Лий Чайлд
Минало време (15)

15

Марк, Питър, Стивън и Робърт се събраха в стаята отзад и впериха поглед в екраните. Всички монитори показваха Пати и Шорти, седнали на леглото. Под различен ъгъл, с различна големина на изображението. Някои съвсем отблизо, други отдалече.

Вратата беше отворена.

— Този път не я е подпрял с обувките си — отбеляза Стивън. — Не се е събул дори.

— Трябваше да използваме заключващия механизъм — каза Робърт.

— Откъде можехме да знаем? — възкликна Питър. — Нормалните хора затварят вратите на своите стаи.

— Спокойно — намеси се Марк. — Няма да избягат никъде. Не и в този момент. Връщането на куфара ги обезкуражи. Освен това отново повярваха в пристигането на монтьора.

— Много скоро ще се наложи да затворим вратата. И да започнем да ги подготвяме. Емоционалното им състояние играе важна роля. Факторът време също.

Питър обърна поглед към екраните.

 

 

Ричър измина близо два километра след бензиностанцията в покрайнините на града, преодоля един широк завой и навлезе в гъсти гори, излезли като от някоя приказка. В един момент зад гърба му се разнесе свистене на автомобилни гуми върху асфалт. Колата намали скоростта. Всъщност изравни я с неговата, но поддържаше разстояние от три метра помежду им.

Ричър спря и се обърна.

Видя черен седан. Средно голям, с безупречен вид. Но евтин базов модел. На местата, където можеше да има хром, имаше боя, джантите бяха стоманени, а тапицерията платнена. От капака на багажника стърчеше антена. Цивилен полицейски автомобил. Зад волана седеше Джим Шоу, началникът на криминалния отдел в полицейското управление на Лакония. Същият, който го бе посрещнал във фоайето на управлението, придружен от Бренда Еймъс. Рижавият ирландец. Изглеждаше енергичен и уверен. Беше сам. Свали прозореца. Ричър пристъпи към автомобила, но спря на два метра от него.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Бренда ми каза, че сте тръгнали насам — отвърна Шоу.

— Ще ме качите ли на стоп?

— Трябва да се върна в града.

— Защо?

— Колегите са обиколили всички домове в близост до инцидента и са попаднали на жена, която живее в една пряка. Работи в коктейлбар в Манчестър. Половината от него принадлежи на хора, за които работи бащата на хлапето. Разпитахме я и в крайна сметка тя ни разказа какво се е случило снощи. От началото до края. Не пропусна абсолютно нищо. Освен описанието на своя спасител. Била толкова изплашена, че не обърнала внимание как изглежда.

— Случват се такива неща — каза Ричър.

— Лъже. Освен това защо да ни съдейства? Тя прикрива човек, който й е направил услуга. Но разполагаме и с други улики. Човекът, който я е спасил, е постъпил правилно, повярвайте ми. Жертвата обаче изглежда като прегазена от товарен влак. Следователно не търсим някой дребосък. Търсим едър тип. Най-вероятно десняк. Който се е събудил тази сутрин с ожулени кокалчета. Няма друг начин. Толкова силен удар непременно оставя следи, повярвайте ми.

— Аз ожулих ръката си в един бордюр — отвърна Ричър.

— Бренда ми каза.

— Случват се такива неща.

— Някой по-умен от мен може да сглоби парченцата от пъзела. Жената от коктейлбара се прибира у дома посред нощ. Времето, по което става това, може да се определи по липсата на нощен транспорт. Хлапето я причаква, тя вика за помощ, събужда някого в точно определен малък радиус, той става от леглото, отива да види какво се случва и в крайна сметка смазва хлапето от бой.

— Вече споменахте, че жената ви е разказала всичко това. Не се налага някой да сглобява пъзел.

— Най-интересен в случая е малкият радиус. Колко близо трябва да живее някой, за да чуе вика и да се притече на помощ толкова бързо? Доста близо според нас. Жената твърди, че не е извикала кой знае колко силно. Младежът се опитвал да затисна устата й с длан. Определено не е извикала с всички сили. Следователно нашият човек е бил наблизо. Пристигнал е почти веднага. Смятаме, че е бил най-много на една пряка.

— Не се съмнявам, че ще отчетете множеството променливи — отбеляза Ричър. — Много зависи от слуха на хората или от бързината на обличане. Възможно е между двете да съществува връзка. Предполагам, че ще проведете експерименти. Можете дори да включите специалисти от университета. И после да напишете статия за някое специализирано издание по криминология.

— Здравият разум подсказва, че слабият вик за помощ, отправен от жената, може да бъде чут само през прозорците на сградите от срещуположната страна на улицата. Списъците, съставени от полицаите, обходили съответните адреси, показват, че само в шест апартамента е имало хора. Повечето апартаменти са превърнати в офиси, които са празни нощем. Все пак разполагаме със списък от шест имена. И знаете ли какво открихме в него?

— Няма как да знам.

— Петима от тях отпаднаха мигновено, тъй като две от имената бяха на жени, а възрастта, ръстът и физическото състояние на трима мъже се оказаха крайно неподходящи. Единият е прехвърлил деветдесетте, а другите двама са на по шейсет и няколко. Никой от тях не би могъл да удари онова хлапе. Невъзможно е.

— В пет сутринта бях в леглото си. Спях — отвърна Ричър.

— Бренда ми каза. И тъй като някога сте били колега полицай, ние ви вярваме. И тъй като хлапето е отрепка, пет пари не даваме за него. Не ни интересува и дали всичко това се е случило в пет часа или не. Жената от коктейлбара се е прибрала всъщност в три. Признала е пред Бренда, че същото се е случило и предишната вечер. Вие сте казали на Бренда, че нещо ви е събудило тогава. В три часа. Пет пари не даваме и за това. Бренда обаче ми предаде, че ви е споменала, че бащата на въпросната отрепка е длъжен да реагира по някакъв начин.

— Така е.

— Това се опитвам да ви кажа и аз. Добре обмислете ситуацията. Може хлапето наистина да е замаяно и да не помни кой го е нападнал. Но не бива да разчитате на това. След като можем да стигнем до извършителя без помощта на свидетели, те могат да направят същото. Ще търсят едър мъж с рана на ръката. Не можете да заблудите техните криминалисти, че сте си ударили ръката в тухлен бордюр, не защото те нямат тухлени бордюри, а защото нямат криминалисти. Те използват други методи. Ще изпратят когото е необходимо, за да свърши работата. А ние не искаме проблеми в града.

— Хлапето свързало ли се е с баща си?

— Първо позвъни на адвоката си. Не се съмнявам, че адвокатът се е обадил на баща му. Това беше преди трийсет минути. Тези хора използват програми за кодиране на разговорите. Както и телефони за еднократна употреба. В този момент, повярвайте ми, те използват такива телефони в повече от един щат. Предполагам, че все още не са решили нищо. Но няма да се забавят. Скоро ще бъдат тук. По-добре да не ви заварят. По-добре да си тръгнете веднага след като откриете дома на вашите родители. И да не се връщате тук.

— Защото не искате проблеми?

— Ако бяхте на мое място, щяхте ли да искате?

— Не — призна Ричър. — Винаги съм смятал, че е най-добре да избягваме проблемите. Мога да споделя, че това е един от принципите, които следвам в живота.

— Което означава ли, че изповядваме един и същ принцип?

— Нещо повече, изповядваме един и същ набор от принципи. Може би само слагаме акцента на различни места.

— Не се шегувам — каза Шоу. — Не искам проблеми.

— Спокойно — отвърна Ричър. — Ще си тръгна. И бездруго не се задържам никъде. Стига преди това да намеря Райънтаун.

— Без никакви условности, моля. Не ми казвайте какво трябва да свършите преди това. Говоря напълно сериозно. Не искам проблеми в моя град.

— Райънтаун не е ваш. Ако не ми вярвате, направете справка в окръжните архиви. Служителят там лесно ще изясни въпроса.

— За онези типове от Бостън всичко наоколо е Лакония. Ще пристигнат още утре и ще започнат да задават въпроси. Ще питат дали някой е виждал едър тип с превързана ръка.

— Утре? — попита Ричър.

— Няма да оставят нещата така.

— Но до утре мога спокойно да се движа по околните пътища.

— Това е проблемът с условията и условностите. Утре пак ще продължите да обикаляте. И вдругиден… Те могат да изпратят десет души в града, преди да разберете дали някога ще откриете Райънтаун или не. Днес тези изоставени места са просто едни дупки в земята. Кой може да каже какво е имало там преди сто години? Моля ви да ми направите една голяма услуга. Намерете някоя дупка в земята, която и да било, наречете я Райънтаун и се махнете от тук. Тръгнете, без да спирате, за предпочитане по права линия. И най-добре на изток, север или запад.

Ричър кимна, обърна се и продължи по пътя, без да погледне нито веднъж назад. Зад гърба му се разнесоха свистенето на гумите и скърцането на кормилната уредба на колата, след което колелата се затъркаляха в посока към града. Ричър продължи в равномерно темпо, поддържайки скорост от шест километра в час, което не бе толкова трудно в сутрешната прохлада. Пътят лежеше изцяло в сянката на околните дървета.

Ричър погледна картата, преди да завие наляво. Отклонението водеше към защрихована в сиво област, в която нямаше вода. Ричър обаче се намираше точно там, където искаше да бъде. Вървеше точно по избрания маршрут. Картата се оказа добра. Оставаха му още десет километра.

И той продължи да върви.

 

 

Пати и Шорти не помръднаха от леглото дълго след изгрева на слънцето. Взираха се в багажа си в продължение на часове. Като хипнотизирани. Не бяха в състояние да осмислят неочаквания обрат. Сякаш никога не бяха изминавали онези три километра, бутайки тежко натовареното атеве. Но го бяха направили. И прахосали дълги часове. Бяха преодолели разстоянието с много труд и пот на челото. Напразно. Не бяха постигнали абсолютно нищо. Пълна нула. И бяха преглътнали горчив хап.

— Смяташ ли, че онази история за колежанчетата е истина? — попита Пати.

— Ти луда ли си? — възкликна Шорти. — Нали самите ние замъкнахме багажа там!

— Нямах предвид този път. Знаеш, че хлапетата понякога устройват подобни шеги.

— Не знам — отвърна Шорти. — Нямам опит с тези неща. Но предполагам, че може и да е така. Звучи логично. Защото Питър не знае, че сами сме занесли куфара и саковете. Знае само, че ги е открил скрити в храсталака. Как може да си го обясни? Сигурно се е сетил за някоя случка от миналото и е решил, че това се повтаря отново. Което не е така, но предполага, че миналата история може и да е вярна. Как иначе ще се сети за нея?

— Това се нарича кръгова логика.

— Така ли?

— Но всъщност няма значение. Важно е онова, което той каза. А думите ми прозвучаха странно.

— Кое по-точно?

— Че колежанчетата непрекъснато крадат табелите на мотела.

— Може и така да е. Може това да е причината табелите да липсват.

— Но непрекъснато означава отново и отново, година след година.

— Предполагам.

— Като онази твоя нива в ниското, която се наводнява непрекъснато.

— Да, така е. Както сама каза, отново и отново, година след година.

— Именно. Човек казва непрекъснато, когато говори от опит, продължителен опит. После Питър спомена как смятали, че онази история с кражбите на багаж е приключила преди две години. За да приключи нещо, трябва преди това да се е случило, тоест те трябва да са имали проблеми с кражбите на багаж. В продължение на поне една година, да речем. Цял един цикъл, който обхваща и двата семестъра. Не се съмнявам, че студентите вършат разни щуротии от време на време.

— Добре — каза Шорти. — Да приемем, че става въпрос за три години. Една година кражби, последвана от две по-спокойни.

— Така е, но нещо друго, което споменаха по-рано, ме накара да си помисля, че са отворили мотела съвсем скоро. Че това е първият им сезон. Историите им не се връзват.

Шорти потъна в продължително мълчание.

— Но ти говори с монтьора — каза той накрая.

— Да, говорих — отвърна Пати.

— И човекът беше истински.

— Да, беше.

— Разкажи ми отново.

— Звучеше енергично и делово, стори ми се в час, както се казва. Дружелюбен и приятелски настроен. Не натрапваше познанията си. Разбрах, че е имигрант. Може да е от онези, които приемат по-неквалифицирана работа в сравнение с онази, която са вършели в родината си. Спомена нещо за югославската армия. Може някога да е бил сержант в бронирана дивизия, а сега кара камион на „Пътна помощ“. Или нещо подобно. Но той дава всичко от себе си. Кара най-лъскавия авариен камион, който някога си виждал. Ще си проправи път до върха с всички сили. Ще постигне своята мечта.

— И разбра всичко това от гласа му?

— Почувствах го. Задаваше смислени въпроси. Знаеше как може да ни помогне. Притесни се да не би Марк да ни е събудил. Дори се извини.

— Кой е най-лошият сценарий според теб? — попита Шорти, сякаш това изискваше обичайният ритуал между тях.

— Човекът да се окаже някой от онези отракани дребни бизнесмени, на които сякаш мед им капе от устата, но не обръщат никакво внимание на своите клиенти. Но дълбоко в себе си се надявам любезното му държане да се дължи на обстоятелството, че не дойде вчера.

— Това ми се струва по-реалистично — отвърна Шорти.

— Скоро ще разберем — каза Пати. — Обеща да дойде най-много след четири часа.

 

 

След още два километра гората отстъпи място на пъстър килим от пасища, пълни с коне и крави. Ричър продължи напред, като не забравяше да анализира изминатото разстояние през погледа на едно момче на колело. Пътят му се струваше доста дълъг. А може би не беше. Времената се бяха променили. В миналото ходенето пеша на седем-осем километра или колоезденето на трийсет са били смятани за нещо съвсем обикновено. Особено за момче с хоби. За него дванайсетина километра не биха представлявали никакъв проблем. Или малко повече, за да стигне до улиците в центъра на Лакония. Където е било забелязано в една късна септемврийска вечер на 1943 г. Какво ли е правило? Онази жена, любителката на птици, не бе споменала в показанията си момчето да е носило бинокъл на врата си. Ричър смяташе, че тя непременно би обърнала внимание на такава подробност. Следователно момчето е отишло там със съвсем друга цел. А на теория целите, преследвани от едно шестнайсетгодишно момче, могат да бъдат прекалено много и прекалено различни. От друга страна обаче, четирийсет и трета е тежка година. Войната продължава вече доста време. Стоките или се продават срещу купони, или не достигат. Всички са мрачни, угрижени и работят усърдно. На Ричър му бе трудно да си представи достатъчно вълнуващо забавление, което да накара едно шестнайсетгодишно момче да измине толкова километри до центъра на заспало градче в Ню Хампшър. И то в такива тежки времена.

Не биваше да забравя и велосипеда. Момчето може да го е оставило някъде. И да се връща да си го вземе. Със свой приятел. Може колелото на приятеля му също да е паркирано до неговото. И тогава да са срещнали по-голямото хлапе.

Ричър продължи напред. В далечината отляво се появи районът, в който би трябвало да се намира целта на идването му тук. Райънтаун се намираше тук някъде. Евентуално.

Ричър погледна картата. Пътят, който търсеше, завиваше леко наляво след километър и половина, два. От него обаче тръгваше отклонение, отбелязано на картата с по-тънка линия. То следваше същата посока, но беше по-късно и по-тясно. Вероятно черен път, който отвеждаше до някоя ферма. А това можеше да се окаже полезно. Или пък не. В най-добрия случай Ричър щеше да стигне до стара семейна ферма, обитавана от членове на една и съща фамилия в продължение на двеста години. Най-възрастният сред тях щеше да седи край печката, настанил се удобно на люлеещ стол, завил краката си с одеяло, готов да разговаря часове наред за някогашните си съседи, живели на километър-два на север.

Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото, гласеше девизът на Ричър.

Той продължи напред и свърна по тясното отклонение. Много бързо установи, че то не води до стара семейна ферма. А до приятна двуетажна къща с разчупена архитектура и стаи, разположени на различни нива, която бе на неговата възраст. Следователно построена много след като Райънтаун бе западнал и бе изоставен. Следователно нямаше да му донесе никаква полза.

Нямаше да завари старец на люлеещ стол, готов да сподели спомените си с него. Освен ако къщата не бе построена на мястото на друга, по-стара. Което беше възможно. Много къщи изникваха на мястото на по-стари постройки. Нищо чудно да бяха сринали старата семейна ферма. Или просто в наши дни вече никой да не живееше в нея. Или пък бе изгоряла. В резултат на дефект в електрическата инсталация. Нищо чудно да е била оригиналната, с платнена изолация на жиците. Но всички се бяха измъкнали навреме, бяха оцелели и бяха построили нова къща, което означаваше, че старият фермер с одеяло върху краката вече не седеше на люлеещ стол в кухнята, а се излежаваше на винилов фотьойл в хола. Но това щеше да бъде същият човек. Със същите истории. И същото желание да ги сподели.

Надявай се на най-доброто…

Къщата изглеждаше хармонично проектирана и грижливо поддържана, фасадата й се боядисваше всяка година. Около нея бяха насадени цветя и храсти, старателно подрязани. Имаше навес за автомобили, подслонил чистичък пикап от бледото утринно слънце. Бялата дъсчена ограда обхващаше около декар земя и придаваше на имота вид на къща с градина в някое предградие.

Зад оградата обаче се виждаше цяла глутница кучета.

Шест на брой. Все още не лаеха. Мръсни, рошави, същински помияри на вид. Нито прекалено едри, нито прекалено дребни. Във всяко от тях бяха смесени поне по стотина породи. Приближиха Ричър и застанаха зад портата. Налагаше се да мине през тях. Ричър не се страхуваше от кучета. Беше убеден, че взаимното доверие е в състояние да реши повечето проблеми. Той нямаше намерение да ги ухапе. Защо тогава те ще искат да ухапят него?

Ричър отвори вратата. Кучетата се скупчиха около него. Последваха го по пътеката. Ричър откри предната врата и натисна звънеца. Отстъпи крачка назад и зачака на слънце. Измина една безкрайно дълга минута, преди вратата да се отвори и зад мрежата против комари да се появи мъж. Беше слаб и строен, с интелигентно лице и късо подстригана посивяла коса. Беше облякъл сини джинси от магазин за селскостопански инвентар и обикновена синя тениска. Достатъчно възрастен, за да си купува билети за кино с намаление, но определено не се нуждаеше от бастун. По петите го следваха още шест кучета. Може би от предишното поколение. Козината на някои бе започнала да побелява.

Ричър видя как мъжът обмисля няколко варианта за поздрав, сякаш се опитва да открие най-подходящия за конкретните обстоятелства, при които непознат без автомобил се появява изневиделица на прага на дома му, разположен сред дивата пустош. Очевидно не откри подходящите думи, защото в крайна сметка каза само:

— Да?

— Извинете ме за безпокойството — каза Ричър, — но минавах оттук и се интересувам за едно място на север от вас. Чудя се дали не бихте могли да запълните празнотите в информацията, с която разполагам.

— Амбулантен търговец ли сте? — попита мъжът.

— Не, не съм.

— Застрахователен агент?

— Не.

— Адвокат?

— Не.

— За правителството ли работите?

— Ни най-малко.

— Доколкото знам, ако сте държавен служител, сте длъжен да се представите като такъв.

— Разбирам, но не съм.

— Добре — каза мъжът, отвори комарника и се здрависа с Ричър. — Брус Джоунс — каза той.

— Джак Ричър.

Джоунс отново затвори комарника. Може би за да държи разделени по-старите и по-младите кучета.

— Кое място?

— Интересува ме районът, където пътят вляво излиза на реката — отвърна Ричър и посочи по права линия на северозапад. — На два-три километра от тук. Изоставени останки на стар промишлен цех или малка фабрика. Вероятно всичко е сринато до земята. Едва ли е останало нещо освен обрасли в бурени основи.

— На моя имот няма подобно място.

— Откога живеете тук?

— Много бързате с въпросите, господине. По каква работа идвате?

— Баща ми е израснал по тези места. Искам да видя къде. Това е всичко.

— В такъв случай съжалявам. Не мога да ви помогна. Звучи ми като някое от онези стари селища, които можете да откриете само ако се натъкнете случайно на тях. Никога не съм го чувал. Откога е изоставено?

— Поне от шейсет години — отвърна Ричър. — Може би повече.

— Нямам представа на кого е принадлежала земята край реката по онова време. Може някой да знае дали там има руини, а може и никой да не знае. Ако са минали шейсет години, сега всичко ще е обрасло с дървета и храсти. Колко голям е бил имотът?

— Десет или двайсет декара, предполагам.

— Нищо чудно там да е пораснала цяла горичка.

— Добре е да го знам — каза Ричър. — Ще огледам наоколо. Благодаря ви за отделеното време.

Джоунс кимна със същото сериозно и интелигентно изражение, с което бе посрещнал неочаквания гост. Ричър се обърна и направи няколко крачки към верандата, следван от шестте кротки кучета, когато чу вратата зад гърба му да се отваря отново с протяжно скърцане. Този път обаче се отвори и комарникът. Ричър се обърна и видя Джоунс да наднича през прага, сякаш за да го огледа по-добре, като не пропуска да препречи с крак пътя на кучетата си навън.

— Споменахте, че там имало някакъв цех или малка фабрика, нали?

— Производство в съвсем скромни мащаби — отвърна Ричър.

— А замърсявало ли е природата?

— Вероятно. Било е леярна за калай. Сигурно са изтичали вредни отпадъци.

— По-добре влезте — каза Джоунс.

Рамката на комарника отново проскърца пред Ричър, след което се затвори с плясък зад гърба му. От ограничения си опит съдеше, че това са неизменните звуци, които съпровождат лятото в Нова Англия. По пода затракаха кучешки нокти. И шестте кучета от двора влязоха в къщата с Ричър. Той спря за миг, за да вдъхне неповторимия мирис, който всеки дом притежава. Отвътре къщата се оказа също толкова чиста, подредена и добре поддържана, колкото и отвън. Джоунс го въведе в стая, разположена в съседство с кухнята и трапезарията, които заемаха общо помещение. Дванайсетте кучета ги наобиколиха. Ричър не видя дневна. Нито пък винилов фотьойл или старец с одеяло върху коленете. Стаята играеше ролята на кабинет. Беше просторна, но тъй като къщата бе ползвана от поне две поколения и всяко от тях като че ли не бе изхвърляло нито едно листче хартия, тя изглеждаше препълнена. Джоунс отвори кантонерка, пълна с дебели издути папки, овесени на метални релси. Порови сред тях, но не откри каквото търсеше, затова затвори кантонерката, извърна се и надзърна в няколко големи кашона. Намери нужния, който се оказа претъпкан със същите дебели издути папки. Прелисти първата и тъкмо започна да проверява и втората, когато спря с думите:

— Ето го!

Той извади избелял лист хартия. Ричър го взе от ръката му. Беше ксерокопие на информационен бюлетин отпреди осем години. Очевидно бе част от поредица, тъй като анализираше темата в изключителни подробности и демонстрираше предварителни познания по въпроса. Текстът бе изложен достъпно и увлекателно. Ставаше въпрос за Райънтаун.

Предисторията покриваше момента на появата на леярната в историческите хроники, далеч по-късния период на пик в производството, по презумпция представян като ужасяваща сцена с облаци дим, бушуващи пламъци и разтопени метали, досущ като миниатюрен ад, с който дори старият Данте би се гордял. В следващото изречение — макар и в скоби — авторът се извиняваше, че снимката, използвана като илюстрация на материала, не е направена в самия Райънтаун, а е била взета от фотоархива на металургично предприятие в Масачузетс и е била направена десет години преди събитията, описани в бюлетина. Тя била избрана не с намерението да подведе читателите, а да илюстрира, да даде обща представа, от каквато изложената тема несъмнено се нуждае. Така авторът се надявал да избяга от буквализма, от който твърде често страдали подобни трагични истории.

След това своеобразно извинение изложението преминаваше към същината на въпроса, а тя бе едновременно политическа, юридическа и… логически неиздържана. Очевидно все още не било доказано по безспорен начин, че бавното разлагане на минералните отпадъци от дейността в Райънтаун е отровило подземните води, но това щяло да бъде направено съвсем скоро. Някои от най-авторитетните световни учени работели върху тази задача. Хората трябвало да бъдат подготвени за техните изводи. В това отношение имало чудесна новина. Авторът на материала разплел възела около многобройните наследници и правоприемници на стария Маркъс Райън и успял да установи извън всякакво съмнение, че след финансовите водовъртежи, бушували в продължение на шейсет години, в които големите риби изяли малките, акциите на компанията му станали собственост на огромна миннодобивна корпорация, базирана в Колорадо. Това било откритие с неимоверна значимост, тъй като най-сетне можело да бъде потърсена отговорност за екологичната катастрофа в Райънтаун. Адвокатите дори били подготвили искове и очаквали с нетърпение да ги внесат в съда.

Краят на материала призоваваше всички заинтересовани граждани да присъстват на събранието. Най-отдолу бяха отпечатани името на автора, несъмнено псевдоним, и електронната му поща.

Ричър върна листа на Джоунс.

— Какво си помислихте, когато прочетохте това за пръв път? — попита той.

— Че няма никакъв проблем с водата — отговори Джоунс. — И никога не е имало. Спомням си, първата ми мисъл бе, че авторът най-вероятно е адвокат, който се надява да спечели от внасянето на колективен иск. Предположих, че е открил голяма корпорация, която да притисне с подобно действие. Може да се е надявал да му предложат извънсъдебно споразумение с надеждата да се отърват от него. Замърсените подпочвени води винаги се отразяват зле на имиджа. Адвокат по подобно дело може да получи до една трета от обезщетението. Но така и не чух отново за този човек. Предполагам, че е свил платната, защото така и не е получил потвърждение, че водата е отровена. А той не би могъл да го получи, защото всичко с нея е наред.

— Споменахте, че в първия момент сте го взели за адвокат.

— Впоследствие някой ми каза, че бил изкуфял дъртак, който живее на седем-осем километра на север от тук. Запознах се с него и ми се стори напълно безвреден. Парите не го интересуваха. Искаше само компанията да признае, че нещата не са били наред. Да направи нещо като публична изповед. Явно много държеше на това.

— Не отидохте ли на събранието?

— Не обичам подобни мероприятия.

— Жалко — каза Ричър — Защото материалът не споменава един много важен факт.

— Кой?

— Къде се намира Райънтаун.

— Мислех, че знаете. Нали казахте, че бил там, където пътят излиза на реката.

— Това е само предположение. А вие ми обяснихте, че ще заваря там само дива растителност или гора. Която и бездруго покрива две трети от щата. Не искам да си загубя целия ден.

— За да видите къде е израснал баща ви? Мнозина биха загубили цял ден.

— Къде е израснал вашият баща?

— Тук.

— В тази прекрасна къща. Но току-що се съгласихме, че Райънтаун е просто дупка в гората, обрасла в храсти и дървета. Това е разликата.

— Може да носи сантиментална стойност. Повечето хора се интересуват от своя произход.

— В момента се интересувам повече от условията, необходими за изграждането на леярна. Необходими са път и вода. Какво друго според вас?

— Откъде мога да знам?

— Но имате представа как се използва земята.

— Предположението за път и вода ми се струва логично. Потърсете група дървета с окастрени стволове в долната част. Така съседите осигуряват безопасна паша за своите животни. Възможно е да са оградили порутените сгради още преди да израснат фиданките, покълнали от семена, които вятърът е донесъл. Горичката би трябвало да приеме формата, очертана от оградата.

— Благодаря ви — каза Ричър.

— Успех — пожела му Джоунс.

Вратата се отвори със скърцане и се затръшна рязко зад гърба му.

Ричър си тръгна. Всичките дванайсет кучета го изпратиха до оградата.