Лий Чайлд
Минало време (45)

45

Потеглиха с автомобила на Еймъс. Тя караше, а Бърк седеше до нея. Ричър се бе разположил отзад. Разказа им всичко, което бе научил от Стан. Те го попитаха как се чувства. Отговорът му беше кратък. За него нищо не се бе променило освен някакъв незначителен исторически детайл. Много отдавна, когато баща му бил още дете, хората го наричали с друго име. Първо Бил, после Стан. Но си оставал същият човек. Същата бомба със закъснител. Със същия самоконтрол. Постъпваш ли както трябва, никога не те закача. Биел се добре и бил невероятно смел. Много обичал семейството си. И през целия си живот наблюдавал птиците. Обикновено с невъоръжено око, за да види по-добре цялостната картина.

— Майка ти знаела ли е? — попита Еймъс.

— Отличен въпрос — отвърна Ричър. — Вероятно не. Оказа се, че тя също е криела своите тайни. Мисля, че никой от тях не е знаел какво крие другият. И не е задавал въпроси. Може би затова се разбираха толкова добре.

— Сигурно се е чудила защо баща ти няма родители.

— Предполагам.

— А ти чудиш ли се?

— Малко. Заради картичките за рождените му дни. Това е доста характерна подробност. Имам чувството, че е замесена тайна правителствена агенция, която се грижи за всичко, докато работиш зад граница. Грижи се наемът ти да е платен навреме и прочие… Другата възможност е да са били в затвора. Все пак бих искал да знам обратния адрес на тези картички.

— Ще се опиташ ли да го откриеш? — попита Бърк.

— Не — каза Ричър.

Небето вдясно от тях започваше да порозовява. Колата се изпълни постепенно със златиста светлина, идваща откъм хоризонта. Еймъс откри отбивката за Райънтаун. Леко наляво, през овощните градини. Слънцето светеше в гърбовете им и тъй като не се бе издигнало достатъчно, лъчите му попадаха точно в задното стъкло. Еймъс извърна поглед от огледалото и спря пред оградата.

— Пет минути — обяви Ричър.

Той излезе от колата и прескочи оградата. Тръгна през ябълковата градина. Утринното слънце напичаше гърба му. Сянката му изглеждаше безкрайно дълга. Ричър прескочи следващата ограда. Която очертаваше границите на Райънтаун. По-тъмните листа, по-влажният мирис. Сенките, лишени от слънчева светлина.

Той тръгна по централната улица както и миналия път, между тънките стволове, по неравните камъни, покрай църквата и училището. След това дърветата бяха все по-нарядко, а слънцето се издигна по-високо. Рехавите им корони пропускаха повече слънчеви лъчи. Светът се промени.

Ричър чу гласове някъде отпред.

Двама души разговаряха. Небрежно и щастливо. За нещо приятно. Може би за слънчевите лъчи. В такъв случай Ричър би се съгласил с тях. Мястото изглеждаше чудесно. Като от реклама на скъп фотоапарат.

— Офицер в спалното! — извика Ричър. — Изпънете униформите, застанете до леглата си!

Не искаше да ги притесни. Да ги постави в неудобно положение. Или да постави самия себе си в неудобно положение. Доста неща можеха да се объркат. Тя можеше да е гола. Той също можеше да е в неудобно положение.

Ричър изчака минута. Нищо не се случи.

Той тръгна напред и завари Картър Карингтън и Елизабет Касъл да стоят един до друг на призрачния път, който водеше към реката. И да се взират в него. И двамата бяха напълно облечени. Макар и в най-обикновени всекидневни дрехи. Той беше с риза и спортен панталон, а тя с джинси с отрязани крачоли и тениска. На тревата зад тях лежаха две планински колела. С широки гуми и здрави багажници отзад, предназначени за тежки раници. Зад колелата бе разпъната малка палатка.

— Добро утро — поздрави го Карингтън.

— И на вас.

Тримата замълчаха, после Карингтън каза:

— Винаги се радваме да те видим.

— Аз също.

— Появата ти тук случайно съвпадение ли е?

— Не съвсем — призна Ричър.

— Търсил си ни.

— Случи се нещо… а после се оказа, че тревогата е била напразна. Всичко е наред. Но реших, че трябва да се отбия. За да се сбогувам с вас. Заминавам.

— Как ни откри?

— Този път послушах предната част на мозъка си. Припомних си какво е това чувство. Аз самият съм го изпитал веднъж или два пъти. Реших, че може би и вие го изпитвате в момента. Тъкмо когато си мислите, че животът минава покрай вас, хоп, срещате някого. Започвате да правите всички онези глупави неща, които сте смятали, че никога няма да имате възможност да направите. Измисляте си нова годишнина на всеки два часа. Празнувате онзи каприз на съдбата, който ви е събрал заедно. Някои хора правят доста странни неща. А вие разговаряте за Стан Ричър. Сами го споменахте. Видели са ви за последен път в окръжния архив. Търсили сте свидетелството за раждане на Стан Ричър. Искали сте да направите всичко както трябва, да не пропуснете абсолютно нищо. Последователно и педантично, както се изисква. Явно това има сантиментална стойност за вас. Открили сте последния му известен адрес. Елизабет вече знаеше къде се намира Райънтаун, защото двамата го намерихме, на нейния телефон. Решили сте да го откриете. Да направите кратка екскурзия.

Те се усмихнаха и се хванаха за ръце.

— Радвам се, че сте щастливи — каза Ричър.

— Благодаря — отвърна Елизабет Касъл.

— Не би трябвало да има особено значение…

— Кое?

— Истината. Трябва да призная, че Стан Ричър не се оказа човекът, когото търсех.

— Но той е баща ти.

— Излиза, че само е използвал свидетелство за раждане, издадено на това име.

— Разбирам.

— Надявам се новината да не се отрази на връзката ви.

— Кой е използвал въпросното свидетелство?

— Далечен братовчед, за чиито родители не знаем нищо. Празно квадратче върху родословното дърво.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърна Ричър. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре се чувствам.

— И сега заминаваш.

— Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет.

— Как се казва този братовчед? — попита Карингтън.

— Уилям.

— Нещо против да потърсим информация за него? Може да се окаже интересно. Ще ни бъде приятно.

— Забавлявайте се тогава — каза Ричър, помълча и добави: — В замяна на малка услуга.

— Каква?

— Елате да поздравите една моя приятелка. Чака ме на пет минути от тук. Сигурен съм, че я познавате. Полицай Еймъс от управлението в Лакония.

— Бренда? — възкликна Карингтън. — Защо е тук?

— Защото смятахме, че сте в опасност. Тя няма да ми повярва, докато не ви види със собствените си очи. Искам сами да й кажете, че всичко е наред, че сте си взели почивка и ще се върнете в града по някое време.

— Каква опасност?

— Има известна физическа прилика между теб и човек, когото местна банда се опитва да убие. Еймъс подходи към проблема изключително сериозно и се притесни.

— Бренда се е притеснила за мен?

— Ти си човек, който защитава интересите на полицаите. И те явно те харесват. Което е проява на слабост. Трябва да проявиш повече твърдост следващия път.

Тръгнаха заедно по уличката. Подминаха училището. Подминаха църквата. Озоваха се сред огряната от слънце ябълкова градина. Еймъс и Бърк ги очакваха край далечната ограда. Всички се здрависаха през нея. Последваха обяснения, уверения, извинения. Отпуска, липса на мобилно покритие и прочие. Няма проблем, увери ги Еймъс. Решихме да се отбием ей така, за всеки случай.

Карингтън и Касъл се върнаха в Райънтаун.

Ричър ги проследи с поглед. Прескочи оградата и се присъедини към Еймъс и Бърк.

— Реших да пропусна срещата с професора — заяви Ричър. — Защо не му звъннеш?

— Разбира се — отвърна Бърк.

— В града ли се връщаш? — попита Еймъс.

Ричър поклати глава.

— Не, отивам в Сан Диего.

— От тук отиваш там?

— Мястото ми се струва подходящо. Баща ми е потеглял от тук много пъти. Това е едно от местата, където е живял. Цяла година, когато е бил на шест.

— Сериозно ли искаш да те зарежем сред тази пустош?

— Ще се кача на стоп. Правил съм го и преди. Четирийсет минути. Мисля, че толкова ще минат, преди някой да спре и да ме вземе. Предвид обстоятелствата. В най-лошия случай петдесет. А вие тръгвайте. Беше ми приятно да се запознаем. Благодаря за всичко, което направихте за мен.

Тримата постояха объркано в продължение на секунда-две. После си стиснаха ръцете в някакъв неочакван и неловък жест. Двама военни полицаи и един свещеник.

Бърк и Еймъс се качиха в колата. Ричър ги изпрати с поглед. Ниското слънце забулваше пътя в мъгла от утринни изпарения. Не след дълго колата изчезна в далечината.

И той тръгна в същата посока. Последва същия широк завой. Слънцето светеше в очите му през цялото време. Скоро Ричър стигна до шосето, което водеше на север и на юг. Избра си място и вдигна палец.