Лий Чайлд
Минало време (27)

27

Еймъс беше облечена в цивилни дрехи. Разбира се, длъжността, която заемаше в полицейското управление, й даваше това право, но в случая тя играеше роля. Не беше полицай, който се промъква крадешком с пистолет в ръка. Беше обикновен човек, влязъл със забързана крачка в библиотеката, без да има и най-малката представа за драмата, разиграла се зад вратите й. Еймъс беше дошла под прикритие. Несъмнено като доброволец. Нищо чудно дори да бе настоявала да влезе в библиотеката. Защо не? Все някой трябва да разчисти бъркотията, създадена от други. А тя бе служила като военен полицай. Биваше я в тези неща. Освен това носеше дамска чанта. Доста скъпа на вид. Вероятно купена набързо от някой магазин по пътя. В нея сигурно бе прибрала значката и пистолета. Плюс резервен пълнител. Но видът й не го издаваше с нищо. Тя беше най-обикновена жена, която използва обедната си почивка, за да се отбие в библиотеката и да вземе нещо за четене. Изглеждаше спокойна и весела. Но не беше.

Еймъс замръзна на място.

— Предполагам, че това е чисто съвпадение — посрещна я Ричър.

Тя погледна тримата мъже на пода. А после и него. Не каза нито дума. Ричър се досещаше за причината. Еймъс не знаеше кое чувство ще надделее. Недоволство или облекчение? Щеше да изпита и двете, разбира се. Беше му ядосана. В това не можеше да има никакво съмнение, но в същото време виждаше, че проблемът й е решен, защото при новите обстоятелства неадекватният до момента четиричленен екип изведнъж получаваше огромно превъзходство, все едно беше цяла бронирана дивизия. Ченгетата трябваше само да поставят белезници на трима замаяни мъже, които стенеха от болка. Което караше Еймъс да изпитва облекчение. Също толкова силно, колкото и недоволството. А това отново я караше да се ядосва, този път на самата себе си, заради облекчението, което изпитва от този неприятен инцидент.

— Много се извинявам — продължи Ричър. — Трябваше да потърся информация за една птица. Сега вече си тръгвам.

— Така и трябва — каза Еймъс.

— Да се извиня?

— Да си тръгнеш — обясни тя. — Постъпката ти е много мила, но опасна. Те ще реагират.

— Защото имат кодекс на честта.

— Следващия път ще изпратят някой по-добър.

— Надявам се.

— Говоря сериозно. Случващото се няма да се отрази добре нито на теб, нито на мен.

— Намерих това, което търсех — каза Ричър. — Тръгвам си.

— Как?

— Със субаруто. То ме очаква. Или поне ме очакваше допреди пет минути. Твоите колеги може да са уплашили шофьора му.

Еймъс извади радиостанция от дамската си чанта и зададе въпрос. Секунда по-късно глас, който спокойно би могъл да принадлежи на Дейвисън, надвика пращенето и отвърна: да, субаруто стои паркирано до бордюра с изключен двигател, да, шофьорът е зад волана. Еймъс му благодари и изключи радиостанцията. Отново погледна мъжете, които лежаха на пода.

— Защо ли са влезли тук? — зачуди се тя.

— Предполагам с надеждата да открият тоалетна, където да съблекат работните гащеризони. След което да се пръснат в различни посоки, облечени в цивилни дрехи и преструвайки се на обикновени посетители. Това би могло да обърка твоите хора. Въпрос на вероятности. Но реших да нанеса изпреварващ удар, в случай че са намислили нещо лошо. Да си отмъстя предварително, така да се каже.

Еймъс замълча. Ричър знаеше причината. Още не бе сигурна дали да изпитва гняв или облекчение. Еймъс се обади по радиостанцията и нареди на четиримата полицаи да дойдат в библиотеката. Колкото се може по-бързо.

— Повтарям, напуснете сегашните си позиции и влезте в сградата.

След което се обърна към Ричър и нареди:

— А ти се качвай в субаруто! Веднага!

— И да напусна града?

— По най-бързия начин!

— И никога да не се връщам?

Тя се замисли.

— Във всеки случай, не се връщай скоро.

Ричър прескочи нечий крак и излезе през вратата, от която бе дошъл. Тръгна по същата павирана алея и мина покрай хората, които продължаваха да се разхождат по алеите, да седят по пейките, да се излежават по тревата… Той излезе от парка и продължи по тротоара, където го очакваше субаруто. Почука вежливо по стъклото, отвори вратата и се качи в колата.

— Намери ли това, което търсеше? — попита Брук.

— Бил е северен мишелов — отвърна Ричър.

— Радвам се, че вече знаеш.

— Благодаря.

— Видях ченгета в парка. Току-що. За пръв път. Тичаха от всички посоки. Тъкмо когато те уверих, че полицаите никога не идват тук.

— Сигурно са имали спешен случай. Неплатена глоба може би.

— Мога да те откарам до магистралата, ако искаш.

— Не — отвърна Ричър. — Връщам се в Райънтаун. Искам да го видя за последно. Не е необходимо да идваш с мен. Можеш да ме оставиш в края на пътя. За да не се забъркваш.

— Ти също не трябва да се забъркваш. Особено там. Ще те чакат.

— Надявам се — отвърна Ричър. — Нали им обещах да отида. Аз винаги държа на думата си.

— По-добре да те оставя на магистралата.

— Обзалагам се, че невинаги си разсъждавал по този начин. Поне веднъж или два пъти си направил изключение. А може би повече пъти. На различни етапи от твоя живот. И това е започнало преди четирийсет години.

Бърк не отговори. Запали двигателя и се включи в уличния трафик. Направи завой, който щеше да ги отведе право в Райънтаун. Ричър се настани удобно на седалката. Усети шумоленето на хартия в задния джоб на панталона си. Листчето от библиотекарката. Името и телефонът на онзи орнитолог. От университета в Дърам.

Ричър се надигна леко и го извади.

— Имаш ли телефон? — попита той.

— Много стар — отвърна Бърк.

— Работи ли?

— През повечето време.

— Мога ли да го ползвам за малко?

Бърк го измъкна от джоба си и му го подаде, без да откъсва поглед от пътя. Ричър го взе. Определено беше стар модел. Не приличаше на плоскоекранен телевизор. Имаше истински бутони. И формата на миниатюрен ковчег, а на дебелина беше колко вафла. Но работеше. Сигналът беше добър. Все още бяха в града. Ричър набра номера на орнитолога. Онзи от Дърам. След продължително звънене вдигна неговата секретарка. Не можела да го свърже. В момента имало съвещание. Ричър остави съобщение. Райънтаун, мишеловът, теорията за отровата за мишки. Не пропусна да спомене, че човекът с инициала С. от „С. и У. Ричър“ е всъщност баща му. Уточни, че орнитологът може да се свърже с него на този номер в рамките на един-два часа. След това Ричър ще го потърси някой път.

Той затвори и върна телефона на Бърк, който отбеляза:

— Проблемът може да се дължи на отравяне с калай, а не на отрова за мишки.

— Птиците са се върнали в пика на производството на калай. По време на войната. Тогава леярната е работела денонощно.

— Именно. Защото клиент е било правителството. А това означава, че се е следяло внимателно за качеството на продукцията. Не се е допускало влагането на никакви примеси. Процесът е бил значително по-чист. Отпадъците са били по-малко.

— Все пак мисля, че става въпрос за отрова за плъхове.

— Защото баща ти е написал така в онази статия.

— Защото ми се струва логично.

— Защо на първо място правителството ще изземва цялата отрова за мишки?

— Гледал съм края на филма — отвърна Ричър. — Знам какво се е случило. Военните са предвидили, че рано или късно ще имат нужда от големи складове, пълни с храна и дрехи, все неща, които гризачите обожават. Затова някой е поръчал предварително и армията се е запасила с отрова за мишки, както и с хиляди други неща, включително най-невероятни, които са предполагали, че може да им потрябват някой ден. Така правят военните. Много са добри в това отношение. Част от тези неща стоят и до днес по разни складове из цял свят.

Те продължиха напред, излязоха от гората и преминаха покрай първите ливади, на които пасяха коне.

 

 

Пристигането на четвъртия гост бе също толкова сложно, колкото и на втория. И отново включваше частен самолет. Което на определено ниво бе също толкова анонимно, колкото и спирането на такси на улицата. Но не най-високо ниво, онова, корпоративното, което притежава лъскави реактивни машини на „Гълфстрийм“ и „Лиърджет“ или ВИП салони, а на най-ниското, на калното дъно, което използва затревени писти и евтини витлови машини, очукани като градски таксита и поправяни безброй пъти. Именно тези самолети летяха много ниско, под височината, на която бе необходимо да попълват дневници, списъци на пътници или планове на полета. Пилотите им се ориентираха изцяло на око. Нямаха причина да разговарят с диспечерите от контролните кули. Правилата не ги задължаваха дори да имат радиостанция.

Два, три или четири полета с подобни самолети гарантираха изминаването на големи разстояния при пълна анонимност. Именно това беше стратегията на четвъртия пристигнал. Последното му кацане бе на пистата в авиоклуб край Плимът, Ню Хампшър. Откъде бе излетял? Никой не знаеше. Стивън се опита да го проследи чрез интернет доставчика му, но не успя. В един момент айпи адресът му показваше, че се намира в централата на НАСА в Хюстън, Тексас, а в следващия, че е в Кремъл, Москва. След което сякаш се намираше в Бъкингамския дворец в Лондон. Четвъртият пристигнал използваше сложен софтуер, създаден за хора, които държат на своята анонимност и могат да си позволят най-доброто. А той определено бе сред тях. Стивън го посрещна и първото, което видя, беше чантата с парите.

Сак от мека кожа. Може би не от най-високо качество. И определено без монограм. Напълно анонимен. Следователно за еднократна употреба. Стивън предположи, че има два начина за извършване на плащането. Някои предпочитаха да вадят една дебела пачка след друга и да ги връчват на получателя. Други предпочитаха да оставят цялата чанта. Да я тръснат на масата, тя да тупне глухо и да вдигне прах. А те да обърнат гръб и да си тръгнат. Без да произнесат и една дума. Без да погледнат назад. Затова саковете им не бяха от най-хубавите.

Мъжът пристигна с още два сака, с далеч по-добро качество, и два куфара. Стивън му помогна да ги свали от самолета. Мъжът настоя сам да пренесе големите куфари. Беше висок, широкоплещест и мускулест, шейсетинагодишен, с бяла като сняг коса и червено като тухла лице. Беше облякъл джинси и стари охлузени ботуши. Вероятно е от Дивия запад, предположи Стивън. Монтана, Уайоминг, Колорадо. Определено. А не от Хюстън, Москва или Лондон.

Натовариха всичко в мерцедеса и Стивън потегли на юг по шосе, което се виеше предимно сред дърветата. Двамата не размениха нито дума. Трийсет минути по-късно поеха по отбивката, която водеше към мотела. Между двата покрити със скреж стълба, но без табелите. Преминаха през кабела, който беше свързан със звънеца. Преминаха и през тунела от дървета. След три километра и десет минути четвъртият пристигнал вече внасяше багажа си в стаята. После мъжът излезе на дъсчената веранда отпред, стигна до паркинга и огледа малобройната групичка, събрала се там. Мъжете пристъпиха към него, за да го поздравят с „добре дошъл“. Те бяха пристигнали преди него. Ранните пилета, така да се каже.

Бяха трима. Първо всички кимнаха — за да се запознаят. После заговориха. Първоначално за това как са пътували до тук. Напълно неутрална тема. Споделиха някои подробности. Държаха се сдържано, но и, поне донякъде, дружелюбно. Единият сподели, че е дошъл с волво комби. Обърна се и го посочи, паркирано пред стаята му. От думите му останалите можеха да заключат, че е прекарал повече от година в къща в горите. Беше блед, слаб и жилав, с червена карирана риза. Около седемдесетгодишен. Изглеждаше мълчалив, затворен, но точно в този момент потисканата възбуда излизаше на повърхността. Да, определено изглеждаше развълнуван. Ъгълчетата на устата му бяха леко влажни.

Явно е от Мейн, помисли си четвъртият пристигнал. Спомена, че пътувал надолу, а това означаваше на юг. Следователно живее на север. Номерата на колата му бяха от Върмонт, но несъмнено бяха фалшиви. Мейн беше доста по-голям щат. И в него имаше много гори, а в тях — къщи.

Вторият мъж не спомена откъде е дошъл, но се впусна в някаква дълга история за чартърни полети и фалшиви разрешителни. Някои особености на речта му определено издаваха, че е живял продължително време в Южен Тексас. Но без да е тексасец по рождение. Беше петдесетинагодишен. Едър, широкоплещест, с типичната за Тексас провинциална любезност, учтив като търговски пътник. Но и той беше развълнуван. Обзет от същия трепет. От същата възбуда.

Третият бе красив като кинозвезда, но с фигура на професионален спортист. Може би на тенисист. Спокоен и леко отпуснат. Човек, който се е намирал в отлична форма в колежа и не я е изгубил през следващите двайсет години. Изглеждаше самоуверен. Сякаш мястото му бе тук. Или сякаш бе свикнал с възхищението на околните. Заяви, че е пристигнал с кола, която не съществува, а последната част от маршрута си изминал с микробус. Дори го посочи. Микробус с реклама на фирма за почистване на персийски килими. Роден е в западната част на Ню Йорк или Пенсилвания, помисли си четвъртият, ако се съди по говора и маниерите. А също и по маршрута и разстоянията, които е изминал с автомобил.

— Видяхте ли ги вече? — попита четвъртият.

— Щората им е вдигната — отвърна вторият. — Но в момента се крият в банята.

— Как изглеждат?

— Чудесно.

— А по-конкретно?

— Мисля, че ще бъде доста интересно.

Мъжът от Мейн пое нещата в свои ръце и обяви:

— И двамата са на около двайсет и пет. Силни и здрави. Изглежда, имат силна емоционална връзка. Изгледахме част от записите. Тя му се дразни от време на време. Тя е по-съобразителна, но в крайна сметка той успява да компенсира изоставането. Решават проблемите заедно.

Вторият потвърди:

— Тя е мозъкът в тяхната връзка, това е безспорно.

— А как изглеждат?

— Нормално — отвърна кинозвездата. — Не са грозни. И двамата са здрави и мускулести. Той е фермер, отглежда картофи, а тя работи в дъскорезница. Канадци са, което означава, че са се радвали на добро здравеопазване. Тя определено е здрава и силна. Той… не толкова. Неслучайно се казва Шорти. Доста е набит. Но и двамата са с отлично качество. Останах много доволен, когато ги видях.

— Аз също — присъедини се мъжът от Мейн.

— Нали ви казах? — заяви вторият. — Изглеждат чудесно.

— Колко общо играчи очакваме?

— Още двама. Общо шестима. Ако пристигнат навреме.

Четвъртият кимна. Правилата трябваше да се спазват. Който закъснее, пропуска купона. Стая номер десет е заета. Часовникът започваше да отброява времето. Имаше краен срок. Извинения не се приемаха. Изключения не се правеха. Затова някои използваха въздушни таксита. За да изминат навреме огромните разстояния, които ги деляха.

— Защо в банята им няма прозорец? — попита той.

— Не е необходимо — отговори му вторият. — Вътре има камери. Идете в къщата и погледнете.