Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (9)

Глава 8. 19 юни

Фария Кази се облегна на стената на килията си и затвори очи. За пръв път от много време й се прииска да се види в огледалото. Изпитваше плаха надежда, въпреки че ужасът още не беше напуснал тялото й. Мислеше за извинението, което бе получила от главния надзирател, за новия си адвокат Аника Джанини, за полицаите, които я разпитваха, и разбира се, за Джамал.

Пъхна ръка в джоба на панталоните си. Вътре имаше калъфче от кафява кожа, а в него беше визитката, която Джамал й даде след дебата в Културния дом.

Джамал Чаудъри, пишеше на визитката, блогър, писател, доктор по биология към Университета в Дака. Следваха електронната му поща и мобилният му номер, а отдолу, с различен шрифт, беше посочен уебадресът www.mukto-mona.com. Качеството на хартията беше отвратително. Визитката беше намачкана, а текстът избледнял. Джамал сигурно я беше печатал сам. Фария така и не го бе попитала, а и защо да го прави? Нямаше как да знае, че картичката ще се превърне в най-ценното й притежание. През нощта след първата им среща тя лежеше и се взираше в нея под одеялото, мислейки за разговора им и припомняйки си всяка извивка и черта на лицето му. Естествено, трябваше да му се обади веднага. Трябваше да позвъни още същата вечер. Но беше млада и невинна, не искаше да изглежда твърде настоятелна и най-вече: как би могла да предположи, че скоро всичко ще й бъде отнето — мобилният телефон, компютърът, дори възможността да се разхожда из квартала, било то и с никаб?

Сега, докато стоеше в килията, в живота й се прокрадна тънък лъч светлина и тя отново си припомни лятото, когато леля й Фатима призна, че е излъгала заради нея, а Фария се превърна в затворничка в собствения си дом. Заключиха я и й казаха, че ще я омъжат за някакъв втори братовчед, когото никога не беше срещала. Братовчедът имал три текстилни фабрики в Дака, три — колко ли пъти бе чула това число.

— Можеш ли да си представиш, Фария? Три фабрики!

За нея нямаше значение, ако ще да й бяха казали триста трийсет и три. За нея Камар Фатали, както се казваше братовчедът, беше отблъскващ. Изглеждаше арогантен и зъл на снимките и не я учуди, че бил салафит и върл противник на секуларното движение в родината им, както и че за него било въпрос на живот и смърт тя да е недокосната и да живее като добра сунитска жена, докато той не дойде да я спаси от западния свят.

Вярно, по това време никой в семейството не знаеше за Джамал. Но изскочиха и други неща, които да бъдат използвани срещу нея. Не ставаше дума само подозренията за това какво е правила всъщност, докато не е била в дома на леля Фатима. Имаше и още — невинни, стари снимки във Фейсбук, клюки и слухове, които уж потвърждавали, че се е „разкурвила“.

Втората брава на външната врата се заключваше, а понеже двама от братята й, Ахмед и Башир, нямаха работа, у дома винаги имаше някой, който да я наглежда. Фария нямаше какво друго да прави, освен да чисти, готви и прислужва или да лежи в стаята си и да чете каквото има: Корана, поезията и романите на Тагор, както и биографии на Мохамед и първите халифи. Но тя предпочиташе да прекарва свободното си време в мечти.

Самата мисъл за Джамал я караше да се изчервява. Разбира се, Фария знаеше колко нелепо е това. Но то беше подарък от семейството й. Като й отнеха щастието, те направиха така, че дори само един спомен за разходка по Дротнингсгатан да я разтърсва до дъното на душата й. Живееше в затвор и все пак не си позволяваше да затъне в примирение или отчаяние. По-скоро се разгневи, а спомените за Джамал й носеха все по-малка утеха. На фона на разговора им, по време на който думите се лееха така свободно, всяка реплика у дома звучеше самодоволно и неестествено — нещо, което Бог не можеше да компенсира.

Бог не носеше духовно богатство, не и в нейното семейство. Там той беше просто чук, с който да се налагат хората по главите. Инструмент на дребнавостта и потисничеството, точно както бе казал Хасан Фердуси. Фария страдаше от задух и сърцебиене и накрая просто не издържа. Трябваше да избяга, каквото и да й струваше. Вече беше септември. Навън бе по-хладно, а в погледа на Фария се долавяше необичайна острота.

Очите й постоянно търсеха пътища за бягство. Почти не мислеше за друго. Нощем сънуваше как се маха, а сутрин си мечтаеше за това. Често поглеждаше към Халил, малкия й брат. С него също се отнасяха сурово, вече не му разрешаваха да гледа американските и английските си сериали, както и да се среща с най-добрия си приятел Бабак, защото той беше шиит. Понякога Халил я поглеждаше с такава болка, че сякаш разбираше точно през какво преминава Фария. Дали можеше да й помогне?

Тази идея не й даваше мира, а не след дълго бе обсебена и от друго: от мисълта за телефоните, тези на братята й, и изобщо всички телефони, до които би могла да се добере. Започна да следи Башир и Ахмед от разстояние из апартамента. Гледаше пръстите им, които пишеха по клавиатурите и въвеждаха кодове. Преди всичко обаче забелязваше как понякога забравят телефоните си върху някоя маса или бюро, или пък на по-необичайно място, например върху телевизора или до чайника в кухнята. От време на време се случваше да не могат да ги намерят. Тогава се разкрещяваха, звъняха си един на друг и ругаеха още повече, ако телефоните бяха в безшумен режим и трябваше да ги търсят, следвайки глухото бръмчене от вибрациите.

Тези малки фарсове бяха една от основните й възможности. Разбираше го все по-ясно. Трябваше да се възползва от шансовете си, въпреки че осъзнаваше опасността. Рискуваше не просто да опозори семейството. Застрашено беше и финансовото състояние на баща й и братята й. Трите проклети фабрики щяха да им дойдат като дар божи и да подсигурят благоденствието на всички. Ако Фария ги лишеше от това, последствията щяха да бъдат тежки, така че тя не се учуди, когато примката около нея се затегна.

Нещо сякаш тровеше въздуха в апартамента. В очите на големите й братя вече не блестяха единствено честта и алчността. Имаше още нещо. Те започваха да се боят от нея и понякога я караха да яде повече. Не биваше да е твърде кльощава, защото Камар обичаше по-сочни жени. Освен това задължително трябваше да остане неопетнена и да не излиза. Дебнеха я като ястреби и най-логично бе тя да се примири и да се предаде. Но ситуацията се изостри до крайност. Случи се една сутрин през септември преди близо две години. Фария закусваше, а Башир, най-големият брат, се занимаваше с телефона си.

* * *

Малин отпи от червеното си вино, застанала до импровизирания бар в музея „Фотографиска“. Когато Микаел я остави, беше весела и оживена. Сега изглеждаше като повехнало цвете, заровила ръка в дългата си коса.

— Хей — каза той тихо, за да не пречи на започналата лекция.

— Кой те търси? — попита тя.

— Сестра ми.

— Адвокатката.

Микаел кимна.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— А, не, всъщност не. Просто говорих с Лео.

— Не мина ли добре?

— Мина отлично.

— Нещо не ми се вярва.

— Обективно погледнато си беше така. Казахме си всички възможни любезности. Аз бях хубава, той се беше представил добре на сцената, наистина си бяхме липсвали — дрън, дрън, дрън. И въпреки това веднага се усети, че нещо се е променило.

— В какво отношение?

Малин се поколеба. Огледа се наляво и надясно, за да провери дали Лео не е наблизо.

— Усещаше се… празнота — каза тя. — Сякаш думите му бяха лишени от съдържание. Той изглеждаше притеснен, че ме вижда.

— Приятелите идват и си отиват — каза Микаел и я погали по косата.

— Знам, и се справям добре и без Лео Манхеймер, да му се не знае. Но въпреки това се натъжих. Все пак бяхме… едно време бяхме наистина…

Микаел подбра внимателно думите си.

— Били сте близки.

— Бяхме близки. Но не това е най-лошото. Има нещо съмнително.

— Какво?

— Той каза, че се е сгодил за Юлия Дамберг.

— Коя е Юлия Дамберг?

— Преди беше аналитик в „Алфред Йогрен“. Сладка е, даже наистина красива, но не е особено умна. Лео никога не я е харесвал кой знае колко. Казваше, че поведението й е детинско. Просто не проумявам как така са се сгодили толкова ненадейно.

— Кофти.

— Стига! — изсумтя тя. — Не ревнувам, ако това си мислиш. Просто съм…

— Какво?

— Объркана. Главата ми се върти, честно казано. Нещо не се връзва.

— Имаш предвид още нещо, освен че се е сгодил за грешното момиче?

— Понякога си голям глупак, Блумквист, знаеш ли?

— Просто опитвам да разбера.

— Във всеки случай няма да успееш — сопна се тя.

— И защо не?

— Защото…

Тя се поколеба, търсеше думи.

— … защото още не съм си го изяснила. Първо трябва да проверя едно нещо.

— Каква е тази проклета мистериозност?

Сега пък той се ядоса и й изръмжа. Може би беше несправедливо, но му се струпаха много неща наведнъж — Лисбет, побоя във „Флудберя“, неспирната работа по вестника цяла пролет.

Малин го погледна изплашено.

— Съжалявам — каза той.

— Аз съжалявам — отвърна тя. — Знам, че съм смахната.

Микаел се помъчи отново да звучи приятелски и разбиращо.

— За какво става дума?

— Всъщност за същото като последния път.

— И кое е то?

— Онзи случай, когато седеше и пишеше в офиса си посред нощ. Имаше нещо странно в това.

— Можеш ли да опиташ да обясниш?

— Като начало Лео трябва да ме е чул, когато се върнах от асансьора.

— Защо си толкова сигурна?

— Защо той страда от хиперакузис.

— От какво?

— Звукова свръхчувствителност. Слухът му е безсмислено добър, Лео чува и най-ситната стъпка, и най-лекото пърхане на криле, когато някоя пеперуда прелита покрай него. Изобщо не разбирам как съм могла да го забравя. А може и да е била някаква несъзнателна проява на съобразителност. Той се има за хахо в някаква степен. Но си спомних всичко, когато онзи стол изскърца и Лео реагира толкова остро. Какво ще кажеш, Микаел, да тръгваме ли? Не издържам на всички тая дрънканици за купуване и продаване — каза тя и допи виното си.

* * *

Фария Кази седеше в килията си и скоро отново щяха да я разпитват, но не се страхуваше толкова, колкото си бе мислила. Вече два пъти не просто разказа за тормоза и агресията в отделението, ами успя и да излъже. Не беше толкова лесно. Полицаите не спираха да я питат за Саландер.

Какво е правила Лисбет вътре? Каква е била нейната роля в драмата? Фария искаше да изкрещи: „Тя ме спаси, а не Алвар Олсен!“. Но се придържаше към обещанието си. Вярваше, че така ще е най-добре за Лисбет. Кога за последно някой се бе застъпвал за нея? Не можа да си спомни и отново се замисли за онази сутрин у дома, когато брат й Башир седеше до нея и бърникаше телефона си.

Денят беше красив. Слънцето грееше над забранения за нея външен свят. По това време отдавна бяха прекратили абонамента си за сутрешния вестник, а баща й още по-отдавна бе спрял да пуска Р1^[1]. Семейството се беше откъснало от обществото.

Башир отпи от чая си и погледна към нея.

— Знаеш ли защо Камар се бави, а? — попита той.

Фария гледаше към улицата.

— Чуди се дали си курва. Курва ли си, Фария?

Тя отново не отговори. Никога не отговаряше на подобни въпроси.

— Някакъв малък боклук питаше за теб.

Този път Фария не можа да се сдържи.

— Кой?

— Едно момче, някакъв родоотстъпник от Дака — продължи Башир.

Тя може би трябваше да се ядоса. Джамал не беше родоотстъпник, а герой. Човек, който се бе борил за по-добър и демократичен Бангладеш. Но тя изпита единствено щастие, което всъщност не беше толкова странно. Бяха минали месеци, а спомените и чувствата избледняват, особено ако не сте правили друго, освен да се разходите заедно по улицата.

Тя самата мислеше за Джамал ден и нощ, в което нямаше нищо чудно. Все пак беше затворена в дома си и нямаше какво да прави. Той обаче беше свободен и сигурно постоянно ходеше на семинари и събрания. Спокойно можеше да е срещнал друга жена, много по-интересна от Фария. Но ето че сега, докато Башир бълваше обидите си, тя разбра, че Джамал иска да я види отново.

Това беше нещо голямо. По-голямо от всичко, което се случваше в нейния затворен свят, така че й се прииска да се оттегли заедно с щастието си. Но остана нащрек. Дори намек за изчервяване можеше да я изложи на смъртна опасност. Дори най-простото нещо като леко заекване или нервен поглед можеше да я разобличи. Затова Фария продължи да се преструва.

— Кой? — каза тя. — Някакъв родоотстъпник? Въобще не ме интересува.

После се изправи и излезе. Едва по-късно осъзна грешката си. В стремежа си да звучи безразлично, Фария беше преиграла. Но в онзи момент й се струваше, че е постигнала победа. След като се отърси от шока, тя се почувства по-целеустремена от всякога. Трябваше да се добере до телефон.

Това се превърна във фикс идея и сигурно си беше проличало отстрани. Башир и Ахмед я наблюдаваха още по-неуморимо и естествено, не забравяха ключовете или телефоните си. Дните минаваха, дойде октомври. Една събота вечер домът им се изпълни с оживление. Мина известно време, преди Фария да разбере какво става. Отношенията им бяха охладнели до такава степен, че никой дори не я бе информирал, че семейството празнува годежа й. Но празненство беше силно казано, тъй като никой не изглеждаше особено щастлив. Камар не присъстваше, тъй като имаше проблеми с визата. Липсваха и други хора, изпаднали в немилост, или такива, които се бяха отдалечили от вярата на братята. Празненството направи нарастващата изолация на семейството още по-видна. И все пак вниманието на Фария беше насочено към друго — лицата на гостите. Можеше ли някой от тях да й помогне?

Фария отново не откри по-добър кандидат от Халил. Той беше на шестнайсет и през повечето време седеше встрани и я гледаше нервно. Едно време, когато живееха във Валхолмен и деляха една стая, двамата често лежаха будни до късно и си говореха, поне доколкото можеше да се говори с него. Тогава, малко след смъртта на майка им, Халил още не беше започнал да тича с часове. Но вече беше специален. Беше мълчалив, най-много обичаше да шие и рисува и често казваше, че му липсвал домът — страна, от която нямаше как да има спомени.

Фария го погледна и се зачуди дали да не го помоли да й помогне в бягството още сега, докато трае празненството. Но страшно се притесни, отиде в тоалетната и седна да се изпишка. Понеже нямаше какво друго да прави, а и защото бе свикнала постоянно да търси, Фария се огледа. Върху тъмносиньото шкафче лежеше телефон. Първоначално отказа да повярва, но това наистина беше мобилен телефон. При това не принадлежеше на някой от гостите, а на брат й Ахмед. Веднага разпозна обожествяващата го снимка на екрана, на която Ахмед се хилеше, седнал на мотор, който дори не беше негов. Сърцето й се разтуптя и тя опита да си спомни — беше го наблюдавала внимателно — как въвежда кода за отключване. Комбинацията приличаше на буквата „L“, може би едно, седем, осем, девет. Пробва. Не се получи. Опита друг вариант. Кодът отново беше грешен и Фария се изплаши. Какво щеше да стане, ако телефонът блокираше? Отвън се чуха стъпки и гласове. Чакаха ли я? По време на цялото празненство баща й и братята й я държаха под око, така че тя наистина трябваше да излезе на мига и да остави телефона, където си беше. Въпреки това пробва още една комбинация и през нея като че премина електрически ток. Телефонът се отключи. Визитната картичка на Джамал отдавна не й трябваше, знаеше номера му не по-зле от собственото си име. Изплашена, Фария седна във ваната, защото това беше най-отдалеченото от вратата място. После позвъни.

Сигналите звучаха като корабна сирена в мъгливо време, като зов за помощ посред буря. Внезапно слушалката изпращя. Някой се канеше да отговори, а Фария замижа, заслуша се неспокойно към коридора и едва не затвори. Само че в същия миг чу гласа и името му и прошепна в отговор:

— Аз съм. Фария Кази.

— О — каза той.

— Не мога да говоря дълго.

— Слушам — продължи той.

Дори само гласът му бе достатъчен да се почувства, сякаш сърцето й спира. Обмисли да го помоли да се обади в полицията, но не посмя. Каза само:

— Трябва да се среща с теб.

— Ще се радвам, ако можем да се видим — каза той.

Ще се радва! Фария едва успя да не закрещи.

— Не знам кога ще мога — отговори тя.

— Аз винаги съм си вкъщи. Живея под наем в малък апартамент на Упландсгатан. През повечето време чета или пиша. Ела, когато можеш — каза той и й даде адрес и код за входната врата.

Тя изтри позвъняването, остави телефона обратно върху шкафа и излезе. Мина покрай всичките си роднини и познати и отиде в стаята си. Там също имаше хора. Помоли ги да излязат и те се подчиниха със смутени усмивки. Фария легна под завивките и реши на всяка цена да избяга. Така започна най-хубавият и най-лошият период в живота й.

* * *

Малин и Микаел минаха покрай насядалата публика и щанда на входа и излязоха на слънце. Подминаха лодките при кея и се загледаха към хълма от другата страна на шосето. Дълго време не казаха нищо. Беше горещо. Микаел се беше отърсил от раздразнението, но Малин отново изглеждаше разсеяна.

— Това, което каза за слуха му, е интересно — рече той.

— Така ли?

Малин звучеше завеяно.

— Психологът Карл Сегер, онзи, който бил прострелян преди двайсет и пет години, е написал дисертация за влиянието на слуха върху самовъзприемането ни — продължи той.

Малин го погледна.

— Искаш да кажеш, че това може да е било заради Лео?

— Не знам. Но не ми звучи като обичайна тема за изследване. В какво се изразяваше свръхчувствителността на Лео?

— Ами понякога се случваше да сме на събрание и той да наостри уши, без да разбирам защо. Малко след това в стаята влизаше някой. Долавяше всичко по-рано от останалите и веднъж го попитах за това, а той просто махна с ръка. Но по-нататък… когато вече щях да напускам фирмата, Лео ми разказа, че цял живот се е измъчвал заради слуха си. В училище бил направо безнадежден.

— Мислех, че е бил отличникът на класа.

— Аз също. Но през първите години не можел да стои на едно място и все искал да излиза навън. Това много притеснявало учителите и ако Лео идвал от друго, по-обикновено семейство, сигурно е щял да бъде преместен в клас за деца със специални потребности или чисто и просто да бъде сметнат за проблемно дете. Само че бил Манхеймер, така че за него били положени всички възможни усилия. Открили, че слухът му е направо изключителен. Ето защо не понасял да стои в класната стая. Дори най-малкият звук или изшумоляване го смущавали. Решено било да получи частно образование у дома и именно тогава се превърнал в онова момче с IQ до небесата, за което си чел.

— Значи, никога не се е гордял със слуха си.

— Не останах с такова впечатление, но може би… не знам… може би едновременно се е срамувал и се е възползвал от дарбата си.

— Сигурно страшно го бива да подслушва.

— Онзи психолог писал ли е нещо за изключително развития слух?

— Може да се каже — отговори Микаел, — но още не съм се сдобил с дисертацията му. На друго място обаче пише, че качества, които през една епоха са полезни от еволюционна гледна точка, през друга могат да бъдат бреме. В тихите, праисторически гори ловците, които са имали най-добър слух, са се справяли най-добре и са имали най-големи шансове да се приберат вкъщи с храна за вечеря. В съвременните шумни, големи градове обаче същите тези хора могат да се чувстват претоварени и изгубени. Повече възприемат околния свят, отколкото участват в него.

— Така ли е написал: повече възприемат, отколкото участват?

— Мисля, че да.

— Тъжно.

— Защо го казваш?

— Това описва Лео с две думи. Той винаги е бил наблюдател.

— С изключение на онази седмица през декември.

— С изключение на нея. Подозираш, че има нещо гнило в онзи случаен изстрел в гората, нали?

Той долови любопитство в гласа й и прие това за добър знак. Може би щеше да му разкаже какво толкова странно бе имало в срещата й с Лео в офиса.

— Във всеки случай ме заинтригува — каза той.

* * *

Лео никога не забрави Карл Сегер. Дори като възрастен се случваше да го обземе силна тъга към четири часа във вторник — времето, когато посещаваше кабинета на Карл като дете. Понякога си говореше с него наум като с невидим приятел.

Разбира се, нещата се подобриха и точно както беше предрекъл Карл, Лео се научи да се справя по-успешно със света и звуците му. Често изостреният му, абсолютен слух беше предимство и нищо друго. Определено му помагаше с музиката. Лео прекара дълго време, свирейки непрестанно и мечтаейки да стане джаз пианист. Още през късните си тийнейджърски години получи предложение да запише плоча за продуцентската компания „Метроном“. Той отказа, защото още не смяташе, че разполага с достатъчно добър материал.

Когато влезе в Търговското училище в Стокхолм, гледаше на това като на странично занимание. Веднага щом напишеше по-добри песни, щеше да запише албума си, да заживее за музиката и да стане новият Кийт Джарет. Но страничното занимание се превърна в негов живот и той така и не успя да си обясни защо. Дали от страх, че може да се провали и да разочарова родителите си? Или пък заради депресиите, които се повтаряха неумолимо като сезоните?

Лео си остана сам, което също не беше лесно да се проумее. Хората се интересуваха от него. Привличаше жените. Но пък те не го привличаха толкова лесно. Когато беше в компания, копнееше по тишината и спокойствието на дома. Но наистина бе обичал Маделейн Бард.

Всъщност не можеше да каже защо, двамата не си приличаха особено. И все пак не вярваше, че чисто и просто е бил пленен от красотата й, а още по-малко от богатството й. Тя беше специална — Лео винаги щеше да смята така — със сините си, блещукащи очи, които сякаш криеха някаква тайна, и с меланхолията, която понякога падаше като сянка над красивото й лице.

С Маделейн се сгодиха и известно време живяха заедно в апартамента му на Флурагатан. Лео тъкмо беше наследил дела на баща си в „Алфред Йогрен“ и родителите на Маделейн — на които не липсваше известен снобизъм — го смятаха за задоволителна партия. Връзката им не беше от най-простите. Маделейн искаше всеки ден да вечерят навън. Лео й се противопоставяше, доколкото можеше, и двамата се караха доста, а понякога тя се заключваше в спалнята и плачеше. Но това бяха изключения. Можеха да имат добър брак. Беше убеден в това. Двамата се любеха и разговаряха пламенно и страстно.

Но въпреки това дойде катастрофата, което вероятно доказваше, че Лео просто се е самозалъгвал и е виждал привързаност, без всъщност да има такава. Случи се през август на рачешко парти в дома на семейство Мьорнер на остров Вермдьо. Още отначало настроението беше напрегнато. Лео беше унил, пък и намираше гостите за твърде обикновени и шумни. Оттегли се, което накара Маделейн да прибегне до цялата си трескава и пресилена любезност. Тя обикаляше сред останалите гости и повтаряше как всичко било „фантастично“ и „прекрасно“ и че, разбира се, „направо не е истина колко хубаво е обзаведено, а и какво място! Тооолкова съм впечатлена. Бихме се нанесли тук на мига“. Но това всъщност не беше проблем, а просто част от шарадата, наречена живот.

Към полунощ Лео се върна вътре и се усамоти в една стая с книгата „Наистина блус“ на Мез Мезроу, която малко изненадано бе открил на един рафт. Това означаваше, че все пак ще се забавлява на партито, доколкото това изобщо беше възможно. Зачете се и се пренесе в джаз клубовете в Ню Орлиънс и Чикаго през трийсетте, без да обръща внимание на крясъците и кръчмарските песни на останалите гости.

След два часа в стаята влезе Ивар Йогрен, пиян, както винаги на парти. Носеше смешна шапка и кафяв костюм, опънат около талията. Лео запуши ушите си, в случай че Ивар се разкрещи или вдигне шум, както обикновено.

Ивар каза:

— Ще водя годеницата ти на разходка с дървената лодка.

Лео възрази: „За нищо на света. Пиян си“. Думите му не постигнаха особен ефект, с изключение на това, че като компромис Ивар даде на Маделейн да облече спасителна жилетка. Лео излезе на верандата, взирайки се в червената жилетка, която се отдалечаваше навътре в езерото.

Водата беше спокойна. Лятната нощ беше ясна и на небето грееха множество звезди. Ивар и Маделейн си говореха тихо в лодката. Не че това имаше значение, Лео, така или иначе, чуваше всичко. Приказваха си пиянски глупости. Лео виждаше непозната, вулгарна Маделейн и от това го заболя. После лодката изчезна и дори Лео не можеше да долови думите им. Нямаше ги няколко часа.

Когато се върнаха, другите гости си бяха тръгнали. Небето просветляваше, а Лео стоеше на брега с буца в гърлото. Чу как издърпват лодката на брега и как Маделейн се приближава към него с несигурна походка. На връщане в таксито между двамата сякаш се издигна стена и Лео разбра точно какво й е говорил Ивар в лодката. Девет дни по-късно Маделейн си събра багажа и го напусна. На двайсет и първи ноември същата година, когато над Стокхолм заваля сняг и страната бе обгърната от мрак, тя се сгоди за Ивар Йогрен.

Лео се разболя от нещо, което лекарят му описа като частична парализа.

Когато оздравя, той се върна на работа, изпъчи гърди и пожела щастие на Ивар, като го прегърна братски. Отиде на ергенското парти, и на сватбата, и поздравяваше дружелюбно Маделейн всеки път когато я видеше. Държеше се прилично всеки проклет ден и се преструваше, че между него и Ивар още от детство има приятелска връзка, която бе издържала на всички премеждия. Но тайно си мислеше съвсем други мисли. Планираше отмъщението си.

Ивар Йогрен, от своя страна, усещаше, че е постигнал едва частична победа. Лео Манхеймер все още беше заплаха и съперник за ръководния пост в борсовия посредник. Затова Ивар правеше планове как да го съсипе напълно.

* * *

Малин не каза нищо повече за срещата с Лео. Щом стигнаха до горната част на Хорнсгатан, тя спря, но Микаел не разбра защо. Беше твърде горещо и задушно, за да стоиш неподвижно на слънце. Но ето че се колебаеха, сякаш изчакваха нещо, докато хората ги подминаваха. В далечината се чу клаксон на автомобил. Малин се загледа надолу към площад „Марияториет“.

— Хей — каза тя. — Трябва да тръгвам.

Целуна го малко разсеяно и се втурна надолу по каменните стъпала към Хорнсгатан, след което се затича по „Марияториет“. Микаел остана на място, не по-малко озадачен отпреди. После извади телефона си и се обади на Ерика Бергер, близката му приятелка и главен редактор на „Милениум“.

Обясни, че няколко дни няма да идва в редакцията. Това не беше голям проблем, тъй като тъкмо бяха пуснали юлския брой. Наближаваше Мидсомар и за пръв път от няколко години разполагаха с достатъчно средства да назначат двама заместващи журналисти за лятото, които да поемат част от работата.

— Звучиш мрачно. Случило ли се е нещо? — попита Ерика.

— Имало е сериозен побой в отделението на Лисбет във „Флудберя“.

— Ох! Кой е пострадал?

— Една гангстерка, доста неприятна история. Лисбет е била свидетел.

— Тя винаги успява да се измъкне.

— Да се надяваме. Слушай… Би ли могла да ми помогнеш с нещо?

— Разбира се, с какво?

— Можеш ли да помолиш някого в редакцията, най-добре Софи, да отиде в Държавния архив утре сутринта и да вземе църковните досиета на трима души, като пожелае да остане анонимна?

Микаел обясни за кои хора става дума и даде на Ерика личните им номера, които беше записал в телефона си.

— Старият Манхеймер — измърмори Ерика. — Той не е ли мъртъв?

— От шест години.

— Всъщност съм го срещнала няколко пъти като малка. Баща ми го познаваше бегло. Това с Лисбет ли е свързано?

— Възможно е — отговори той.

— По какъв начин?

— Всъщност не съм сигурен. Що за човек беше той?

— Манхеймер? Трудно ми е да кажа. Не бях много голяма. Но му се носеше славата на дърт мошеник. Въпреки това съм го запомнила като мил човек. Питаше ме каква музика слушам. И свиреше добре с уста. Защо се интересуваш от него?

— Ще ти кажа по-късно — отвърна Микаел.

— Добре, както искаш — каза Ерика и заговори за предстоящия брой и доходите от реклами.

Микаел не я слушаше особено съсредоточено. Приключи разговора доста внезапно и продължи нагоре по Белмансгатан. Подмина ресторант „Бишъпс Армс“, спусна се по калдъръмения хълм, влезе във входа, качи се до таванския си етаж, застана пред компютъра и поднови проучването, въоръжен с две бири „Пилзнер Урквел“. Съсредоточи се най-вече върху злощастния изстрел в Йостхамар, но не научи почти нищо ново. Винаги беше трудно, когато случаят е стар, знаеше го от опит.

Не съществуваха цифрови архиви, най-вече от съображения за поверителност, а правилата на Държавния архив бяха такива, че материалите от предварителните разследвания се разчистваха след период от пет години. Ето защо Микаел реши утре да отиде до областния съд в Упсала и да прегледа съдебната документация. После можеше да мине през полицейското управление или да посети някой стар, пенсиониран криминален инспектор, който евентуално още си спомня случая. Можеше и да изскочи нещо.

Също така се обади на Еленор Юрт, годеницата на Карл Сегер. Веднага осъзна, че за нея този въпрос е приключен. Не искаше да говори за Карл. Вярно, държа се любезно и отзивчиво, но каза, че нямала сили да продължава да рови в тази тема, и добави: „Надявам се, че разбираш“. Но все пак размисли и се съгласи да се срещне с Микаел следобед на следващия ден. Това обаче не се дължеше на журналистическия му чар, нито пък на Еленор й бе станало любопитно с какво точно се е захванал Микаел. Решението й се промени, когато той си пробва късмета и подхвърли името Лео Манхеймер.

— Лео — възкликна Елинор. — Божичко! Колко време мина. Как е той?

Микаел отговори, че не знае.

— Близки ли бяхте? — попита той.

— О, да! С Карл бяхме наистина очаровани от момчето.

След като затвори, Микаел отиде в кухнята и започна да шета. Чудеше се дали да се обади на Малин и да опита да изкопчи какво я мъчи. Вместо това си взе душ и се преоблече. В шест без пет излезе от апартамента и тръгна към Синкенсдам^[2] и ресторант „Пане Вино“, където щеше да се срещне със сестра си.