Майкъл Хартланд
Компания на смъртници (20)

18.
Ексетър

Стоях до прозореца на бялата стая, после се обърнах отново към крехката фигура на болничното легло.

— Мила, нещастна госпожо. Нямах идея, че сте страдали толкова много.

Лека усмивка озари спокойните, почти прозрачни черти на Левшина.

— Човек оцелява — каза тя. — Раните зарастват. Но те оставят белези — отвътре, където не се вижда.

Беше късно на третия ден. След началното колебание и неудобство, тя беше решила да ми се довери. Говореше със слабия си, напрегнат глас, докато се изтощи прекалено много, за да продължи. Изглеждаше облекчена, почти доволна, че може да разкаже на някого историята си. Вероятно беше усетила предстоящата смърт и не искаше да умре, без да остави запис, макар и секретен.

И всяка дума беше запечатана на касетата.

— Можете ли да продължите? — запитах аз. — Ако сте прекалено уморена, можем да си дадем малко почивка.

— Не, мистър Оуен. Нека да свършим. Животът ми си отива, каквото и да ме залъгват тук. Може да нямам много време.

— Сигурен съм… не, разбирам — кротко казах аз. — Е, какво се случи след завръщането ви в Москва?

— Родих син, когото нарекохме Анатолий. Николай го осинови. Като офицер на Държавна сигурност имаше голям апартамент и достъп до добри детски градини и после училища, където момчето бе възпитано. Никой не създаде трудности. Той беше привилегирована личност, а и не е първият офицер на НКВД, който има незаконно дете и го отглежда сам.

— Но какво стана с вас, доктор Левшина? Трябва да е било ужасно болезнено да се откажете от детето си по този начин.

— Не беше лесно, но това беше най-доброто. Странях от Николай. Знаех, че съм обречена. Беше само въпрос на време. Ако се бяхме оженили, това щеше да унищожи живота на Николай, а и на Анатолий. Аз отидох да довърша образованието си в Ленинград и работих там няколко години като лекар — до 1958.

— Видяхте ли отново Николай?

— Да. В началото се срещахме доста често — тайно. Обикновено, когато той идваше по работа в Ленинград. Все още бяхме любовници. Но не виждах детето. Не можех да го понеса, макар той понякога да ми носеше снимки.

— Не беше ли опасно да продължавате срещите си?

— Беше опасно за Николай. Забелязаха го. В НКВД всеки шпионираше всекиго и неговите шефове го посъветваха да спре да се среща с мен. И така — след няколко години прекъснахме връзката си и никога вече не го видях.

Поклатих бавно глава.

— Не го ли намразихте за отношението му към вас? Как можахте да продължите да обичате човек от тайната полиция, който толкова се е страхувал за собствената си кожа, че не е искал да живеете и отгледате сина си заедно?

— Не беше така, мистър Оуен. Трябва да си спомните, да разберете какво означаваше да живееш в Русия след войната. Властта на Сталин беше в апогея си. Само да си известен на властите, означаваше да си заподозрян — а ние й двамата бяхме известни — като лекар и офицер от сигурността. Николай нямаше друг избор, освен да остане на мястото си, което в този момент вече мразеше. Той нямаше друга професия, а ако беше приел някоя тежка физическа работа, щеше да изгуби всички възможности да направи поне живота на детето поносим. А и щяха да го заподозрат в предателство. Беше много трудно и за двама ни, но не негодувах срещу това. Мразех системата и хората, които ни принуждаваха да се примирим с тази ситуация. Но не и Николай.

Кимнах с разбиране.

— Защо ви арестуваха?

— Болницата, в която работех, западаше поради липсата на оборудване и снабдяване. Няколко души от персонала протестирахме, защото се стигна дотам, че не можехме да лекуваме пациентите. Накрая написах писмо до едно медицинско списание — силно, огорчено писмо. Разбира се, никога не го публикуваха. Уволниха ме и ме викнаха на разпит в НКВД. Живях в Ленинград още около шест месеца, като работех на строеж — тежък физически труд. Няколко пъти ме прибираха и разпитваха. Накрая ме арестуваха и съдиха. Получих двадесет години.

— За какво?

— Държавна измяна. Икономически шпионаж и саботаж на работата в болницата. В Наказателния кодекс има един член, наречен 58-1а, все още го помня добре, който може да изкара дори дишането противозаконно.

— И така отидохте във Воркута.

— О, не. Първо ме изпратиха в затвора във Владимир, после далеч на изток. В Магадан, ужасно, ледено място, от което малцина се завръщат. Пътувахме във вагони за добитък до Владивосток, после като роби, в трюма на кораб за около седмица, водени от един ледоразбивач. Доста се затрудниха, за да ни заведат дотам…

— Но вие се върнахте, нали? Преместили са ви в лагер близо до Москва. След дванадесет години са ви освободили. Как?

Една от сестрите влезе в стаята и строго ме погледна.

— Тук сте от доста време, сър. Доктор Левшина сигурно е ужасно уморена.

Левшина размаха тънката си ръка към нея.

— Дайте ни още половин час. Доволна съм, че мога да поговоря.

Тя се обърна към мен:

— Вие задавате доста въпроси… Преди да продължа, трябва да знам дали някой наистина ще се свърже с Николай… дали наистина ще му предложат политическо убежище тук, ако той пожелае… и на момчето също… на сина ми?

— Да. Както ви казах вчера, обещавам ви, че ще го направим. Но той е този, който трябва да вземе решението — може да предпочете да остане, особено ако синът ви не иска да тръгне.

— Да, разбирам. Добре, ще ви разкажа какво се случи.

* * *

Рут ме чакаше в кръчмата в Топшам. Занесохме питиетата си до пейката край реката, където не можеха да ни подслушват. Когато завърших резюмето на историята на Левшина, Рут изглеждаше много сериозна. Вече се здрачаваше, но видях сълзи в очите й.

Влязох вътре, за да взема още по една бира. Когато се върнах, тя седеше неподвижно в полумрака.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя се сгуши до мен. Лицето й беше студено.

— Добре? Разбира се. Просто си мислех колко леко сме живели ние в сравнение с тази умираща жена. Двете години, когато живях сама, след като напуснах Роджър… дори историята в Хонконг. Те са нищо, наистина нищо, когато срещнеш някой като нея.

Прегърнах я.

— Глупости. Ти се справи чудесно в Хонконг.

Рут сви рамене.

— Няма значение. Все пак, как се е измъкнала Левшина? Не ми разказа за това.

— Отначало беше доста уклончива. Трябваше непрекъснато да се връщам към това и когато най-после ми каза, не беше с напълно ясно съзнание.

Отпих солидна глътка от бирата.

— Когато стигнала до Магадан, шефът на затвора я посрещнал много жизнерадостно. Казал й, че е обречена да умре в арктическите златни мини и че напълно си го е заслужила. После, за да я заболи наистина, й обяснил, че онова влечуго, приятелят й, е подписал заповедта за преместването й. Той не само откраднал бебето и я оставил да получи двадесет години, но и отишъл да работи в отдела, който ръководел лагерите. Било толкова иронично и жестоко, че тя за първи път започнала да мрази Головкин.

— Господи, не съм изненадана! Трябва да е била луда, за да може въобще да се влюби в такова лайно!

— Почакай и ще видиш… Била в Магадан само една година, после изведнъж я преместили обратно в Западен Сибир. Нямала идея защо и чувствала, че има нещо странно. Пътувала с много смени на влакове, докато изгубила всички други затворници, с които тръгнала. Изкарала три месеца в един транзитен лагер в Красноярск. Започнали да се случват странни неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато я интервюирали, споменали за делото й в Москва. Но тя не била съдена в Москва, а в Ленинград. Използвали фамилното й име — Левшина, но се обръщали към нея с Анна Петровна.

— И ние така я наричаме, нали? Не е ли вярно?

— Не. Това е нейното име сега. Но истинското й име е Соня, а името на баща й — Иван, а не Петър. Била е осъдена и изпратена на лагер под името Соня Ивановна Левшина в Ленинград. Изведнъж станала Анна Петровна Левшина от Москва.

Рут ме изгледа озадачено.

— Звучи смахнато.

— В началото и тя мислела така. Типична бюрократична бъркотия. Но после осъзнала, че отношението към нея се подобрява, и накрая разбрала…

Рут все още изглеждаше озадачена.

Усмихнах се.

— Ти и аз никога не сме се учили да оцеляваме в затворнически лагер; за нея било доста просто да схване как стоят нещата. Разбрала, че някой отвън се опитва да й помогне. Някой бил подменил досиетата, дал й нова самоличност. Вече не била презряната бивша комунистка, която трябва да бъде унищожена, а просто безобидна непозната.

— Оо, разбирам! Головкин?

— Точно така. Тя си спомнила, че той бил назначен или че сам е уредил назначението си в лагерната администрация. Била съвсем сигурна, че той дърпа конците, макар и да не го знаела с положителност. И така, тя се направила на ударена, приела новата си самоличност и се надявала. Преместили я в лагер близо до Москва при сравнително по-поносими условия. Там получила бележка, че молбата й за разрешение да напусне страната, след като я освободят, се обмисля в момента. Всъщност тя дори не е подавала молба за разрешение, а да ти позволят да напуснеш, след като си бил в лагер, звучало невероятно.

— Значи Головкин се е опитвал да я измъкне?

— Тя мислела така, но после изведнъж всичко се променило и я изпратили във Воркута. Нямало вече украсяване на шахматни фигурки — обратно в мините на север.

— Какво се е объркало?

Разперих ръце с недоумение.

— Кой може да разбере? Предполагам, че първият му план не е проработил. Вероятно той е фалшифицирал смъртта на Соня в Магадан по документите, върнал я е в Москва с нова самоличност, но не е могъл да уреди останалото. Както и да е, минали години и тя изгубила надежда. Но явно Головкин е продължавал да опитва. Само Господ знае колко пъти е опитвал и се е провалял, но накрая успял. Появила се дребна размяна. Напълно рутинна — неща, които се случват непрекъснато, но не им се дава гласност. Някакъв агент на КГБ, всъщност жена, била депортирана от Англия, така че Головкин можел да препоръча да я разменят срещу безвредната Анна Левшина, която искала да напусне страната. Никой нямал нищо против Анна Левшина, нямали причина да я държат в лагера… останалото го знаеш.

— Това е невероятно, Дейвид. Искаш да кажеш, че тя е отгатнала всичко това съвсем сама, докато още се е намирала в лагера? Головкин никога ли не се е свързал с нея?

— Не, не е имал възможност да го направи. Но когато е приела новото си име, той е разбрал, че тя знае какво да прави.

— Все пак той е поел страхотен риск.

— Тя го знае. Веднага щом пристигнала в Лондон, се заклела никога и с никого да не говори за миналото. Успявала да се измъкне от всеки сериозен разпит и никога не разказала за връзката си с Головкин.

— Предполагам, тя не си е измислила всичко това, нали? Головкин наистина е свършил работата?

— О, да. След като била тук около шест месеца, получила съобщение от него. Една нощ й се обадили по телефона. Живеела в Белсайз парк, но телефона й го имало в указателя. Този, който се обадил, не си казал името, но я помолил да се срещнат на едно самотно място в Хамстед Хийт на следващата сутрин. Говорел на руски. Тя малко се страхувала да отиде. Най-после тръгнала, но не успяла да стигне до Хийт. Един непознат се свързал с нея в асансьора на нейната станция в метрото. Съвсем професионално. Те били единствените двама пътници и когато стигнали най-долу, той бързо я вкарал в друг асансьор, отиващ нагоре, така че ако случайно някой следял един от тях, да не може навреме да стигне до платформата, откъдето те взели такси. Тръгнали към Хавърсток Хил. Човекът бил писател дисидент на име Виноградов — ти вероятно не го помниш. Той бил изгонен от Русия преди няколко месеца. Казал й, че има съобщение за нея от един офицер в КГБ, чието име не знаел, но който бил много мил с него през последните му месеци в затвора. Съобщението гласяло, че някой — той не знаел името, но тя щяла да се сети — поел солиден риск, за да я освободи. Ако някога действията му бъдат разкрити, го очаква смърт. Съществувал и друг, по-млад човек — това явно бил Анатолий, който сега бил обещаващ млад инженер и член на партията. Неговият живот също щял да бъде унищожен, ако другият бъде разкрит. Тя трябвало да скъса напълно с миналото, да забрави всичко. Да приспи паметта си.

Рут подсвирна.

— Значи накрая със сигурност е разбрала, че е бил Головкин.

— Да. И постъпила, както я помолил. Тук си създала нов живот, заминала за Девън и никога не проговорила за миналото. Каза ми, че аз съм първият човек на Запад, на когото разказва за Головкин, и то само при условие че му предложим възможност за бягство и политическо убежище.

Тръгнахме обратно към колата. Рут се обърна към мен:

— Казваш, че е разпознала в рисунката на Лин онзи ужасен китаец Тан Шен-чи?

— Точно така. Преди тридесет години всички те са били заедно в Индокитай.

— А сега тя е тук, Лин е в Хонконг, а горкият Головкин…

— Трябва още да е в Русия. Предполагам, още е и в КГБ и е много, много уязвим. Това, че е помогнал на Левшина да се измъкне, може да му донесе куршум в главата по всяко време.

— Да, така е. — Рут изведнъж се натъжи. — Виждам какво мислиш, Дейвид, и това не ми харесва. Никак не ми харесва.

* * *

Карах до полицейското управление на околовръстния път. Андерсън си беше отишъл вкъщи и офисите на специалния отдел бяха празни. Отначало дежурният полицай ме помисли за пиян, когато обявих, че сме от разузнаването и искаме служебен телефон, за да говорим с Лондон. Но после той се обади на Андерсън и ни осигури празен офис и връзка с Лондон. Обадих се на дежурния и започнах да му изреждам имената — Левшина, Головкин, Кирова, Тан Шен-чи.

— Искам всичко, което може да се намери по регистрите. Всичко. До утре по обед. Тогава ще дойда. Ясно ли е?

— Разбрано, сър. Нещо друго?

— Да. Всичко за Тан трябва да бъде копирано в досие Ms/2471 на името на Лин — това е същият човек.

Отидохме обратно в града в хотел „Катедрала“. Ръцете на Рут бяха ледени, както по-рано беше лицето й.

— Как се чувстваш? — попитах я.

— Рамото ме боли — там, където е изгорено — и не искам да съм сама. Няма да мога да заспя, защото непрекъснато ще мисля за тази история. Ти откри връзката, която търсеше, нали, Дейвид? Ела и се люби с мен.