — първото име, което хрумваше на човек, желаещ да назове някого, когото не познава. И от къде на къде ще го изписват посред нощ?

Тя влезе в кабинета си, отиде до прозореца и погледна към строителната площадка навън. Към болницата добавяха ново крило, а заедно с него вървеше и нова длъжност — директор „Научни изследвания“. Били бе подала молба за нея. Но същото бе направил и един неин колега — доктор Ленърд Рос. Лен бе по-възрастен от Били, затова пък тя имаше повече опит и бе публикувала повече неща от него — няколко статии и един учебник, „Въведение към психология на паметта“. Беше сигурна, че може да бие Лен, но не знаеше кой още може да се намеси. А работата й бе адски нужна. Като директор тя щеше да разполага с цял екип от учени, работещи под нейно ръководство.

Сред облечените в работни дрехи и с каски на главата работници забеляза малка групичка в тъмни палта и бомбета. Изглежда, тъкмо извършваха обиколка. Напрягайки зрение, Били видя, че и Лен е с тях.

Тя се обърна към секретарката си:

— Кои са тия, които Лен развежда из строежа?

— От фондация „Сауърби“.

Били смръщи вежди, фондацията финансираше строителството и от нея зависеше кой ще заеме новата длъжност. И ето че Лен се умилкваше сега около тях.

— Знаехме ли, че ще идват днес?

— Лен каза, че ти е изпратил бележка. Мина оттук тази сутрин да те вземе, но теб те нямаше.

Изобщо не е имало никаква бележка — Били бе сигурна в това. Лен нарочно не си бе дал труд да я предупреди. А на това отгоре бе и закъсняла.

— Мамка му! — изруга ожесточено тя и хукна да се присъедини към групата.

Минаха няколко часа, преди отново да се сети за Джоузеф Белоу.