Лий Чайлд
Минало време (37)

37

Шорти вдигна предния капак на хондата и плъзна ръка под акумулатора. Намери срязания черен кабел, чиито медни краища приличаха на монети от едно пени. После влезе в стая №10, отиде в потрошената баня, събра всички кърпи на голяма купчина и ги отнесе отвън. Хвърли ги на земята до задното колело на хондата.

— Провери другите врати — каза той. — Вземи каквото можеш.

Пати започна с единайсета стая. Вратата не беше заключена. Тя влезе. Шорти се върна в тяхната стая. Взе куфара. Вдигна го с две ръце и здраво стисна въжената дръжка. После го помъкна, олюлявайки се на всяка крачка. Спря за миг на верандата, за да си почине. Насочи се към паркинга, прекоси го с огромни усилия и го отнесе чак до срещуположния му край, там, където поляната свършваше и започваше гората. Подметките му потъваха в меката пръст, а куфарът се удряше в краката му. След трийсетина метра Шорти спря, остави куфара и се просна изтощен на тревата.

После се върна обратно. Пати бе събрала кърпите от стаи единайсет, седем и пет. Общо четири купчини. Шорти влезе в тяхната баня и взе парче от счупена плочка. Широко в основата, остро на върха. Остави и него при кърпите до задната гума на хондата.

— В коя стая имаше най-много вещи? — попита той.

— В седма — отвърна Пати. — Много дрехи. И много козметика в банята. Този тип явно добре се грижи за себе си.

Шорти отиде до седма стая. Не обърна никакво внимание на дрехите и козметиката. Вместо това взе несесера, оставен под огледалото в банята. Беше от черна кожа. Изсипа го в мивката. И веднага откри каквото му трябваше. На дъното на несесера върху пилата. Нокторезачка. Най-обикновена. Метална. С леко извити остриета с формата на лунен сърп и въртяща се пиличка.

Шорти я прибра в джоба си и се върна при хондата. Нареди кърпите една върху друга, в резултат на което се получи нещо като дебело одеяло. Той го занесе на предварително определеното място, направо върху чакъла, под задницата на хондата. Направи същото и с кърпите от стаи пет, седем и единайсет, които постави съответно под волвото, микробуса и пикапа.

Върна се при хондата, легна по гръб на земята и се намърда под резервоара. Проби дъното му с парчето плочка. Няколко пъти. Оказа се по-здраво от очакваното. От парчето дори се отчупи мъничко порцелан. По дяволите, изруга наум Шорти. Не искам да се изложа. Досещаше се какво си мисли Пати.

Този път обаче извади късмет. Отчупеният порцелан бе направил парчето плочка още по-остро. Върхът му се беше сдобил с още един, трети ръб. Шорти промени позицията си, стисна здраво основата на парчето в силната си фермерска длан и го заби нагоре с всичка сила.

Усети как то пробива дъното на резервоара. Усети и острия мирис на бензин.

Шорти разшири дупката и минута по-късно разполагаше с купчина кърпи, напоени с двайсет литра бензин. Направи същото още три пъти — под пикапа, микробуса и волвото. Започваше да се замайва от изпаренията. Но се чувстваше изпълнен със сила и енергия. С желание да се бори и да спечели. Взе подгизналите от бензин кърпи и ги нареди една по една на верандата. С изключение на една малка кърпа, която взе със себе си. Също подгизнала от бензин. Пъхна я под акумулатора на хондата.

Отстъпи крачка назад, изправи се и изтръска ръце. Седна зад волана и завъртя ключа. Натисна всяко копче, което видя в тъмнината. Подгряване на задното стъкло, фарове, чистачки, радио… Всичко.

Шорти излезе от колата, извади нокторезачката и разгъна малката пила. Острието й бе дълго около пет и широко половин сантиметър, направено от метал с фини резки от двете страни и леко закривен връх.

Пъхна едната си ръка под капака. Сви лакът, изви длан и плъзна пилата между двата края на кабела. Между двете медни пенита. Затвори веригата. Метал в метал. Последва яростен взрив от искри и напоената с бензин кърпа пламна. Шорти изпусна нокторезачката, измъкна ръка и заснова напред-назад между верандата и колата, помъкнал кърпа след кърпа. Запали ги една по една на огъня, който бушуваше под капака на хондата и ги хвърли в стаите — в единайсета, десета, на леглото, на пода, в седма, пета, на верандата, на стола, пред вратата на рецепцията…

Пати и Шорти отново прекосиха паркинга. От вратите и прозорците на мотела вече излизаха пламъци. Под стряхата танцуваха огнени езици, които хвърляха причудливи отблясъци и ту се устремяваха нагоре, към покрива, ту се спускаха надолу към верандата.

— Не могат да си позволят да погледнат насам — каза Пати. — Не и с приборите за нощно виждане. Това ще изпържи зениците им. Трябва да се движим така, че огънят да остане зад гърба ни, и те няма да могат да ни видят.

Пати обмисли отново ситуацията, кимна и заяви:

— Това беше много умно, Шорти.

Двамата тръгнаха на изток през поляната, като се стараеха да вървят по права линия и огънят да остава винаги зад гърба им, и се насочиха към асфалтовия път.

 

 

Едно атеве бе оставено на отбивката. Лунната светлина озаряваше в сиво четириколесния мотор. Ричър продължаваше да се движи на два метра встрани от пътя. Огледа се във всички посоки, за да се ориентира в ситуацията. Машината бе спряла по диагонал, но все пак сочеше към мотела. Предните й колела бяха обърнати именно в тази посока. Кормилото й беше завъртяно настрани. Сякаш някой бе дошъл до тук, след което бе намалил скоростта и бе описал полукръг. Но не пълен кръг. Не дори сто и осемдесет градуса.

От моториста нямаше и следа.

Излязъл е на лов, нашепваше му задната част на мозъка.

Добре, отговаряше й предната. Но къде е? Несъмнено някъде напред. Ловецът бе дошъл до тук, бе завил и спрял. На място, което бе сметнал за достатъчно отдалечено от центъра на събитията. Явно го бе обмислил внимателно. Ричър го бе чул в далечината. Мотористът бе останал върху машината, работеща на празни обороти, в продължение на почти една минута, вероятно надвесен над кормилото, вперил поглед пред себе си. За да прецени ситуацията. После бе изключил двигателя и бе слязъл от атевето. Вероятно се бе върнал назад, за да стесни периметъра, да заеме по-добра позиция.

Което означаваше, че в момента Ричър се намира зад гърба му. Винаги е добре да се намираш зад гърба на евентуалния противник. Ричър огледа дърветата пред себе си. Направи крачка вляво, а после и вдясно, за да има по-добра видимост.

От моториста нямаше и следа.

Ричър тръгна между дърветата. Оказа се трудна задача. Треви, къпини, ниски храсти… Нямаше начин да се придвижва безшумно. Но той насече ритъма на своите стъпки. Не тръгна с левия крак, после с десния, леви-десни. Нищо подобно на войнишки марш. А по-скоро на прокрадване на животно. Може би лисица, която търси прикритие в мрака. Или малко мече. Трудно можеше да се прецени. Ричър продължи напред.

За малко да не го забележи. Но все пак видя ловеца.

Мъжът стоеше насред пътя, почти невидим на оскъдната лунна светлина. Беше полуизвърнат, сякаш се опитваше да не гледа пред себе си. Изглеждаше необичайно. Облечен в прилепнали по тялото черни дрехи като еластичните клинове и блузи, които носят спортистите. Преметнал през рамо лък. Плюс колчан със стрели. На главата си мъжът носеше прибор за нощно виждане, който му придаваше вид на циклоп. Приборът определено беше американски. Сравнително нов модел. Самият Ричър бе използвал такъв.

Нощен лов, обади се задната част на мозъка му. Нали ти казах.

Добре де, призна предната.

Хоризонтът бе озарен от слабо сияние с червени и оранжеви отблясъци.

Ричър се прокрадна през дърветата. Направи една широка стъпка, която прошумоля почти недоловимо сред листата, последвана от втора. Мъжът не го чу. Той въртеше глава в опит да види далечните отблясъци с крайчеца на окото си, без да бъде заслепен от тях, но все не успяваше. Накрая свали прибора за нощно виждане и отстъпи крачка назад и наляво, за да огледа по-добре.

А Ричър пристъпи напред и надясно.

Нещо гореше в далечината.

Мъжът се намираше на два метра и половина от Ричър. Вдясно и напред. Можеше да се похвали с отлична физика. И сега, след като бе свалил прибора за нощно виждане, изглеждаше красив като киноактьор.

Нощен лов с лък и стрели. Но на какво?

Винаги има жертва, нашепваше задната част на мозъка на Ричър.

Той продължи напред.

Мъжът го чу. Свали лъка от гърба си с едно-единствено бързо и ловко движение. Стрелата се озова в ръката му само след част от секундата. Постави я на място и опъна тетивата до половина. Оръдието му бе почти готово за стрелба, но върхът на стрелата сочеше надолу. Мъжът се огледа. Приборът за нощно виждане оставаше вдигнат над челото му. Изключен. Върхът на стрелата беше широк и плосък. Масивно парче стомана, което блестеше на лунната светлина. Определено можеше да нанесе сериозна рана. Почти като от удар с томахавка, но по-силен.

Мъжът вдигна лъка високо с две ръце, сякаш се канеше да преплува река. Намести прибора за нощно виждане пред очите си. Сега отново виждаше в мрака. Гротескната фигура с едно-единствено огромно око с размерите на кутийка бира се огледа бавно.

Ричър отстъпи назад и наляво. Скри се зад дънера на едно дърво. Искаше да си остави тясна ивица, от която да наблюдава мъжа. Колкото по-тясна, толкова по-добре.

Мъжът продължи да се озърта. Огледа пространството пред себе си. После се обърна, за да види какво има встрани от него. Накрая се обърна, за да види какво има зад него. И погледна право в Ричър. Обективът се впери в него. Мъжът вдигна лъка и опъна тетивата. Ричър се завъртя надясно. Стрелата полетя и се заби в дървото с остро звънтене и проби ствола чак до сърцевината.

Като удар с томахавка, но по-силен.

Мъжът постави нова стрела с бързи опитни движения, извършени все с дясната ръка — посегна към колчана, извади стрела, постави я на мястото й и опъна тетивата. Беше готов за втори изстрел. Действаше с бързината, с която друг би заредил винтовка.

— Наясно ли си, че стреляш по човек? — извика Ричър.

Мъжът стреля отново. Въздухът затрептя от енергия, освободена от трептенето на тетивата, след което стрелата се заби в дървото със същото звънтене.

Май трябва да приема това за положителен отговор, помисли си Ричър.

Нали ти казах, обади се задната част на мозъка му. А предната отбеляза, че в своя дълъг и бурен живот, който включваше военна служба в различни краища на света, Ричър никога не е бил атакуван с лък и стрела. Това бе изцяло ново преживяване. Което не беше никак забавно. Уредът за нощно виждане беше проблем. Той даваше голямо предимство на противника. Ричър познаваше отлично този модел. Беше използвал най-различни разновидности на AN/PVS, съкращение, зад което се криеше названието „Портативен уред за визуално търсене на армията и флота“. Подобно на повечето устройства от второ поколение, той представляваше усъвършенствана версия на първото. Образите бяха по-ясни и контрастни, особено в периферията на обектива. Увеличението на светлината не беше хиляда, а двайсет хиляди пъти. Картината беше по-детайлна. Вярно, все така едноцветна, със сиво-зелени нюанси, в които преобладаваше зеленото. Леко размазана, леко призрачна. Не съвсем реална. Но въпреки това второто поколение на уреда бе за предпочитане пред първото.

И осигуряваше огромно тактическо предимство. Двайсет хиляди пъти беше внушителна разлика. В сравнение с неговите нула пъти. Защото Ричър не виждаше почти нищо в този мрак. Трябваше да отвори широко очи, за да различи къде има дърво и къде няма. От време на време зърваше някой лъч бледа лунна светлина, но в други случаи тя се оказваше илюзорна. Далече наляво небето просветваше в оранжево. Все по-ярко и по-ярко. Ричър можеше да види отблясъка на следващата стрела. Беше готова да полети към него. Върхът й сочеше ту наляво, ту надясно — стрелецът се опитваше да открие чиста позиция за стрелба. Пристъпваше ту напред, ту назад, ту наляво, ту надясно. Търсеше целта си. А това бе сложна задача с три неизвестни. Която се превърна в задача с четири неизвестни, когато Ричър също започна да се движи по привидно случайна траектория, наляво, наляво, надясно, без да прави големи крачки, но достатъчни, за да накара противника си непрекъснато да изчислява наново.

— Трябва да се приближиш — извика му Ричър.

Мъжът не се помръдна.

— Ела при мен, между дърветата.

Никакъв отговор.

— Щеше да дойдеш, ако бях елен — продължи Ричър.

Стрелецът засече местоположението му. Големият обектив с размерите на кутийка за бира се насочи право към Ричър. Който видя само сребрист отблясък от десния ръб на лещата. А това означаваше, че противникът му вижда само дясното око на Ричър, който се криеше зад широко дърво, и евентуално част от лявото рамо. Твърде малка мишена. Ричър познаваше хора, които можеха да я поразят с каквото им попадне подръка — от стреличка за дартс до ядрена ракета, но този тук с лъка очевидно не беше от тях. Защото Ричър беше още жив.

— Ела при мен, между дърветата.

Отговор не последва. Противникът му явно обмисляше ситуацията. Ричър не се съмняваше в това. Тясно пространство с множество препятствия, ограничена площ за маневри, особено с лък. Изключително неудобно от тактическа гледна точка, особено по отношение на прицелването и обхвата. Накъдето и да се обърнеше стрелецът, на метър от него имаше някое дърво. А допуснеше ли Ричър на по-малко от метър, играта свършваше. Защото Ричър можеше да сграбчи лъка, да събори прибора за нощно виждане от челото му, да посегне към колчана и да използва някоя стрела като смъртоносно оръжие. Като малък нож върху дълга пръчка. Стрелецът разполагаше с двайсетина стрели.

Не, нямаше да влезе между дърветата.

Ричър тръгна наляво. Върхът на стрелата го последва. Но все още нямаше възможност за изстрел. Нямаше да има и по време на следващите му три крачки.

След което Ричър щеше да се окаже осветен от лунните лъчи, защото короните на дърветата ставаха по-рехави. Едно дърво липсваше. Така се образуваше дупка. Открито пространство. Доста по-малко от онова, където мъжът от рецепцията беше направил обратен завой с мерцедеса. Може би два пъти по-малко. Но въпреки това си оставаше открито пространство. И се намираше точно на пътя на Ричър. С размерите на стая. На него не растяха дървета. Математически беше невъзможно нещо да попречи на стрелата да полети към Ричър. Възможните опции наподобяваха онези сложни маршрути върху географските карти, отпечатани на последните страници на бордните списания.

При това положение скоростта се оказваше ключов фактор. Тичащ мъж би могъл да прекоси откритото пространство за по-малко от секунда. Центърът на масата му щеше да се намира странично на стрелеца. И щеше да премине през всяка удобна за стрелба точка за по-малко от една десета от секундата. Стрелите летят бързо, но не колкото куршумите. Следователно противникът на Ричър би трябвало да отчете скоростта му. И да стреля пред движещата се мишена. На мястото, където очакваше да пристигне тя. С други думи, трябваше да стреля изпреварващо. В известен смисъл, преждевременно. Но нямаше избор. Трябваше да го направи.

Ричър хукна наляво, една крачка, втора, трета, набра максимално ускорение и стрелата полетя към мястото, където той трябваше да се окаже след частица от секундата, и да се забие в тялото му. Ричър обаче отскочи рязко надясно, точно пред последното дърво, и вместо да навлезе в свободното пространство с размерите на стая, той се втурна право към стрелеца, който още не бе презаредил. Сигурно ти е изглеждало много лесно в мазето на мама и тате, помисли си Ричър. Сега не е толкова лесно. Връхлетя върху мъжа с рамото напред. Така си гарантираше нанасянето на максимални щети. Моментът не беше подходящ за по-елегантен и фин подход. Стрелецът се просна на земята, размахал ръце и крака. Ричър го изрита, без да търси конкретна мишена, а само най-близката част от тялото му. После грабна лъка, дръпна прибора за нощно виждане от главата му и извади стрела от колчана.

И замръзна на място.

Допуснеш ли някого на по-малко от метър, играта свършва.

Те би трябвало да го знаят. Те би трябвало да ловуват по двойки.

Ричър сграбчи мъжа за яката и го повлече към дърветата от другата страна на пътя. Лъкът падна на асфалта. И остана там. За жалост. Защото историята, която щеше да разкаже, бе съвсем ясна и недвусмислена. Като начален кадър на филм. Ричър спря на два метра навътре сред дърветата. Изправи мъжа на крака. Завъртя го пред себе си като щит. Опря върха на стрелата в меката част на брадичката му. Стрелецът се изправи на пръсти и вдигна глава колкото се може по-високо.

Ричър натисна по-силно.

— Кого преследвате? — прошепна той.

Мъжът издаде въздишка, която при не толкова напрегнати обстоятелства би могла да прозвучи дълбокомислено, сякаш зададеният му въпрос е толкова сложен, че изисква голяма ерудиция и всестранно обмисляне. Макар и застанал зад гърба му, Ричър усети как устните му помръдват, вероятно подсъзнателно, сякаш репетира уводните си думи. Стрелецът не изрече нито дума. Вместо това дишането му се ускори като в пристъп на паника. След което се успокои. Сякаш се бе примирил с нещо. Ричър осъзна със закъснение, че паниката вероятно е продиктувана от най-сериозния проблем за мъжа, който включваше пристигането на ченгетата и федералните агенти, появата на телевизионните камери и провеждането на процеса на века, който щеше да се превърне в зрелищно шоу, изпълнено със срам, унижение и отвращение. И щеше да завърши с доживотна присъда.

Мъжът се бе примирил с това, което трябваше да направи. А предвид обстоятелствата то бе най-доброто решение за всички страни.

Мъжът присви крака и увисна във въздуха като парашутист, който скача от вратата на самолета, хвърли се напред и се наниза с цялата си тежест на върха на стрелата, опряна под брадичката му. И тя прониза устата му, езика, небцето, синусите и накрая мозъка.

Тогава Ричър го пусна.

* * *

Стивън, който продължаваше да стои в стаята отзад, започна да губи изображенията едно по едно. Екраните угасваха. Повечето камери бяха разположени в мотела, насочени напред и замаскирани като скоби за улуци. Но тъй като мотелът гореше, и те горяха.

Освен това комуникационните възли бяха на покрива. Всички радиоантени, всички телефонни кабели. Това им се бе сторило най-подходящото място. Мотелът можеше да се похвали с отлично местоположение — намираше се на леко възвишение сред гората. И когато го реновираха, поставиха цялото комуникационно оборудване именно на покрива. Сега то гореше. Включително скритата сателитна чиния, която им осигуряваше достъп до тайния интернет акаунт. Сега не разполагаха и с интернет. Бяха съвсем сами. Отрязани от света.

Предавателите във фенерчетата продължаваха да работят. Техните сигнали постъпваха директно в къщата. В момента те показваха, че Пати и Шорти се насочват към асфалтовия път. По права линия. С горящия мотел зад тях. Умно. Подобен вариант не бе хрумнал на никого. Колкото и обсъждания да бяха провели. Колкото и симулации да бяха направили. А трябваше да предположат, че е възможно. Приборите за нощно виждане вече не осигуряваха предимство на ловците на фона на ярките пламъци зад Пати и Шорти. Ловците можеха да забележат своите мишени едва от близко разстояние.

Друг проблем бе свързан с фитнес гривната на клиент номер три. В нея беше вграден сензор за измерване на сърдечния ритъм. И този сензор биеше тревога. Гривната бе част от условията на играта. Нещо като експеримент, провеждан от Робърт, който искаше да проследи възбудата на клиентите по време на лов. Идеята му бе хрумнала по време на пътуване в Тайланд. Робърт предполагаше, че пикът на вълнението настъпва около час след като ловците обградят плячката. И искаше данните да потвърдят догадката му. Затова клиентите носеха такива гривни. Един от компютрите в къщата следеше данните от сензора за измерване на сърдечния ритъм. Номер три бе демонстрирал нарастваща възбуда, последвана от рязък пик и… права линия. Данните показваха, че клиентът е мъртъв.