Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (4)

Глава 3. 12 юни

Лисбет Саландер наблюдаваше внимателно Алвар Олсен. Той очевидно бе нащрек, а освен това беше висок и в добра форма, а на колана си носеше палка, лютив спрей и бутон за дистанционно вдигане на тревога. По-скоро би умрял от срам, отколкото да се остави да бъде надвит. Но тя знаеше, че Алвар си има и слабости — същите слабости като всеки мъж.

А носеше и вина, срамуваше се от себе си, и Лисбет можеше да използва това. Щеше да го повали и да го притисне. Алвар Олсен щеше да си получи заслуженото. Тя се вгледа в очите и корема му. Коремът не беше идеалната цел. Твърд и мускулест, направо като проклета дъска за пране. Но дори такива кореми имаха своите уязвими моменти. Лисбет изчака и бе възнаградена.

Алвар ахна смаяно и се разсея. Тялото му се отпусна и точно тогава, докато той издишаше, Лисбет го удари в слънчевия сплит. Нанесе два удара, силни и точни, след което се приготви за трети. Прицели се в рамото му, точно в мястото, което треньорът й по бокс Обинзе й бе показал, и замахна с бясна, брутална сила.

Веднага разбра, че е успяла. Главата на раменната кост се размести и Алвар се преви на две. Стоеше и пъшкаше, без дори да изкрещи, но си личеше, че се мъчи да се задържи на крака. Успя за секунда или две. После капитулира. Падна настрани и се сгромоляса върху бетонния под с глух трясък. Лисбет направи крачка напред. Искаше да се погрижи той да не направи някоя глупост с ръцете си.

— Тихо — каза тя.

* * *

Предупреждението беше ненужно. Алвар не можеше да каже и гък. Сякаш въздухът в стаята беше свършил. Рамото му пулсираше от болка, а светлината от лампата блещукаше в очите му.

— Ако се държиш добре и не докосваш колана си, няма да те удрям повече — каза Саландер и дръпна теста за интелигентност от ръката му.

В същия миг на Алвар му се стори, че чува някакъв далечен шум. Дали идваше от включен телевизор в някоя съседна килия, или пък в отделението бяха влезли негови колеги, които си говореха в коридора? Не можеше да прецени. Беше твърде замаян. Замисли се дали да не пробва някоя хитрост, или просто да повика помощ. Но му беше трудно да мисли, болката бе завладяла ума му. Просто гледаше замъгления образ на Саландер и се чувстваше изплашен и объркан. Ръката му сякаш все пак посегна към алармения бутон, по-скоро по рефлекс, отколкото като осъзнато действие. Но не стигна далеч. Последва нов удар в корема, а Алвар се сви в ембрионална поза и запъшка още по-силно.

— Виждаш ли? — каза Саландер тихо. — Идеята не е добра. Но знаеш ли какво? Всъщност не ми доставя удоволствие да те наранявам. Едно време не си ли бил малък смел герой? Доброто момче, спасило мама. Чух нещо такова. Но сега цялото отделение е отишло по дяволите, а преди малко ти отново обърна гръб на Фария Кази. Трябва да те предупредя, че това не ми харесва.

Той нямаше какво да отговори.

— Момичето е преживяло достатъчно. Това трябва да спре — продължи тя и Алвар кимна, без да знае защо. — Прекрасно. Вече се разбираме. Чел ли си за мен във вестниците?

Той отново кимна, като вече държеше ръцете си далеч от колана.

— Хубаво, значи знаеш, че не се спирам пред нищо. Никога. Но двамата с теб може да сключим сделка.

— Каква? — прошепна той.

— Аз ще ти помогна да въдвориш ред тук и ще се погрижа Бенито и хората й изобщо да не припарват до Фария Кази, а ти… ще ми дадеш да ползвам компютър.

— Никога! Ти… — започна той, но спря, за да си поеме дъх. — Ти ме нападна. Загазила си.

— Ти здраво си загазил — каза тя. — Затворничките в това отделение са подложени на постоянен тормоз, а ти не си мърдаш пръста. Представяш ли си какъв скандал ще стане? Службата за лишаване от свобода да попадне в ръцете на малък Мусолини!

— Но… — пробва той.

— Никакво но. Ще ти помогна да се справиш със ситуацията. Но първо ще ме заведеш до компютър с интернет връзка.

— Това е невъзможно, мамка му — каза той, опитвайки да звучи кораво. — Навсякъде в коридора има камери. Прецакана си.

— Значи и двамата сме прецакани, а на мен ми е все тая — отвърна тя и Алвар се сети за Микаел Блумквист.

През краткото време, откакто Саландер беше тук, Микаел Блумквист вече я бе посетил два или три пъти, а последното, което Алвар искаше, бе журналистът да се разрови в мръсното му бельо. Така че какво да прави? Не можеше да разсъждава ясно, а още по-малко да прецени доколко е вероятно историята за своеволията на Бенито наистина да бъде публикувана и доказана. Болеше го твърде много, за да взема рационални решения. Вместо това докосна рамото и корема си и без да е сигурен какво има предвид, каза:

— Не мога да гарантирам нищо.

— Аз също, така че това няма значение. Хайде, ставай!

— В административния отдел сигурно ще има още някой от персонала — каза той.

— Ще се престориш, че сме там за някакво учебно упражнение. Все пак се представих толкова добре на теста за интелигентност.

Той се изправи и залитна. Крушката на тавана се въртеше над главата му като блуждаещо огънче или падаща звезда. Гадеше му се. Промълви:

— Чакай малко, трябва да…

Лисбет му помогна да поизпъне гръб и изтупа косата му, сякаш искаше да го разкраси. После отново го удари. Алвар се изплаши до смърт. Но този път ударът не беше болезнен. Напротив. Тя намести рамото му и най-силната болка се стопи.

— Да тръгваме — каза тя.

Алвар обмисляше дали да не изкрещи за помощ и да натисне алармата. Обмисляше дали да не удари Саландер с палката и да я напръска с ОС. Но просто закрачи напред. Вървеше по коридора с Лисбет Саландер, сякаш нищо не се беше случило. Отвори междинната врата с чипа и кода си, като се надяваше, че няма да срещнат никого. Естествено, натъкнаха се на Хариет, стиснатата му колежка, която беше толкова лукава, че той дори не знаеше на чия страна е — на Бенито или на силите на реда. Понякога му се струваше, че и на двете — че Хариет всеки път избира различна страна, според това как й е по-изгодно в случая.

— Здрасти — пробва Алвар.

Хариет носеше косата си на опашка, а очите и устните й бяха сурови. Времето, когато я намираше за привлекателна, бе отминало отдавна.

— Къде отивате? — попита тя.

Алвар осъзна, че макар да й беше началник, нямаше как да се противопостави на изпитателния й поглед, затова просто измърмори:

— Ние… мислехме…

Не му хрумваше нищо друго, освен онова с упражненията, а му беше ясно, че такъв отговор няма да свърши работа.

— … да се обадим на адвоката на Саландер — продължи той.

Усети, че Хариет не му повярва. Сигурно беше пребледнял, а погледът му бе мътен. Искаше му се просто да се свие обратно на пода и да повика помощ. Вместо това добави с неочакван авторитет:

— Адвокатът й утре лети за Джакарта.

Нямаше представа защо в ума му изникна точно Джакарта. Разбра само, че това обяснение е достатъчно конкретно и странно, за да бъде прието за истина.

— Окей, разбирам — каза Хариет с интонация, която малко повече подобаваше на позицията й, след което ги остави.

Когато се увериха, че се е отдалечила достатъчно, двамата продължиха към кабинета на Алвар. Това бе свещена територия. Вратата винаги беше заключена и никакви затворници не можеха да влизат вътре, а още по-малко да ползват телефона. Но сега отиваха именно натам и ако имаха — или нямаха — късмет, момчетата от наблюдателния център вече ги бяха видели и всеки момент някой щеше да слезе да провери какво правят тук след затварянето на килиите. Каквото и да станеше, нямаше да е добре. Трябваше да направи нещо. Опипа колана си, но все пак не подаде сигнал. Срамуваше се твърде много, а и може би против волята си все пак беше впечатлен. Какво ли бе намислила Саландер?

Отключи и я пусна да влезе, при което внезапно осъзна колко безнадеждно изглеждаше стаята. Беше просто жалко — особено след като го бяха нарекли момчето на мама — да държи големи снимки на майка си върху таблото за съобщения. Нейните снимки бяха дори по-големи от тези на Вилда. Трябваше отдавна да ги е свалил, да е разчистил кабинета си, да е подал оставка и сега изобщо да не се занимава с престъпници. Но ето го тук. Затвори вратата, докато Лисбет Саландер го гледаше мрачно и решително.

— Имам проблем — каза тя.

— И какъв е той?

— Ти.

— Какъв е проблемът с мен?

— Ако те пратя навън, ще биеш тревога. Но ако останеш тук, ще видиш какво правя, а това също не е добре.

— Нещо незаконно ли ще правиш? — попита той.

— Вероятно — отговори Саландер и в следващия миг той явно отново направи нещо, за да я предизвика, или пък тя действително беше абсолютно ненормална.

Във всеки случай го удари в слънчевия сплит за трети или четвърти път и той отново се сви, мъчейки се да си поеме въздух. Зачака нов удар, но такъв не дойде. Саландер просто се наведе и със светкавично движение свали колана му и го остави на бюрото. Тогава той се надигна, колкото и да го болеше, и се взря в нея заплашително.

Двамата като че ли щяха да си налетят и да се сбият. Тя обаче го обезоръжи още веднъж, като погледна към таблото му за съобщения.

— Това на снимката майка ти ли е? Която си спасил?

Той не отговори. Все още се чудеше дали да й се нахвърли.

— Това майка ти ли е? — повтори тя и Алвар кимна.

— Мъртва ли е?

— Да.

— Но е важна?

— Да, важна е.

— Значи ще ме разбереш. Трябва ми информация и ти ще ме оставиш да си я набавя.

— Защо да го правя?

— Защото вече си позволил нещата да отидат твърде далеч. В замяна ще ти помогна да пречупиш Бенито.

— Тя е напълно необуздана.

— Аз също — каза тя.

Може би имаше право. Ситуацията наистина бе отишла твърде далеч. Беше допуснал Лисбет Саландер в кабинета си, беше лъгал и блъфирал. Вече нямаше много какво да губи и когато тя му поиска паролата на компютъра, той й я даде. Загледа се в ръцете й, които бързо хипнотизираха погледа му. Движеха се светкавично по клавиатурата, но първоначално не се случи нищо забележително. Тя просто преглеждаше уебстраниците на различни институции в Упсала, като Университетската болница и университета.

Това продължи дълго време. Лисбет на пръв поглед просто сърфираше безцелно и едва когато попадна на нещо, носещо старомодното име Институт по медицинска генетика, се спря и въведе няколко команди. После мониторът потъмня. Стана напълно черен и за момент тя застина. Седеше съвършено неподвижно. Дишаше тежко и ръцете й се колебаеха като на пианист, който се готви да изпълни труден пасаж.

После пръстите й затракаха по клавиатурата със смайваща скорост и по черния екран се появиха редици бели цифри и букви, след което компютърът започна да пише сам, изливайки най-различни знаци, команди и непонятен програмен код. Алвар успя да долови само някои отделни думи на английски. Connecting database, search, query и response, последвани от притеснителното Bypassing security^[1]. Тя зачака нетърпеливо, барабанейки по бюрото. После изруга: „Мамка му!“. На екрана се бе появил прозорец с надпис ACCESS DENIED^[2]. Тя опита отново, и отново, и внезапно нещо се случи, през екрана премина някакво вълнообразно движение, някакво отместване навътре, след което се появиха цветове. Сега светеше зелен надпис ACCESS GRANTED^[3] и скоро започнаха да се случват неща, които Алвар не смяташе за възможни. Лисбет сякаш бе всмукана в червейна дупка, която я отведе в киберсвят, който като че принадлежеше на друго време, далеч преди епохата на интернет.

Тя започна да преглежда стари сканирани документи и списъци, написани на пишеща машина или с химикалка. Под тях имаше колонки с числа и бележки — резултати, както му се стори, от тестове и други методи за оценяване. Няколко от документите имаха печат „Секретно“. Алвар видя адреса и името на Лисбет, последвани от няколко параграфа с мнения. Тя сякаш бе превърнала компютъра в змиевидно същество, което часове наред се промъкваше безшумно през скрити архиви и заключени трезори. Лисбет просто не спираше.

И въпреки това той не проумяваше какво прави тя, знаеше само, че не е открила каквото търси. Личеше си по езика на тялото й и по мърморенето й. След четири часа и половина тя се отказа, а Алвар въздъхна с облекчение. Трябваше да отиде до тоалетната. Трябваше да се прибере и да отмени леля си, да се погрижи за Вилда, да заспи и да забрави за външния свят. Но Лисбет го помоли да седи кротко и да си затваря устата. Имала да свърши още едно нещо. Мониторът отново почерня и тя въведе някакви нови команди. За свой ужас Алвар осъзна, че възнамерява да проникне в системата на затвора.

— Спри — каза той.

— Не харесваш директора на затвора, нали?

— Това няма значение.

— И аз не го харесвам — каза тя и направи нещо, което той не искаше да вижда.

Влезе в електронната поща на Рикард Фагер и започна да чете, а Алвар й позволи да го направи не само защото мразеше началника си и всичко така и така беше отишло твърде далеч. Причината беше и в начина, по който Лисбет работеше с компютъра. Машината бе като продължение на тялото й. Лисбет беше същински виртуоз и това го накара да й се довери. Може би не постъпваше рационално. Не знаеше. Но я остави да продължи с кибератаките си. По черния екран отново се появиха бели знаци, последвани от думите ACCESS GRANTED. Но какво, по дяволите…?

На монитора се появи коридорът на отделението. Там всичко беше тъмно и спокойно, а Лисбет правеше нещо с откъс от видеото, като че ли го удължаваше или го караше да се повтаря. Алвар затвори очи и дълго време стоя с ръце в скута, надявайки се, че скоро всичко ще приключи.

Часът беше 01:52. Лисбет Саландер се изправи и измърмори едно „благодаря“. Без дори да я попита какво е правила, той я съпроводи през междинната врата и после до килията й, след което й пожела лека нощ. Накрая се прибра и на практика не спа цялата нощ. Едва на разсъмване задряма за малко и сънува Бенито и бандата й.