Лий Чайлд
Минало време (36)

36

Пати дръпна рязко и я отвори докрай. Впери поглед навън, застанала на сантиметър-два от прага. Нощният въздух беше толкова чист, нежен и сладък. Беше тъмно като в рог.

— Това е лудост — каза тя. — Не искам да ходя никъде. Искам да остана тук. Тук се чувствам в безопасност.

— Тук не сме в безопасност — отвърна Шорти. — Тук сме лесни мишени.

— Навсякъде ще бъдем лесни мишени. Те имат уреди за нощно виждане.

— Но са само шестима.

— Деветима. Онези мръсници също ще се включат.

— Не можем да останем.

Пати замълча. Протегна ръка през прага. Разпери пръсти. Почувства полъха на въздуха. После загреба с шепа, сякаш плуваше.

— Ще отидем във Флорида — каза Шорти. — Ще даваме сърфове под наем. Може би и водни ски. Ще продаваме тениски. В тях са парите. Водни спортове „Пати и Шорти“. Ще измислим хубав дизайн.

Пати го погледна.

— Водните ски изискват сервизна поддръжка — каза тя.

— Ще наемем човек. Всичко ще върви като по часовник. Обещавам.

Тя замълча, след което каза:

— Добре. Да тръгваме към Флорида.

Не взеха нищо освен фенерчетата. Промъкнаха се между старата хонда и пикапа, паркиран пред съседната стая. Заобиколиха покрай стая №12 и излязоха от задната страна на мотела, където се намираше банята им. Притиснаха гръб към стената. Запад беше точно пред тях. Бледосива поляна, зад която се издигаше стена от дървета, ниска и черна. Ослушаха се внимателно, огледаха се за фарове. Не чуха нищо, не видяха нищо.

Хванаха се за ръка и тръгнаха. Бързо, но без да тичат. От време на време се подхлъзваха или препъваха. Не след дълго излязоха на открито. Шорти си представи как всички прибори за нощно виждане, които имаха само по един обектив, се обръщат като циклопи към тях. Увеличават, фокусират. Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление, припомни си Пати думите на Марк. Двамата с Шорти впериха погледи в потъналия в мрак хоризонт. В стената от дървета. Забързаха към нея. А тя приближаваше с всяка изминала крачка. Все по-бързо и по-бързо. Последните петдесет метра изминаха тичешком.

Шмугнаха се между първите дървета, спряха, наведоха се и задишаха тежко, останали без въздух, но и от облекчение, изпълнени с някаква примитивна радост от факта, че са оцелели дотук. Имаха чувството, че са постигнали победа. И това им вдъхна сили. Пати и Шорти се изправиха отново. Ослушаха се. Не чуха нищо. Навлязоха навътре в гората. Напред и само напред. Но бавно заради тревите и ниските храсти, които се заплитаха в краката им, заради отклоненията вляво и вдясно, които правеха, за да заобиколят изпречилите се на пътя им дървета. Освен това беше тъмно. Предпочетоха да не рискуват с включването на фенерчетата. Още не. Заради приборите за нощно виждане. Така щяха да издадат местоположението си.

Пет минути по-късно Пати попита:

— На запад ли ще продължим?

— Така мисля — отвърна Шорти.

— Според мен сега трябва да завием на юг.

— Защо?

— Стояхме на открито прекалено дълго. Възможно е да са ни забелязали отдалече. Видели са, че тръгваме на запад, и ще предположат, че ще продължим на запад.

— Така ли?

— Защото подсъзнателно ще продължат пътя ни по права линия.

— Така ли?

— Затова трябва да завием в едната или в другата посока. На север или на юг. А те ще ни очакват да се появим на запад. И ще останат с празни ръце. Предпочитам да тръгнем на юг. Излезем ли на някой път, той ще ни отведе право в града.

— Добре, да завием наляво тогава.

— Стига досега да сме вървели право на запад.

— Напълно сигурен съм в това — увери я Шорти.

Затова Пати зави под ъгъл точно деветдесет градуса. Или така поне се надяваше. Постара се да не сгреши. Стоеше рамо до рамо с Шорти. Завъртя се перпендикулярно на посоката, в която вървяха допреди малко. И тръгна в ново направление. Шорти я последва.

Напредваха бавно. Причината беше в лепкавите храсти и жилавите фиданки. А понякога и в счупените клони, паднали точно на пътя им. Което ги принуждаваше да заобикалят, за да са сигурни, че няма да сбъркат посоката.

В далечината прозвуча рев на двигател. Може би на километър и половина, два пред тях. Някой измина кратко разстояние. Запали двигателя и след минута го изключи. Смяна на местоположението. Защо? Поради каква причина? Пати спря на място и Шорти се блъсна в нея.

— През цялото време ли остават на моторите — попита Пати, — или слизат понякога и се движат пеша?

— Не ги чуваме непрекъснато, затова предполагам, че ги оставят и продължават пеша.

— Което означава, че няма да чуем приближаването им.

— Да, няма да ги чуем. Марк ни излъга.

— Каква изненада!

— Здравата сме загазили.

— Гората е голяма. Те трябва да се приближат на по-малко от дванайсет-тринайсет метра. Онзи беше прекалено далече. Извадил е късмет, че е застанал на пътя ни.

— Сега трябва да завием на югозапад — каза Пати.

— Защо?

— Мисля, че това е най-краткият маршрут за излизане от гората.

— Няма ли да се досетят?

— Вече не можем да се тревожим за това. Те са деветима. Да се досещат каквото си искат.

— Добре, да направим лек завой надясно.

— Ако в момента наистина вървим на юг.

— Сигурен съм — каза Шорти. — Горе-долу.

— Мисля, че леко се отклонихме.

— Не много.

Пати замълча.

— Какво има? — попита Шорти.

— Май се изгубихме в тази гора. А тя е пълна със стрелци, които искат да ни убият. Мисля, че ще умра между тези дървета. Струва ми се справедливо. Нали работя в дъскорезница.

— Добре ли си?

— Малко ми се мотае главата.

— Дръж се. Справяме се прилично. Правим лек завой надясно, продължаваме напред и излизаме от гората.

Постъпиха точно така. Завиха надясно, продължиха напред и излязоха от гората. Само след минута. Но се озоваха на грешното място. Отново се намираха зад мотела. На същата сива поляна. Просто излязоха на нея под различен ъгъл. Не много различен. Излязоха от гората на двайсетина метра от мястото, където бяха влезли в нея.

 

 

Ричър чу мотоциклетни двигатели в далечината. Първо тих тътен като от няколко мотора едновременно, които боботят едва доловимо на километри от тук, после отделни машини на километър-два от него — едни минаха покрай него, други намалиха. Това не беше мощният бас на американските мотори. Беше боботене от съвсем друг вид. Високи обороти, предавки, вериги, камери, клапани и всевъзможни други части, които виеха и тракаха ту във високите, ту в ниските честоти. Атевета, предположи той. Бе видял девет, паркирани в три редици от по три машини всяка. Сега бяха тръгнали нанякъде, ръмжаха и си проправяха път през гората.

Излезли са на лов, подсказа му задната част на мозъка му.

Добре, обади се и предната. Може да са излезли на лов за някой защитен вид. Мечка с малкото й. Абсолютно незаконно. Може тя да е жертвата.

Да, но мечките не карат автомобили с чужда регистрация и не се крият зад спуснати щори.

Ричър спря в тъмнината и напусна асфалтовия път. Навлезе на два метра сред дърветата. Някъде пред него прозвуча двигател на мотоциклет, който работи на празни обороти. Стои на едно място. Изчаква. Без светлини. После двигателят замлъкна. Отново настъпи пълна тишина. Високо над главата му, където балдахинът от листа и клони беше по-рехав, се виждаха късчета стоманеносиво небе. Лунна светлина и ниски облаци.

Ричър продължи между дърветата, като следваше пътя, но на два метра встрани от него.

 

 

Пати седна на земята и опря гръб в ствола на едно дърво. Впери поглед към мотела. Към задната му стена. Откъдето бяха тръгнали.

— Добре ли си? — попита отново Шорти.

Ако открият следите ви достатъчно рано, могат да ви проследят за забавление, припомни си Пати думите на Марк.

Но на глас каза:

— Седни, Шорти. Почивай си винаги когато можеш. Очаква ни дълга нощ.

Той седна. И опря гръб на съседното дърво.

— Сега ще се ориентираме по-добре — каза Шорти.

— Не, няма. Не и без компас. Невъзможно е. Опитахме се да вървим по права линия, а се завъртяхме в кръг.

— Какво искаш да направим?

— Искам да се събудя и да открия, че съм сънувала кошмар.

— Какво друго?

— Искам да тръгнем на изток. Мисля, че онзи път е единственият ни шанс. Ще вървим покрай него сред дърветата. Така няма да се изгубим. Няма смисъл да тръгнем в друга посока. Само ще се лутаме цяла нощ.

— Те го знаят.

— Винаги са го знаели. Рано или късно ще се усетят, че нямаме друг избор, освен да следваме пътя. Това е единственият ни шанс. Трябваше да се досетим по-рано. Постъпихме глупаво. Осемдесет квадратни километра и шестима преследвачи. Що за игра е това? Чиста лотария. Но на практика не става въпрос за осемдесет квадратни километра. А за тънка ивица от двете страни на пътя. Където ще настъпи развръзката. Неизбежно е. Ще ни причакат там. Не знаят само от каква посока ще дойдем. И кога.

Шорти потъна в мълчание. Дишаше тежко. После каза:

— Искам да опитаме нещо.

— Какво?

— Нека първо проверя дали е възможно. Не искам да се изложа.

Но най-вероятно ще стане точно така, помисли си Пати. На глас обаче каза:

— Какво трябва да направим?

— Следвай ме.

 

 

Стивън, който беше останал в стаята отзад, проследяваше сигналите, излъчвани от предавателите, скрити във фенерчетата им. Миниатюрни предаватели, захранвани от четири чисто нови батерии, с дълги антени, скрити в алуминиевите корпуси. В момента Пати и Шорти излизаха от гората и напредваха към задната част на мотела. Със средна скорост. Следователно вървяха, а не тичаха. Движеха се по права линия, което рязко контрастираше с предишните им хаотични маневри. Първо бяха тръгнали на зигзаг в югозападно направление и се бяха завъртели в кръг, заблуждавайки се, че вървят направо. Левият им завой като че ли ги бе извел на прав път, но отново се бяха объркали и накрая се бяха озовали там, откъдето бяха тръгнали. На два пъти бяха пресекли собствените си следи, без да забележат.

Стивън продължаваше да наблюдава Пати и Шорти. Двамата стигнаха до задната стена на мотела. Следваха предишните си стъпки, но в обратна посока. Завиха зад ъгъла на сградата. Покрай стая №12. Излязоха на паркинга. Минаха покрай стая №11. После спряха пред №10.