Бари Айслър
Рейн-сан: Сеч (4)

4.

Два дни по-късно слязох от едно черно такси пред хотел „Окура“ и спрях за момент да огледам непознатата обстановка. Едновременно пристигаха десетки гости, някои от които оставяха мерцедесите си на кръжащите наоколо хотелски служители с униформени сака и фуражки, докато други имаха шофьори, които се хвърляха да им отворят задната врата. Мъжете бяха със смокинги, жените — с рокли по последна парижка мода или официални кимона.

Изпънат по войнишки, аз се насочих към входа — с взет под наем смокинг, удобен като усмирителна риза, и с вчесана назад и намазана с гел коса. Напомнях си, че мястото ми е тук, че съм сред поканените. Бях научил от Макгроу, че за да си изградиш успешна легенда, трябва да повярваш в нея, да я усетиш. В случая обаче това щеше да е истинско предизвикателство, защото не можех да направя нищо повече, за да пресъздам ролята. Бях прекалено млад, за да се представя за виден политик, и дори да се абстрахирах от възрастта, само един разговор с някого от истинските политици моментално щеше да ме издаде.

Затова бях решил, че всъщност съм приятел от детинство на младоженеца. Знаех от Миямото, че бащата на младоженеца, дипломат във Външното министерство, е работил в чужбина, докато децата му са били малки — в Лондон, Рияд, Акра и други далечни места — и е водил семейството си със себе си, когато са го местили от един континент на друг. Дори синът му да беше останал във връзка с евентуалните приятели от детството си, нямаше вероятност те да се познават помежду си. Щях да избягвам разговори, доколкото мога, а ако не можех, щях да задавам много въпроси, нямаше да разказвам почти нищо и щях да използвам наученото, за да доразвия легендата си. Опитвах се да го приема като игра, както бях посъветвал Миямото да приема проверката за наблюдение. Обаче смокингът ме стягаше, гелът за коса ме дразнеше и взетите под наем обувки ми убиваха, не много, но колкото да ме накарат да осъзная с какво нетърпение довечера ще се отърва от тях.

Ама, мамка му, наистина ли неловкостта ми представляваше проблем? Всички наоколо приличаха на родени аристократи, но колко от тия смокинги всъщност бяха под наем, колко от разкошните рокли и кимона бяха заети от сестра, майка или леля? Много от гостите, може би даже повечето, трябва да се чувстваха също толкова неловко и превзето, колкото самия мен. Което означаваше, че като се чувствах така, още по-успешно се сливах с тълпата.

Това заключение ме поуспокои и аз закрачих заедно с другите към входа, от двете страни на който стояха портиери с фуражки и сака с бродирани сполети, а момичета с кимона се кланяха и хорово ни поздравяваха с Ирасшаимасе — „Добре дошли“.

Оказа се почти смехотворно лесно да мина покрай портиерите пред банкетната зала. Прииждаха стотици гости и охраната почти не поглеждаше поканите, камо ли да иска документи за самоличност. Направи ми впечатление, че охранителите явно обръщат повече внимание на външни особености — облеклото, позата, уверената походка — отколкото на самите покани, които би трябвало да проверяват. Това ми напомни една статия за социален експеримент, която бях чел. Авторът поставял участниците в експеримента в стая, от тавана на която висели два шнура. Трябвало да хванат едновременно и двата шнура, които обаче били прекалено далече един от друг. В стаята имало и чук и неколцина по-интелигентни участници се сетили, че могат да го завържат за единия шнур, да го залюлеят и после да го хванат при обратното му движение, държейки другия шнур. Участниците, които преди това използвали чука за по-прости задачи като забиване на пирони, по-рядко се досещали, че може да го използват и за други цели — например като махало. Контекстът подсилвал чувството за познатост, което им пречело да виждат нови възможности. Като наблюдавах реакциите на охранителите, аз си помислих, че бих могъл да се науча да използвам този принцип.

Размислите над периферни въпроси затвърдиха решението ми да не убия Сугихара тази вечер. И не само защото не исках по никакъв начин да замеся Миямото. Човекът, когото всъщност исках да убия, беше Виктор, и затова ми се струваше тактически логично да не бързам със Сугихара. Докато се бавех с единия, може би щях да имам шанс с другия. Ако грешах, по-късно пак можех да ликвидирам политика. Само че не исках. Защо да го правя? Преди десет години си бях обещал никога повече да не работя за друг. Виктор ми беше казал, че ще ми плати пет хиляди долара за удара — сигурно една десета от сумата, която щеше да получи самият той като монополист. Аз щях да свърша цялата работа, а той щеше да прибере деветдесет процента от печалбата. Това стигаше, за да отблъсне завинаги младия наемен убиец от капитализма.

Известно време се размотавах по краищата на грамадната банкетна зала, която все повече се препълваше. Разговорите и смехът бяха шумни, но не прекалено, тъй като шестметровият таван, дебелият килим и копринените тапети ги приглушаваха. Не бях гладен, но нарочно опитвах от хапките, които поднасяха сервитьорите, почти без да забелязвам какво слагам в устата си. Помещението беше огромно — колкото футболно игрище най-малко — и щях да съм късметлия, ако успея да видя и идентифицирам познатия ми само по стара вестникарска снимка Сугихара в многолюдната и постоянно движеща се навалица. По някое време мярнах Миямото, който бе заменил обичайната си пъстра вратовръзка с черна папийонка, но двамата не си обърнахме внимание, както се бяхме уговорили.

Изтече един час. Хубавото беше, че успях да не разговарям с никого и съответно не поставих легендата си на изпитание. Лошото беше, че видях няколко мъже, които можеха да са Сугихара, и за нито един от тях не бях сигурен. Единствената снимка, изминалото десетилетие и нехарактерните еднакви смокинги… всичко това усложняваше задачата ми. От една страна, нямаше проблем. Можех да обясня затруднението си на Виктор и да го убедя, че си струва да действаме бавно, защото след провала на Кобаяши трябва да сме сигурни. Но ме тормозеше фактът, че не мога да се справя с нещо толкова елементарно като идентифицирането на обект. Чувствах се същата издънка като Кобаяши. А той не беше свършил много добре.

Тъй че трябва да съм оглеждал залата доста напрегнато, когато точно до себе си чух женски глас, които попита на английски с италиански акцент:

— Кого търсите?

Единствено рудиментарният ми социален инстинкт ми помогна да не отскоча назад и да вдигна ръце. Една изумително красива брюнетка ме гледаше с дружелюбна усмивка и въпросително вдигнати вежди.

— Извинявайте — каза тя. — Не исках да ви стресна.

Не обичам незабелязано да се промъкват до мен и обикновено имам достатъчно ясен поглед върху обстановката, за да го предотвратя. Търсейки Сугихара обаче, бях развил тунелно зрение. Имах късмет, че жената изглеждаше безобидна. Ако допуснеш някой по-злонамерен да те изненада така, това може да е последната грешка в живота ти.

— Не, няма нищо — отвърнах аз, като се опитвах да скрия смущението си. — Просто… зяпах хората. Бях потънал в мислите си.

Непознатата носеше черна рокля с влудяващо дълбоко деколте и тънки презрамки и въпреки че се мъчех да я гледам в лицето, нямаше как да не забележа дългата й шия, изящните й ключици и един от онези бюстове, за каквито са били водени войни.

— Не изглеждахте потънал в размисъл — отбеляза тя и дружелюбната й усмивка стана още по-ослепителна. — Изглеждахте… ммм… как да кажа, напрегнат.

По дяволите. Не стига, че се е промъкнала незабелязано до мен, а и преди това ме беше преценявала — при това точно, трябваше да й го призная. Почувствах се глупаво, като онзи аматьор, за какъвто някога ме обявяваше Макгроу.

Неловко се засмях, като се опитвах да се съсредоточа върху лицето й, само по себе си достатъчно разсейващо, и да не спускам поглед надолу по тялото й. Имаше красиви скули, фин, прав нос, брадичка с мъничка трапчинка и нелепо чувствени устни. Разкошната й гарвановочерна коса, изпъната назад и стегната в кок на тила, за миг ме накара да се зачудя какво ли ще е, ако се разсипе като водопад по гърба й. Носеше огърлица от няколко реда перли и дълги искрящи обеци, а очите й бяха подчертани с дебела очна линия. Никога не бях виждал толкова красива, сладострастна и ефектна жена, поне на живо, и освен че ме беше сепнала, самото й физическо присъствие ме изваждаше от релсите на играта, която иначе щях да играя.

— Нямам представа — успях да изфъфля аз. — Вие да не сте ме наблюдавали?

Жената отпи глътка шампанско от чашата, която държеше в ръката си, и аз за пръв път забелязах дланите й. Пълен глупак, да. Тя не представляваше опасност, поне непосредствена и физическа, но оръжията се държат в ръце и само идиот няма автоматично да насочи вниманието си натам, макар и дискретно. Е, наистина бях разсеян. Което обаче никога не е оправдание за това, че си мъртъв.

На безимения й пръст сияеше масивен диамантен пръстен. Логично. Непознатата беше толкова красива, че не бях сигурен на каква възраст е. Определено по-възрастна от мен. Четирийсет? Четирийсет и пет? Преди десетина-двайсет години трябва да я бяха засипвали с предложения за женитба. Кой обаче беше съпругът й? Не бях видял много чуждестранни гости, но пък можеше и да не съм ги забелязал, защото търсех Сугихара — както бях успял да не забележа и нея, а тя беше всичко друго, но не и незабележима. Тук има друг урок, бегло си помислих — за разпознаване на модели и отвличане на вниманието.

Жената отново се усмихна — не престорено свенливо, установих с изненадващо разочарование, а по-скоро така, както се усмихваш на нещо несръчно и мило, например на кутре.

— Може би мъничко — призна тя. — Имахте страшно сериозен вид.

— Аха. Е, тук не познавам почти никого. Стар приятел съм на младоженеца.

— От Америка ли?

Веднага станах предпазлив и затърсих начин да избегна конкретиката.

— Защо?

— Заради английския ви, естествено. Говорите като американец. — Жената внимателно се вгледа в мен. — Вие сте наполовина японец, нали?

Опитах се да не се ядосвам, да не поставям несъмнено невинния й и съвършено основателен въпрос в контекста на дългите години обиди и пренебрегване.

— Стопроцентов японец съм — отговорих на японски аз. Ядът ми все пак разкъса магията на нейната красота. — И също съм сто процента нещо друго. Човек не е непременно една част такъв — друга част инакъв.

Тя се понамръщи — не неразбиращо, стори ми се, а сякаш най-после съм казал нещо интересно. И тогава забелязах мрежата от фини бръчици около очите й. Четирийсет и пет, реших аз. Бръчиците някак си я правеха още по-красива, може би защото загатваха за нетрайността на красотата. На японски това се нарича цуканома но кото. „Преходността на нещата“.

— Имате право — също на японски каза жената. — Много добре го изразихте. В края на краищата, когато научавате чужд език, във вас се ражда нова душа. Обаче първата ви душа не… ммм… не закърнява, нали така? Даже се развива.

Зарадвах се, че съм казал нещо, с което е съгласна. И това нейно „ммм“, докато търсеше точната дума, беше очарователно.

— Говорите така, сякаш това ви е познато — отново преминах на английски аз. — Откъде сте?

— От Рим, естествено, не се ли познава?

— Досетих се, че сте италианка, но не можах да позная, че сте от Рим.

— Не си ли личи по стила? Той веднага ни издава. Иначе е нужно повече време, за да усетите арогантността и нетърпеливостта.

Засмях се. И за да задържа фокуса на разговора върху нея вместо върху мен, попитах:

— С кого сте тук?

— С мъжа ми. Канят го на страшно много такива събития и няма да е учтиво, ако жена му не го придружава.

— Това означава ли, че предпочитате да не сте тук?

Тя пак се намръщи заинтригувано.

— Нима съм казала такова нещо?

— Не. Попитах дали си го мислите.

Жената се засмя.

— Да кажем просто, че за мен е неочаквано удоволствие да се запозная с човек, който едновременно е няколко стопроцентови неща.

Тя погледна покрай мен и повдигна чашата си, после допи останалото си шампанско. След секунда се появи сервитьор с поднос. Жената остави празната си чаша върху подноса, взе две пълни и ми подаде едната.

— Salute — каза тя и вдигна чаша.

Чукнахме се.

— Alla tua — отвърнах аз.

Събеседницата ми наклони глава.

— Parli italiano?

Отпих глътка шампанско.

— Само английски и японски. Обаче мога да вдигна наздравица на всякакъв език. И да си поръчам бира.

Тя ме измери с поглед.

— Изглеждате прекалено млад, за да сте толкова начетен.

Не знаех дали ме иронизира, или флиртува с мен. Или и двете.

— Мислех си същото за вас.

Жената се засмя.

— Как да ви наричам?

Не бях сигурен дали се изрази така, понеже английският й е втори език, или питайки как да ме нарича, вместо как ми е името, тя намекваше, че съм под прикритие.

Може би прекалено се задълбочавах в подробности. Може би просто бях поразен от нейната красота. Японската дума за това е мабушии — означава „ослепителност“ или „сияйност“, но по-често се използва за въздействието на такава жена.

Отпих глътка шампанско.

— Джон. А вие сте?…

— Мария. — Тя вдигна чашата си и отново се пукнахме.

— Е, Джон, ако искаш да се слееш с тълпата на такива почти държавни приеми, трябва да познаваш дребните неща.

Не бях сигурен за какво говори, но се напрегнах.

— Дребните неща ли?

— Разбира се. Например чашата за шампанско се държи за столчето, не за тялото. Така шампанското остава студено.

— Ааа. — Погледнах надолу, за да видя как съм хванал чашата, сякаш трябваше лично да се уверя. — Не знаех.

Мария сви рамене.

— Няма как да знаеш такива неща, освен ако някой не те научи.

Хванах чашата за столчето.

— Тогава ти благодаря за урока. Нещо друго?

— Ами щом ме питаш, папийонката ти е прекалено широка за тези ревери, пък и истинският смокинг никога не е с прави ревери, само с остри или тип „шал“. Джобовете нямат капаци, сакото е без цепка отзад. Панталонът е без маншети. Обаче не бих се притеснявала много за това. Като имаш предвид как са облечени мъжете наоколо, ти идеално се вписваш сред тях.

— Много ти благодаря.

Тя се засмя.

— Ти сам ме попита.

Вместо да се подразня обаче, бях заинтригуван.

— Напомняш ми за един мой приятел — той също забелязва дребни неща, които всъщност никак не са дребни. И нарича това нен — „внимание“. Та на какво още да обръщам внимание?

— Хм, ами изглеждаш малко скован. Малко прекалено… ммм… нетърпелив. Не като нормалния отегчен гост. Предполагам, че сред присъстващите е някакъв шеф, когото искаш да попиташ за работа, и се опитваш да го откриеш. Може тъкмо затова да си приел поканата за сватбата на своя много стар приятел.

Това правдоподобно обяснение за моята неловкост ме изпълни с облекчение. И ми напомни за друг урок, който бях научил от Макгроу — понякога си струва да се признаеш за виновен в по-дребно провинение, за да скриеш по-тежкото.

— Това е доста цинично — нарочно не я опровергах аз.

— Права ли съм обаче?

— Е, не си на грешен път. Нямаше ме няколко години и наскоро се прибрах. Така да се каже, обмислям следващия си ход. — И за да сменя темата, прибавих: — Да си забелязала нещо друго?

— Не те видях да разговаряш с никого. Това е необичайно поведение на парти. Повечето хора все ще намерят начин да поведат общ разговор даже с непознати, за да си спестят неудобството да ги виждат сами.

Вдигнах вежди.

— Значи… все пак си ме наблюдавала известно време.

Мария се засмя.

— Достатъчно дълго. Не ти ли е скучно сам?

Всъщност го предпочитах, но не и ако така щях да привлека внимание. Макар да ми се струваше, че бих могъл да понеса внимание като нейното.

— Не, обикновено не. Но промяната ми допада. Правех ли нещо друго не както трябва?

Тя се усмихна.

— Поне аз не забелязах.

— Е, това е добре. Понеже ти явно забелязваш много неща.

— Само когато нещо ме интересува.

Значи флиртуваше с мен. Макар да съзнавах, че не бива да се доверявам на това заключение, защото много ми се искаше да му вярвам.

Отпих глътка шампанско, като държах чашата за столчето.

— От какво друго се интересуваш?

— А, от много неща. — Мария се обърна и се огледа наоколо. — Направиха ли ти впечатление лампите?

Проследих погледа й. От тавана на огромната зала висяха десетки продълговати вертикални абажури.

— Не особено, не.

— Значи пропускаш нещо важно. Всяка лампа е шестостен. Първообразът на тази форма са скъпоценни камъни от огърлици, открити в надгробни могили от периода Кофун. Виж, светят съвсем слабо и разпръскват светлината през книжните паравани.

Заинтригува ме фактът, че знае такова нещо и му обръща внимание, макар да не бях сигурен, че самият аз го смятам за важно. Забелязах и че не я затруднява думата „шестостен“. На няколко пъти в разговора ни се бе запъвала със своите очарователни „ммм“, докато се опитваше да си спомни някоя непозната дума. Тази тема обаче явно познаваше много добре.

— Вече ще знам — казах аз.

— Когато после излизаш през фоайето, разгледай стените. Светлокафявият камък се казва Тако Иши. Среща се в префектура Гунма и дизайнерите не са го избрали само заради необичайния му цвят, а и защото следобед слънцето хвърля изящни сенки по неравната му повърхност. Казват, че приличали на тъмните мазки от старите китайски пейзажи.

Започвах да изпитвам известно страхопочитание към нея.

— Ти каква си всъщност?

— Просто се опитвам да оценя онова, което ме заобикаля.

— Бих казал, че не само се опитваш.

Мария се усмихна и отпи от шампанското си.

— Е, животът не се свежда само до настоящето. Всичко в нашето настояще е свързано с миналото и загатва за бъдещето.

Съзнавах, че съм доста замаян — или от шампанското, или от нея. Или и от двете.

— Откъде знаеш всичко това?

— Поставям си за цел да го знам.

— Да, но ти си чужденка.

— Само че ние често приемаме за даденост тъкмо нещата, сред които сме родени. Понякога трябва да си чужденец, за да оцениш онова, което местните хора не виждат. Нали затова е трябвало французин да напише „За демокрацията в Америка“? Никой американец не би могъл да види по този начин собствената си култура.

— Сигурен съм, че е така, но въпреки това ми се струваш… изключителна. Изучаваш ли тези неща?

— Разбира се.

Забелязал, че почти сме изпили шампанското си, един от дискретните сервитьори изневиделица изникна до нас, смени чашите ни с пълни и се отдалечи. Озърнах се наоколо и видях, че Миямото ме наблюдава от разстояние. Не бях сигурен, обаче ми се стори недоволен. Дали си мислеше, че проявявам повече интерес към тази жена, отколкото към Сугихара? Е, не беше далече от истината. Трябваше да се отърва от нея. Само че не исках.

— Но защо? — попитах, като отпих от шампанското. — Да не си университетска преподавателка?

Тя се засмя.

— Май се опитваш да ме ласкаеш, Джон.

— Радвам се, ако съм успял, но нямах такова намерение.

Мария поклати глава, сякаш отхвърляше глупаво предположение.

— Не съм преподавателка. Просто работя по малко за един тукашен музей.

— Какво работиш?

— Интересуваш ли се от музейна работа?

— Обикновено не, но май почвам да се интересувам.

Тя се засмя.

— Защо ме заговори? — попитах аз. — Сериозно.

Мария отпи глътка шампанско.

— Може би ми е доскучало. Да не е престъпление?

— Не. Но ще го запазя в тайна.

— О, бива ли те да пазиш тайни?

Изведнъж започна да ме сковава не само смокингът. Трябваше да избегна отговора на тоя въпрос, само че не знаех как.

— А, ето къде си била! — в този момент каза на японски някакъв мъж точно зад мен. Обърнах се и видях изискан японец с иначе черна, но стоманеносива по слепоочията коса, който отиде при Мария и я докосна по ръката. — Търсех те.

— О, извинявай — също на японски отвърна тя. — Запознах се с друг любител на японските занаяти. Говорехме си за хотела. Това е Джон. Джон, това е моят съпруг Коджи Сугихара.

Автоматично се поклоних ниско — за да отдам почит на високото му положение и за да скрия изненадата и смущението, които сигурно се изписваха на лицето ми. Изобщо не го бях познал — снимката беше прекалено стара, пък и не си приличаше много, отгоре на всичко и смокингът съвсем го променяше.

А и трябваше да призная, че жена му прекалено ме беше разсеяла.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — почти със заекване казах аз, след като се изправих. — Харесва ли ви приемът?

— Чудесно парти, наистина — отвърна той.

Ако се съдеше по тона му, спокойно можеше да говори и за пристъп на сенна хрема. Предполагах, че като политик от ЛДП от най-висок ранг, Сугихара би трябвало да е много по-добър актьор, което означаваше, че не ме е сметнал за достоен да си направи труда.

Трескаво се замислих за начин да поведа разговор, който да ми даде оперативни възможности. В ума ми обаче се сблъскваха най-противоречиви мисли — за неговата внезапна поява, това, че е съпруг на Мария, опасението ми, че може да е забелязал проявлението на гореспоменатото привличане под зле стоящия ми панталон — и не успях да се сетя за нищо.

Той се обърна към жена си.

— Посланикът е тук. Най-добре двамата да се срещнем с него, тъй че…

Мария кимна.

— Разбира се. — После ми протегна ръка. — Беше ми приятно да си поговорим — каза на английски тя. — С удоволствие ще те свържа с директора на музея. Обади ми се, преди да си тръгнеш, става ли?

— Непременно — обещах аз. Нямах представа как да приема думите й, по дяволите, и карах на автопилот. — Благодаря.

Сугихара леко ми се поклони в знак на извинение и хвана жена си за ръка. Проследих с поглед отдалечаването им и не можех да не забележа, че отзад тя изглежда също толкова фантастично, колкото и отпред.

Прииска ми се да изпия на един дъх остатъка от шампанското в чашата ми, но трябваше да проясня главата си. Отбих се в тоалетната и излязох на верандата при басейна, която за щастие пустееше. Водната повърхност отразяваше градските светлини и най-силният шум беше бръмченето на филтъра.

Негова жена?! Тя беше съпруга на Сугихара?! Намирах го за толкова ужасно, че почти ме досмеша.

Защо ме беше заговорила? И какво означаваше онова накрая за директора на музея? Явно искаше да ме види пак. Но защо? Интерес ли проявяваше към мен? Да не ми беше хвърлила око? Тази мисъл едновременно ме ужаси и обнадежди.

Ами Сугихара? Още отначало не ми се щеше да го убивам, но поне знаех, че мога да го направя, ако се наложи. Приемах го като абстракция, като съотношение на разходи и ползи. И това беше добре. Убийството се основава на дехуманизирането на обекта — както направих току-що, говорейки за „обект“, като че ли е нещо неодушевено. Затова и военните казват „влизам в сблъсък с противника“, а не „убивам други човешки същества“. Затова миротворците от ООН обикновено не носят каски — самият вид на човешкото лице има силно възпиращо действие върху желанието за убийство.

Само че сега се бях запознал с жена му. Бях разговарял с нея. Бях флиртувал с нея — или поне така ми се струваше.

Замислих се. Не ми дремеше за Сугихара. Бяхме се срещнали за кратко и ми се беше сторил надменен гъз. Представих си го и осъзнах, че мога да го убия, ако се наложи. В това отношение нещата не се бяха променили.

Тогава какъв е проблемът? Придържай се към плана. Печели време. Търси възможност да ликвидираш Виктор. В краен случай очисти Сугихара. Нали току-що каза, че можеш?

Да, и тъкмо това беше проблемът. Можех да очистя Сугихара. Обаче не исках да очиствам съпруга на тази жена.

Тогава какво ще правиш? Просто ще се откажеш ли? Ако онзи ненормалник реши, че Миямото не е надежден, ти ще си виновен за смъртта на приятеля си.

По дяволите. Миямото винаги се беше отнасял добре с мене. Пазеше тайните ми. Веднъж ме предупреди, че се готвят да ме убият. Не бяха много хората, които можех да нарека „приятел“. Неговата защита трябваше да е главният ми приоритет.

Тогава използвай нея. Тя сигурно е истинска златна мина за информация. Кой друг освен жена му ще ти помогне да следиш Сугихара?

От гледна точка на логиката всичко това беше безспорно. Но ми се гадеше от самата мисъл. Вече не се готвех само да убия Сугихара, но и да направя жена му Мария свой неволен съучастник. Да я превърна в оръдието на собствената й трагедия.

Откъде знаеш, че за нея ще е трагедия? Той е по-възрастен. Студен — докато тя е сърдечна. Надменен — докато тя е чаровна. Политик. Няма го през повечето време, обикаля избирателния си район, по цяла нощ пирува с приятелите си, вечно отсъстващ съпруг. Защо си толкова сигурен, че тя изобщо е привързана към него? Неговата смърт може да я освободи. По дяволите, тя дори може да желае смъртта му!

Търсех си оправдание, съзнавах го.

А и това не са глупости. А чиста математика. Тя е красива и ти харесва. Но се абстрахирай от чувствата си и реши уравнението. Има само един верен отговор. Просто не искаш да го видиш.

Чух вратата зад себе си да се отваря и се обърнах. Миямото се очертаваше на фона на светлината на хотела.

— Рейн-сан? — високо прошепна той. — Ти ли си?

Огледах се наоколо, обезпокоен от това нарушение на оперативната сигурност, за която се бяхме уговорили.

— Да — също прошепнах аз. — Какво правиш? Как разбра, че съм тук?

Той се приближи и още повече сниши глас.

— Представих си къде бих отишъл аз, ако искам за малко да остана сам.

Зарадвах се въпреки нарушението на сигурността.

— Явно си упражнявал контраразузнавателния начин на мислене, на който те научих.

— Така е. Извънредно ми е полезно. Обаче какво правеше с жената на Сугихара, по дяволите?

Разбира се. Трябваше да се досетя. Той не ме беше гледал неодобрително, понеже си приказвам с жена. А защото си приказвах с жената на Сугихара.

— Не знаех коя е. Тя просто ме заговори.

— Но дали е разумно?

— Не знам. Просто се случи.

— Това няма ли да предизвика трудности?

Не бях сигурен дали има предвид логистични или емоционални трудности. Или и двете.

— Нямам представа. Сигурно. Да. Трябва да го премисля. Затова и излязох тук. Ей, според Виктор Сугихара бил усилил охраната си, но не забелязах бодигардове. А ти?

— Има един човек на рецепцията отвън. Десетина от гостите дойдоха с бодигардовете си, но ги оставиха извън залата.

Кимнах, като си мислех, че охраната на Сугихара не е много сериозна. Имаше късмет, че Кобаяши е мъртъв и че вместо него са пратили да го убие човек, който няма особено желание да го направи, въпреки че не е толкова некадърен.

Миямото нервно се озърна наоколо.

— Какво ще правиш?

— Тъкмо това обмислям.

— Извинявай. Аз ти преча. Пък и изобщо не би трябвало да разговаряме. Просто бях… загрижен.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

Той леко се поклони и се върна вътре. След миг наоколо отново се възцари тишина.

Знаех, че последната ми реплика е прозвучала с успокоителна увереност. Всъщност обаче нямах представа как ще се оправя.

Представих си, че си уговарям среща с Виктор. Можех да му кажа, че съм постигнал напредък — установил съм контакт на сватбата. Нямаше да споменавам жената на Сугихара, разбира се. Изобщо. Но самата сватба щеше да е залъкът, който щях да подхвърля на онзи психопат. И докато той го дъвчеше, може би щях да намеря възможност и да го ликвидирам.

Това ме поуспокои. Известно време поседях на един от шезлонгите — просто размишлявах и се наслаждавах на тишината извън залата. Не бях излъгал Мария — наистина нямах нищо против да съм сам. Бях сам преди Саяка и освен няколко хубави филипинки бях сам и след нея. Нещата, които бях вършил през войната, след завръщането ми се издигнаха като стена в мен и сега, след още десет години война на Минданао, тази стена сякаш бе станала още по-висока и дебела. Знаех, че винаги ще я има и ще ме отделя от света. Това не ми се струваше нередно, трагично или даже несправедливо. Струваше ми се уместно, като някакъв морален аналог на третия закон на Нютон — сила, която ме откъсва от живота, в противовес на отнетия от мене живот.

Но ето че сега седях в мрака и мислех за онази жена.

Няма проблем. Тя е просто връзка. Актив. Даже трябва да мислиш за нея.

Проблемът беше, че не мислех за нея… така.

Казвах си, че е глупаво. Че е прекалено стара за мен, прекалено светска, прекалено омъжена.

И прекалено близо до кашата, в която се бях озовал. Със Саяка едва не се случи най-лошото заради близостта й до мен. Стената не беше само наказание за човека от тази страна. А и защита за хората от отсрещната. Не биваше да го забравям.

Тогава не обръщай внимание на чувствата си към нея. Тя е актив. Пешка на дъската. Престани да се занасяш и играй проклетата игра.

Точно така.

Върнах се вътре и почти веднага я открих. Стоеше до мъжа си и се усмихваше като идеална съпруга на политик, докато той ораторстваше пред група хора, струпани около тях. Огледах се и се уверих, че младоженците не са наблизо. Щях да се окажа в небрано лозе, ако Мария ме помолеше да я запозная.

Проврях се през тълпата така, че тя да ме види, спрях до бюфета край стената, взех си чиния и я напълних с пъстри сладки мочи^[1]. С периферното си зрение забелязах, че Мария се извинява и се насочва към мен.

— А, Джон — каза тя, когато се приближи. — Нямаше те доста дълго. Да не си беше тръгнал от приема?

Търсила ли ме беше?

— Ъъъ… Ти беше права, май наистина ми е по-спокойно сам на такива партита.

— Успя ли да намериш човека, когото търсеше? Сигурно бих могла да ти помогна, нали разбираш.

Не знаех какво да й отговоря, затова просто отвърнах:

— Радвам се, че се запознах с теб.

Мария се вгледа в мен и се усмихна.

— Много си мил.

— Всъщност не съм. — Не бях имал намерение да го казвам. Зачудих се дали не се опитвам да я предупредя за нещо.

— Е, всички сме сложни личности. Може да си по-мил, отколкото си мислиш. — Тя бръкна в черната си чантичка, извади визитка и ми я подаде. — Тук е информацията, за която ти споменах. Надявам се, че ще я използваш.

Погледнах картичката. Беше на Мария Сугихара от Токийския национален музей в парка „Уено“. Обърнах я и отзад видях написан на ръка текст: „Понеделник, 14:00. На входа на галерия «Хонкан»“.

Познавах Националния музей — най-големия в Токио. Майка ми го обожаваше и като малък често ме водеше там. „Хонкан“ беше главната сграда, в която имаше десетки изложбени зали.

Прибрах визитката в джоба си и кимнах. За директора на музея ли се отнасяше? Или за нещо друго?

— Благодаря. Непременно ще… използвам информацията.

Мария ми протегна ръка и се усмихна.

— Prego.

Ръкувахме се и тя се върна обратно при групата, като крачеше делово, сякаш е направила някаква обещана услуга на непознат и вече е приключила с него.

Само че не беше приключила. Поне това ми стана ясно. Не ми стана ясно какво прави с мене.

Не ми беше ясно също какво правя с нея аз.