Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (7)

Глава 6. 18 юни

Малин и Микаел лежаха плътно един до друг, облегнати на таблата на леглото. Микаел я погали по рамото и попита:

— Какво се случи?

— Лео пощуря. Случайно да ти се намира хубаво червено вино? Ще ми е нужно.

— Мисля, че имам едно „Бароло“ — каза той и се надигна.

Когато се върна с бутилката и две чаши, Малин седеше и гледаше разсеяно през прозореца. Дъждът продължаваше да вали над Ридарфиерден. Над водата се носеше лека мъгла, а в далечината се чуваха сирени. Микаел наля вино и целуна Малин по бузата и по устата. Тя започна да разказва, а той придърпа одеялото над телата им.

— Знаеш, че синът на Алфред Йогрен, Ивар, сега е изпълнителен директор, въпреки че е най-младият наследник на Йогрен. Той е само три години по-голям от Лео и двамата се познават от малки. Но не може да се каже, че са приятели. По-скоро се мразят.

— На какво се дължи това?

— На съперничество, комплекс за малоценност и какво ли не. Ивар знае, че Лео е по-интелигентният от тях. Знае, че Лео вижда отвъд лъжите и фалшивите му хвалебствия. Това го комплексира, и то не само интелектуално. Ивар постоянно се храни в скъпи ресторанти и е станал дебел и разплут. Още няма четиресет, но изглежда като чичко, докато Лео тича редовно и в най-добрите си мигове може да пробяга двайсет и пет километра. От друга страна, Ивар е по-настоятелният и силният, и…

Малин направи гримаса и отпи от виното си.

— Какво?

— Понякога се срамувам, че и аз бях част от всичко това. Ивар най-често беше приятен човек, малко комичен и груб, но приятен. Друг път обаче се държеше отвратително и беше ужасна гледка. Според мен се страхуваше, че Лео ще заеме мястото му като изпълнителен директор. Мнозина, дори хора от ръководството, искаха това. През последната ми седмица в компанията — малко преди среднощната ми среща с Лео — тримата имахме съвещание. Трябваше да обсъдим кой да ме замести, но може би се досещаш, че Ивар беше раздразнен още от началото. Сигурно и той е усещал същото, което и аз — че нещо се е случило. Лео беше щастлив до нелепост, сякаш се рееше над всичко. Освен това през онази седмица почти не ходеше на работа и на Ивар започна да му кипва. Нарече го моралист, мързел, страхливец, и първоначално Лео търпеше. Просто се усмихваше, което раздразни Ивар до лудост. Започна да приказва всякакви гадости и го изби на расизъм. Нарече го циганин и татарин^[1]. Беше страшно глупаво и си мислех, че Лео просто ще игнорира идиота. Но той скочи от стола си и стисна Ивар за гушата. Имам предвид наистина. Хвърлих се напред и съборих Лео на пода. Абсолютна лудница. Спомням си, че той мърмореше „по-добре сме, по-добре сме“, преди най-накрая да се успокои.

— Какво направи Ивар?

— Остана да седи шокиран на стола си и просто се взираше в нас. После се наведе напред, изглеждаше засрамен. Извини се. След това излезе и аз останах с Лео на пода.

— А какво каза той?

— Нищо, доколкото си спомням. Сега като се замисля, постъпката му беше просто ужасна.

— Не е ли ужасно и да го нарекат татарин и циганин?

— Ивар си е такъв. Превръща се в примитивен задник, когато излезе от релси. Спокойно можеше да нарече Лео отрепка или свиня. В неговия свят това е горе-долу същото. Мисля, че е наследил това от баща си. Семейството им страда от цял куп отвратителни предразсъдъци. Това имам предвид, като казвам, че се срамувам. Изобщо не биваше да започвам работа в „Алфред Йогрен“.

Микаел кимна и отпи от чашата си. Вероятно трябваше да зададе няколко уточняващи въпроса или да каже нещо утешително, но не го направи. В мислите му отново се загнезди нещо и в първия момент той не можа да разбере какво, знаеше само, че е свързано с Лисбет. После си спомни, че майка й, Агнета, имаше номадски корени. Май дядо й беше от номадите, поради което името й се появяваше в някои регистри, които по-късно бяха обявени за незаконни.

— А да не би… — каза той накрая.

— Какво?

— … Ивар всъщност да се изживява като по-добър?

— Най-вероятно.

— Имам предвид по кръвна линия, по рождение.

— Това би било доста странно. Трудно може да открие по-синя кръв от тази на рода Манхеймер. Какво намекваш?

— Не съм сигурен.

Малин го погледна сдържано и тъжно и Микаел отново я погали по раменете. Осъзна точно какво трябва да провери. Щеше да се разрови далеч назад във времето, дори в старите църковни архиви, ако се налагаше.

* * *

Лисбет я удари силно — може би твърде силно. Разбра го още преди Бенито да падне на пода или даже преди ударът й да намери целта си. Пролича си в самата лекота и непреодолимата мощ на движението. Всеки силов спортист е стигал до същото прозрение: най-съвършеният опит е този, който почти не се усеща.

Нанесе неочаквано перфектно дясно кроше право в гръкляна на Бенито, след което й удари два лакътя в скулата. После направи крачка назад. Искаше не само да освободи място за падането, ами да овладее ситуацията. Видя как Бенито се сгромолясва, без дори да се предпази с ръце. Лицето и брадичката й се удариха първи в бетона, при което се чу хрущене от счупени кости. Лисбет не се бе надявала на чак такъв ефект.

Състоянието на Бенито беше лошо. Тя лежеше безжизнено по корем, а лицето й бе изкривено и застинало в ужасяваща гримаса. Откъм тялото й не се чуваше никакъв звук, нито дори дишане. Никой не би тъжил за Бенито Андершон по-малко от Лисбет Саландер, но смъртта й би била ненужно усложнение. Освен това Тине Грьонлунд стоеше до нея.

Тине никак не приличаше на Бенито. Напротив, изглеждаше по-скоро родена да бъде контролирана и водена. Но беше висока, жилава и бърза и Лисбет трудно би могла да се справи с размаха на ръцете й, особено ако ударът идваше отстрани, както сега. Лисбет успя да парира само донякъде. Ушите й писнаха, бузата я заболя и тя се подготви за нов сблъсък. Но й се размина. Вместо да продължи да се бие, Тине зяпна Бенито, която продължаваше да лежи и не изглеждаше никак добре.

Не ставаше дума само за кръвта, която се стичаше по пода от устата й и се разклоняваше на червени струйки, които напомняха на животински нокти. Проблемът беше в сгърченото й тяло и лице. Бенито изглеждаше така, сякаш в най-добрия случай ще се нуждае от продължителни медицински грижи.

— Бенито, жива ли си? — прошепна Тине.

— Жива е — отвърна Лисбет, без да е напълно сигурна, че това е така.

И преди беше нокаутирала хора както на ринга, така и извън него, но кажи-речи, веднага след това долавяше стенания или леки движения. В килията обаче цареше тишина, която се подсилваше от зловещата отпуснатост на тялото и трептящия от напрежението въздух.

— По дяволите, тя е съвсем безжизнена — изсъска Тине.

— Не изглежда много свежа, вярно е — каза Лисбет.

Тине измърмори някаква заплаха и разклати юмруци. После изхвърча през вратата, махайки с ръце като птица. Лисбет запази разкрачената си, концентрирана стойка. Погледът й се насочи към Фария Кази. Фария седеше на леглото си, облечена с твърде широка синя риза и обвила ръце около коленете си, и я гледаше озадачено.

— Ще те измъкна оттук — каза Лисбет.

* * *

Холгер Палмгрен лежеше в болничното си легло в апартамента в Лилехолмен и си мислеше за разговора с Лисбет. Смущаваше го, че все още не може да отговори на въпроса й. Болногледачката му го бе игнорирала, а Холгер беше твърде немощен и болен, за да потърси документите сам. Изпитваше тежки болки в бедрата и краката и вече не можеше да се придвижва без инвалидната количка. Имаше нужда от помощ в почти всичко. В дома му непрестанно имаше някой помощник, но повечето го третираха като петгодишно дете и изглежда не харесваха или работата си, или възрастните хора като цяло. Понякога, но рядко — беше твърде горд — съжаляваше, че отхвърли така категорично предложението на Лисбет да му осигури квалифицирана, частна помощ. Онзи ден се обърна към младата и строга Марита, в чието изражение винаги имаше известно отвращение, когато му помагаше да стане от леглото.

— Имаш ли деца? — попита я той.

— Не искам да говоря за личния си живот — сопна му се тя в отговор.

Беше се стигнало дотам, че възприемаха учтивостта му като слухтене. Старостта беше унижение, оскърбление. Ето как Холгер гледаше на ситуацията, а преди малко, когато се нуждаеше от смяна на памперса, дори си припомни стихотворението на Гунар Екельоф „Трябва да се срамуват“.

Не го беше чел от младини, но все още можеше да го изрецитира прилично, може би не наизуст, но почти. В стихотворението ставаше дума за мъж — вероятно алтер егото на поета — който пише предговор към смъртта си, както сам се изразява, и иска последното, което хората ще видят, преди той да си отиде, да бъде юмрук, свит сред водни лилии и мехурчета от думи, издигащи се към повърхността.

Холгер се чувстваше толкова окаяно, че стихотворението като че ли му вдъхна единствената останала надежда — упорството! Несъмнено беше вярно, че състоянието му ще се влоши и скоро ще може единствено да лежи в леглото си като зеленчук, а вероятно щеше и съвсем да изкуфее. Вярно беше също, че нямаше какво друго да очаква, освен смъртта. Но това не означаваше, че трябва да се примири — това беше посланието и утехата на стихотворението. Можеше да свие юмрук в мълчалив протест. Можеше да потъне, горд и разбунтуван срещу болките, памперсите, неподвижността и цялото унижение.

Разбира се, въпреки това животът не беше съвсем черен. Все още имаше приятели и преди всичко имаше Лисбет, както и Лулу, която скоро щеше да пристигне и да му помогне да открие документите. Лулу беше от Сомалия, едра и красива, с дълга, сплетена коса. Погледът й беше толкова сърдечен, че му връщаше малко от самоуважението. Тя бе тази, която се грижеше за него вечер, слагаше му морфиновия пластир и ризата за спане и го завиваше. Макар шведският й още да не бе безгрешен, въпросите й бяха искрени. Не говореше глупости в множествено число като: „Сега се чувстваме добре, нали?“. Чудеше се какво да следва и искаше да знае какво е направил самият Холгер с живота си и какво е мнението му. Възприемаше го като човек, не като старец без минало.

Лулу беше един от светлите лъчи в живота му и единственият човек, с когото беше говорил за Лисбет и посещението си във „Флудберя“. Свиждането беше кошмарно. Дори само вида на високата стена на затвора го накара да се разтрепери. Как можеха да пратят Лисбет на такова място? Та тя бе сторила нещо бележито. Бе спасила живота на едно дете. Недостойно беше да постъпят така и когато се срещна с нея в стаята за посещения, Холгер беше толкова разстроен, че за разлика от друг път, не внимаваше какво говори.

Попита я за драконовата татуировка. Винаги се беше чудил, пък и принадлежеше на поколение, което не разбира самото изкуство на татуирането. Защо да се декорираш с нещо, което никога не изчезва, при положение че хората непрестанно се променят и развиват?

Лисбет отговори кратко и сбито, но това беше повече от достатъчно. Той се увлече и започна да бърбори нервно и разпиляно и очевидно разпали въображението й. Беше идиотско, особено като се има предвид, че самият той не знаеше за какво говори. Какво му имаше? Защо се бе държал така? Всъщност знаеше причината. Не беше просто от възрастта или от безразсъдство. Преди няколко седмици неочаквано го посети Май-Брит Турел, възрастна дама с бяла коса и птицеподобен вид. Бе някогашна секретарка на Йоханес Калдин, шефът на детското отделение в психиатричната клиника в Упсала по времето, когато Лисбет била там.

Май-Брит Турел беше прочела за Лисбет Саландер във вестниците, след което прегледала купчините записки, които наследила след кончината на Калдин. Държеше да отбележи, че никога преди не била издавала поверителна информация за пациентите. В случая обаче имало специални обстоятелства, „както знаете. С момичето са се отнасяли просто ужасяващо“. Затова Май-Брит искаше да му предостави документите, така че всичко да излезе наяве.

Холгер й благодари и се сбогува. Прочете записките и се почувства най-вече потиснат. В тях се разказваше все същата тъжна история. Холгер отново научи как психиатърът Петер Телебориан връзвал Лисбет със затягащи колани и я подлагал на тежък тормоз. Документите не съдържаха нищо ново, или поне така му се бе сторило, но може би грешеше. Няколко невнимателни думи в стаята за посещения бяха достатъчни за Лисбет и сега тя очевидно бе осъзнала, че е била част от държавно изследване. Каза, че знаела за други деца, участвали в изследването, както от предходното, така и от следващото поколение. Това, което не бе открила, бяха имената на отговорните. Изглежда, някой се бе постарал те да не фигурират в цифровизираните архиви.

„Можеш ли пак да погледнеш и да видиш дали няма да откриеш нещо?“, бе го помолила тя по телефона, и той определено щеше да го направи веднага щом Лулу дойдеше да му помогне.

* * *

От пода се разнесе хриптящ звук и още преди да могат да се различат отделни думи, Фария Кази осъзна, че това са проклятия и заплахи. Погледна надолу към Бенито. Тя лежеше по корем с разперени ръце. Нито една част от тялото й не помръдваше, нито дори някой пръст; нищо, освен главата й, която се отдели на сантиметър от земята, и очите, които се взираха косо в Лисбет Саландер.

— Моята Керис е насочена към теб!

Гласът й беше толкова неясен и дрезгав, че почти не звучеше човешки. В мислите на Фария думите се смесиха с кръвта, която бликаше от устата на Бенито.

— Камата сочи към теб. Мъртва си.

Това беше смъртна присъда. За миг Бенито като че възвърна част от превъзходството си. Но на Лисбет Саландер изглежда не й пукаше. Отговори небрежно, сякаш слушаше с половин ухо:

— Ти си тази, която прилича на умряла, не е ли така?

За нея Бенито сякаш вече не съществуваше. Вместо това тя нададе ухо към коридора и Фария внезапно проумя защо. Към тях се приближаваха тежки, бързи стъпки. Някой се задаваше към килията й и в следващия миг отвън се чуха гласове, ругатни и думите: „Мръднете се, по дяволите!“. Вратата се отвори широко и на прага застана главният надзирател Алвар Олсен. Беше облечен с обичайната си синя униформа и дишаше тежко, сякаш беше тичал.

— Боже господи, какво се е случило? — попита той.

Погледът му обикаляше между проснатата на пода Бенито, изправената над нея Лисбет и седналата на леглото Фария.

— Боже господи, какво се е случило? — повтори надзирателят.

— Виждаш ли какво има на пода? — отговори Лисбет Саландер.

Алвар погледна надолу и забеляза сгъваемия нож, който лежеше в една вадичка кръв до дясната ръка на Бенито.

— Какво, по дяволите? — възкликна той.

— Точно така, някой е прекарал нож през детекторите за метал. Това означава, че персоналът в голям затвор като този всъщност няма никакъв контрол и по никакъв начин не е успял да предпази застрашена затворничка.

— Но това… това тук — смотолеви Алвар, който не беше на себе си, и посочи челюстта на Бенито.

— Това е каквото трябваше да направиш ти, и то отдавна, Алвар.

* * *

Алвар се бе вторачил в Бенито, която лежеше на пода с измъчена и разбита физиономия, а от устата й течеше кръв.

— Моята Керис е насочена към теб, Саландер. Ще умреш, Саландер, ще умреш — изсъска тя, при което Алвар започна сериозно да се паникьосва.

Натисна алармения бутон, закрепен за колана му, и същевременно с това се провикна за помощ.

— Тя ще те убие — каза той.

— Това си е мой проблем — отвърна Лисбет. — По петите ми е имало и по-големи гадове.

— Няма по-голяма гад от нея.

По коридора вече се чуваха стъпки. Да не би онези идиоти през цялото време да са били наблизо? Алвар не би се учудил, ни най-малко. У него закипя жесток гняв. Помисли за Вилда и заплахите на Бенито, както и за цялото отделение, което се беше превърнало в срамно петно. Погледна пак към Лисбет Саландер и си припомни думите й: това, което самият той отдавна трябваше да е направил. Инстинктивно почувства, че трябва да предприеме нещо. Да възвърне достойнството си. Но нямаше за кога. Колегите Хариет и Фред нахлуха вътре и замръзнаха на място. Огледаха килията. Точно както и Алвар преди малко, двамата се взряха в Бенито и също като него чуха шепота, който се носеше от устата й като заклинание, с тази разлика, че вече не можеха да се различат отделни думи. Единствено сричките Ке и Кри се чуваха ясно в зловещите тиради на Бенито.

— O, shit! — извика Фред. — O, shit!

Алвар направи крачка напред, прокашля се и едва тогава Фред го забеляза. Очите му бяха червени. Челото и бузите му бяха запотени.

— Хариет, ще повикаш ли лекар? — каза Алвар. — Хайде, бързо! А ти, Фред…

Не знаеше какво точно да му нареди. Искаше най-вече да спечели време и да подсили авторитета си. Но очевидно не успя, защото Фред го прекъсна със същата превъзбудена интонация.

— Това е шибана катастрофа. Какво се е случило?

— Тя се държеше заплашително — отговори Алвар.

— Ти ли я удари?

Алвар не отговори веднага. Но в този миг си спомни смразяващо точното описание на пътя до класната стая на Вилда. Спомни си, че Бенито знаеше дори цвета на гумените ботуши на дъщеря му.

— Аз… — започна той.

Колебаеше се. Въпреки това веднага усети, че в думата аз има нещо, което едновременно го плаши и привлича. Хвърли бърз поглед към Лисбет Саландер. Тя поклати глава, сякаш разбираше точно какво си мисли. Но не… Всичко или нищо. Това беше правилното решение, чувстваше го.

— Нямах друг избор.

— По дяволите, изглежда зле. Бенито, Бенито, как си? — смотолеви Фред, което преля чашата след всички месеци, през които се бяха скатавали и си бяха затваряли очите.

— Вместо да се тревожиш за Бенито, трябва да те е грижа за Фария ей там — изръмжа Алвар. — Позволихме цялото отделение да бъде отровено и съсипано. Виждаш ли ножа на пода? Виждаш ли го? Бенито е успяла да го вкара тук вътре. Внесла е смъртоносно оръжие в затвора и тъкмо щеше да нападне Фария, когато аз…

Той отново се поколеба. Търсеше правилните думи. Сякаш в този момент осъзна обхвата на лъжата си и погледна едва ли не отчаяно към Лисбет Саландер, надявайки се да бъде спасен. Но спасението не дойде от нея.

— Тя щеше да ме убие — каза Фария Кази и посочи малкия разрез на врата си, което вдъхна на Алвар нови сили.

— Какво трябваше да направя? Да изчакам да видя какво ще стане? — изръмжа той и се почувства по-добре, въпреки че все по-ясно осъзнаваше какъв риск е поел.

Но вече нямаше връщане назад. Пред килията вече се събираха други затворнички. Мнозина дори напираха да влязат вътре. Ситуацията излизаше извън контрол, а в коридора се чуваха развълнувани гласове. Някои дори ръкопляскаха. Сред затворничките започна да се разпростира чувство на облекчение и освобождение. Една жена извика от щастие, а гласовете се превърнаха в глъчка, в звукова завеса с нарастваща сила, като след кръвожаден боксов двубой или борба с бикове.

Но възгласите не бяха само радостни. Чуваха се и заплахи, които, изглежда, не бяха насочени към него, ами към Лисбет Саландер, сякаш вече бяха плъзнали слухове за това какво се е случило в действителност. Алвар осъзна, че трябва да действа, да бъде решителен. Заяви на висок глас, че полицията ще бъде информирана. Знаеше, че от другите отделения се задават още надзиратели, както всеки път, когато се включеше алармата. Замисли се дали да не прибере затворничките по килиите още сега, или пък да изчака подкрепленията. Пристъпи напред към Фария Кази и нареди на Хариет и Фред да се погрижат тя да бъде прегледана от лекар и психолог. После се обърна към Лисбет Саландер и й каза да го последва.

Отиде в коридора заедно с нея, минавайки покрай развълнуваните затворнички и пазачи, които се мъчеха да минат по-напред. За миг си помисли, че неспокойствието ще излезе извън релси. Жените наоколо крещяха и посягаха към тях. Отделението беше на ръба на бунта. Напрежението и отчаянието, които от толкова време къкреха под повърхността, сега като че бяха на път да експлодират. С неимоверни усилия Алвар успя да отведе Саландер в килията й и да затвори вратата след себе си. Някой започна да блъска отвън. Колегите му крещяха и призоваваха затворничките да спазват реда. Сърцето му биеше силно. Устата му беше пресъхнала и той не знаеше какво да каже. Лисбет дори не се обърна към него. Просто се загледа към бюрото си и прокара ръка през косата си.

— Предпочитам да поемам отговорност за постъпките си — каза тя.

— Исках да те предпазя.

— Глупости! Искаше да се почувстваш като малко по-добър човек. Но няма нищо. Сега можеш ли да си вървиш?

Алвар искаше да каже още нещо. Искаше да даде обяснение за действията си. Но осъзна, че би било нелепо. Обърна се и чу Лисбет да промърморва зад гърба му:

— Ударих я в гръкляна!

Гръкляна, помисли си той, заключи вратата и си запроправя път през хаоса в коридора.

* * *

Холгер Палмгрен чакаше Лулу, като междувременно опитваше да си припомни какво точно пишеше в документите. Възможно ли бе там наистина да се крие нещо ново или сензационно? Трудно му беше да го повярва. Най-интересното в тях — нещо, което самият той знаеше отдавна — беше информацията, че е имало планове Лисбет да бъде пратена в приемно семейство като малка, когато ситуацията с баща й и издевателствата му над Агнета са били най-страшни.

Е, скоро щеше да разбере. През четирите дни в седмицата, когато беше на работа, Лулу винаги пристигаше точно в девет, а днес именно тя беше на смяна. Холгер копнееше да я види. Лулу щеше да го подготви за лягане, да му сложи морфиновия пластир, да се погрижи за него и да вземе документите от най-долното чекмедже на бюрото във всекидневната, където тъкмо тя ги бе оставила след посещението на Май-Брит Турел.

Холгер си обеща да ги прочете с възможно най-бистър ум. Може би съдбата щеше да му окаже привилегията да помогне на Лисбет за последно. Изстена. Болките отново прорязаха бедрата му. През тази част от денонощието го болеше най-много и той отправи молитва: „Скъпа, прекрасна Лулу. Имам нужда от теб. Ела“. И наистина полежа пет, десет минути, барабанейки със здравата си ръка по одеялото, преди откъм стълбището да отекнат стъпки, които му се стори, че разпознава.

Вратата се отвори. Да не би Лулу да бе подранила с двайсет минути? Чудесно! Само че от прага не долетя весел поздрав, не се чу „Добър вечер, старче“, а само тихите стъпки на нечии крака, които се приближаваха към спалнята. Холгер се изплаши, което беше нетипично за него. Това бе едно от предимствата на възрастта му. Вече нямаше много за губене. Но сега го обзе тревога, може би именно заради документите. Искаше да ги прочете и да помогне на Лисбет. Ненадейно отново бе открил нещо, заради което да живее.

— Ехо — викна той. — Ехо?

— Божке, буден ли си? Надявах се, че спиш.

— Никога не спя, когато ти ще идваш — каза той, осезаемо облекчен.

— Изобщо даваш ли си сметка колко изморен беше през последните дни? По едно време се уплаших, че посещението в затвора ще те довърши — отвърна Лулу и влезе в стаята.

Носеше шарена африканска рокля, очите й бяха гримирани, а устните начервени.

— Толкова зле ли съм бил?

— Почти не можеше да се говори с теб.

— Извинявай, нещата ще се подобрят.

— Ти си любимецът ми, знаеш го, а единственият ти недостатък е, че постоянно се извиняваш.

— Извинявай.

— Ето.

— Какво става, Лулу? Днес изглеждаш особено привлекателно.

— Ще се виждам с един мъж от Вестерханинге. Представяш ли си? Той е инженер и има къща и ново волво.

— Той те ухажва, разбира се?

— Надявам се — каза тя и намести краката и бедрата му.

После се увери, че се е облегнал удобно на възглавницата, и повдигна болничното легло, така че Холгер да се изправи до седнало положение.

Докато подвижната част се издигаше с глухо бръмчене, Лулу продължи да разправя за мъжа от Вестерханинге, който се казвал Роберт или може би Ролф, Холгер не чу добре.

Лулу сложи ръка на челото му.

— Потен си, глупчо. Трябва да те изкъпя.

Никой не можеше да каже глупчо толкова нежно, колкото Лулу. Обикновено Холгер обичаше да си бъбри с нея, но сега беше нетърпелив. Погледна към безжизнената си лява ръка. Изглеждаше по-жалко от всякога.

— Извинявай, Лулу. Може ли първо да направиш нещо друго за мен?

— Винаги твоите услуги.

— Винаги на твоите услуги — поправи я той. — Нали се сещаш за документите, които прибра в бюрото, можеш ли да ги извадиш отново? Ще трябва да ги прочета още веднъж.

— Нали каза, че са ужасно четиво?

— Така е. Но въпреки това трябва отново да ги прегледам.

— Разбира се, разбира се, ще ги взема.

Тя излезе от стаята, а когато се върна, носеше по-голяма купчина хартия, отколкото Холгер си спомняше да е получавал. Може би Лулу бе взела и разни други документи погрешка. Той отново се притесни или защото в записките можеше да няма нищо ценно, или пък защото можеше да има, което би накарало Лисбет пак да забърка някоя каша.

— Днес изглеждаш по-свеж, Холгер. Но си нещо разсеян, нали? Отново ли мислиш за тази Саландер? — попита Лулу и остави купчината на нощното шкафче до книгите и шишенцата му с лекарства.

— Да, позна. Беше ужасно да я видя в затвора.

— Разбирам.

— Можеш ли да ми донесеш четката за зъби и да ми сложиш морфиновия пластир, и така нататък? И да преместиш краката ми малко наляво. Като че ли в цялата долна част на тялото ми…

— … са забити ножове — допълни тя.

— Точно така, ножове. През цялото време ли го повтарям?

— Почти през цялото.

— Виждаш ли, започвам да изкуфявам. Но после искам да прочета документите, а ти можеш да бягаш при твоя Рогер.

— Ролф.

— Ролф, точно. Надявам се да е мил. Най-важното е човек да е мил.

— Наистина ли? Ти така ли си избирал жените си, по това колко са мили?

— Във всеки случай щеше да е по-добре, ако бях постъпвал по този начин.

— Всички така говорите и после хуквате след първата хубавица.

— А, не, не смятам така.

Вече не следеше разговора особено внимателно. Помоли Лулу да му подаде документите. Не можеше да ги вдигне със здравата си ръка, която също не беше кой знае колко функционална. Започна да чете, а Лулу разкопча ризата му и му сложи пластира. От време на време се откъсваше от документите, за да може Лулу да продължи с работата си. Също така се чувстваше длъжен да казва по нещо мило и окуражително. Сбогува се с нея много топло и й пожела успех с нейния Ролф или Рогер.

След това продължи да чете и да прелиства. Това бяха, точно както си спомняше, предимно изявления на психиатъра Петер Телебориан — протоколи от лечения с различни лекарства; съобщения за таблетки, които не са били изпити; доклади от терапии, по време на които пациентката е мълчала и се е инатила; решения за принудителни мерки; консултации с по-горна инстанция; инструкции и препратки в отговор; нови принудителни мерки; суховати, но все пак ясни индикации за чист садизъм. Все неща, които дълго време бяха измъчвали Холгер.

Но не откри нищо за това, от което се интересуваше Лисбет. Може би все пак бе проявил невнимание? Реши да прочете всичко още веднъж, като за всеки случай този път взе лупата си. Внимателно огледа всяка страница и накрая се спря на нещо. Не беше много, само две дребни засекретени бележки от Телебориан, писани по времето, когато Лисбет тъкмо е била приета в клиниката в Упсала. Но все пак те съдържаха точно това, което Лисбет го бе помолила да потърси — имена.

Първата гласеше:

Позната от по-рано от Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда, РИГОС. Участвала в Проект 9. (Резултат: Недостатъчна информация.) Решение за пращане в приемно семейство, взето от професора по социология Мартин Стейнберг. Невъзможно за изпълнение. Склонна към бягство. Изобретателна. Сериозен инцидент с Г в апартамента на Лундагатан — избягала само на шест години.

Избягала само на шест години? За тази случка ли бе говорила Лисбет в затвора? Така трябваше да е, нали? А дали „Г“ беше жената с рождения белег на шията? Възможно беше! Но не пишеше нищо повече, така че не можеше да се каже със сигурност. Холгер потъна в мисли. След малко прочете бележката повторно и все пак се усмихна леко. Изобретателна, бе написал Телебориан. Това беше единствената позитивна дума, която този идиот някога беше отправял по адрес на Лисбет. Понякога дори едно магаре може да… Но, разбира се, нямаше причина да се усмихва. Бележката потвърждаваше, че като малка Лисбет е била близо до това да бъде пратена в друго семейство.

Холгер се зачете нататък:

Майката, Агнета Саландер, е с тежко мозъчно увреждане след удар в главата. Приета в клиника „Епелвикен“. По-рано имала среща с психолога Хилда фон Кантерборг. Смята се, че тя е нарушила професионалната тайна и я информирала за Регистъра. Да не се допуска да посещава пациентката. Професор Стейнберг и Г са предвидили и други мерки.

Професор Стейнберг, помисли си той. Мартин Стейнберг. В името имаше нещо познато, нали? С мъка — както правеше всичко понастоящем — Холгер взе мобилния си телефон и потърси името в търсачката за изображения на Гугъл. Разпозна го веднага. Как бе могъл да не се сети по-рано? Не че с Мартин бяха особено близки. Но се бяха срещали, като първият път беше може би преди двайсет и пет години, когато Стейнберг беше вещо лице по време на процес, в който Холгер защитаваше млад мъж, идващ от проблемна среда и обвинен, че е нападнал баща си.

Спомняше си колко се зарадва, че има такъв авторитет на своя страна. Стейнберг участваше в редица престижни комитети и комисии. Вярно, възгледите му се оказаха доста остарели и непреклонни, но несъмнено свърши добра работа. Помогна на Холгер да оправдае клиента си и след съдебното заседание двамата седнаха на по чашка, а впоследствие се бяха срещали още няколко пъти. Тъй като вече се познаваха, може би Холгер щеше да успее да изкопчи това-онова от него.

Лежеше по гръб в болничното си легло, подпрял голямата купчина документи на гърдите и корема си, и опитваше да мисли ясно. Непредпазливо ли би било да му се обади? В един момент му се струваше, че е така, а в следващия отхвърляше тази мисъл. Лежа може би десет, петнайсет минути, размишлявайки над въпроса. Междувременно морфинът започна да действа и болката в бедрата вече се усещаше по-скоро като пробождане с карфица, отколкото с нож. Дали все пак да не му звъннеше? Лисбет го бе помолила за помощ, така че трябваше да се постарае, не беше ли така? Наистина искаше да свърши нещо полезно, след като най-накрая документите бяха пред него, затова си намисли стратегия. После се обади и когато прозвуча сигнал свободно, погледна часовника. Беше десет и двайсет вечерта, което си беше малко късно, но не прекалено, помисли си. Във всеки случай трябваше да внимава. Само че куражът му се изпари още щом строгият, авторитетен глас на Стейнберг се чу в слушалката. Холгер трябваше да се напрегне, за да отговори достолепно и обръгнало.

— Моля за извинение — каза той. — Но имам въпрос.

Мартин Стейнберг всъщност не беше недружелюбен, но все пак звучеше предпазливо. Не омекна дори когато Холгер го поздрави за всички престижни позиции и почетни назначения, за които пишеше в Уикипедия. От своя страна, както подобаваше, професорът се поинтересува от здравословното състояние на Холгер.

— Какво да кажа на моите години? Остава ми само да се радвам, че тялото все още ме боли и напомня за себе си — отвърна Холгер и опита да се засмее.

Мартин Стейнберг опита да се засмее с него, а после двамата размениха няколко думи за добрите стари времена. След това Холгер обясни защо се обажда. Каза, че с него се е свързал един клиент и във връзка с това би искал да разбере какви са били работните задължения на Стейнберг в така наречения Регистър. Това беше грешка. Въпросът моментално породи тревога. Стейнберг като че опита да я прикрие, но въпреки това си пролича, че е изнервен.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — каза професорът.

— Наистина ли? Колко странно. Тук пише, че си вземал решения за властите.

— Къде го пише?

— В документите, които получих — каза Холгер, вече по-уклончиво и отбранително.

— Трябва да знам къде точно. Защото това звучи абсолютно нелепо — продължи Стейнберг изненадващо остро.

— Аха, ами ще трябва да погледна по-внимателно.

— Наистина трябва да го направиш.

— Или в ума ми са се преплели няколко различни неща. Би било типично за мен — каза Холгер.

— Е, случва се — отвърна Стейнберг, опитвайки да звучи приятелски и дори небрежно.

Но очевидно беше разтърсен и не успя да го скрие, а най-лошото беше, че разбра, че се е издал. Ето защо предприе ненужна отбранителна мярка:

— Възможно е и в документите ти да има изцяло погрешна информация. Кой е клиентът, който те е потърсил?

Холгер смотолеви, че не можел да му каже, и се постара да приключи разговора възможно най-бързо. Но още преди да затвори, осъзна, че обаждането ще има последици. Как можеше да е такъв идиот? Искаше да помогне, а вместо това забърка каша. Времето минаваше и над Лилехолмен падна нощ, което не го накара да се почувства по-добре. Безпокойството и разкаянието му нараснаха и се смесиха с болките в гърба и бедрата, а той не спираше да се обвинява, че е безразсъден и побъркан.

Горкият стар Холгер Палмгрен.