Виктор Суворов
Спецназ (7) (Тайната армия на Съветския съюз)

1

Ако през юли и август 1941 г. се провеждаха операции като „Железопътна война“ или „Концерт“, тогава хода на войната би бил напълно различен. В този случай германският блицкриг щеше да бъде спрян не пред стените на Ленинград и Москва, а на границата на Смоленск, Киев, Днепропетровск и Запорожие.

Но през пролетта на 1941 г. цялата диверсионна сила на Червената армия и НКВД изобщо не е насочена към противодействие на вражеското нашествие, а към решаване на съвсем различни задачи. Нашите родни диверсанти заедно с целия съветски народ пеели заедно:

И на вражеска земя ние ще громим врага с по-малко Кръв и мощен удар!

На вражеска земя, малко кръв, мощен удар — тези седем думи се превеждат на немски с една дума: blitzkrieg.

Тъй като войната се подготвяла за водене на вражеска земя, нищо не било подготвено за действия на своя земя. По-скоро е подготвено, но след това отхвърлено като ненужно.

Операции като „Железопътна война“ или „Концерт“ можеха значително да помогнат на Червената армия не само през лятото на 1941 г., но и през лятото на 1942 г., когато след провала на стратегическата настъпателна операция на Червената армия в Харковска област, германците вземат инициативата и атакуват Сталинград и Северен Кавказ.

Но през лятото и есента на 1943 г. нямало нужда да се извършват подобни операции. По-скоро те би трябвало да бъдат извършени, но не са. Обяснявам.

Да предположим, че вие, скъпи мои читатели, въоръжени, облечени в камуфлажни униформи, дали са ви парашути и са ви хвърлили над партизански гори. Задачата е да се взривят железопътните линии. Колкото повече, толкова по-добре!

И ето ви — по-скоро „сме“; (за къде без мен)? — в партизанския лагер с командира на отряда и заместника му по диверсии и обсъждаме план за бъдещи действия. Има две възможности.

Първи вариант. Наблизо има железопътна линия, която немците почти не охраняват или изобщо не охраняват, няма риск. И през нощта — двадесет експлозии. Или тридесет! А следобед — сън и почивка. Може и през деня да се взривява.

Втори вариант. Да се взриви железница, която е добре охранявана. Рискът да попаднете в засада на наказателните е огромен. Група диверсанти ще отидат много далеч — ден на там, вечер за работа, на следващия ден, измъкване на преследвачите, обърквайки следите и групата се завръща. Вероятността да се върнете без загуба е малка. Резултат: една релса е взривена. Е, може две или три. Оредялата група ще може отново да излезе по задача след три дни. (Разбираемо е — носели са ранените със себе си, не са спали с дни, краката им бяха изпонаранени, всички войници са изтощени).

В първия случай победоносен доклад до Центъра: двадесет релси на нощ! И може би тридесет! Нека да са петдесет!

Във втория случай — една релса. Или две. Е, нека са пет. А на повторно задание не излизаме, защото облизваме раните.

Нека се опитаме от 3 пъти да познаем коя опция ще изберат командирът на партизанския отряд, заместникът му по диверсии и гастрольорите от бригадата на гвардейските минировачи.

И така, всички по някаква причина, уж не знам защо, преобладаващо избират първия вариант. Те унищожават релсите по онези маршрути, които германците лошо охраняват или изобщо не охраняват.

Защо не охраняват?

Да, защото не им трябват тези пътища.

Тези, които са необходими, немците пазят. Гората е отсечена от двете страни на такива железопътни коловози, подстъпите към коловозите са минирани, в района на тези коловози немското разузнаване работи, на гарите има мобилни групи за отблъскване на набези и преследване на диверсанти, до всеки мост има силен опорен блиндиран пункт с картечници и прожектори и по пътя кръстосват бронирани влакове. Нашите диверсанти не могат да се доберат до там.

По време на войната възниква понятието — партизански край. Това е огромна територия, най-често покрита с гори и блата, която се контролира от партизани. Още през първата военна зима е имало десет такива партизански територии на съветската територия, окупирана от германците. Всеки от тях е стотици или дори хиляди квадратни километри.

Ако железопътната линия премина през такъв партизански край, германците или прогонват партизаните прочиствайки района и засилват защитата и отбраната на този обект, или, не успявайки да удържат железопътните линии, под строг контрол, не ги използват.

Именно от тези пътища, от които германците не се нуждаят, са удряни от гвардейските минировачи. И радостни съобщения долитат до централния щаб на партизанското движение: „Четиридесет и две хиляди експлозии през първата нощ!“

И тези хиляди взривени релси са включени във всички учебници по история, във всички героични легенди за войната.

Междувременно Червената армия, след като спира последната стратегическа германска офанзива край Курската дъга, преминава в решителна контраатака. Всеки партизански край би могъл да се превърне в оазис, ако е запазена железопътната мрежа.

Но!

Тези железопътни линии и възли, които са били нужни на немците при отстъплението си те са унищожили много професионално: взривявали са, чупели са траверсите с огромни куки и гънели релсите със специални устройства, влачени от изтеглящите се локомотиви.

А онези железопътни линии и възли, от които германците не са се нуждаели, били унищожени съвестно от гвардейските минировачи и партизанските отряди.

През есента на 1943 г. Червената армия, пробивайки до оперативен простор, е можела да стигне до границите на Полша и Източна Прусия. Но дивизиите и корпусите, армиите и фронтовете, триумфално настъпващи на запад, е трябвало да бъдат снабдявани. А това са десетки и стотици хиляди тонове боеприпаси, горивни материали, резервни части, инженерно имущество. От дълбокия тил трябвало да бъдат превозени Стратегическите резерви до фронта и да бъдат включени в битките. А това са стотици хиляди войници, хиляди танкове и пушки. Без железопътни линии такива трансфери са невъзможни.

През есента на 1943 г., вместо да прехвърлят свежи дивизии, вместо да доставят боеприпаси и горивни материали, влаковете пренасят релси и траверси на фронта. Хиляди войници, чието място е в атакуващите вериги, били хвърлени за възстановителни работи. А втурналият се напред танков корпус и армии спрели, когато свършили горивото.

През 1943 г. успехът на лятно-есенната офанзива на Червената армия е бил огромен. Но той е можел да бъде много по-грандиозен. Червената армия не спряла заради съпротивата на Германия, а поради невъзможността да достави навреме боеприпаси, гориво и всичко останало на настъпващите войски, без които настъпателния порив издиша.

Немците, получили почивка и се заровили в земята. А за копаенето на окопи и траншеи, те били велики майстори. Германската пехота копаела земята с лопати, не по-лошо от пехотата на Червената армия преди грандиозна битка на Курската дъга.

По главното стратегическо направление на войната Москва — Смоленск — Минск — Брест — Варшава — Берлин, фронтът се стабилизирал до следващото лято.

Уникални възможности са пропуснати.

Причината е стандартна: глупаци и пътища.

Другарят Сталин, осъзнавайки случилото се, сдържал гнева си. Но гвардейските минировачи вече не са изпращани за подобни подвизи.

На Сталин било ясно, че самият той е виновен. Ако задачата е била да взривяват не релсите, а вражеските ешелони, отиващи на фронта, ако резултатът от работата не беше броят на унищожените релси, а на дерайлираните ешелони, тогава диверсантите щяха да действат съвсем различно.

Но те съвестно направили това, което им било наредено.

2

Нека обърнем внимание на един доста интересен момент: Иля Григориевич Старин, главният диверсант на Червената армия, започнал войната като полковник.

И завършил войната като полковник.

Той вярно служил на комунистическия режим, направил много полезни неща за режима, но умрял, без да получи нито генералско звание, нито званието Герой на Съветския съюз, нито дори пълководчески орден.

Другарят Сталин не му простил за взривените релси.

Вярно, той не го е застрелял, все пак.

А партизаните и диверсантите, другарят Сталин, обичал и дарявал. Ето един пример: Сидор Артемиевич Ковпак започнал войната като цивилен, създал и ръководил партизански отряд, който превръща в мощно партизанско съединение. Сталин му присвоява първото воинско звание. И това звание е генерал-майор. Ковпак завършва войната като два пъти Герой на Съветския съюз, кавалер на два висши пълководчески ордена — Суворов първа степен и Богдан Хмелницки първа степен, да не говорим за другите му държавни награди.

А главният диверсант на Червената армия Старинов след грандиозните победи и постижения останал без геройско звание, без пълководчески ордени, без генералски ленти.

3

В последния етап на войната части от гвардейските миннировачи се реорганизират в обикновени инженерно-сапьорни батальони и бригади. Само относително малък брой гвардейски минировачи продължили да действат в тила на противника в земите на Чехословакия, България и Югославия.

През август 1945 г. Червената армия нанесла внезапен удар на японската армия в Далечния Изток. Тук диверсантите биха могли да играят решаваща роля. Въпреки това, вместо разпуснатите части на гвардейските минировачи, тази роля се играла от обикновени стрелкови подразделения, подсилени от сапьори, доставяни със самолети до японските летища чрез кацане. Независимо от това, тези части използвали широко тактиката на диверсионните части и действали с храброст и наглост, присъщи на обучените диверсанти.

Между другото, манджурската стратегическа настъпателна операция представлява голям интерес за военния историк, защото ясно показва какво би станало с фашистка Германия, ако не беше нападнала Съветския съюз на 22 юни 1941 г.

На 13 април 1941 г. СССР и Япония подписват Пакта за неутралитет. Всяка от страните по този пакт се ангажира с неутралитет, ако другата страна започне война с една или повече други държави. Друго важно задължение е било, че в случай на денонсиране на пакта от една от страните, тя се освобождава от задължението за неутралитет 1 година след денонсирането.^[1]

Япония, подобно на Германия, влязла във война със съседните държави и пропиляла ресурсите си в тази война. Япония също окупирала огромни територии, чието население копнеело за освобождение и било готово да подкрепи всяка държава, стигнала до нея с освободителна мисия. През лятото на 1945 г. Япония била в абсолютно същото положение, в което Сталин искал да постави (и до голяма степен поставил) Германия: тя беше отслабена от войната със съседите си, войските й бяха разпръснати по огромни територии, населението на които мразело нашествениците.

Следователно Сталин — разбира се, само по хуманни съображения и в името на световния мир — е нанесъл внезапен смазващ удар върху силите на Япония в Манджурия и Китай, нарушавайки пакта, подписан преди четири години. Офанзивната операция в Манджурия се провела на обширна територия; по отношение на бързината и скоростта на напредване на съветските войски, операцията все още няма аналози в световната история. Съветските войски оперирали на фронт с дължина от над 5 хиляди километра, на дълбочина от 200 до 800 километра, в сложен театър за военни действия от пустинно-степен, планински, гористо-блатист, в тайга с големи реки; на границата на СССР и МНР врагът е имал 17 укрепени района с обща дължина до хиляда километра, в които са наброявали повече от 8 хиляди дългосрочни огневи съоръжения (Съветска военна енциклопедия. М: Военно издателство, 1978. Т.5. С.128–130). В операцията участвали 1,5 милиона бойци и командири, повече от 5 хиляди танка и около 4 хиляди самолета. По време на мълниеносното нападение са заловени 593 хиляди японски войници и офицери; 84 хиляди са убити. Червената армия взела като трофей огромно количество оръжие, боеприпаси и военна техника.

Читателят може да възрази, че тази операция е била толкова успешна, защото Япония вече е на прага на поражението, водейки война със страните от антияпонската коалиция, предимно със САЩ и Великобритания. Това е вярно. Но точно това беше идеята на съветското ръководство — да поддържа неутралитет, докато врагът изтощава силите си във войната с други държави и в точното време да нанася смазващ удар. Точно за това е била предназначена войната с Германия, именно за това през 1941 г. в СССР са създадени 10 въздушнодесантни корпуса.

По време на манджурската офанзива съветските войски стоварват въздушни и морски десанти, а също изпращат отряди напред, като завземат важни вражески цели, подготвени за разрушаване (например железопътни тунели, гари и мостове, летища) и ги задържат, докато не пристигнат главните сили. В допълнение, бил тестван и успешно приложен един много необичаен и много рискован тактически подход. Съветски транспортен самолет с малка група бойци под командването на висш съветски офицер от военното разузнаване, който има чин полковник или дори генерал-майор, внезапно, под прикритие от изтребители, каца на японско военно летище, близо до което се намирал щаб на японските части или е дислоциран японски военен гарнизон. Неочакваната поява на съветския полковник или генерал-майор в дълбокия тил на противника е направил незаличимо впечатление на японските войници и техните командири, да не говорим за местното население. Съветският транспортен самолет останал на японското летище, но съпътстващите го изтребители трябвало да се върнат, оставяйки кацналите бойци без никаква подкрепа. Съветският офицер настоял за среща с японското командване и на тази среща поискал предаването на японската част или гарнизон. Съветският преден отряд не можел да разчита на подкрепа, защото главните сили на Червената армия били на стотици километри от нея, но местните японски военни ръководители, като правило, са нямали точна информация за това (между другото такава информация нямали и съветските офицери, които командвали напредващите части), следователно.

Следователно, въпреки че самурайският кодекс на честта, изисква борба до последната капка кръв, в някои такива случаи японските военни ръководители се предавали без никакви консултации с висшето командване и заповядвали на войниците си да сложат оръжие. Разбира се, подобни операции вдигнали бойния дух на Червената армия до недостижима височина и значително улеснили провеждането на настъпателни операции от съветското командване.

4

На 6 август 1945 г. американският стратегически бомбардировач В 29 хвърли атомна бомба върху японския град Хирошима. Силата на експлозията била, според различни източници, от 13 до 18 килотона.

На 9 август 1945 г. друг американски бомбардировач Б-29 хвърли атомна бомба върху град Нагасаки. Мощността на експлозията е 21 килотона.

Ядрените удари по Хирошима и Нагасаки имали за цел да принудят Япония да се предаде и тази цел била постигната. Ядрените удари върху японските градове, в допълнение към основната си цел да извадят Япония от войната, имали и съпътстваща цел. Това било послание към другаря Сталин и другите другари: японците нямаха търпение да завземат чужди земи и те трябваше да бъдат озаптени. Вашите цели, другари комунисти, обявявате пламенно и шумно пред целия свят. Намалете плама си, да не ви се случи случка.

Появата на ядрени оръжия в САЩ и първата им употреба драматично променили баланса на силите в света. На пътя на комунистическата експанзия се появила непреодолима преграда. Трябвало да се направи нещо.

Сталин наредил рязко ускоряване на работата по създаване на ядрено оръжие. Това е първото.

Второ, решено било да бъдат създадени специални диверсионни части, които да търсят и унищожават ядрени оръжия и средства за доставка на тези оръжия. Ако ядрените оръжия се превърнали в основна заплаха, било необходимо да има колкото се може повече средства за противодействие на използването им, а диверсионните части бяха едно от тези средства.

Американските ядрени бомби по това време се съхранявали главно в САЩ. Скоро американците вече имали междуконтинентален бомбардировач В-36, който можеше да излети от Съединените щати, да бомбардира Съветския съюз и да се върне вкъщи без зареждане с гориво. Неприятното бил, че нищо не пречело да бъдат доставени тези ядрени заряди със средствата им за доставка.

И през 1950 г. американците разполагали с определено количество ядрено оръжие в Западна Европа. Съветските диверсанти биха могли, ако имат късмет, да неутрализират тези заряди и техните превозни средства. Поне можели да се опитат да го направят.

На 24 октомври 1950 г. военният министър на СССР, маршалът на Съветския съюз А. М. Василевски подписва директива за създаването на 46 отделни роти на СпН.^[2]

Този ден става рожденият ден на частите и съединенията на СпН на Съветската армия.

Всичко, което е било преди, е само предговор, начало, предистория.

И от 24 октомври 1950 г. започва истинската история на тези части и съединения. От този момент нататък във всички секретни и строго секретни документи те са били наричани само с това име, което е запазено и до днес.

5

Смисълът на появата на съвременни части и агентура на СпН е следният: превозните средства за Тактическото ядрено оръжие се крият доста лесно. Също толкова лесно е да се зададат фалшиви цели — можете да се поставят надуваеми ракети в гората зад бодлива тел и да се поставят под силна охрана. Може да се поставят не гумени, а много по-правдоподобни макети. Такова нещо се нарича габаритен еквивалент. Ракетите се изработват във фабрика, а техническият контрол там е просто зверски. Ако се бракува ракетата, тя не може да бъде взета за експлоатация. И къде е тя? Тя е изпратена в учебните звена. Там могат да я използват и като фалшива цел.

Самолетът за разузнаване лети, заснема земната повърхност върху филм, а след това фотокрипторите разглеждат тези снимки и ги разпределят. Възможно е да се видят истински ракети или нещо друго интересно. В самия край на 50-те години се появяват разузнавателните спътници. Но дори и на сателитната камера можете да подхвърлите нещо, което да е правдоподобно, но фалшиво.

Следователно съветското висше командване трябваше да разполага с такова разузнавателно оборудване, което да може да се доближи много до обекта, който представлява интерес и по възможност да го докосне и да се увери, че не е фалшив.

Но това не е достатъчно. Например, нашите момчета намират тези стартови батареи и сега им трябва време да направят доклад, да го шифроват, да го изпратят, някой трябва да получи това съобщение, да го дешифрира, да го оцени, да вземе някои мерки.

Междувременно откритата ракета ще зареве и ще понесе ядрен заряд към целта.

Следователно задачата била не само да открие цели от първостепенно значение, да ги идентифицира, да определи техните координати и да доложи. Всичко това не е било достатъчно. Необходимо е да има такива разузнавателни сили, които да могат не само да намерят и идентифицират цели, но и, ако е необходимо, да ги унищожат веднага.

Частите на СпН станаха точно този инструмент, с който беше възможно по време на война или непосредствено преди нейното започване да намерят, идентифицират и незабавно унищожат оръжията за масово унищожение и техните транспортни средства.

Ако задачата за търсене и унищожаване на целите от първата категория е решена, се планирало части от СпН да преминат към търсене и унищожаване на цели от втора категория, сред които са:

• мозъкът на държавата и армията, тоест щабовете и командните пунктове;

• нервната система на държавата и армията, тоест възли и линии на комуникация;

• кръвоносната система на държавата и армията, тоест газопроводи, електроцентрали, електропроводи, нефтопроводи, съоръжения за съхранение на нефт и газ;

• инфраструктурни елементи: летища и писти, мостове, тунели, железопътни линии.

Освен това важна задача е общият терор в тила на противника, който създава атмосфера на подозрение, несигурност и страх, сее паника и дезорганизира въоръжените сили и населението на противника.

Един път в Ню Йорк, по някаква причина, светлините изведнъж угаснали. Асансьорите веднага заковали между етажите на небостъргачите, хладилниците се размразили (не само домакинските, които стояха в кухните на уважаваните граждани, но и промишлените с голяма мощност, които държат хиляди тонове месо), метрото спряло, прозорците на магазините и светофарите угаснали, градът потънал в тъмнина. Причината била чисто техническа, но другарите в ръководството на ГРУ разтривали доволно ръцете си: бяха се убедили със собствените си очи какво може да се случи с огромен град или дори с цяла държава, ако върху него бъде нанесен точков, но много точен удар.

6

Всяка отделна рота на СпН по образец от 1950 г. е 120 войници и офицери: командване, комуникационен взвод, един учебен и два бойни разузнавателни диверсионни взвода и транспортно отделение.

Обаче винаги нашата родна Съветска армия е била клатена от идиоти и изцепки. Много малко време минало и през 1953 г. три четвърти от тези роти били разформировани.

Независимо от това, въпреки колебанията на партийната линия и висшето ръководство на въоръжените сили, някои съветски генерали продължили последователно да отстояват идеята за широко използване на диверсионни спецподразделения. Един от тях е бил Виктор Кондратиевич Харченко, който в тесни кръгове с право е наричан основател на съветските части на СпН. Харченко е бил отличен спортист (през 1937–1940 г. печели титлата шампион по скокове от трамплин в Червената армия, а през 1938 г. става сребърен медалист на шампионата на СССР) и е експерт в областта на експлозивите. През 1938 г. той завършил Висшето Военно Електротехническа Школа на РККА, което освен обучаване на свързочници, обучава и специалисти по взривовете, обучавани са там по „усъвършенствани“ техники за миниране и събаряне на големи структури и други обекти. След нападението на Германия срещу Съветския съюз, Харченко е бил назначен за началник на щаб на управлението за специални работи на Западния фронт и се занимавал с миниране на мостове и други важни съоръжения, останали от отстъпващите съветски войски. През май 1942 г. е назначен за началник-щаб на 16-та отделна инженерна бригада със специално назначение, а през юни — за заместник-командир на тази бригада. Основната задача на бригадата е била изграждането на минни полета по време на отбранителни операции и разминирането на минни полета по време на настъпление. През юли 1944 г. неговата бригада получава гвардейско звание и става известна като отделна гвардейска моторизирана инженерна бригада със специално назначение.

След войната Харченко прекарва известно време в разчистване на различни обекти в Германия, след което е преместен в щаба на инженерните сили на Червената армия. Ветераните от СпН твърдят, че именно Харченко е първият, предложил формирането на специални разузнавателно-диверсионни отряди от армейски спортисти, които в мирно време да участват в различни международни състезания, като същевременно се запознават с особеностите на страните, на чиито територия трябва да действат в бъдеща война.

През 1948 г. Харченко завършил Висшата военна академия на името на К.Е. Ворошилов (от 1958 г. — Военната академия на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР); От 1951 г. оглавява Научноизследователския институт на инженерните войски. Под негово ръководство са разработени нови видове експлозиви, боеприпаси и специално оборудване, включително за диверсионни подразделения, които е трябвало да действат в тила на противника.

Още в първите следвоенни години Харченко започнал активно да опитва възстановяването на диверсионните роти в Съветската армия. Във висшето командване на въоръжените сили през годините се водят непрекъснати дискусии относно целесъобразността на използването на такива части в бъдеща война; много военни ръководители вярвали, че след появата на ядрени оръжия в Съветския съюз армията няма да се нуждае от части и съединения на СпН и ефективността на тяхното бойно използване ще бъде изключително ниска. Ето защо Харченко е имал много противници.

В един момент Харченко осъзнал, че не можеш да докаже нищо с думи. Вместо това той получи разрешение от ръководството и като експеримент набира група спортисти сред курсантите от Военноинженерната академия Куйбишев, които се интересуват от неговите идеи и лично ги подготвя за сложни диверсионни задачи. През 1954 г. по време на Тоцките ученията, по време на които по инициатива на маршал Жуков е проведена фронтова операция за пробиване на дълбоко ешелонираната отбрана на потенциален противник, с използване ядрено оръжие, за което атомна бомба РДС-2 с капацитет 40 килотона е хвърлена на тестовия полигон, Харченко за своя сметка и риск решил да демонстрира групата си в действие.^[3]

Групата на Харченко била включена в частите и подразделенията, които участвали в ученията и трябвало да изпълнява рутинни инженерни задачи на страната на „западните“, която, според плана на ученията, организирала отбраната и заемала отбранителни позиции.

По време на анализа на ученията цялото висше военно ръководство на Съветския съюз се съгласило, че ученията са успешни и задачата е изпълнена, но генерал Харченко направил категорично възражение. Той насочил вниманието на командването към факта, че в реална ситуация бомбата нямало да бъде захвърлена и операцията за пробив на отбраната щяла да се провали, тъй като групата на Харченко в един момент спряла да изпълнява задачите, предвидени в тренировъчния план, проникнала на територията на условния враг и намерила обекта, където ядрените заряди се съхранявали и били готови да унищожат конвоя, превозващ атомната бомба до летището. Нещо повече, военните ръководители, които ръководели ученията и нареждали на пилота на самолета да хвърли атомната бомба, биха били убити при реални обстоятелства от бойците от групата на Харченко, преди да дадат такава заповед. В потвърждение на това Харченко демонстрирал на командването снимките, направени от бойците от неговата група и убедително доказал, че бойците всъщност тайно са се приближили до целите си и са заели такива позиции, които биха гарантирали унищожаването както на ядрения заряд, така и на ръководителите на ученията. Харченко припомнил, че само преди тринадесет години грандиозният план на неотдавнашната война също изглеждал безупречен за ръководството на Съветския съюз, но в действителност внезапната атака на Германия разбила съветското командване с всичките му планове. Той настоял, че диверсионните части са доказали ефективността си в съвременните условия и трябвало да се обърне специално внимание на подготовката на такива подразделения.

Разбира се, Харченко поел голям риск: както знаете, инициативата в Съветската армия (и не само там) е наказуема и Харченко можел да плати за такава инициатива с кариерата си, особено след като ученията бяха ръководени от маршал Жуков, известен със своя студен нрав и чудовищна, дори по стандартите на военните, жестокост. Харченко обаче внимателно изчислил всичко и неговото изчисление се оказало правилно: важното послание, направено в присъствието на голям брой висши офицери и допълнено с разумно предложение, до голяма степен защитили генерала от гнева на висшето ръководство. Командир, който би решил да накаже Харченко заради неговата инициатива е щял да изглежда като пълен идиот в очите на другите.

По това време действията на диверсионната група на Харченко не направила нужното впечатление на командването и тогава Харченко повторил същото в следващите големи учения. В крайна сметка генерал Харченко и неговите сътрудници постигнали целта си: вече през 1957 г., само четири години след съкращенията, пет от останалите девет роти на СпН били превърнати в батальони на СпН.

Харченко направил блестяща кариера. През 1961 г. става заместник-началник, а през 1965 г. — началник на инженерните войски. През 1972 г. е удостоен със званието маршал на инженерните войски. Достигайки такива височини, Харченко обаче никога не е забравял за своето дете и бил чест гост на тренировъчната площадка край Кировград, където редовно се провеждат мащабни учения на части и съединения на СпН, събрани от цяла европейска част на Съветския съюз. Когато Харченко загива през 1975 г. при поредните учения, в некролога му е използвана най-почетната формулировка, която в мирно време е изключително рядка в некролозите на съветските военни ръководители: „Загинал при изпълнение на служебните задължения.“

7

През август 1961 г. избухна поредната берлинска криза. Тя беше успешно охладена. Хрушчов обаче не се успокоил. Съветското ръководство се готвело реванш.

5 февруари 1962 г. в СССР е решено да се създадат десет бригади СпН. Това не бяха роти, не батальони или дори полкове. Това са бригади! И от веднъж — десет! В допълнение към онези отделни роти и батальони, които вече съществуваха.

Разгръщането на десет бригади наведнъж предполага, че ръководителите на Кремъл са замисляли нещо сериозно.

На 10 юни 1962 г. членовете на Президиума на Централния комитет на КПСС единодушно решават тайно да прехвърлят съветски стратегически ракети със среден обхват и ядрени заряди в Куба.

През октомври 1962 г. американците научили, че в Куба са разположени съветски стратегически ракети с ядрени заряди от мегатон. Избухнала Карибската криза. Светът се оказа на ръба на ядрената война.

Кризата беше потушена, непосредствената заплаха от ядрена война свърши, но бригадите на СпН, създадени по заповед на Хрушчов, за да действат при световната ядрена война, не се разформироваха.