Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (8)

Глава 7. 19 юни

Неделя сутринта Микаел Блумквист се събуди рано и стана тихо от леглото, за да не разбуди Малин. Сложи си дънки и памучна риза, направи си силно капучино и изяде един сандвич, докато прелистваше сутрешния вестник.

После седна пред компютъра си и се зачуди как да започне. Нямаше представа. През годините се беше ровил във всичко възможно: архиви, дневници, бази данни, съдебни документи, микрофилми, стари томове, описания на имущество, декларации, финансови отчети, завещания, данъчни календари^[1].

Беше изисквал преразглеждане на решения за поверителност, позовавайки се на принципа на публичността или пък на защитата на информаторите. Беше намирал вратички и заобиколни пътища. Буквално се беше ровил в кофи за боклук, с часове беше разглеждал стари снимки, беше редил пъзели от противоречиви свидетелски показания и беше бродил из мазета и хладилни помещения. Но никога не беше проверявал дали някой е осиновен, или роден извънбрачно. Рядко считаше, че това му влиза в работата, и сега също не беше сигурен дали случаят е такъв. Въпреки това се довери на инстинкта си. Ивар Йогрен бе нарекъл Лео циганин и татарин, а това не бяха просто стари и неприятни расистки обиди. Реакцията беше странна. Ако онзи идиот намекваше за потекло и уж по̀ шведска кръв, то семейство Манхеймер беше далеч пред рода Йогрен във всяко отношение. Родословното им дърво се разклоняваше далеч назад, чак до седемнайсети век. Не беше невъзможно в миналото да се крие нещо, което да си струва да се провери.

Микаел потърси няколко ключови думи в интернет и се усмихна. Не знаеше защо, но генеалогията очевидно се беше превърнала в обществено движение. Съществуваха какви ли не архиви, в които да търси. Фантастично беше колко много стари църковни книги, протоколи от преброявания на населението и данни за емигранти и имигранти бяха сканирани и цифровизирани. Това си беше златна мина. А ако някой искаше да се върне далеч назад, отвъд историята на цивилизацията, чак до прародителите ни в Африка, то можеше да го стори чрез генетичните бази данни. Ако човек имаше пари и търпение, можеше да проследи странстванията на предците си през хилядолетията, степите и континентите.

Но положението със скорошните осиновявания не беше толкова добро, тъй като имаше седемдесетгодишен период на поверителност. Вярно, човек можеше да обжалва в апелативния съд, но само ако случаят е особено наболял, а любопитните журналисти, които дори не знаят какво търсят, едва ли влизаха в това число. Официално вратата пред него беше затворена, но той знаеше по-добре от всекиго, че винаги има и друг начин да влезеш някъде. Оставаше да измисли как.

Часът беше седем и половина сутринта. Малин спеше на двойното легло, а небето над Ридарфиерден предвещаваше хубав ден. След няколко часа щяха да отидат да слушат Лео Манхеймер във „Фотографиска“ до Стадсгордскайен. Но преди това Микаел искаше да проучи миналото на Лео. Само че работата не вървеше особено добре, не му помагаше и това, че беше неделя. Всичко беше затворено, а и той бе принуден да признае: след дългия разговор с Малин вчера беше започнал да симпатизира на човека. Но сега това нямаше значение, не смяташе да се отказва. Ако разбираше правилно, първо трябваше да поиска от Държавния архив да му предоставят кръщелното свидетелство на Лео. Ако не му разрешеха да го прочете, това щеше да е индикация, че подозренията му не са били безпочвени. Кръщелното можеше да бъде засекретено и по други причини, не само поради осиновяване, така че на Микаел щеше да му се наложи да издири църковните досиета^[2] на Лео и родителите му и да ги сравни. В тези досиета — които само по изключение биваха засекретявани — имаше информация за промените в географското местоположение. Ако при раждането му Лео и родителите не бяха записани в една и съща енория, а именно Вестерлед в Нокебю, това би било ясен знак. Херман и Вивека не биха могли да бъдат биологичните му родители.

Ето защо Микаел написа молба да получи кръщелното на Лео от Държавния архив, както и църковните досиета на него и родителите му. Само че така и не изпрати имейла, защото се притесняваше от собственото си име. За мнозина то служеше като предупредителен сигнал. Хората винаги се чудеха защо се интересува от дадено нещо. Плъзваха клюки: „Микаел Блумквист беше тук и слухтеше“. Мълвата за запитването му несъмнено щеше да стигне до много хора, а това не беше добре — стига в тази история наистина да имаше нещо гнило. Реши вместо това утре сутринта да се обади в Държавния архив и да се възползва от принципа на публичността, който му позволяваше да изисква информация анонимно.

Между другото, Холгер Палмгрен може би вече знаеше отговора. Той, противно на всякакви очаквания и вероятно в разрез с всички съвети на лекарите, беше посетил Лисбет във „Флудберя“. Във всеки случай би било приятно да поговори с него и да провери как е. Микаел взе телефона си и отново погледна часовника. Дали не беше твърде рано? Не, не, Холгер винаги се будеше в осем, без значение дали е празник, или делник, така че Микаел позвъни. Не се получи. Изглежда, имаше някакъв проблем с телефона на стария мъж. Глас в слушалката съобщи, че в момента номерът не бил в употреба. Микаел пробва стационарния номер на Холгер. Отново не получи отговор и тъкмо се канеше да опита отново, когато чу стъпките на боси женски крака зад себе си и се обърна с усмивка.

* * *

Холгер Палмгрен също бе открил, че мобилният му не работи, което никак не го учуди. Нищо не работеше, начело с него. Състоянието му беше окаяно. Още от малките часове лежеше буден, в плен на спазми и болки. Какво, за бога, се случваше с него?

Чувстваше се все по-уверен, че вчерашният разговор беше голяма грешка. Може би Стейнберг беше чиста проба бандит, без значение в колко комитети и комисии участваше. Беше достатъчно дори само това, че професорът е подписал решение Лисбет да бъде пратена в приемно семейство против волята на момичето и майката. Само това!

О, господи, боже мой, колко беше глупав. Какво да прави? На първо време трябваше да се обади на Лисбет и да обсъди въпроса с нея. Но ето, телефонът му не работеше. Холгер бе спрял да използва стационарната линия, защото в последно време по нея го търсеха само продавачи и хора, с които не искаше да разговаря. А дали не беше дръпнал кабела?

С много усилия успя да се обърне и видя, че кабелът наистина не е включен. Дали можеше да го пъхне обратно? Протегна се колкото можа, подпрял гърди на облегалката, и със сетни сили успя да го включи. После известно време лежа задъхан, преди да вдигне стария телефон от нощното шкафче. Имаше сигнал. Това беше добро начало. Отново се почувства дееспособен, обади се на телефонната централа и помоли да го свържат със затвор „Флудберя“. Не очакваше да разговаря с някой шампион по дружелюбност, но въпреки това остана втрещен от арогантността, с която бе посрещнато обаждането му.

— Името ми е Холгер Палмгрен — каза той възможно най-авторитетно. — Аз съм адвокат. Бъдете така добър да ме свържете с отговорните лица в отделението с повишено ниво на сигурност. Въпросът е от жизненоважно значение.

— Тогава ще почакате.

— Няма никакво време за губене — изръмжа той.

Въпреки това се наложи да чака и едва след редица прехвърляния и забавяния успя да се свърже с една надзирателка от отделението, която се казваше Хариет Линдфорш. Хариет говореше лаконично и строго, но той подчерта сериозността на положението. Каза, че иска веднага да разговаря с Лисбет Саландер. Отказът й го накара да изтръпне. Не само заради изнервената интонация, ами и заради думите „особено предвид настоящата ситуация“.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— С нейния адвокат ли работите?

— Не. Или да.

— Това не беше ясен отговор.

— Не съм пряко замесен.

— Тогава ще трябва да се обадите по-късно — каза Хариет Линдфорш и затвори.

Холгер не беше на себе си. Удари леглото със здравата си ръка. Представяше си, че са се случили всякакви ужаси, и си мислеше, че вината е негова. Опита да се осъзнае и да не изпада в диви спекулации, но това не помогна. Защо, по дяволите, беше толкова недъгав?

Трябваше просто да се изправи и да овладее ситуацията. Само че пръстите му бяха криви и сковани, а тялото сгърчено и наполовина парализирано. Не можеше дори да се качи на инвалидната си количка без чужда помощ и това го влудяваше. Ако изминалата нощ беше пътят му към Голгота, то сега Холгер се чувстваше като разпнат, а проклетият матрак беше неговият кръст. Вече дори Екельоф и свитият му сред лилиите юмрук не му носеха утеха. Погледна телефона. Беше му се сторило, че някой го търси, докато чакаше да го свържат с отделението на Лисбет, и съвсем вярно, Микаел Блумквист му беше звънял и бе оставил съобщение. Чудесно, Микаел би могъл да му помогне и да направи нещо с информацията. Холгер набра номера му. Никой не вдигна, но Холгер продължи да опитва, отново и отново, и накрая гласът на Микаел прозвуча в слушалката. Беше запъхтян и Холгер веднага усети, че задъхването на Микаел е от доста по-приятен характер от това, което измъчваше самия него.

— Притеснявам ли те? — попита той.

— Съвсем не — отговори Микаел.

— Гости ли имаш?

— Не, не.

— Напротив — чу се женски глас някъде отстрани.

— Не ядосвай дамата.

Дори в кризисна ситуация Холгер беше натрапчиво учтив.

— Прав си — отвърна Микаел.

— Ами погрижи се за нея. Аз ще звънна на сестра ти.

— Не, не!

Микаел явно бе доловил притеснения тон в гласа му.

— Търсих те — продължи той. — Видял си се с Лисбет, нали?

— Да, и се тревожа за нея — каза Холгер колебливо.

— Аз също. Какво си чул?

— Аз…

Холгер си спомни някогашния съвет на Микаел да не обсъжда деликатни въпроси по телефона.

— Да?

— Изглежда отново се е разровила в нещо — отговори той.

— Какво?

— Нещо от детството й. Но по-лошото е, Микаел, че май постъпих като глупак. Исках да й помогна. Наистина исках. Обаче забърках голяма каша. Ако можеш да дойдеш тук, ще ти разкажа.

— Естествено, тръгвам веднага.

— Не, не тръгваш! — обади се жената.

Холгер се замисли за нея, която и да беше. Замисли се и за Марита, която скоро щеше да нахълта и да се захване с цялата досадна и унизителна процедура, в края на която Холгер седеше преоблечен в инвалидната си количка и пиеше блудкавото си кафе с вкус на чай. Помисли си още, че най-важното в момента беше да се свърже с Лисбет.

Трябваше по някакъв начин да й съобщи, че вероятно професор Мартин Стейнберг е отговарял за Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда.

— Може би ще е по-добре, ако дойдеш довечера след девет — каза той. — Тогава ще можем да пийнем по чашка. Днес определено ще имам нужда от това.

— Окей, добре, ще се видим довечера — отвърна Микаел.

Холгер Палмгрен затвори и отново взе старите документи за Лисбет от нощното шкафче. След това позвъни на Аника Джанини и на директора на „Флудберя“ Рикард Фагер. Не успя да се свърже нито с нея, нито с него. Няколко часа по-късно откри, че стационарният му телефон също е спрял да работи, а прилежната Марита така и не идваше.

* * *

Лео Манхеймер често си припомняше онзи октомврийски следобед. Тогава бе само на единайсет. Беше събота. Мама обядваше с католическия епископ, а татко беше на лов в Упландските^[3] гори. В голямата къща беше тихо и Лео беше сам. Дори Вендела, икономката, не беше там да го наглежда, така че той бе зарязал уроците и всички допълнителни задачи, които му бяха дали частните учителки, и вместо това седеше пред рояла. Не за да изпълнява сонати или етюди, а за да композира.

Беше се захванал с това отскоро и отзивите не бяха особено възторжени. Майка му нарече произведенията му „малки, претенциозни напъни, миличък“. Но той обичаше да създава собствена музика. Мечтаеше си за това, докато учеше и си пишеше домашните. През онзи следобед измисли една тъжна, мелодична песен, която щеше да продължи да свири през целия си живот, въпреки факта, че тя се беше оказала притеснително сходна с „Балада за Аделин“ и че Лео още тогава много добре разбираше думите на майка си. Те бяха отправени към единайсетгодишно дете, което тъкмо се бе захванало с нещо важно за него, но обективно погледнато в тях имаше истина.

Първите му композиции бяха твърде натруфени. Тогава вкусът му още не беше достатъчно изтънчен. Не беше открил джаза, акордите му все още не бяха станали нехармонични и разпилени и преди всичко не се беше научил да използва звуците от вентилатори, насекоми, храсти, стъпки, далечни двигатели и гласове, всички тези неща, които единствено той чуваше.

Въпреки това, докато стоеше пред рояла в онзи есенен ден, Лео се чувстваше щастлив, или поне толкова щастлив, колкото можеше да се чувства момче като него. Цял живот беше сам, макар и наблюдаван изкъсо. В действителност обичаше един-единствен човек, психолога Карл Сегер. Лео ходеше на терапия при него всеки вторник в кабинета му в Брома и често му се обаждаше тайно вечер. Карл го разбираше и се караше с родителите му заради него.

— Момчето има нужда да диша! Трябва да го оставите да бъде дете!

Естествено, нищо не излезе от това. И все пак Карл се застъпи за него. Единствено той. Той и годеницата му Еленор.

Карл и бащата на Лео бяха като деня и нощта. И все пак между тях имаше някаква връзка, която Лео не разбираше. Този ден например Карл беше отишъл на лов с него, въпреки че не обичаше да убива животни. В очите на Лео Карл беше различен от баща му и Алфред Йогрен. Не беше властна фигура, не се смееше високо и подигравателно по време на вечеря. Дори не се интересуваше от победителите в живота, а говореше повече за ексцентриците, които благодарение на отчуждението си виждаха по-ясно от останалите. Карл четеше поезия, предимно френска. Харесваше Камю и Стендал, Ромен Гари, обичаше Едит Пиаф и свиреше на флейта, обличаше се семпло, макар и донякъде заучено бохемски, и най-вече: изслушваше тревогите на Лео и беше единственият, който осъзнаваше обхвата на неговата дарба, или проклятие, в зависимост от гледната точка.

— Гордей се с чувствителността си, Лео. В теб има голяма сила. Нещата ще се подобрят, бъди сигурен.

Лео търсеше утеха в репликите на Карл и винаги копнееше за срещите им всеки вторник в четири часа. Това беше най-хубавата част от седмицата. Кабинетът на Карл се намираше в дома му на Грьонвиксвеген. Вътре имаше черно-бели, мъгливи снимки от Париж през петдесетте години, както и захабен, но мек кожен фотьойл, на който Лео седеше в продължение на час или два и говореше за всички неща, които родителите и приятелите му не проумяваха. Карл беше най-хубавото нещо в детството му, въпреки че Лео осъзнаваше, разбира се, че идеализира образа му.

Щеше да продължи да го идеализира през целия си живот и отново и отново да се връща към последните няколко часа, прекарани пред рояла в онзи октомврийски следобед. Спомняше си как отделяше време на всеки тон, на всяка промяна в мелодията и хармонията. Но изведнъж чу мерцедеса на баща си отвън и спря да свири.

Татко трябваше да се прибере чак в неделя вечерта, така че ранното пристигане беше притеснително само по себе си. Но това не беше всичко. На двора витаеше странно спокойствие, някакво колебание и вратата на колата се отвори с необичайна предпазливост. В следващия момент обаче, като опровержение, вратата се затръшна и във въздуха се усети гняв. Стъпките, които захрущяха по чакъла, бяха бавни и тежки. Дишането беше учестено. След малко откъм верандата се чуха въздишки и шум от разтоварване на багаж — куфара и вероятно пушките.

Извитата дървена стълба, която водеше към втория етаж, изскърца. Лео усети мрака още преди фигурата на баща му да се извиси пред вратата. Винаги щеше да си го спомня. Татко носеше зелени ловджийски панталони и черна мушама и цялото му теме беше потно. Изглеждаше разтревожен. В критични ситуации обикновено реагираше с арогантност и гняв. Сега обаче изглеждаше изплашен, а щом пристъпи напред, походката му стана колеблива.

Лео се изправи несигурно и получи недодялана прегръдка.

— Съжалявам, момчето ми. Така ужасно съжалявам.

Лео никога не се бе съмнявал в искреността на думите му. Но в тях имаше и още нещо, което не беше толкова лесно за тълкуване. Долови го обаче в самата история и в неспособността на баща му да го погледне в очите. Между редовете се криеше нещо неизказано и ужасяващо. Но в онзи момент това нямаше значение.

Карл беше мъртъв и животът на Лео никога повече нямаше да бъде същият.

* * *

Въпреки хубавото време навън, на събитието на Акционерната асоциация във „Фотографиска“ присъстваха неочаквано много хора. От друга страна, времената бяха такива. Всичко, свързано с акции, привличаше публика, а тук организаторите не изкушаваха само с мечти за богатства, ами и с малко опасения. Заглавието на семинара гласеше Ще расте ли балонът, или ще се спука? Тематичен следобед за препускащите курсове на борсата и сред поканените имаше редица известни имена. Не може да се каже, че Лео Манхеймер беше основната атракция.

Но той щеше да говори първи и Микаел и Малин пристигнаха тъкмо навреме, за да видят как излиза на сцената. Бяха бързали през горещия и безветрен Стокхолм и успяха да си намерят място най-отзад вляво. Малин се чувстваше малко притеснена от това, че отново ще види Лео. Микаел, от своя страна, беше изпълнен с лоши предчувствия след разговора с Холгер Палмгрен. Почти не слушаше какво говори Карин Лаестандер, младата изпълнителна директорка на Акционерната асоциация, която държеше встъпителна реч отпред на подиума.

— Предстои ни вълнуващ ден — каза тя. — Ще чуем множество експертни анализи на състоянието на пазара. Но решихме първо да погледнем към борсата от по-философска гледна точка. Вашите аплодисменти за Лео Манхеймер, доктор по икономика и главен аналитик в инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“.

Висок, стилен мъж със светлосин костюм и къдрава коса стана от един стол на първия ред и се качи на сцената. Първоначално всичко като че беше наред. Мъжът стъпваше решително и леко и изглеждаше точно както трябва — богат и уверен. Откъм публиката обаче се чу някакъв пронизителен, скърцащ звук. Някой бе дръпнал злощастно стола си и в същия миг Лео залитна. Лицето му посивя и той сякаш щеше да падне. Малин хвана ръката на Микаел и прошепна: „О, не“.

— Господи, Лео! Как си? — заекна Карин Лаестандер.

— Окей съм.

— Сигурен ли си?

Лео се подпря на кръглата маса на сцената и понечи да отвори една бутилка вода.

— Просто съм малко напрегнат — каза той, опитвайки да се усмихне.

— В такъв случай заповядай и добре дошъл — каза Карин Лаестандер, която като че ли не беше съвсем сигурна дали трябва да продължат.

— Благодаря много.

— Лео, обикновено…

— … вървя малко по-стабилно.

Сред публиката се разнесе нервен смях.

— Абсолютно. Ти си като скала. Пишеш проницателни икономически анализи, но в последно време започна да описваш борсата… как да се изразя? По-философски. Наричаш я храм за вярващи.

— Е…

Лео не стигна по-далеч. Пое си дълбоко въздух и разхлаби вратовръзката си.

— Е?

— Имам предвид… това виждане дори не е мое и всъщност е доста конвенционално.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че…

— Да?

Той отново си пое дъх.

— Че е очевидно, че както финансовият пазар, така и религията разчитат на нашата вяра. Ако започнем да се съмняваме, и двете претърпяват крах. Това е неоспорим факт — продължи той и поизправи рамене, а лицето му възвърна малко от цвета си.

— Но ние постоянно се съмняваме — намеси се Карин. — Всъщност именно затова сме тук днес — питаме се дали се намираме в балон, или в последния етап на икономически бум.

— Съмнението в по-малък мащаб прави съществуването на борсата възможно — каза Лео. — Всеки ден милиони хора се съмняват и надяват, и анализират. Именно тяхната дейност определя курсовете. Но аз говоря за дълбокото, фундаментално съмнение.

— В Бог?

— В Бог също. Но преди всичко имам предвид съмнението в растежа и в бъдещите печалби. Няма нищо по-опасно за един високо оценен пазар от загнездването на сериозно съмнение. Страхът може да предизвика сриване на борсата и да прати света в икономическа депресия.

— Но това не е единственото съмнение, което може да има сериозни последици, нали?

— Не, възможно е да започнем да се съмняваме и в самата идея, в цялото въображаемо творение.

— Въображаемо?

— Сигурно ще провокирам някой и друг от посетителите, за което, разбира се, моля за извинение. Но финансовият пазар не е нещо, което съществува като теб и мен, Карин, или дори като бутилката вода на масата. Пазарът е мисловна конструкция. В мига, в който престанем да вярваме в него, той ще изчезне.

— Това не е ли малко преувеличено, Лео?

— Не, не, замисли се. Какво е пазарът?

— Да, какво е?

— Споразумение. Решили сме, че точно там, на онази арена, ще оставим страховете си и всичките си мечти, мисли и надежди за бъдещето да определят цените на валути, предприятия и стоки.

— Дръзка мисъл.

— И все пак не чак толкова, Карин, пък и това не прави пазара непременно по-лош или нестабилен. Много от значимите неща в живота ни, като културното ни наследство или институциите, са именно плод на човешкото въображение и разум.

— Парите ни също, разбира се.

— Определено, а сега това е по-вярно от всякога. Имам предвид… не сме като чичо Скрудж, който буквално се къпе в парите си. Дори не ги крием под матрака. Днес спестяванията ни представляват стойности, изобразени върху компютърния монитор, които постоянно се менят. И въпреки това ние разчитаме изцяло на тях. Но представи си…

Лео Манхеймер като че ли още не беше овладял напълно дишането си.

— Да?

— Представи си, че започнем да се тревожим, че тези стойности не просто се движат нагоре-надолу заедно с колебанията на пазара, ами биха могли да бъдат изтрити като цифри върху дъска. Какво ще стане тогава?

— Това ще разтърси обществото ни из основи.

— Именно, и в известна степен именно нещо такова се случи преди няколко месеца.

— Говориш за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“, фирмата, която преди това се наричаше „Централа за ценни книжа“.

— Точно така. В действителност тогава бяхме изправени пред ситуация, в която за определен период от време активите ни чисто и просто не съществуваха. Нямаше ги в киберпространството и пазарът се разтресе. Кроната се срина с четиресет и шест процента.

— И все пак стокхолмската борса реагира поразително бързо и затвори всички пазари.

— Действително трябва да поздравим отговорните лица, Карин. Но сривът беше ограничен и от това, че никой в Швеция не можеше да търгува. Та нали нямахме активи. Но богатството на някои хора, бъди сигурна, се е увеличило. Именно това е най-главозамайващата мисъл. Представяш ли си колко са спечелили тези, които са отворили отрицателни позиции на борсата и после са предизвикали катастрофата? Човек трябва да обере милиони банки, за да се доближи до тези суми.

— Вярно, и за това се изписа много, включително от Микаел Блумквист от „Милениум“, когото виждам в дъното на залата. Но Лео, честно, колко сериозно беше положението всъщност?

— Реално опасността не беше голяма. „Файнанс Секюрити“ и шведските банки имат много добри бекъп системи. Но понятия като „реално“ и „обективно“ невинаги са най-важното за един пазар, който се ръководи от надежда и страх. Сериозността на ситуацията беше в това, че за известно време се усъмнихме в самото съществуване на капитала в дигиталния свят.

— Хакерските атаки бяха съчетани с масивна кампания за дезинформиране в социалните мрежи.

— О, да, заваляха фалшиви туитове за това как активите ни нямало да могат да бъдат възстановени, което показва още по-ясно, че атаката беше насочена срещу доверието ни, а не толкова срещу самите ни пари — ако двете изобщо могат да се разграничат.

— Говори се, че има сигурни доказателства, че пробивът и кампанията за дезинформация са били ръководени от Русия.

— Да, и макар че все още трябва да се въздържаме от категорични обвинения, това ни дава храна за размисъл. Може би в бъдеще агресивните войни ще се водят именно така. Малко неща биха създали такъв хаос, колкото загубата на доверие в собствените ни пари. Не бива да забравяме също, че дори не е нужно самите ние да се съмняваме. Достатъчно е други да го правят.

— Ще трябва да поясниш, Лео.

— Представи си тълпа хора, принципът е същият. Няма значение дали лично ние знаем, че ситуацията е под контрол и нищо не се е случило. Ако хората се разбягат панически, ние също трябва да побегнем. Старият Кейнс, легендарният икономист, веднъж сравнил борсата с конкурс за красота.

— Конкурс за красота?

— Да, това е популярен пример. Кейнс си представил специален конкурс, в който членовете на журито не посочват най-красивата участничка, а тази, която смятат, че ще спечели.

— А това означава?

— Означава, че трябва да забравим собствените си предпочитания и вместо това да се замислим за вкуса и мнението на другите хора. Всъщност дори не това. Трябва да се замислим коя е участничката, която другите смятат, че другите смятат за най-красива. Получава се доста сложно метаупражнение.

— Звучи объркано.

— Може би, но не е по-странно от това, което се случва във финансовите пазари всяка секунда. Борсата не е просто резултат от анализи на фундаменталната стойност на предприятията и изобщо на околния свят. Психологическите фактори също играят голяма роля. Истински психологически механизми, както и предположения. И предположения за чуждите предположения. Информацията се разглежда от всеки възможен ъгъл, защото всички искат да са една стъпка пред останалите. Да се затичат преди тях, така да се каже. И това не се е променило още от времето на Кейнс. Напротив, разрастването на роботизираната търговия прави пазарите още по-нарцистични. Машините мигновено сканират покупките и продажбите на хората и действат в съответствие с тях, като по този начин заздравяват вече съществуващите тенденции. Тук се крие значителна опасност. Едно рязко движение на борсата може светкавично да ескалира до неконтролируеми нива, а в такава ситуация често най-рационално е да се действа нерационално — да се затичаш заедно с тълпата, макар да знаеш, че това е лудост. Каква полза да стоиш и да викаш „идиоти, смотаняци, няма нищо страшно“, когато всички останали бягат презглава?

— Така е — вметна Карин. — Но ако паниката е неоправдана, пазарът се коригира, нали?

— Абсолютно. Но реакцията може да се забави и тогава няма значение колко си прав. Пак можеш да изгубиш всичко. Нека отново цитирам Кейнс: можеш да продължаваш да си прав чак докато фалираш.

— Това е доста обезсърчаващо.

— Но има надежда и тя се крие в способността на пазара да се самоанализира. Когато един метеоролог изучава времето, това не променя самото време. Но когато изучаваме икономиката, нашите предположения и анализи стават част от финансовия организъм. Ето защо борсата е като някой симпатичен невротик. Способна е да се развива и постепенно да помъдрява.

— Но в същото време е непредсказуема, нали?

— Именно, малко като мен, когато изляза на сцена. Никога не се знае накъде точно ще залитне.

Този път се чу истински смях, който някак си разкъса напрежението. Лео се усмихна предпазливо и направи крачка към ръба на сцената.

— В това отношение борсата е парадоксална — каза той. — Всички искаме да я разберем и да печелим пари от нея. Но ако наистина успеем да я проумеем, това би я променило. Окончателните модели на финансовия пазар биха се отразили на отношението ни към него и хоп, пазарът би се превърнал в нещо друго, като мутирал вирус. Можем без съмнение да кажем, че не би функционирал така, както предвижда уж пълното ни разбиране.

— Душата на борсата е в нашите различия.

— Да, нужни са купуващи и продаващи, вярващи и скептици. Именно там е ключът от палатката. Самият хор от противоречащи си гласове често прави пазара смайващо разумен и по-проницателен от когото и да било от нас, хората, които днес сме се събрали тук и които от време на време се правим на гурута от диваните на сутрешните блокове. Когато хората по цял свят, независимо един от друг, си мислят: „Как да печелим възможно най-много?“, когато има перфектен баланс между предположенията и знанието, между надеждите на купуващите и съмнението на продаващите, тогава се ражда мъдрост, възниква почти пророческо прозрение. Въпросът е чисто и просто как да преценим дали пазарът е проницателен, или пък е откачил и бяга напосоки като паникьосана тълпа.

— И как можем да разберем това?

— Там е работата — каза Лео. — Понякога — когато се хваля — казвам, че знам достатъчно много за финансовия пазар, за да съм наясно, че нищо не разбирам.

* * *

Малин прошепна в ухото на Микаел:

— Не е толкова глупав, а?

Микаел тъкмо щеше да отговори, когато телефонът му избръмча в джоба. Беше сестра му Аника. Той се сети за разговора си с Холгер, смотолеви някакво извинение и излезе навън. Беше потънал в мисли и не видя, че напускането му изглежда разтревожи Лео. Малин обаче забеляза промяната в изражението му и се вгледа напрегнато в него. Отново се замисли за нощта, когато го видя да пише върху бежовата хартия. В тази сцена имаше нещо важно и чудновато. Сега го усети още по-силно и реши да се добере до Лео след лекцията и да го разпита.

* * *

Микаел стоеше на кея и гледаше към Гамла стан и Двореца. Морето беше спокойно, а един голям лайнер се канеше да акостира. Микаел реши да използва другия си телефон, който беше с Андроид и имаше приложението за криптиране „Сигнал“. Обади се на Аника. Тя вдигна още след първия сигнал. Звучеше задъхано и той я попита дали се е случило нещо. Аника каза, че се връща от „Флудберя“. Лисбет била разпитана от полицията.

— Обвинена ли е в нещо?

— Още не и с малко късмет ще й се размине. Но положението е сериозно, Микаел.

— Ами изплюй камъчето де!

— Да, да, спокойно. Нали ти разказах за една жена, Бенито Андершон, която заплашва и използва надзирателите и затворничките и е по-голяма садистка, отколкото изобщо можех да си представя. В момента тя лежи в университетската болница в Йоребру със сериозни наранявания на челюстта и черепа, след като е била пребита в отделението.

— И това какво общо има с Лисбет?

— Нека се изразя така: шефът на отделението, Алвар Олсен, си е признал. Казва, че е бил принуден да удари Бенито, тъй като е имала нож и е била агресивна.

— Нож вътре в затвора?

— Това е страшен скандал, разбира се. Тече паралелно разследване, което да установи как е бил вкаран вътре. Ето защо бих казала, че самото нападение не е проблем. Ударът лесно би могъл да се разглежда като самозащита. Освен това думите на Алвар Олсен са подкрепени напълно от Фария Кази, бангладешкото момиче, което бях споменала. Фария твърди, че Алвар до голяма степен й е спасил живота.

— И какъв е проблемът за Лисбет?

— Като начало нейните собствени показания.

— Значи е била свидетел?

— Остави ме да карам поред.

— Разбира се.

— В показанията на Фария Кази и Алвар има известни противоречия. Алвар казва, че два пъти е ударил Бенито с юмрук в гръкляна, докато според Фария той по-скоро я е ударил с лакът, след което Бенито е паднала лошо върху бетонния под. Но всъщност това не е проблем. Всички опитни следователи знаят, че хората често имат учудващо противоречиви спомени от травмиращи събития. Лошото е това, което показват охранителните камери.

— А то е?

— Драмата се е разиграла точно след седем и половина вечерта. Това е най-опасното време в отделението. Случаите на насилие са най-чести именно преди затварянето на килиите, а Фария Кази е най-тормозената затворничка и Алвар го е знаел. Бил е наясно, но не е смеел да направи нещо по въпроса. Сам го казва. Това е една от добрите му черти, откровен е — присъствах, когато го разпитваха. Вчера в 19:32 седял в кабинета си, когато получил обаждането, на което от дълго време се е надявал. Съобщили му, че Бенито ще бъде прехвърлена в друг затвор. Само че той просто захвърлил слушалката.

— Защо?

— Защото по неговите думи точно в този момент забелязал, че е седем и половина. Разтревожил се и хукнал навън, отворил междинната врата, като въвел кода си, после се затичал по коридора на отделението. Но странното е…

— Да?

— Че точно тогава една затворничка на име Тине Грьонлунд излязла на бегом от килията на Фария Кази. В отделението наричат Тине вярното куче на Бенито. Възниква въпросът защо е бързала толкова. Защото е чула, че Алвар идва, или по някаква друга причина? Алвар казва, че изобщо не я е видял. Бил е достатъчно зает да си пробива път покрай затворничките, събрали се пред вратата на Фария. Щом все пак влязъл вътре, заварил Бенито да държи нож. Цапардосал я с всичка сила право в гръкляна. Поради правото на лично пространство в килиите няма камери, така че не можем да проверим верността на разказа му. Лично аз смятам, че той звучи искрено и добросъвестно. Но очевидно по това време Лисбет вече се е намирала в килията.

— А тя не е човек, който би оставил някой да бъде нападнат пред очите й.

— И особено жена като Фария Кази. Но това не е най-лошото.

— А кое тогава?

— Настроенията в отделението, Микаел. Както става обикновено в затворите, никой не иска да говори. Но дори от разстояние се усеща, че атмосферата е нажежена. Докато минавах през столовата с Лисбет, затворничките започнаха да дрънчат с чашите си. Личи си, че я възприемат като героиня. Героиня, но също така и… обречена. Чух думите Dead woman walking^[4], и макар на практика просто да повишава статуса й в затвора, това все пак е сериозно. Не просто заради зловещия характер на самия израз, а защото кара полицията да се замисли. Ако Алвар Олсен е разбил челюстта на Бенито, защо Лисбет получава заплахи, а не той?

— Разбирам — каза Микаел замислено.

— В момента Лисбет е изолирана и на нея се гледа с голямо подозрение. Много фактори обаче са в нейна полза. Изглежда, никой не вярва, че толкова дребен човек като нея би могъл да нанесе такъв невъобразимо силен удар. Също така никой не разбира защо Алвар Олсен би поел вината и защо Фария Кази би подкрепяла думите му, ако не той е ударил Бенито. Но, Микаел, за толкова интелигентен човек, Лисбет се държи стъписващо неразумно.

— Какво имаш предвид?

— Тя не обелва и дума за случилото се. Заяви, че имала да каже само две неща.

— И какви са те?

— Че Бенито си е получила заслуженото.

— А второто?

— Че Бенито си е получила заслуженото.

Микаел се засмя, без да знае защо. Намираше ситуацията за дълбоко притеснителна.

— И какво вярваш, че се е случило в действителност? — попита той.

— Работата ми не е да вярвам, а да защитавам клиента си — каза Аника. — Но все пак ще направя следната хипотетична формулировка: Бенито се вписва отлично в профила на човек, когото Лисбет не би харесала особено.

— Мога ли да направя нещо?

— Всъщност затова ти звъня.

— Shoot.^[5]

— Можеш да ми помогнеш с Фария Кази. Заела съм се и с нейния случай, по молба на Лисбет, както ти казах. Лисбет изглежда е проучила миналото на момичето от затвора и смятам, че ти и вестникът бихте имали интерес да помогнете. Би могло да се получи силна и значима история. Приятелят на Фария, Джамал, е бил блъснат от мотриса в метрото. Може ли да се видим тази вечер?

— Имам среща с Холгер Палмгрен в девет часа.

— Тогава му предай поздрави. Холгер ме е търсил днес. Девет, казваш? Значи можем да вечеряме заедно преди това. Да кажем в шест в „Пане Вино“?

— Окей — отговори Микаел. — Чудесно.

Затвори, загледа се към Гранд Хотел и Кунгстредгорден^[6] и се зачуди дали вече да не се връща на семинара. Вместо това потърси няколко неща в интернет, времето полетя и сигурно минаха двайсет минути, преди отново да влезе вътре.

Вървеше с бърза крачка и когато подмина щанда с книги на входа, се случи нещо странно. Натъкна се право на Лео Манхеймер. Микаел искаше да подаде ръка и да каже няколко дружелюбни думи за разговора на сцената. Но не се накани. Лео изглеждаше толкова измъчен, че Микаел си замълча и го остави да изчезне под слънчевите лъчи с нервна, нетърпелива походка.

Микаел постоя една минута, потънал в мисли. След това отиде в залата за лекции и потърси Малин с поглед. Тя не беше на мястото си и той се ядоса на себе си, задето се забави толкова. Може би й е омръзнало да го чака и си е тръгнала? Огледа помещението. Горе на сцената говореше друг, по-възрастен мъж, който сочеше разни прави и криви линии, изобразени върху бяло платно. Това не заинтригува Микаел.

Потърси Малин сред морето от хора и накрая я забеляза вдясно, където имаше наредени чаши с бяло и червено вино за освежаване в паузите. Малин изглеждаше свита и тъжна и рано-рано беше наченала една чашите.

Нещо се беше случило.